Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (9)

Девета глава

Понякога, на заспиване, обичам да си представям всички правила, които бих измислила, ако бях господар на света. Сред тях определено ще има няколко, касаещи бившите гаджета. А сега към този раздел прибавям и ново правило:

На бившите гаджета не трябва да им се позволява да водят новото си момиче в специалния ресторант, където някога са ходели редовно с бившата си приятелка!

Все още продължавам да не вярвам, че Джош възнамерява да води това момиче в бистро „Мартин“! Как не го е срам?! Та това е нашето място! Нали точно тук беше първата ни среща, за бога?! Той извършва позорно предателство спрямо общите ни спомени! Сякаш цялата ни връзка е била изрисувана на една от онези детски дъски, дето само като ги тръснеш, всичко се изтрива — и сега той съзнателно изтръсква дъската и започва да рисува нова картина, напълно забравяйки за старата, доста по-хубава и далеч по-интересна картина, която доскоро е била там!

Освен това току-що сме скъсали. Как е възможно да излиза с ново момиче само след шест седмици?! Не му ли е ясно, че автоматичното втурване в нова връзка никога не може да бъде отговор на проблема със старата? Даже точно обратното — вместо да му помогне, тя по-скоро би го направила още по-нещастен! Бих могла да му обясня всичко това, ако беше благоволил да поговори с мен!

Днес е събота, дванайсет и половина, и аз седя тук вече от двайсет минути. Познавам ресторанта толкова добре, че успях да планирам нещата перфектно. Намирам се в ъгъла, далеч от погледите на клиентите, с нахлупена ниско над очите бейзболна шапка — за всеки случай. Ресторантът е едно от онези жужащи от посетители заведения с множество масички, изобилие от цветя и закачалки за палтата, така че нямам никакви проблеми да се слея с обстановката.

Джош е резервирал една от големите дървени маси до прозореца — надникнах в тетрадката за резервации и видях. От моето ъгълче разполагам с перфектен изглед към тази маса, така че ще мога да проуча внимателно въпросната Мари и особено — езика на тялото й. И което е още по-хубаво, ще мога да подслушвам разговора им, защото поставих микрофон на масата!

Не, няма майтап! Наистина й сложих бръмбар! Преди три дена влязох в интернет и си купих миниатюрно подслушвателно устройство, наречено „Моят първи шпионски комплект“. Когато пратката пристигна, установих, че всъщност е предназначена по-скоро за десетгодишни хлапета, отколкото за зрели бивши приятелки, тъй като си вървеше заедно с „Борден дневник на шпионина“ и „Готин разбивач на кодове“.

Голяма работа! Пробвах го и работи! Това е важното! Вярно е, че обхватът му е само двайсет метра, но и те са ми напълно достатъчни! Преди десетина минути се замотах лежерно покрай масата, престорих се, че изпускам нещо и лепнах шпионското устройство върху долната страна на плота. А слушалката е скрита под бейзболната ми шапка. Просто когато настъпи моментът, я включвам и готово!

И да, наясно съм, че никак не е хубаво да шпионираш хората! Знам, че постъпката ми е много грозна в морално отношение. Впрочем двете със Сейди имахме сериозна караница по този въпрос. Първо, тя ми заяви, че изобщо не трябва да ходя там. После, когато стана ясно, че ще изгуби този рунд, каза, че ако толкова нямам търпение да разбера за какво ще говори Джош, просто трябва да седна близо до тяхната маса и да ги подслушам. Обаче каква е разликата? Когато подслушваш, подслушваш, независимо дали си на две или на двайсет крачки от хората, които подслушваш!

Проблемът е в това, че когато става въпрос за любов, там важат други морални закони. В любовта и войната всичко е позволено. Защото е за благото на всички. Като онези хора в Блечли, които са се занимавали с разшифроването на кодовете на германците по време на Втората световна война. Като се замисли човек, тяхната работа също е била нахлуване в личното пространство на други, нали?! Обаче на тях не им е пукало! И защо да им пука?!

Представям си ни двамата с Джош щастливо женени един за друг, седнали около масата за неделния обяд и как аз казвам на децата ни: „Знаете ли, че ако не бях сложила бръмбар под масата на баща ви, никой от вас нямаше да бъде роден?!“.

— Мисля, че той пристига! — обявява тържествено Сейди точно зад мен.

Накрая успях да я убедя да ми асистира, макар че единственото, което е свършила досега, е да обикаля из ресторанта и да ръси обиди по повод тоалетите на хората.

Рискувам да надникна към входната врата. И изведнъж ми призлява. О, боже! О, господи! Да, Сейди не се е излъгала! Той е! И тя. Заедно са. От къде на къде обаче са заедно?!

Добре де, не се паникьосвай! Не си ги представяй как се събуждат заедно в леглото, сънени и задоволени от страстния секс през нощта! Съществуват стотици други напълно разумни обяснения за едновременната им поява! Може би са се срещнали пред входа на метрото или нещо подобно. Отпивам голяма глътка вино, а после отново вдигам очи. Обаче не знам кого да огледам първи — Джош или нея.

Нея!

Блондинка е. Доста кльощава, с оранжеви бързоходки и едно от онези снежнобели безръкавни сака, които носят жените от рекламите за нискомаслено кисело мляко или паста за зъби. От онези сака, които можеш да облечеш само ако си много добра в гладенето — което просто идва, за да покаже колко досадно педантична е тя. Ръцете й са леко загорели, а в косата й прозират кичури, сякаш е ходила на море.

Когато плъзвам поглед към Джош, усещам как стомахът ми се свива на топка. Той си е просто… Джош. Същата руса непокорна коса, същата глупашка, крива усмивка, с която се обръща към управителя, същите избелели дънки, същите платнени маратонки (някакво готино японско име, което така и не успях да запомня), същата риза…

Чакай малко! Вторачвам се невярващо в него. Та това е ризата, която му подарих за рождения му ден!

Как може да постъпва така с мен?! Този човек няма ли сърце?! Да облече моята риза на нашето място! И се усмихва на това момиче така, сякаш на света не съществува никоя друга, освен нея! А сега даже хваща ръката й и казва нещо смешно, което не мога да чуя, но което я кара да отметне назад глава и да се озъби със снежнобялата си рекламна усмивка.

