Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twenties Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 60 гласа)
Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Софи Кинсела. Във вихъра на двайсетте

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Редактор и коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: AMG Adv.

ISBN: 978-954-771-222-5


На Сюзън Колит, която още преди години ме вдъхнови, като подхвърли: Защо някой ден не вземеш да напишеш история с призраци?

Първа глава

Проблемът с лъгането на родителите се състои в това, че макар и те да не си дават сметка за това, ние го правим, за да ги защитим. Правим го за тяхно добро. Така де, да вземем примерно моите родители. Ако знаеха голата истина за моето финансово положение, любовния ми живот, състоянието на водопроводната ми инсталация и положението с данъците ми, още на мига щяха да получат инфаркт, а после докторът щеше да попита: „Да не би някой да ги е разстроил с нещо?“ и всичко щеше да се окаже по моя вина. Поради това, след като бяха прекарали в моя апартамент не повече от десетина минути, имаха удоволствието да чуят от мен следните лъжи:

1. Моето Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“ съвсем скоро ще излезе на печалба — няма начин!

2. Натали е фантастична бизнес партньорка и в крайна сметка постъпих много далновидно, като се отказах от сигурната си работа, за да започна да търся с нея подходящи хора за мениджъри на фирми и други подобни.

3. Разбира се, че не преживявам само на пица, кисело мляко с вишни, и водка.

4. Да, наясно съм колко изгодно излиза абонаментът за паркинг.

5. Да, наистина гледах онзи компактдиск с филма на Чарлз Дикенс, който ми подариха за Коледа! Беше страхотен, особено онази мила дама с бонето. Да бе, Пеготи. Как ми взехте думата от устата!

6. Впрочем и без това бях решила точно този уикенд да си поставя противопожарна аларма — какво съвпадение именно сега да стане дума за това!

7. Да, направо съм във възторг от предстоящото семейно събиране!

Седем лъжи. Без да броим онези, които надробих по повод тоалета на мама. И като имате предвид, че още не сме зачекнали онзи въпрос.

Когато излизам от спалнята си, спретната с черна рокличка и набързо мацната спирала, забелязвам, че мама е кацнала до камината и разглежда с тревожна физиономия просрочената ми сметка за телефона.

— Не се тревожи! — побързвам да я успокоя. — Тези дни ще я платя!

— Гледай да го направиш! — изрича мама. — Защото иначе нали знаеш, че ако ти прекъснат телефона, ще мине цяла вечност, докато отново го включат, а твоят квартал не може да се похвали с кой знае колко добър мобилен сигнал! Какво ще правиш, ако възникне спешен случай, а?! Кажи де!

Челото й се набраздява от притеснение. Изглежда така, сякаш спешният случай ще възникне още сега — сякаш в съседната стая пищи бременна жена, навън има потоп и водата всеки момент ще нахлуе през прозорците, а ние трябва да се свържем с медицинския хеликоптер, ама как? Как?

— Хммм… Честно да си призная, не се бях сещала да погледна на нещата от този ъгъл, мамо. Но иначе ще платя сметката! Честна дума!

Мама си е такава — все за нещо трябва да се притеснява, тревожи и плаши. Устните й се стягат в напрегната усмивка, погледът й става отнесен, ококорва се като гърмян заек и човек веднага разбира, че в момента в главата й се вихри някакъв апокалиптичен сценарий. Точно така изглеждаше и по време на моята последна училищна реч, а по-късно си призна, че внезапно забелязала как един от полилеите висял на една страна и не изглеждал никак стабилен, та тя се уплашила, че може да се стовари върху главите на нас, бедните момичета, и да се пръсне на парченца.

Сега тя изпъва сакото на черния си костюм, което е с подплънки на раменете, старомодни метални копчета и й придава елегантния вид на малко буренце. Имам някакъв смътен спомен да съм я виждала със същия този костюм някъде преди десетина години, ако не и повече — да, точно когато беше в периода на ходене по интервюта за работа, а аз бях принудена да я науча на някои основни компютърни умения, като например как се управлява мишка. В крайна сметка обаче започна работа в някаква детска благотворителна организация, където, слава на бога, нямат никакви особени изисквания към облеклото на работещите.

