Елизабет Гейдж
Гобленът (2)

Втора глава

Джийни Купърман така добре се забавляваше по време на вечерята, която семейство Дъчейз даде на своите гости, че едва към един се сети да потърси Карен. Поразвеселена от изпитото шампанско, тя се разходи из обширната къща, спирайки да побъбри с приятели, които не бе успяла да види до този момент.

Не откри приятелката си след първата обиколка и се разтревожи. Намери Чарлз Дъчейз и го помоли да я придружи за още едно, този път по-щателно търсене. Ала отново от Карен нямаше и следа.

Чарлз разпита слугите дали не са виждали младата жена да си тръгва. И тъй като никой не знаеше как изглежда тя без своята маска, той се интересуваше за жена, облечена като Жулиета. Това още повече затрудни изморените хора, защото сред гостите имаше поне пет-шест Жулиети.

Най-сетне един барман, нает само за вечерта, си спомни, че забелязал малко след полунощ някаква Жулиета да се движи по един от коридорите.

— Сама ли беше? — прекъсна го нетърпеливо Чарлз Дъчейз. — Не я ли придружаваше Ромео?

Джийни Купърман слушаше мълчаливо. Лицето й ставаше все по-замислено.

 

 

Карен лежеше гола в непознато легло с балдахин.

По стените висяха портрети на членове на рода Белфорт от времето преди Гражданската война. Жените бяха нежни, с порцеланова на цвят кожа и спокойни изражения. Мъжете й напомняха много за Марк — високи, слаби и мургави, с пламенни и някак дръзки погледи. Семейната прилика беше така поразителна, че Карен нямаше да се учуди, ако от някой от портретите слезеше Марк, от плът и кръв. Почти никаква разлика нямаше да има и ако самият Марк се превърнеше в образа на някой от своите предци.

Тя затвори очи и се потопи с наслада в тишината на стаята. Плътно затворените прозорци изолираха напълно шумовете на късната нощ, които вероятно идваха от улицата долу. Наоколо витаеше усещане за магия. Тялото й туптеше от ласките на Марк. Волята й сякаш бе напълно парализирана. Единственото, за което имаше сили, бе да отвори отново очи да съзерцава сенките наоколо.

Долови нечии стъпки по стълбите. В стаята влезе Марк, който носеше бутилка шампанско в кофичка с лед и две тънки чаши. Той също беше гол. Стегнато и гладко, тялото, което допреди малко я бе обгръщало с толкова страст, сега се движеше пред нея. Карен едва потисна въздишка на възхищение от прекрасната гледка.

— Ти не спиш ли? — попита Марк.

— Не — усмихна се мързеливо тя.

— Значи нещо те е заинтригувало. — Той остави кофичката на ниската маса и наля шампанско в чашите.

Докато поемаше своята чаша, Карен мълчеше. Марк изгледа тялото й с възхищение.

— Променила си се — рече той. — Забелязах го веднага.

— Кога ме видя?

— В момента, в който двете с Джийни влязохте в залата.

— Интересно, аз пък не те видях.

— А искаше ли? — Усмивка разтегна устните му.

Тя кимна.

— Да, исках да зная къде си, за да не се срещнем. Сигурна бях, че си скрит зад някоя маска, но не знаех зад коя. Нямах никакво желание да те срещам.

— Защо? — Марк очевидно се засегна.

— Защото се боях точно от това. От нас двамата. Нямам доверие на самата себе си.

Той целуна гърдите й.

— От това ли се боеше? — замислено попита Марк. — Какво ти е сторил света, Карен?

Настъпи тишина. Тя лежеше, съсредоточила вниманието си върху движението на устните му по кожата й. Трудно й бе да приеме всичко това. Още повече, че целият й живот на възрастен човек премина в усилия да забрави Марк Белфорт. А сега часовникът бе обърнал стрелките си назад. Всичко стана толкова бързо. Една целувка му беше напълно достатъчна. Карен не се възпротиви достатъчно активно.

Ала част от нея посрещна с истинска наслада това поражение. Силата на обзелата ги страст я порази. И ако стрелките на часовника бяха възстановили своя ход, то и времето бе полетяло напред. Защото това определено не беше същият Марк, когото тя познаваше като момиче. Порастващото момче беше отстъпило място на деликатен зрял мъж.

Придобитото лустро бе увеличило стократно неговия чар.

— А как се почувства, когато забеляза, че съм се променила? — попита Карен.