— Изглеждат много добре заедно — отбелязва весело в ухото ми Сейди.

— Нищо подобно! — промърморвам аз. — Млъквай!

Управителят на ресторанта ги води към масата до прозореца. Аз свеждам глава, бръквам в джоба си и включвам дистанционното на микрофона. Звукът е доста слаб и леко жужащ, но все пак чувам съвсем ясно гласовете им.

— Изобщо не обръщах внимание. Оказва се обаче, че накрая проклетата джипиес система ме е откарала пред съвсем друга „Света Богородица“! — Ухилва й се чаровно и тя се изкисква.

Идва ми буквално да скоча от масата и да му зашлевя един шамар — толкова съм бясна. Ама това си е нашата смешка! Това се случи на нас! Бяхме в Париж и се озовахме пред неправилната „Света Богородица“ и накрая така и не видяхме истинската катедрала Нотр Дам. Да не би вече да е забравил, че това го е преживял с мен? Да не би да е предприел систематично изтриване на моя образ от живота си?

— Изглежда много щастлив, не мислиш ли? — отбелязва спокойно Сейди.

— Не, не е щастлив! — поглеждам я кръвнишки аз. — Намира се в пълно отрицание!

В момента поръчват бутилка вино. Страхотно! Сега ще трябва да ги гледам как се напиват и започват да флиртуват. Грабвам няколко маслини от чинията пред себе си и започвам да предъвквам печално. Сейди вече се е вмъкнала на стола срещу мен и ме наблюдава съчувствено.

— Предупредих те! Не е хубаво да преследваш мъжете! — обажда се по едно време.

— Аз не го преследвам! Само… се опитвам да го разбера. — Разклащам чашата си с вино и се заглеждам замислено в нея. — Всичко свърши толкова внезапно. Той просто ме отряза. А аз исках да поработим върху връзката си. Исках да поговорим и да обсъдим проблемите си. Като например от мисълта за обвързването ли се е уплашил? Или има някоя друга? Обаче той отказва да разговаря с мен. Дори не ми даде шанс!

Хвърлям поглед на Джош, който се усмихва мило на Мари, докато сервитьорът вади корковата тапа от бутилка вино. Все едно гледам първата ни среща. Съвсем същото е — само усмивки, смешни истории и вино. Къде се обърка всичко? Как стана така, че сега седя скрита в ъгъла и го подслушвам с микрофон?

А после се сещам — решението идва като просветление! Привеждам се към Сейди и изричам настойчиво:

— Върви и го попитай!

— Какво да го питам? — смръщва се тя.

— Къде се объркаха нещата? Попитай Джош какво не ми е наред? Накарай го да говори на глас, така, както направи с Ед Харисън! И тогава всичко ще ми се изясни!

— Не мога да сторя подобно нещо! — възпротивява се тя.

— Напротив, можеш! Влез в главата му! Накарай го да говори! Това е единственият начин, по който мога да се свържа с него… — Не довършвам, защото точно в този момент една сервитьорка се приближава до масата ни с изваден бележник. — О, здравейте! Бих искала, мммм… една супа! Благодаря!

Когато сервитьорката се отдалечава, аз правя мили очички на Сейди и изричам тъжно:

— Моля те! Дойдох чак дотук! Положих такива усилия да си изясня нещата!

За миг настъпва тишина. После Сейди подбелва отегчено очи и отсича:

— Хубаво де!

Изчезва и секунда по-късно се появява точно до масата на Джош. Наблюдавам сцената с галопиращо от вълнение сърце. Натъпквам слушалката още по-навътре в ухото си, без да обръщам внимание на досадното жужене, и се заслушвам в кръшния смях на Мари, която разказва някаква смешна история за яздене на коне. Установявам, че има лек ирландски акцент, който не бях забелязала досега. Когато вдигам очи, виждам, че Джош долива чашата й.

— Очевидно си имала удивително детство! — тъкмо казва той. — Разкажи ми повече за него!

— Какво по-точно искаш да знаеш? — засмива се тя и отчупва от хлебчето си.

Обаче не го слага в устата си. Виждам я.

— Всичко! — усмихва се той.

— Ще ни трябва повечко време.

— Не бързаме за никъде, нали така? — отбелязва Джош и гласът му се смъква с няколко тона.

Наблюдавам ужасено цялата сцена. Ама те започват цялата онази игра на погледи, която предшества най-важното! Сигурно всеки момент той ще хване ръката й, че дори и по-лошо! Какво още чака Сейди?!

— Добре. Ами… родена съм в Дъблин — започва с кокетна усмивка Мари. — Третото от три деца.

— Защо скъса с Лара? — Гласът на Сейди прозвучава толкова пронизително в микрофона ми, че едва не си удрям главата в тавана. Изобщо не я бях забелязала кога се е примъкнала зад стола на Джош.

И веднага разбирам, че Джош я е чул. Ръката му замръзва във въздуха, докато се опитва да си налее газирана вода.

— Двамата ми братя ме тормозеха през цялото ми детство — продължава безгрижно Мари, очевидно нищо не забелязала. — Бяха толкова зли, че…

— Защо скъса с Лара? Какво се обърка? Разкажи на Мари за това! Разкажа й веднага, Джош!

— Подхвърляха жаби в леглото ми, в ученическата ми раница… а веднъж дори в попарата ми на закуска! — Мари се засмива и вдига очи към Джош, безсъмнено очаквайки от него да реагира по някакъв начин.

Обаче той се е вкаменил като статуя и слуша как Сейди пищи в ухото му: „Кажи й, кажи й, кажи й!“.

— Джош? — размахва ръка пред очите му Мари. — Чу ли нещо от онова, което казах?

— Извинявай! — разтрива чело той. — Нямам представа какво стана току-що. Та какво казваше?

— О, нищо особено! — свива рамене тя. — Просто ти разказвах за братята си.