Никой от нашето семейство не изглежда добре в черно. Татко се е пременил в костюм от някаква безлична материя, която буквално смачква чертите му. Иначе си е доста красив — като за баща, разбира се — по някакъв негов си, неуловим начин. Поне скулите му са готини. Косата му е кестенява и хилава, а на мама е руса и пак хилава — точно като моята. Когато са спокойни и са на собствена територия, и двамата изглеждат страхотно — примерно на старата лодка на татко в Корнуол, облечени в мъхнатите си пуловери и похапващи тестени хапки с месо. Или когато свирят в кварталния си самодеен оркестър, където някога са се срещнали. Обаче днес няма и помен от спокойствие.

— Е, готова ли си? — пита мама и оглежда обутите ми в чорапогащи крака. — А къде са ти обувките, скъпа?

Стоварвам се като чувал на дивана и промърморвам:

— Толкова ли е наложително и аз да идвам, а?

— Лара! — поглежда ме с укор мама. — Тя беше твоя пралеля! Беше на цели сто и пет години!

Това, че пралеля ми е на сто и пет години, съм го чувала най-малко сто и пет пъти. Започвам да подозирам, че мама го повтаря само защото не може да ми каже нищо друго за горката жена!

— Е, и?! Аз не я познавах. Всъщност никой от нас не я е познавал! Това е адски глупаво! Защо трябва да бием целия този път до Потърс Бар заради някаква съсухрена старица, която дори не сме виждали приживе?!

Увесвам нос, чувствайки се по-скоро като нацупено тригодишно момиченце, отколкото като зряла двадесет и седем годишна жена със собствен бизнес.

— Чичо ти Бил и другите също ще ходят! — изтъква татко. — А щом те могат да си направят труда, то…

— Това е семейно събиране! — допълва ведро мама.

Отпускам нещастно рамене. Имам алергия към семейните събирания. Понякога си мисля, че ще бъде далеч по-добре да живеем като семената на глухарчетата — без семейство, без история, просто да се носим по света всеки със собственото си пухче.

— Няма да отнеме много време — изрича успокоително мама.

— Напротив! — промърморвам, вторачена намръщено в килима. — И всички ще ме разпитват за… разни неща!

— Нищо подобно! — отсича мама и поглежда към татко за подкрепа. — Никой няма намерение да те разпитва за… разни неща!

Настъпва тишина. Онзи въпрос определено витае във въздуха. Обаче всички упорито се правим, че не го виждаме. Пръв събира кураж татко.

— Ъхъм. Та… като стана въпрос за… разни неща… — Кратко колебание. — Ти по принцип… добре ли си?

Виждам как ушите на мама са в позиция на тревога първа степен, макар че прави нещастни опити да се преструва, че се реши и нищо не чува.

— Ами, нали знаете… — изричам след кратка пауза. — Добре съм. Така де, не можете да очаквате от мен на мига да се върна към…

— О, разбира се, че не! — съгласява се автоматично татко. А после прави втори опит: — Но иначе нали си… в добро настроение?

Кимвам в знак на съгласие.

— Браво! — обажда се с нескрито облекчение мама. — Знаех си, че ще успееш да превъзмогнеш… разни неща!

Родителите ми вече не изричат на глас името „Джош“, защото доскоро всеки път, когато го чувах, изпадах в неконтролируемо ридание. Известно време мама го наричаше „Онзи, който не трябва да бъде споменаван“, а сега вече си остана просто „разни неща“.

— И значи ти вече не си се опитвала да се свържеш с него? — пита баща ми, като гледа навсякъде другаде, само не и към мен, а мама се прави, че търси нещо в чантата си.

Това е още един евфемизъм в нашето семейство. Всъщност татко иска да каже: „Изпращала ли си му нови маниакални текстови съобщения?“.

— Не — отговарям и не мога да сдържа изчервяването си. — Не съм, ясно ли е?!

Адски нечестно е от негова страна да повдига отново този въпрос! Не знам защо, ама направиха от мухата слон! Така де! Изпратила съм на Джош само няколко есемеса — какво толкова! Не повече от три на ден! Направо не си струва да се споменават! И освен това не са маниакални! Просто в тях съм честна и открита, което, между другото, е най-правилният подход във всяка добра връзка!