— В началото бях заинтригуван — отговори Марк след кратко мълчание. — Стори ми се загадъчна. Питах се какви ли мисли вълнуват блестящия ти ум сега, след всичките тези дванайсет години. Обзе ме усещане за приключение. После дойде и другото — развълнувах се. А това ми хареса. Едно е да съм луд по теб, когато беше шестнайсетгодишна хлапачка, а съвсем друго — да те желая, когато си зряла жена. Сякаш от разказ си се превърнала в роман. Исках да те опозная. Продължавам да мечтая за това.

Отново настана тишина. Отпиваха от чашите с шампанско. Тя протегна ръка и погали гърдите му. Наблюдаваше пръстите си, които й се сториха като непознати, чувствени създания със свой собствен живот и своя воля, да милват тялото насреща.

— Разкажи ми за съпруга си — рече той.

— Защо? — изчерви се Карен.

— Искам да зная всичко. Знаеш, че не мога да ревнувам. Ако те е познавал и те е обичал, това значи, че е част от самата теб. А всяко нещо, свързано с теб, ми е скъпо. — Марк се усмихна и целуна косите й. — Нали си спомняш края на „Мадам Бовари“? Когато Шарл Бовари се среща е любовника на Ема на гробището, където е погребана, той изпитва към него единствено привързаност. Самата мисъл, че тя го е обичала, вече ги свързва.

— Доста си чел — отбеляза Карен.

— Напротив — поклати той глава. — Просто имам няколко любими автори. Чел съм толкова често книгите им, че почти целите ги помня. Флобер, Шекспир, Достоевски.

— Все автори на страстта — заключи тя.

— Какъв е смисълът да пишеш за живота, ако няма да пишеш за страстите на хората? — попита Марк. — Това е единствената истинска тема в литературата. Поне в тази литература, която аз познавам.

Карен го погледна, но лицето й бе някак помръкнало. Това, че той спомена рогоносеца Шарл Бовари, я подразни.

— Прощавай — рече Марк. — Засегнах ли те?

— Не — поклати тя глава.

— Тогава ми разкажи. Опиши ми съпруга си, брака ви с него.

Той отпиваше от виното и я наблюдаваше. Този път неговата ръка се протегна и след като погали вдлъбнатината между гърдите й се спусна надолу към стомаха.

Карен улови ръката му.

— Срещнахме се на едно събиране по време на последната ми година в колежа. Брет бе студент по право. Беше такъв идеалист, безкрайно загрижен за хората. Имах нужда точно от това. По онова време ми се струваше, че животът ми остава без посока. Брет бе страшно запален по правото. Такъв си остана и до днес — добави тя, сякаш се стараеше да защити съпруга си. — Занимава се със защита на гражданските свободи. Единственото, което го интересува, е как да помага на засегнатите. Не бих казала, че печели много. — Карен се засмя. — Случвало се е да се караме за това. И то доста често. Ала аз искрено го уважавам за това, че е така привързан към работата си. Той много добър адвокат.

— Така изглежда — вметна Марк. — А какъв е бракът ви? Щастливи ли сте?

Тя се отпусна назад. Усети, че той оглежда с удоволствие голото й тяло. Накара я да потръпне.

— Какво значи щастливи… — Карен сякаш вкусваше думата. — Известно време смятах, че самите ние сме дефиниция за щастие. Първо живяхме в апартамент, а после в малка къща. Ходехме задно на пазар, гледахме заедно телевизия, купувахме неща като микровълнова печка, градински мебели, първия сервиз за хранене. Чувствах се божествено. Сетне нещата започнаха да се променят. Първоначално бях убедена, че проблемът е само мой. Но след време Брет сподели с мен, че и той се тревожи от неясни съмнения. Започнахме да говорим за това, за да избистрим нещата, ала така и не успяхме.

— Нямате ли деца? — попита Марк.

Тя поклати глава. Очите му за пореден път обиколиха голото й тяло. Достатъчно дълго я бе разглеждал, за да разбере, че липсват следи от раждане.

— Непрестанно си говорехме, че ще имаме бебе — продължи Карен. — Но колкото повече минаваше времето, толкова повече ставаха препятствията. Нямам предвид само парите, или работата, или дали моментът е подходящ. Става дума за нещо по-дълбоко, за което не говорехме.

Ръката на Марк бе спряла на кръста й. Пръстите му изгаряха кожата. Хрумна й, че едва ли тялото й се бе променило много от онзи първи пък, когато бе спала с Марк. Тогава наистина бе девствена. А сега — зряла жена, която все още не бе раждала. Ала и двата пъти тялото й не бе завършено. И двата пъти то не бе изпълнило важно свое предназначение. По някакъв начин това засилваше претенциите му към нея.

— За какво мислиш? — попита тя.

— Малко ми е неудобно да си призная.

— Нищо, кажи ми. — Карен покри с длан ръката му, спряла на бедрото й.