— Да, точно така! За братята ти! — С огромно усилие на волята той се концентрира върху нея и й се усмихва мило. — Е, не прекаляваха ли със загрижеността си за своята малка сестричка?

— Гледай да не ти се наложи да го установиш на свой гръб! — усмихва се тя и отпива глътка вино. — Ами ти? Имаш ли брат или сестра?

— Кажи защо скъса с Лара! Какво не й беше наред?

Забелязвам как очите на Джош отново придобиват познатото стъклено изражение. Изглежда така, сякаш се опитва да долови далечно ехо на славей в долината.

— Джош? — привежда се към него Мари. — Джош!

— Извинявай! — мръщи се пред нея той и тръсва глава. — Много съжалявам! Странна работа. Тъкмо си мислех за бившата ми приятелка — Лара.

— О! — Мари продължава да се усмихва. Абсолютно същото количество усмивка, но от погледа ми не убягва онова характерно сковаване на челюстта. — И какво по-точно си мислеше?

— Нямам представа — махва с ръка Джош и отново тръсва озадачено глава. — Но в най-общи линии си мислех какво точно се обърка между нас.

— Е, някои връзки просто приключват — отбелязва непринудено Мари и отпива, но този път вода. — Никой не може да каже защо. Подобни неща са нещо напълно нормално.

— Да. — Очите на Джош все още имат онова отнесено изражение, което не е никак изненадващо, тъй като Сейди вие като сирена в ухото му: „Кажи защо се объркаха нещата! Кажи го на глас!“.

— Така. — Мари се опитва да смени темата. — Как мина седмицата ти? Онзи мой клиент ми стъжни живота през последните дни. Спомняш ли си го — дето ти разказвах за него?

— Може би беше малко прекалено напрегната — изстрелва внезапно Джош.

— Кой?

— Лара.

— О! — Забелязвам, че Мари прави усилие да се престори на заинтересована.

— Непрекъснато ми четеше за разни „проблеми на връзките“ от някакво тъпо списание и държеше да обсъждаме сходствата си с някаква друга двойка. Часове наред! Това определено ме дразнеше. Защо винаги трябваше да анализира всичко? Защо винаги настояваше да разнищваме всяка по-остра реплика между нас или разговор?!

Изгълтва виното си наведнъж, а аз се втренчвам втрещена в него. През ум не ми беше минавало, че се чувства по този начин!

— Това действително звучи крайно неприятно — кима съчувствено Мари. — Както и да е. Та как мина онова важно заседание? Нали спомена, че шефът ти се канел да направи важно съобщение?

— Какво друго? — пищи Сейди в ухото на Джош, заглушавайки безвъзвратно Мари. — Какво друго?!

— Пълнеше банята с всевъзможни боклуци и кремове — продължава Джош и се смръщва леко при този спомен. — Всеки път, когато се опитвах да се обръсна, ми се налагаше да си проправям път през нейните отвратителни бурканчета! Направо ме подлудяваше!

— Досадна работа! — отбелязва Мари с престорено безгрижие. — Та както и да е…

— И проблемът беше в малките неща! Например, непрекъснато пееше под душа! Така де, не че имам нещо против пеенето, но една и съща песен всеки божи ден… Писва ти! И изобщо нямаше желание да разшири кръгозора си, да приеме нови неща! Тя не обичаше да пътува, не обичаше същите неща като мен!… Например, веднъж й купих една книга с фотографии на Уилям Егълстън — мислех си, че после можем да я обсъдим, да имаме обща тема на разговор… Обаче тя просто я прелисти без капчица интерес… — В този момент Джош очевидно най-сетне забелязва Мари, чието лице почти се е смръзнало в опит да го изслуша любезно. — Господи. Мари, съжалявам! — Потрива лице с две ръце. — Направо не знам защо тази Лара непрекъснато ми излиза в съзнанието! Хайде да говорим за нещо друго!

— Нямам нищо против! — усмихва се сковано Мари. — Исках да ти разкажа за онзи мой клиент — онзи, супервзискателния, от Сиатъл. Спомняш ли си за него?

— Разбира се, че си спомням! — кимва той и протяга ръка към виното. Но после очевидно променя мнението си и вдига чашата си с газирана вода.

— Супата? Извинете, госпожице, вие ли сте поръчали супа? Госпожице?!

Едва сега осъзнавам, че до мен е застанал сервитьор с поднос, върху който се виждат супа и панерче с хляб. Нямам никаква представа откога горкият човек се опитва да привлече вниманието ми.

— О, да, разбира се! — побързвам да кимна аз. — Да, благодаря!

Сервитьорът поставя храната пред мен и аз послушно грабвам лъжицата, ала не мога да сложа и хапка в устата си. Твърде шокирана съм от всичко, което току-що каза Джош. Как е могъл да изпитва всички тези отрицателни емоции и нито веднъж да не ми каже?! Да не направи опит поне?! Щом толкова го е дразнело пеенето ми, защо не ми го е казал? А що се отнася до онази книга с фотографиите, аз си помислих, че я е купил за себе си! А не за мен! Откъде да знам, че е имала такова огромно значение за него?!

— Готово! — Сейди се материализира пред мен и отново се вмъква в стола отсреща. — Това определено беше интересно! Сега вече си наясно какво точно се е объркало. Що се отнася до пеенето, склонна съм да се съглася с него — допълва. — Пееш ужасно фалшиво!

Абе тази жена няма ли поне капка съчувствие в призрачната си душа?!

— Много благодаря! — отвръщам тихо, но студено и се вторачвам отчаяно в супата си. — Но знаеш ли кое е най-лошото? Че той никога не ми е казвал тези неща! Нито едно от тях! Ако знаех, можех да се поправя! И щях да се поправя! — Ръката ми автоматично започва да троши филийката хляб върху покривката. — Ако ми беше дал шанс…

— Е, вече можем ли да тръгваме? — подхвърля отегчено пралеля ми.

— В никакъв случай! Още не сме свършили! — стрелкам я с поглед аз. — А сега върви и го попитай какво е харесвал в мен!

— Какво е харесвал в теб ли? — Сейди ми хвърля поглед, изпълнен с дълбоки съмнения. — Сигурна ли си, че въобще е имало нещо, което да е харесвал в теб?