Така де! Човек не може просто ей така да изключи чувствата си, защото другият го е направил, не съм ли права?! Не можеш просто да кажеш: „Аха, ясно! Значи ти предлагаш никога повече да не се виждаме, никога повече да не правим любов, никога повече да не говорим и никога повече да не общуваме по какъвто и да било начин! Фантастична идея, Джош! Чудя се как не се сетих първа?!“.

Затова просто сядаш и регистрираш истинските си чувства във формата на текстово съобщение, само защото ти се иска да ги споделиш с другия. И какво се оказва? В следващия момент бившият ти приятел си сменя номера, за да не го притесняваш, и те наклепва на родителите ти! Ама че мръсник!

— Лара, знам, че се почувства много наранена и че не ти беше никак лесно. — Татко прочиства деликатно гърлото си. — Но вече изминаха близо два месеца. Трябва да продължиш напред, скъпа! Да се виждаш с други млади мъже… да излизаш и да се забавляваш…

Господи! Няма да мога да издържа още една от татковите лекции за това колко много мъже ще паднат в краката на красавица като мен! Така де, първо на първо, на света вече не останаха никакви мъже! И, второ на второ, една жена висока метър и шейсет, с чип нос и без никакъв тен не би могла да се нарече точно красавица!

Добре де, знам, че от време на време изглеждам и прилично. Лицето ми е със сърцевиден овал, очите ми са зелени и широко поставени, а по носа ми се мярка по някоя и друга луничка. И на всичко отгоре, родила съм се с миниатюрна уста, която изглежда така, сякаш ме е ухапала пчела и която никой в семейството не притежава. Но иначе можете да ми вярвате — не съм супермодел!

— Е, и вие с мама ли направихте така, когато скъсахте онзи път в Ползет? Започнахте да излизате и да се срещате с други хора? — не мога да се сдържа да не изтърся, макар да съм наясно, че тази тема сме я дъвкали и предъвквали.

Татко въздъхва тежко и двамата с мама си разменят погледи.

— Май не трябваше да ти казваме за това — промърморва тя и разтрива притеснено чело. — Изобщо не трябваше да ти казваме! — повтаря уморено.

— Защото, ако бяхте започнали да го правите — продължавам неумолимо, — никога повече нямаше да се съберете повторно, нали? И татко никога нямаше да ти каже, че е лъкът на твоята цигулка, а после никога нямаше да се ожените!

Тази приказка за лъка и цигулката отдавна се е превърнала в неразривна част от семейния фолклор. Чувала съм историята милиони и милиарди пъти. Татко се появил пред къщата на мама, яко препотен, защото карал колело, а тя била плакала до този момент, обаче се престорила, че е настинала, после се накарали едно хубаво, а баба им сервирала чай и маслени курабийки. (Нямам представа какво общо имат въпросните маслени курабийки с всичко това, но те задължително се споменават при всяко разказване на историята.)

— Лара, скъпа! — въздъхва мама. — При нас беше много различно! Все пак вече бяхме ходили цели три години, бяхме сгодени и…

— Да бе, знам! — прекъсвам я безцеремонно. — Знам, че при вас е било различно! Само искам да кажа, че хората понякога отново се събират, нали така?! Случва се!

Настъпва тишина.

— Лара, ти открай време си с романтична настройка… — започва татко.

— Изобщо не съм романтичка! — възкликвам възмутено, сякаш съм получила кръвна обида.

Вторачвам се в килима и започвам да рия една фигурка с пръста на крака си, но с периферното си зрение забелязвам как мама и татко си правят знаци кой да поеме разговора от тук нататък. Мама клати глава и сочи към татко, сякаш иска да му каже: „Продължавай!“.

— Когато човек се раздели с някого — побързва да изпълни заповедта татко, обаче се вижда, че се чувства крайно неудобно, — няма нищо по-лесно от това, обръщайки се назад, да си каже, че животът би бил идеален, ако отново се съберат. Обаче…

— Татко, чуй ме! — прекъсвам го, но този път се опитвам да се овладея. — Изобщо не си разбрал какво става! Аз не искам да се събирам отново с Джош! — Опитвам се да го кажа така, като че ли това е най-абсурдната идея на света. — И не затова му изпращах онези съобщения! Просто исках да разкрием душите си един пред друг! Така де, той скъса с мен без никакво предупреждение, без изобщо да поговорим, без да го обсъждаме. И аз така и не получих никакви отговори. Затова го чувствам като… недовършена работа. Това е като да започнеш да четеш роман на Агата Кристи и никога да не разбереш кой е убиецът!