— Мисля си, че децата, които ще имаш от мен, ще бъдат първите ти деца. Звучи много себично, нали? Радвам се, че бракът ти не те е докоснал в това отношение. Щастлив съм, че си го оставила за мен.

Прочел бе мислите й.

Той се приближи до нея и я привлече в обятията си. Притисна лицето й към гърдите си. Карен вдъхна аромата на силното му тяло. Поиска й се да направи нещо забранено. Докосна с устни гърдите му, така, както Марк го бе сторил преди малко, и тутакси усети неговата реакция, придружена от надигналия се в гърдите му стон.

Този път се любиха припряно и страстно. Карен го прие в тялото си пламенно, с неподозирана жажда и копнеж, докато накрая напълно загуби контрол над тялото си.

Близостта с този мъж бе направо болезнена. Тя съзнаваше, че внезапната проява на страст към Марк бе по-нататъшна измяна към Брет. Защото тъкмо неговото име бе на устните й малко преди да се отдаде така разпалено на Марк. Онова, което сподели за него, бе нещо като подарък за Марк, просто друг начин да му предложи да я притежава. Въпреки всичко бе направо потресена от думите на Марк, че иска тя да роди неговите деца.

Когато всичко свърши, дълго лежаха, потънали в мълчание. Карен имаше усещането, че е заобиколена от духове. Стаята бе пълна с образи от миналото.

По едно време се обърна към него и целуна стомаха му.

— Защо не ми разкажеш за себе си — попита тя.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко! — Сепна се от дързостта си. Без да иска бе вложила сексуален елемент в порива си. Да чуеш всичко, да узнаеш всичко, бе друг начин да правиш всичко с този мъж, в това легло, в тази изпепеляваща нощ.

— Няма много за казване — смръщи чело Марк. — Поне нищо приятно.

— Глупости — възрази Карен. — В твоя живот се случват вълнуващи неща. Моят е пълна скука в сравнение с твоя.

— Наистина ли мислиш така? — повдигна той вежда.

Тя кимна енергично.

— Не знаеш много за старите семейства от Юга — започна Марк и запали къса, тъмна пура. — Фамилията Белфорт вероятно са били много интересни хора преди сто или двеста години, но не и сега. Можеш да ми вярваш.

— Ала не ти вярвам! — Карен отново докосна с устни стомаха му и усети как той плъзга пръсти в косата й, свива ги и притиска лицето й до тялото си.

— Ню Орлийнз е завладян от флота на адмирал Фарагут през април 1862. До 1877 година се е провеждала реформа. Цели петнайсет години. Най-дълго от всички градове в Конфедерацията. Вярвай ми, има значение. Става толкова зле, че не остава нищо, за което да се живее, освен заради спомена за миналото. Изоставихме настоящето. Ние живеем заради миналото.

Карен бе трогната от думата „ние“. Той оставаше дълбоко свързан със своите прадеди. Искрено преживяваше техните стремежи и тяхната загуба на илюзии.

— Естествено научихме се да оцеляваме след войната — продължаваше Марк. — Ню Орлийнз беше най-големият град на Юга, това известно ли ти е? Голямо строителство имаше тук, много инвестиции. И естествено страшно много подкупи и корупция. Но това бяха подаръците на янките. Това поне можеш да разбереш. Завладя ни усещането, че светът вече съвсем не е онова красиво място, което беше преди. Спомняш ли си онзи момент във „Великия Гетсби“, където авторът казва, че след като Дейзи му изменя, Гетсби вижда материалната страна на света, ала не и реалността. Същото беше. Реалността е нещо, което можеш да докоснеш, но не и да вярваш в него. Вече не. Танц на духове.

Карен ловеше всяка негова дума. Този човек умееше да се изразява, въпреки горчивината.

— Поне има нещо, в което вярваш — забеляза тя, неволно отъждествявайки го с дедите му.

— Може би. Ала не можеш да живееш непрестанно с миналото. — Внезапно погледът му пламна особено. — Тъкмо заради това за мен е от особено голямо значение това, че те срещнах. Ти си момиче извън това общество. Имаш свой собствен живот, свои представи за нещата. Ти се нещо реално. Теб съм чакал през всичките тези години.

Карен беше поразена. Марк наистина преживяваше това, което казваше.

— Всеки млад мъж от Юга минава през подобна драма. Озоваваш се в едни грозен и безнадежден свят и се опитваш да откриеш изход или поне нещо, в което да вярваш. А приятелите и семейството ти вярват в едно-единствено нещо — миналото. Това вгорчава дните ти, обърква те. Всички твърдят, че съм много див — продължаваше той. — Човек на хазарта, блудния син. Баща ми пет пари не дава за нищо. Интересува го единствено какво мога да направя аз за него. Брат ми се интересува единствено от себе си. Нищо не проумяват, защото са част от проблема. В нищо не вярват истински. Обвиняват ме, че съм като без корени, но всъщност на тях им липсват корени. Празни хора! — Марк се засмя. — Опитай се само да им го кажеш!