— Разбира се! — просъсквам вбесено аз. — Няма как да е нямало! Върви!

Сейди отваря уста, канеща се да каже нещо, но после променя решението си, свива рамене и се плъзва през ресторанта. Натъпквам отново слушалката в ухото си и хвърлям крадешком поглед на Джош. Той си пийва вино и играе с една от маслините в чинията си, докато слуша Мари.

— … три години са много време — долавям гласа й на фона на всеобщото жужене и потракване на прибори. — Няма спор, че беше много трудно да сложим край, обаче нито за момент не съжалих и не погледнах назад. Та във връзка с това искам да кажа, че… понякога се налага действително да скъсаш с някого, но това не ти пречи да продължиш напред! — Изгълтва виното си. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

Джош кима на автопилот, но отдалече се вижда, че изобщо не я чува. Пак се е сдобил с онова отнесено изражение и се опитва да се откъсне от Сейди, която пищи в ухото му: „А какво ти харесваше в Лара? Кажи го! Кажи го!“.

— Харесваше ми неизчерпаемата й енергия — изстрелва несъзнателно той. — И това, че по нея винаги имаше по някакъв чудат елемент. Например някоя интересна огърлица… или молив, втъкнат в косата й, или нещо подобно… И това, че никога не пропускаше да оцени онова, което правех за нея. Нали знаеш — има жени, които, колкото и да правиш за тях, винаги го приемат така, сякаш им се полага по право, и не ти благодарят. Обаче тя… беше много сладка в това отношение! Изключително освежаваща на фона на предишните ми приятелки!

— Да не би отново да става въпрос за бившата ти приятелка? — В гласа на Мари се долавя някакъв режещ елемент, който дори аз мога да усетя и който ме кара да примигна сконфузено. Виждам, че Джош също си дава сметка за това.

— Мамка му! Мари, много извинявай! Направо не знам какво ми става днес! И защо изобщо мисля в момента за нея! — Потрива чело, а в очите му е изписан такъв страх, че ми става жал за него.

— Ако питаш мен, смятам, че все още си обсебен от нея! — изрича ледено Мари.

— Какво?! — поглежда я стреснато Джош и избухва в смях. — Изобщо не съм обсебен! Всъщност вече дори не мисля за нея!

— Тогава защо държиш да ми разкажеш колко страхотна е била? — просъсква Мари и аз втрещена наблюдавам как тя хвърля салфетката си на масата, избутва стола си и се изправя. — Когато прецениш, че си я превъзмогнал, обади ми се!

— Но аз съм я превъзмогнал! — възкликва ядосано Джош. — Исусе! Ама това е пълен абсурд! До днес изобщо не се бях сещал за нея! — И той избутва стола си и се опитва да привлече вниманието на Мари. — Чуй ме, Мари! Да, с Лара имахме връзка. Беше хубаво, но не беше нищо особено. А после свърши. Край! Ясен ли съм?

Мари поклаща тъжно глава и казва:

— И затова непрекъснато говориш за нея, така ли?

— Не е вярно! — изкрещява безпомощно Джош, но толкова силно, че половината ресторант се обръща към него. — Обикновено не го правя! Не съм мислил или говорил за нея от седмици! Вече не помня откога! И нямам представа какво, по дяволите, ми става днес!

— Очевидно имаш нужда от още малко време, за да си изясниш нещата — изрича Мари, но този път по-скоро съчувствено, отколкото злобно. — До скоро, Джош!

И тя започва да се провира бързо между масите и напуска ресторанта, а Джош се отпуска безпомощно на масата. Когато е объркан, изглежда още по-страхотно, отколкото когато е щастлив. Със сетни усилия на волята успявам да сподавя желанието си да хукна при него, да го прегърна и да му кажа, че и без това никога не е имал желание да излиза с такава перфектна жена, сякаш извадена от реклама на паста за зъби.

— Е, вече доволна ли си? — чувам гласа на Сейди, която се връща на масата ми. — Застана на пътя на истинската любов! Не бих допуснала, че си от този тип жени!

— Това не беше истинска любов! — смъмрям я тихо аз.

— Ти откъде знаеш?

— Защото знам и толкова! Млъквай!

После и двете мълчаливо наблюдаваме как Джош плаща сметката, грабва якето си и се изправя, за да си тръгне. Челюстта му е стегната, от лекотата на походката му няма и следа, а в моята душа се долавя проблясък на вина. Но си налагам да не й обръщам внимание. Знам, че постъпвам правилно! Не само заради себе си, но и заради Джош! Знам, че мога да оправя нещата между нас! И този път ще се получи! Сигурна съм!

— Хайде, излапвай си яденето! — вади ме Сейди от мечтанието ми. — Трябва да се прибираме! Време е да започнеш да се гласиш!

— За какво? — поглеждам я объркано аз.

— За нашата среща!

О, боже! Бях напълно забравила за това!

— Но тя е след шест часа! — изтъквам очевидното. — Освен това ще се срещнем само за по едно питие. Няма за къде да бързаме!

— Едно време ми трябваше цял ден, за да се приготвя за партитата! — отсича тя и ме поглежда обвинително. — А това сега е моята среща! Ти ще представляваш мен! Трябва да изглеждаш божествено!

— Ще изглеждам толкова божествено, колкото ми е възможно, ясно ли е? — отсичам и загребвам от супата си.

— Но нали още не си избрала тоалета си! — настоява нетърпеливо Сейди. — А вече е два часът! Трябва да се прибираме веднага! Веднага!

Господи!

— Добре де, както кажеш! — махвам с ръка и бутвам настрани супата си — и без това вече изстина. — Да тръгваме!

* * *

През целия път към дома не обелвам и думица. Джош е уязвим. Джош е объркан. Сега е идеалният момент да разпаля отново пламъка на нашата любов! Но този път трябва да се съобразя с онова, което току-що научих. Налага се да се променя!

Продължавам мазохистично да се връщам към всяка дума, която той изрече на онази маса. Опитвам се да запечатам в съзнанието си всеки детайл. И всеки път, когато стигам до една конкретна фраза, нещо в сърцето ми трепва болезнено: „Беше хубаво, но не беше нищо особено“.