Така! Сега вече няма начин да не разберат!

— Дааа… — проточва татко. — Разбирам разочарованието ти.

— Ето, точно това исках! — отсичам колкото ми е възможно по-убедително. — Да разбера какво мисли и Джош. Да си поговорим, да обсъдим ситуацията. Да общуваме като две цивилизовани човешки същества!

„И отново да се съберем — допълва нещо в мен, безкомпромисно към истината. — Защото аз си знам, че Джош все още ме обича, макар че никой друг не мисли така!“

Ала няма никакъв смисъл да го обяснявам на родителите си. И без това няма да ме разберат. И как биха могли?! Те нямат никаква представа каква възхитителна двойка бяхме с Джош, как перфектно си пасвахме! И изобщо не схващат, че той безсъмнено взе едно прибързано, паникьосано, типично момчешко решение, базиращо се на несъществуваща причина, и че ако аз можех да поговоря с него, със сигурност ще оправя всичко и ние отново ще бъдем заедно!

Понякога се чувствам на светлинни години далече от родителите си. Точно както се е чувствал Айнщайн, когато приятелите му са настоявали: „Вселената е права, Алберт, повярвай ни!“, а той дълбоко в себе си е знаел, че тя е изкривена и си е казвал: „Знам, че е крива! Ще ви покажа аз някой ден!“.

Мама и татко отново си правят някакви тайнствени знаци. Като че ли е крайно време да ги избавя от притесненията им. Затова побързвам да изрека:

— Както и да е. Важното е, че няма смисъл да се притеснявате за мен! Защото отдавна продължих напред! Така де, може би не напълно — поправям се, забелязала съмнението в погледите им, — но все пак приех, че Джош не желае да разговаря с мен! Дадох си сметка, че така е трябвало да стане. Научих много за себе си и… сега съм добре. Наистина!

Лепвам на лицето си сладка усмивка. Чувствам се така, сякаш напявам главната мантра в някой откачен култ. Би трябвало да съм облечена в роба и да удрям дайре.

Чуйте, чуйте!… Аз продължих напред… Чуйте, чуйте!… Аз се чувствам добре!…

Татко и мама отново си разменят погледи. Нямам престава дали ми вярват или не, но важното е, че най-сетне успях да измъкна всички ни от този крайно труден разговор.

— Това се казва дух! — обажда се най-сетне татко с видимо облекчение. — Браво на теб, Лара! Знаех си, че ще успееш! И сега си имаш бизнеса с Натали, върху който да се фокусираш и който очевидно върви изключително добре.

Усмивката ми става още по-маниакално култова, когато възкликвам:

— Абсолютно!

Чуйте, чуйте!… Бизнесът ми върви добре!… Чуйте, чуйте! Изобщо не съм пред фалит!…

— Толкова се радвам, че най-сетне си успяла да узрееш за това решение! — намесва се и мама и целува връхчето на главата ми. — А сега мисля, че е крайно време да тръгваме! Хайде, скокни в някакви черни обувки и да потегляме!

С нещастна въздишка се изправям на крака и се завличам обратно в спалнята си. Навън е прекрасен слънчев ден. А аз трябва да го прекарам на едно отвратително семейно събиране, включващо мъртва особа на сто и пет години. Да, понякога животът наистина не е справедлив!

* * *

Докато колата ни маневрира в рахитичния паркинг на погребалния център в Потърс Бар, пред страничната врата забелязвам малка тълпа. След това зървам проблясък на телевизионна камера и пухкав микрофон, който се носи над главите на хората.

— Но какво става тук, за бога? — възкликвам и надниквам през прозореца. — Нещо с чичо Бил ли?

— Вероятно — кимва татко.

— Като че ли чух, че са започнали да снимат документален филм за него — вметва и мама. — Труди го спомена веднъж. Заради книгата му.