Карен почувства, че започва да го разбира. Нейният собствен свят понякога й се струваше празен и жесток, ала тя бе расла с двама грижовни родители, които смятаха, че задачата им е да й помогнат да открие смисъла на своя живот. Никой не се бе опитвал да й наложи този смисъл, предлагайки й някакъв готов отговор като пари или успех, или слава… или пък благородството на някаква отдавна отминала история. Много добре разбираше защо бе така трудно на един южняк като Марк. Неговото лично търсене на стойности бе отровено от сляпата вяра на семейството му в миналото.

— Имал си доста жени, нали? — обади се тя.

— Те бяха своеобразен начин да намеря нещо истинско — отвърна той.

— Но май никоя не се е задържала достатъчно дълго.

— Не. Никоя — въздъхна Марк. — Преследването на жените е начин да се опитваш да избягаш от самотата. Твърде близко е до хазарта. Така мисля поне. Просто се хвърляш и забравяш. — Той вдигна очи към Карен. — Обаче сега вече всичко е зад гърба ми.

Той докосна гърдите й с върховете на пръстите си.

— Теб съм чакал през всичкото това време. Странното е, че, сякаш съм го знаел. Никога не напусна мислите ми. Лицето ти вечно витаеше някъде зад лицата на всичките тези жени.

— А те много ли бяха? — попита тя, без да изпуска от очи пръстите му.

— Много покорители на женски сърца има в семейството ми — засмя се Марк. — Ние от рода Белфорт сме страстно племе. А пък от рода на майка ми Курвоазие — още повече. Много дуели са записани в семейната история, и то все заради жени. Има например един пра-пра-пра-чичо, който се е самоубил заради една жена. Много приличам на него. Така поне казват роднините ми.

Последните му думи промениха посоката на тяхната близост. Той вдигна чашата си, отпи от шампанското и промълви:

— Давам един долар, за да чуя за какво мислиш.

Карен тръсна глава, сякаш за да пропъди въпроса, който я измъчваше.

— Пълна си с тайни — въздъхна Марк. — Виждам, че си имаш мнение по повечето въпроси. — Надигна се и се загледа в очите й. — Искам да узная всичките ти тайни.

— За какви тайни говориш?

Тя усети как той излива малко от шампанското си между гърдите й. Течността бавно се спусна към стомаха й. Марк се наведе и започна да пие от виното бавно и чувствено.

— Глупчо — прошепна Карен.

— Всички тайни… — Устните му докосваха едва-едва кожата й и тя цялата настръхна. Младата жена изви тяло към него и зарови пръсти в косите му, за да го привлече към себе си. Той докосваше с устни същите места, които до преди малко бяха пламнали от ласките му.

— Всяка частица от теб е тайна. И тази, и тази… — Той целуваше забранените места, а те пламваха от страст и възбуда. — Искам да зная всичко! Да докосна всичко!

Карен не можеше да се сдържа повече. Привлече мъжа над нея с трескави неспокойни пръсти и обви бедра около кръста му.

— Марк — почти извика тя. — Моля те, Марк!

Той я съжали. Проникна в нея бързо, като мъж, на когото пътят вече е ясен. Карен не можеше да се освободи от чувството, че всичко това вече й се бе случвало, че магията на тази невероятна нощ бе повторение на нещо, което бе заровено някъде в далечното минало.

Опита се да извика спомена и да го изясни, ала вече бе твърде късно. Удоволствието я заля и тя дари мъжа със стенания и въздишки, които прозвучаха като множество обещания за подчинение и капитулация. Почти усети как Марк се усмихва, след което и той загуби контрол над себе си и се отдаде на удоволствието до самия му край.

Лежаха дълго един до друг, прекалено изтощени, за да посегнат дори към чашите с шампанско. Карен имаше чувството, че миналото я обвива като паяжина. Пристигнала бе в този град, за да изкуши съдбата, а бе попаднала в капана на нещо, което отдавна би трябвало да е загърбила. Ако имаше малко разум, трябваше да стане и да избяга, докато е време.

Не след дълго меко сивкаво сияние, осветило прозорците, подсказа, че изгревът бе близо.

— Трябва да вървя — промълви тя.

— Не — поклати глава усмихнато Марк.

Карен обърна очи към дългото му, елегантно тяло, изтегнато до нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще заминеш, но с мен.