Вече всичко ми е пределно ясно. Връзката ни не е била нищо особено, защото той не е бил честен с мен! Не е споделял с мен нито едно от онези неща, които са го дразнели. И напълно логично те са се трупали, докато накрая не е издържал и ме е зарязал. Ей така, внезапно.

Обаче сега няма никакво значение. Няма значение, защото съм наясно с проблемите, от което следва, че мога и да ги разреша. Вече съм съставила план за действие. Ще започна от разчистването и подреждането на банята си!

Веднага щом влизам вкъщи, аз се насочвам право натам.

Ала Сейди безотказно ме следва и продължава да ми опява:

— Какво ще облечеш тази вечер? Покажи ми!

— После — опитвам се да я махна от пътя си аз.

— Не после! Сега! Веднага! Стига вече!

— Хубаво де! — Насочвам се към спалнята си и дръпвам завеската, която скрива гардероба ми. — Какво ще кажеш за… това? — Грабвам напосоки една дълга пола и новият ми корсет от „Топшоп“ — лимитирана серия. — И може би някакво високо токче…

— Каквооо?! Корсет?! — Сейди ме гледа така, сякаш подхвърлям към нея заклано прасе. — И дълга пола?!

— Сега модата е такава, не си ли забелязала? Ако искаш да знаеш, този тоалет е доста модерен! И това не е корсет като едно време! Съвсем друг тип е.

Сейди докосва леко дрехата и потръпва от погнуса.

— Мама ме накара да нося веднъж корсет — за сватбата на леля ми — отбелязва. — Обаче аз го хвърлих в камината, а после тя ме заключи в стаята ми и заръча на прислугата да не ме пуска!

— Така ли? — Пряко волята си усещам зараждащо се любопитство. — И не те взеха на сватбата ли?

— Голяма работа! — махва с ръка пралеля ми. — Аз се измъкнах през прозореца, хвърлих се на колата, отпраших за Лондон и си подстригах косата! — отсича с неприкрита гордост тя. — Когато после майка ми ме видя, гътна се на легло и два дена не можа да се изправи!

— Малеее! — Оставям дрехите си на леглото и този път се заглеждам съвсем сериозно в Сейди. — Ти си била голяма бунтарка! За всичко ли се държеше така?

— В интерес на истината, доста тормозех родителите си. Обаче те бяха буквално задушаващи! Типични викторианци! Къщата ни беше като музей! — Потръпва от очевиден ужас. — Баща ми не одобряваше нито снимките, нито чарлстона, нито коктейлите… Всъщност нищо не одобряваше! Смяташе, че момичетата трябва да прекарват времето си в подреждане на цветя и ръкоделие. Примерно като моята сестра Вирджиния.

— Искаш да кажеш… баба? — Неочаквано осъзнавам, че разказът й ми става много интересен и с нетърпение очаквам да чуя повече за миналото на семейството. Спомням си баба единствено като белокоса старица, които обича да чопли нещо в градината. Изобщо не мога да си я представя като момиче. — Каква беше тя?

— Непоносимо добродетелна! — отговаря пралеля ми и сбърчва отвратено лице. — Точно тя носеше корсети! Дори и когато целият свят се отказа от тях, Вирджиния не прекрачваше прага на стаята си без корсет, вдигаше си дългата коса на стегнато кокче и всяка седмица ходеше в църквата, за да подрежда цветята! Беше най-скучното момиче в Арчбъри! И нищо чудно, че се омъжи за най-скучния мъж в Арчбъри! Родителите ни бяха на седмото небе!

— Какво е това Арчбъри?

— Където живеехме. Село в графство Хартфордшир.

Това ми напомня нещо. Арчбъри… сигурна съм, че съм чувала за…

— Хей, почакай! — провиквам се внезапно. — Къщата в Арчбъри! Онази, която е изгоряла през 1960-те! Това ли е вашата къща?

Всичко започва да се връща в главата ми. Преди много години татко ми разказваше за старата фамилна къща в Арчбъри и дори ми показа черно-бяла снимка на нея от деветнайсети век. Казваше, че като малки, двамата с чичо Бил прекарвали по цяло лято там, а после, когато баба им и дядо им починали, дори се преместили да живеят там. Било много красиво — с дълги, широки коридори, огромни килери и величествено стълбище. Но след пожара земята била продадена и на нейно място били построени множество малки къщички.

— Точно тя. Да, спомням си, че по това време Вирджиния живееше там със семейството си. Впрочем именно тя причини пожара. Забравила някаква свещ. — Сейди внезапно млъква, а след няколко секунди добавя не без доза сарказъм: — В крайна сметка се оказа, че не била толкова перфектна!

— Веднъж минахме през селото — опитвам се да я успокоя аз. — Видяхме новите къщи. Не са чак толкова лоши.

Ала Сейди очевидно изобщо не ме чува. С отнесен поглед изрича:

— Изгубих всичко. Всички мои неща, които държах там, докато пътувах по чужбина. Всичко изгоря в този пожар!

— Ужасно… — промърморвам сконфузено.

— Какво значение има? — провиква се неочаквано тя, дошла на себе си. — На кого му пука?! — Завърта се по посока на гардероба ми и властно изрича: — Извади всичките си дрехи! Искам да ги видя!

— Както кажеш — свивам рамене, грабвам едновременно няколко закачалки и ги стоварвам на леглото. — Разкажи ми за съпруга ти! Какъв беше той?

Сейди се замисля за момент, а после отговаря:

— На сватбата ни беше облечен с аленочервена жилетка. Освен това не си спомням почти нищо за него.

— Само това ли помниш? Една жилетка?!

— А, да! Имаше и мустаци — допълва тя.

— Не те разбирам — отбелязвам, докато продължавам да хвърлям дрехи на леглото си. — Как си могла да се омъжиш за човек, когото не обичаш?