Така става, когато някой от роднините ти се окаже знаменитост. Свикваш с присъствието на телевизионни камери. Както и с факта, че когато се представяш, хората автоматично питат: „Лингтън ли? Да не би да сте роднина на онзи от «Кафе Лингтън»?“, а после ги гледаш как остават с отворена уста, когато им отговориш простичко: „Да“.

Моят чичо Бил е същият онзи Бил Лингтън, който е основал „Кафе Лингтън“ от нищото, когато е бил само на двайсет и шест, и го е превърнал в световна верига кафенета. Физиономията му се мъдри на всяка чашка за кафе, което го превръща в по-популярен дори от „Бийтълс“. Човек не може да не го познае, когато го види. А точно сега е още по-известен от всякога, защото автобиографията му, наречена „Две малки монети“, излезе едва миналия месец, а вече е бестселър. Говори се, че главната роля във филма по тази книга щяла да се играе от Пиърс Броснан.

Аз, разбира се, вече изгълтах книгата от корица до корица. Всичко се върти около това как той бил останал само с някакви си двайсет пенса и си купил кафе, а то имал толкова гаден вкус, че му дало идеята да си отвори собствени кафенета. И така, започнал с първото, а после то се превърнало във верига, а сега си има буквално световна империя. Прякорът му е „Алхимикът“, а според една статия от миналата година целият свят на бизнеса се надпреварва да узнае тайната на неговия успех.

Точно затова той започна да води и едни семинари, наречени „Две малки монети“. Преди няколко месеца аз съвсем тайничко се отбих на един такъв. Просто в случай, че може да ми даде някои насоки за това как да ръководя един съвсем нов бизнес. В залата имаше най-малко двеста души, всички до един поглъщащи всяка дума на чичо ми, а накрая трябваше задружно да вдигнем в ръка две монети и да кажем: „Това е моето начало!“. Беше адски мелодраматично и смущаващо, обаче не знам защо всички около мен изглеждаха много вдъхновени. Лично моето мнение е, че макар да слушах изключително внимателно, така и не разбрах как се прави бизнес.

Така де, нали е бил на двайсет и шест, когато е натрупал първия си милион! Само на двайсет и шест! Започнал си той един бизнес и моментално взел, че успял! Докато аз започнах своя бизнес преди шест месеца и моментално взех, че се провалих!

— Може и вие с Натали някой ден да напишете книга за вашия бизнес — обажда се мама, като че ли разчела мислите ми.

— О, да! Глобалното господство ви дебне зад всеки ъгъл! — добавя весело татко.

— Хей, я вижте — катеричка! — побързвам да посоча през прозореца.

Родителите ми са толкова ентусиазирани заради моя бизнес, че сърце не ми дава да им кажа истината. Затова всеки път, когато заговорят за него, гледам да сменя темата.

Но ако трябва да бъда съвсем точна, длъжна съм да призная, че в самото начало мама не беше особено ентусиазирана. Всъщност бих могла да кажа, че когато за първи път споменах пред тях, че се отказвам от работата си в маркетинга и изтеглям всичките си спестявания, за да основа бюро за набиране на управленски персонал, без никога преди да съм набирала какъвто и да било персонал и без да имам и най-смътна престава за това, тя едва не получи апоплектичен удар.

Обаче после се успокои, когато добавих, че влизам в този бизнес заедно с най-добрата си приятелка Натали. И че Натали е буквално богиня в търсенето на управленски персонал и в началото именно тя ще ръководи бизнеса, докато аз ще се занимавам с административната част и маркетинга и ще се уча от нея. По-нататък допълних, че вече имаме няколко заявки и че за броени месеци ще успеем да се издължим на банката.

Звучеше толкова хубаво! Като най-брилянтния план на света! Всъщност действително си беше брилянтен. Но само допреди месец, когато Натали замина на почивка в индийския щат Гоа, влюби се в някакъв местен гоански гларус и седмица по-късно ми изпрати есемес, за да ме уведоми, че нямала представа кога ще се върне, обаче всички подробности по работата ни били в компютъра и аз ще се оправя, и че сърфингът там бил буквално приказен, и че аз трябвало да отскоча на гости някой ден и т.н., и т.н. Натали XXX.

Никога повече няма да подхващам какъвто и да било бизнес с Натали. Никога!

— Това чудо изключено ли е, а? — съзерцава неуверено мама мобилния си телефон. — Не мога да го оставя да ми звъни по време на службата!

— Дай да погледна! — Татко най-сетне избира място на паркинга и спира, а после поема телефона. — Искаш да изключиш само звука му, нали?

— Неее! — изписква ужасено мама. — Искам да изключа целия телефон! Защото онази работа със звука може и нещо да не стане!

— Добре. Ето! — кимва татко и натиска продължително бутона за затваряне. — Всичко е изключено. — И го подава обратно на мама, която го съзерцава уплашено.

— Ами ако внезапно вземе, че се включи, докато е в чантата ми? — пита и ни поглежда умоляващо. — Защото точно така стана с Мери в яхтклуба! Проклетото чудо направо оживя в чантата й и започна да звъни, при това, докато беше член на журито! Казват, че може би по някакъв начин го е натиснала или кой знае какво там…

Гласът на мама става все по-писклив и отчаян и тя буквално остава без дъх. Точно на този етап сестра ми Тоня би изгубила търпение и би я срязала с думите: „Не се дръж като последната глупачка, мамо! Разбира се, че телефонът ти няма да се включи от само себе си!“.

— Мамо — обръщам се търпеливо към нея и поемам страховитото нещо от ръката й, — какво ще кажеш да го оставим в колата?

— Да! — въздъхва с облекчение тя. — Мисля, че това е добра идея! Ще го пъхна в жабката!

Поглеждам към татко и той ми се усмихва горчиво. Горката мама! Как ли издържа всичките тези ужасии, които се редят в главата й?! Крайно време е да погледне по-реално на нещата!

* * *

Когато приближаваме към погребалния център, до ушите ни достига непогрешимият провлачен говор на чичо Бил. И наистина — в мига, в който разбутваме тълпата, зърваме и самия него — с кожено яке, изкуствен тен и буйна коса. Всички знаят, че чичо Бил е вманиачен на тема коса. Неговата е гъста и блестяща и винаги гарвановочерна и ако някой нещастен вестник се осмели да предположи, че той се боядисва, чичо автоматично заплашва, че ще го съди до дупка.

— Семейството е най-важното нещо! — тъкмо казва той на една репортерка в дънки. — Семейството е скалата, върху която стоим! И ако трябва да наруша графика си, за да отида на погребение на роднина, ще го наруша!

Виждам как сред тълпата се разнася вълна на възхищение. Едно момиче, хванало здраво чаша кафе „Лингтън“, очевидно не е на себе си от щастие и непрекъснато шепне на приятелката си: „Наистина е той!“.

— Ако нямате нищо против, трябва да свършваме — обажда се зад чичо Бил един от асистентите му. — Бил вече трябва да влиза в погребалния дом. Благодаря ви, колеги! Само няколко автографа — допълва по посока на тълпата.

Ние изчакваме търпеливо встрани, докато чичо Бил се заема с ентусиазирано раздаване на автографи върху кафени чашки и погребални програми. И през всичкото това време камерата жужи и го снима от всички ъгли. Накрая всички се разотиват и чичо Бил благоволява да се насочи към нас.

— Здрасти, Майкъл! Радвам се да те видя! — възкликва, разтърсва ръката на татко и непосредствено след това се обръща към асистента си с въпроса: — Успя ли най-сетне да заковеш Стив?

— Да, заповядай! — отговаря асистентът и побързва да подаде телефон на чичо Бил.

— Здравей, Бил! — обажда се и татко с неизменната си, запазена специално за брат му учтивост. — Отдавна не сме се виждали! Как си? Поздравления за книгата ти!

— Благодаря, че ни изпрати и на нас една! При това с автограф! — припява мама.

Чичо ми кимва неопределено към нас тримата и започва да говори по телефона:

— Стив, получих имейла ти!

Мама и татко се споглеждат сконфузено. Очевидно с това се сложи край на милото ни семейно събиране.

— Хайде да видим къде точно трябва да отидем — промърморва мама на татко. — Лара, идваш ли?

— Всъщност мисля да поостана за малко тук — отвръщам аз, внезапно озарена от една идея. — Ще се видим вътре!