— Защото това беше единственият начин да избягам от дома! — изтъква Сейди така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Непрекъснато се карах с родителите си. Баща ми беше спрял издръжката ми, викарият се отбиваше у дома всеки ден, всяка вечер бях заключвана в стаята си…

— Че какво толкова си направила? — възкликвам, изгаряща от любопитство. — Да не би пак да са те арестували?

— Това… няма значение — отговаря след кратка пауза Сейди. Обръща ми гръб и се втренчва в прозореца. — Важното е, че просто трябваше да се махна оттам. И бракът ми се стори най-лесният начин. Междувременно родителите ми вече ми бяха намерили подходяща партия. Ако щеш ми вярвай, но в онези години мъжете не се редяха на опашка, за да ти искат ръката!

— О, знам! И днес е така! — кимвам съчувствено. — Всеизвестен факт е, че в Лондон не може да бъде намерен нито един свестен, необвързан мъж! Нито един!

Когато вдигам очи, забелязвам, че пралеля ми ме съзерцава с видимо озадачение. После бавно изрича:

— Нашите ги изгубихме в Голямата война.

— О, наистина! — преглъщам сконфузено. — Голямата война.

Има предвид Първата световна война. Изобщо не се сетих за това!

— А онези, които все пак оцеляха, вече не бяха същите. Бяха ранени. Разбити и душевно, и физически. Или изпълнени с чувство за вина, че са оцелели… — През лицето й преминава сянка. — По-големият ми брат също беше убит. Казваше се Едуин. Беше само на деветнайсет. Родителите ми така и не успяха да го преживеят.

Втрещявам се. Значи съм имала и правуйчо Едуин, който е бил убит по време на Първата световна война? Защо никой не ми е разказвал тези неща?!

— Какъв беше той? — изричам тихо. — Имам предвид… Едуин?

— Беше… много забавен. — Устните й се изкривяват, като че ли се кани да се усмихне, но не може да си го позволи. — Караше ме да се смея. Правеше родителите ми по-поносими. Правеше всичко в живота ни по-поносимо.

В стаята настъпва гробна тишина. Нарушава я единствено едва доловимият звук от телевизора в апартамента над нас. Лицето на Сейди замръзва. В момента е далеч от мен, далеч в спомените си. Изглежда така, сякаш е в транс.

Накрая решавам да наруша мълчанието и питам предпазливо:

— Но дори и да е нямало много подходящи мъже на разположение, налагаше ли се да се омъжваш? Имам предвид за някой напълно непознат за теб, само и само да си омъжена? Защо не почака истинския? Ами любовта? Къде отиде тя?

— Ами любовта? — имитира ме саркастично тя, набързо излязла от мечтателното си състояние. После отсича безапелационно: — Стига си ми бръщолевила за тази любов! — Оглежда нахвърляните по леглото ми дрехи и разпорежда: — Подреди ги така, че да мога да ги разгледам всичките! Аз ще избера тоалета ти за тази вечер! И в никакъв случай няма да бъде отвратителна пола, дълга до земята!

Няма съмнение, че разсъждава от собствения си опит на младини.

— Окей! — кимвам и разстилам дрехите си на леглото. — Избирай!

— Отговарям също така и за прическата и грима ти! — добавя тя с глас, който не търпи възражение. — Въобще отговарям за всичко тази вечер!

— Добре — отвръщам търпеливо.

Запътвам се обратно към банята, но съзнанието ми все още не може да се освободи от онова, което ми разказа моята пралеля. Никога досега не съм си падала по родословни дървета и семейна история. Но си давам сметка, че това било доста интересна работа. Може да взема да накарам татко да изкопае някоя и друга снимка на старата фамилна къща. Сигурна съм, че ще бъде много щастлив да ми помогне.

Затварям вратата на банята и плъзвам поглед по бурканчетата и тубичките, опасващи целия ръб на мивката. Хммм. Като че ли Джош има право. Може пък да нямам нужда едновременно от ексфолиант с кайсиеви ядки, ексфолиант с житни кълнове и ексфолиант с морска сол. Така де, колко може да си изтърка човек кожата?!

Половин час по-късно всичко е организирано в стройни редици, а на пода се мъдри торбичка с полупразни бурканчета и тубички за изхвърляне. Ето че моят план за действие вече влезе в действие! Ако сега Джош зърне банята ми, несъмнено ще бъде много впечатлен! Идва ми едва ли не да направя снимка на мивката си и да му я изпратя. Изпълнена със задоволство от добре свършената работа, аз надниквам в спалнята си, но никъде не зървам Сейди.

— Сейди? — провиквам се.

Никакъв отговор. Надявам се, че е добре. Очевидно не й беше никак лесно да се върне към спомените за брат си. Може пък да има нужда от малко усамотение.

Оставям торбичката с бурканчетата за изхвърляне до външната врата, за да не забравя да я изнеса на боклука. Следващата задача в списъка ми включва намирането на онази фотографска книга, за която той говореше в ресторанта. Все трябва да е някъде тук. Може би под дивана…

— Открих го! — гръмва неочаквано в главата ми възбуденият глас на Сейди и аз едва не удрям главата си в масичката до дивана.

— Не прави повече така! — скастрям я аз, изправям се и посягам към чашата чай на масичката. — Извинявай! Просто исках да кажа… Добре ли си? Искаш ли да поговорим? Знам, че нещата не са били много лесни за теб, но…

— Да, нещата не бяха никак лесни! — срязва ме безцеремонно тя. — Гардеробът ти е изключително беден на свестни тоалети!

— Не говорех за дрехите! Имах предвид чувствата! — натъртвам и я поглеждам многозначително. — Преживяла си много. Не може да не ти се е отразило…

Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Или просто се преструва, че не ме чува.

— Намерих ти тоалет! — обявява тържествено. — Ела да го видиш! Бързо!

Щом не иска да говори за болката си, да не говори. Не мога да я карам насила, я!

— Страхотно! Какво ми избра? — Ставам и се насочвам към спалнята си.

— Не е там! — провиква се Сейди и застава на пътя ми. — Трябва да излезем! В един магазин е!

— Магазин ли? — втренчвам се неразбиращо в нея аз. — Какво искаш да кажеш с това „в магазин“?