Изчаквам родителите ми да се отдалечат, а после се присламчвам към чичо Бил. Току-що измислих демоничен план! Нали на онзи семинар чичо ми каза, че ключът към успеха на един предприемач бил да грабваш всяка предоставила ти се възможност! А аз съм предприемчив човек, нали така? И това ако не е внезапно предоставила ми се възможност, няма накъде повече!

Изчаквам го да приключи с разговора си, а после колебливо изричам:

— Здравей, чичо Бил! Може ли да поговорим за малко?

— Почакай! — вдига ръка той и отново лепва своето блекбъри до ухото си. — Здрасти, Паоло! Как е? — Очите му се насочват към мен и той ми прави знак с ръка, което като че ли означава, че е мой ред да говоря.

— Ами… нали знаеш, че вече имам бюро за набиране на управленски персонал… — започвам с притеснена усмивка. — Всъщност една приятелка ми е партньорка. Нарекохме го „Л и Н“. Може ли да ти обясня в какво се състои същността на бизнеса ни?

Чичо Бил се смръщва в моята посока, а после изрича в телефона:

— Задръж малко, Паоло!

Аууу! Значи той оставя някоя важна клечка да го чака заради мен! Специално заради мен!

— Занимаваме се с намирането на висококвалифицирани и силно мотивирани личности за управленски позиции — започвам да нареждам аз, като се опитвам да не заеквам. — Та си казах, че може би бих могла да говоря с някого от твоя отдел „Човешки ресурси“, да му обясня какви услуги предлагаме, а защо не и да направим някаква сделка…

— Лара! — спира ме с ръка чичо Бил. — Какво ще кажеш, ако те свържа с моята началничка на отдел „Човешки ресурси“ и й кажа: „Това е племенницата ми, дай й шанс!“?

Имам чувството, че ще избухна от възторг. Идва ми да запея „Алилуя“. Значи рискованият ми ход се оказа печеливш!

— Бих казала, че много ти благодаря, чичо Бил! — смотолевям, като се старая да запазя спокойствие. — Ще положа всички усилия да ти се харесам, ще работя по двайсет и четири часа на ден, ще ти бъда толкова благодарна, че…

— Не! — прекъсва ме авторитетно той. — Няма да ми бъдеш благодарна! Всъщност ще престанеш да се уважаваш!

— К-к-какво? — зяпвам сащисано.

— Просто казвам, не! — отсича той и ме застрелва с ослепителна бяла усмивка. — Правя ти услуга, Лара! Ако сама си извоюваш успеха, ще се чувстваш далеч по-добре! Ще знаеш, че си го заслужила.

— Ясно — преглъщам и бузите ми пламват от унижение. — Така де, аз наистина искам да го заслужа. И наистина искам да работя много за успеха. Просто си помислих, че…

— Щом аз мога да тръгна от две малки монети, значи и ти можеш, Лара! — натъртва той, после приковава погледа ми и изрича като гуру: — Вярвай в себе си! Вярвай в мечтата си! Заповядай!

О, не! Само това не! Обаче той вече е бръкнал в джоба си и сега ми поднася две монети от по десет пенса.

— Това са твоите две малки монети. — Поглежда ме съсредоточено, така, както го прави и по телевизията, и продължава сериозно: — Лара, затвори очи! Почувствай го! Повярвай го! Кажи: „Това е моето начало!“.

— Това е моето начало — изфъфлям раболепнически. — Благодаря!

Чичо Бил кимва, очевидно напълно доволен от себе си, и после отново се връща към телефонния си разговор:

— Паоло, извинявай, че те накарах да чакаш!

Цялата пламнала от унижение, аз се оттеглям от полесражението. Дотук с грабването на възможностите. Дотук с осъществяването на нови контакти. Просто искам да оцелея по време на това глупаво погребение и да си се прибера у дома.

Заобикалям сградата и се вмъквам през предния вход на погребалния център. Озовавам се във фоайе с тапицирани столове, плакати на гълъби и натежал въздух. Наоколо не се вижда жива душа — дори и на рецепцията.

Внезапно иззад някаква дървена врата долавям звук на песен. Мамка му! Започнало е! И аз пак съм закъсняла! Бутвам вратата и — точно така, всички пейки пред мен са пълни с народ. Всъщност залата е толкова претъпкана, че правостоящите отзад трябва да се разместят, за да мога да мина. Намирам си място, като се старая да остана незабележима.