— Бях принудена да изляза и да ти потърся! — отсича тя и вирва предизвикателно брадичка. — В гардероба ти няма нищо нормално! Никога досега не бях виждала такива парцаливи дрехи!

— Дрехите ми не са парцаливи!

— Затова излязох — продължава тя, без изобщо да ми обръща внимание — и ти намерих една великолепна рокля! Истински ангел! Непременно трябва да я купиш!

— Къде? — питам, като се опитвам да се сетя къде би могла да е ходила. — В кой магазин? Да не би да си ходила в центъра на Лондон?

— Ще ти покажа! Хайде! Не си забравяй чантата!

Не мога да не се почувствам трогната, представяйки си как горката ми пралеля е обикаляла „Маркс енд Спенсър“ или който и да било друг магазин, за да ми търси подходящ тоалет.

— Окей, добре! — изричам накрая. — Стига да не изпразниш банковата ми сметка! — Грабвам си чантата и ключовете. — Хайде, покажи ми!

Очаквам Сейди да ме поведе към станцията на метрото и да ме завлече на Оксфорд Съркъс или някъде там. Но вместо това тя завива точно зад ъгъла на нашата кооперация и навлиза в поредица от малки улички, за чието съществувание изобщо не бях подозирала.

— Сигурна ли си, че е тук? — обаждам се колебливо.

— Разбира се! — отговаря тя и пак се опитва да ме влачи напред. — Хайде!

Минаваме покрай поредица от къщи, малък парк и колеж. Наоколо не се вижда нищо, дори бегло наподобяващо магазин. Тъкмо се каня да кажа на Сейди, че се е объркала, когато тя завива зад поредния ъгъл и с триумфален жест отсича:

— Стигнахме!

Намираме се пред поредица от малки магазинчета. Има едно за вестници и списания, след него химическо чистене, а точно на другия ъгъл — врата с дървена табела над нея, на която пише: „Мода от различни епохи“. На витрината се вижда манекен с дълга рокля от сатен, ръкавици до лактите, шапка с воалетка и изобилие от брошки. До манекена са подредени стари кутии за шапки и архаична тоалетка, върху която се мъдрят емайлирани четки за коса от всякакъв вид и порядък.

— Това е най-добрият моден магазин във вашия район! — отсича тя. — Който успях да открия за това кратко време, разбира се. Но пък вътре има всичко, което ни трябва. Хайде!

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя вече е потънала в магазина. Аз нямам никакъв друг избор, освен да я последвам. Вратата се отваря с тихо иззвъняване на звънче. Иззад миниатюрния щанд ми се усмихва жена на средна възраст. По раменете й пълзят дълги кичури зле боядисана руса коса в отровен нюанс на жълтото. Облечена е в нещо, което, след известен размисъл, разпознавам като оригинален кафтан от седемдесетте на яркозелени кръгове. От врата й висят няколко кехлибарени огърлици.

— Здравейте! — усмихва ми се любезно тя. — Добре дошли в моя магазин! Аз съм Нора. Идвали ли сте и преди?

— Здравейте! — кимам в отговор. — Не. За първи път влизам тук.

— От някоя конкретна епоха или дреха се интересувате?

— Ами… просто ще поогледам — усмихвам се сконфузено. — Благодаря!

Изгубила съм от поглед Сейди, затова просто тръгвам небрежно из магазина. Никога не съм си падала по стари дрехи, но не мога да отрека, че дори и аз откривам тук страхотни нещица. Рокля от шейсетте в сюрреалистично розово се мъдри до перука във формата на кошер. Целият рафт над тях е пълен с оригинални корсети и фусти. Шивашкият манекен в ъгъла е облечен в сватбена рокля в кремава дантела, заедно с воала и дори миниатюрен, хербаризиран букет. В стъкления шкаф се виждат бели ботушки за пързаляне на лед, намачкани от дълга употреба. Има и колекции от ветрила, чанти, стари червила…

— Къде си? — Нетърпеливият глас на Сейди пронизва тъпанчетата ми. — Хайде, ела!

Прави ми знак да отида в ъгъла на магазина. Изпълнена с грозни предчувствия, аз правя няколко плахи крачки натам.

— Сейди — прошепвам едва чуто, — съгласна съм, че всичко тук е много готино, но не забравяй, че отивам просто на едно питие! Нищо особено! Не вярвам да смяташ, че…

— Виж! — махва победоносно с ръка тя. — Идеална е!

Никога повече няма да позволя призрак да ми дава модни съвети!

Сейди ми сочи към рокля от 1920-те години, типична за движението на флепърите^[1]. Бронзова копринена рокля с паднала талия, малки ръкавки, покрити с мъниста, и пелерина към нея. На етикета пише: „Оригинална рокля от 1920-те, изработена в Париж“.

— Не е ли зашеметяваща?! — писука Сейди и се върти около роклята с очи, светнали от ентусиазъм. — Приятелката ми Бънти имаше подобна, само че в сребърно!

— Сейди! — изричам, след като успявам да върна гласа си. — Не мога да облека подобно нещо на среща! Не бъди глупава!

— Разбира се, че можеш! Пробвай я! — И се опитва да ме тика с кльощавите си бели ръчички. — Естествено, после ще ти се наложи да си отрежеш косата, но…

— Няма да си режа косата! — отстъпвам ужасено от нея аз. — И за нищо на света няма да облека подобно нещо!

— Ама аз ти открих и подходящи обувки! — все едно не чула нищо, продължава да си нарежда Сейди, отлита леко към близкия рафт и ми сочи някакви бални пантофки в същия бронзов оттенък. — Както и истински грим! — Завърта се около стъклен шкаф и ми посочва кутийка от бакелит, до която се вижда надпис: „Оригинален комплект за гримиране от 1920-те. Изключително рядка находка!“.

— Имах комплект точно като този! — изрича мечтателно тя и го съзерцава с нега. — Това са най-добрите гримове, правени някога! Ще те науча как се слага!

Да бе!

— Сейди, аз знам как се слага червило и грим, благодаря!

— Изобщо си нямаш на представа! — срязва ме безцеремонно тя. — Но нищо! Аз ще те науча! — допълва благосклонно. — И ще накъдрим косата ти с маша! Видях, че тук предлагат и такива! — И ми сочи старо кашонче, в което забелязвам някаква чудата метална джаджа. — Ако направиш известно усилие, ще изглеждаш къде-къде по-добре! Само да можехме да ти намерим и свестни найлонови чорапи… — И започва да върти глава като обезумяла.

— Сейди, престани! — просъсквам вбесено. — Сигурно си луда да допуснеш, че ще купя каквото и да било от…

— Божичко, все още помня оня неповторим аромат на подготовката за партитата! — изрича мечтателно тя и притваря очи. — Червило и опърлена коса…

— Опърлена коса ли?! — изписквам вече не на шега ужасена. — За нищо на света няма да ти позволя да ми пърлиш косата!

— О, я не ми се пени толкова! — махва нетърпеливо с ръка тя. — Невинаги се стига до опърляне!

— Оправяте ли се? — появява се внезапно Нора с подрънкване на кехлибарените си огърлици и аз подскачам стреснато.

— О, да. Благодаря!

— От двайсетте ли конкретно се интересувате? — пита и се насочва към един стъклен шкаф. — Разполагаме с някои прекрасни оригинални неща. Сдобихме се с тях съвсем наскоро от един аукцион.

— Да, виждам — кимам любезно. — Тъкмо ги разглеждах.

— Само за това не съм сигурна какво е… — Взема малко изящно бурканче, обърнато върху кръгла основа. — Странен предмет. Какво е според вас? Може би някакъв вид медальон?

— Пръстен за руж! — отсича Сейди и подбелва отегчено очи. — Абе, вече никой ли не знае нищо за модата?!

— Мисля, че е пръстен за руж — не мога да се стърпя да не се направя на компетентна аз.

— Аха! — възкликва Нора силно впечатлена. — Значи сте експерт по двайсетте! Значи сигурно знаете и как се използва тази стара маша! — Вади от кашона странната джаджа и я вдига предпазливо. — Сигурно е необходимо голямо майсторство, за да боравиш с такова неща! Опасявам се, че е доста преди времето ми!

— Лесна работа! — просъсква презрително Сейди в ухото ми. — Ще ти покажа!

Звънчето на вратата звънва и в магазинчето влизат две момичета, които автоматично започват да ахкат и охкат.

— Това място е жестоко! — чувам едното да казва.

— Извинете! — усмихва ми се Нора. — Ще ви оставя да поразгледате. Ако пожелаете да пробвате каквото и да било, обадете ми се!

— Непременно! — усмихвам се в отговор. — Благодаря!

— Кажи й, че искаш да пробваш бронзовата рокля! — изстрелва автоматично Сейди. — Хайде, бързо!

— Престани! — просъсквам, когато продавачката се отдалечава. — Не искам да я пробвам!

Сейди се смръщва и отбелязва:

— Не може да не я пробваш! Ами ако не ти стане?

— Няма да я пробвам, защото няма да я облека довечера! — отсичам и усещам, че започвам да се вбесявам. — Слез на земята, Сейди! Сега сме в двайсет и първи век! Не можеш да ме накараш да се намажа с някакво древно червило и да се навия с някаква допотопна маша! И за нищо на света няма да облека рокля от двайсетте на среща! Забрави!

В продължение на няколко секунди Сейди е прекалено слисана, за да отговори каквото и да било. Накрая изрича бавно:

— Но ти ми обеща! Обеща ми, че аз мога да избера тоалета ти!

И ме поглежда с огромните си, тъжни очи.

— Но аз си мислех, че имаш предвид нормални дрехи! — почти се провиквам аз. — Дрехи от двайсет и първи век! А не това! — Грабвам роклята и я размахвам срещу нея. — Нелепа е! Това е карнавален костюм!

— Но ако не облечеш роклята, която съм ти избрала аз, значи срещата изобщо няма да бъде моя! Ще си бъде твоята среща! — възкликва пралеля ми и усещам, че гласът й започва да се извисява. Скоро ще достигне познатите пискливи висоти. — Тогава по-добре да си остана у дома! Излизай си ти с него!

— Виж, Сейди… — въздъхвам аз.

— Това е моят мъж! Това е моята среща! — провиква се тя с много горчивина в гласа. — Моята! С моите правила! Това е последният ми шанс да се позабавлявам с мъж, а ти смяташ да провалиш всичко, като облечеш някакъв си отвратителен парцалив тоалет…

— Не искам да ти провалям срещата! — прекъсвам я.

— Обеща, че ще направиш нещата по моя начин! Обеща ми!

— Престани да ми крещиш! — отдръпвам се и слагам ръце на ушите си. — Господи!

— Наред ли е всичко? — появява се внезапно продавачката Нора и ме поглежда подозрително.

— О, да — отвръщам, като се опитвам да се овладея. — Аз просто… говорех по телефона.

— Аха! — кимва тя и лицето й се отпуска. Кимва по посока на бронзовата копринена рокля, която все още е в ръцете ми, и пита: — Искате ли да я пробвате? Прекрасно произведение на модата! Изработена е в Париж! А видяхте ли седефените колчета? Божествени са!

— Ами… Хммм…

— Ти обеща! — Сейди е вече на около пет сантиметра от мен, вирнала брадичка, с проблясващи страстно очи. — Обеща ми! Това е моята среща! Моята! Моятааа!

Тя е като безмилостна пожарна сирена. Отдръпвам глава, опитвайки се да запазя самообладание. Наясно съм, че за нищо на света няма да я издържа да ми пищи цяла вечер. Главата ми ще експлодира.

А и нека бъдем честни — Ед Харисън и без това вече ме мисли за откачалка. Какво значение има дали ще се появя в рокля от двайсетте или с моята дълга пола? Никакво.

Именно.

Пък и Сейди е права. Срещата си е нейна. Нищо не ми пречи да направя нещата така, както тя иска.

— Добре! — обръщам се накрая към продавачката, с което прекъсвам настойчивата литания на пралеля ми. — Убедихте ме. Ще пробвам роклята!