Докато се оглеждам в опит да зърна мама и татко, не мога да не се впечатля от броя на присъстващите. И от цветята. Покрай двете стени на залата са подредени изящни букети от бели и кремави цветя. Някаква жена отпред пее църковна песен, но пред мен има толкова много хора, че не мога да я видя. Близо до мен двама души подсмърчат, а едно момиче си реве напълно безсрамно. Всичките тези хора са дошли само заради моята пралеля, а аз дори не я познавах!

„Не се сетих да й изпратя дори цветя!“ — давам си внезапно сметка и ми идва да потъна в земята от срам. Не трябваше ли поне да напиша някаква картичка? Господи, надявам се, че мама и татко са се погрижили за всичко!

Музиката е толкова прекрасна, а атмосферата — толкова емоционална, че изведнъж усещам, че не мога повече и в очите ми започват да парят сълзи. Точно до мен седи възрастна дама с черна кадифена шапчица, която ме забелязва и цъква съчувствено с език.

— Нямаш ли си кърпичка, скъпа? — прошепва тя.

— Не — признавам през хълцане аз и тя автоматично щраква машинката на старомодната си кожена чанта и я отваря. Отвътре се разнася аромат на камфор и аз зървам няколко чифта очила, кутийка ментови бонбони, пакетче фуркети, кутийка с надпис „Конец за зъби“ и половин пакетче диетични бисквити.

— Да знаеш, че когато ходиш на погребение, винаги трябва да си носиш кърпички! — изрича тя и ми подава пакетче носни кърпички.

— Благодаря! — смотолевям и си вземам една. — Много мило от ваша страна. Между другото, аз съм праплеменницата.

Старата дама кимва съчувствено.

— Сигурно ти е много тежко. Как се справя семейството?

— Ами, добре… — Сгъвам кърпичката, чудейки се какво да отговоря. Знам, че не мога да кажа: „Не че са много притеснени. Например чичо Бил още говори по телефона отвън“. Затова изтърсвам: — Просто в подобни моменти трябва да се подкрепяме.

— Именно! — кимва доволно старата дама, сякаш съм изрекла нещо особено мъдро, а не просто съм перифразирала една от картичките на Холмарк с текст „Всички трябва да се подкрепяме“. Стисва ръката ми и изрича заговорнически: — Ако имаш нужда да поговориш с някого, скъпа, винаги съм насреща! За мен е чест да се запозная с някой от роднините на Бърт!

— Благодаря… — започвам автоматично, но после се усещам.

Бърт ли?

Сигурна съм, че пралеля ми не се е казвала „Бърт“. Всъщност напълно съм сигурна в това. Казвала се е Сейди.

— Знаеш ли, че приличаш доста на него? — продължава старицата, разглеждайки лицето ми.

По дяволите! Попаднала съм на грешното погребение!

— Нещо в челото може би… И неговият нос — това е сигурно! Някой казвал ли ти го е, скъпа?

— Хммм случвало се е… — изричам неопределено. — Всъщност аз трябва да… Благодаря за кърпичката — изправям се и бързо се отправям към вратата на залата.

— Това е праплеменницата на Бърт! — чувам зад гърба си гласа на старата дама. — Много се разстрои милата!

Аз буквално се хвърлям върху светлата дървена врата и отново се озовавам във фоайето, където едва не се приземявам върху мама и татко. Те стоят до някаква жена в тъмен костюм, побеляла коса и снопче брошури в ръка.

— Лара! Къде беше? — провиква се изумено мама и поглежда към вратата, откъдето се появих. — Какво правеше там?

— Да не би да сте били на погребението на господин Кокс?! — облещва се жената с тъмния костюм.

— Изгубих се! — побързвам да се защитя. — Не знаех къде трябва да отида! Би трябвало да слагате някакви указания по вратите!

Без да продума и думица, жената само вдига ръка и сочи пластмасова табела на вратата, на която пише: „Бъртрам Кокс — 13:30 ч“. Мамка му! Как не я забелязах?!

— Добре де, няма нищо — вирвам брадичка и тръсвам глава. — Да тръгваме, преди да са заели местата!