Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (23)

Двайсет и трета глава

Добре де. Това е последното, ама наистина последното място, където ще проверя. Това е последният й шанс. И се надявам да оцени онова, което правя за нея!

Отне ми цял час, докато стигна до Сейнт Олбанс, а после още двайсетина минути с такси до Арчбъри. И ето ме сега тук, застанала насред малък селски площад с кръчма в единия край, автобусна спирка в другия и нелепа, модерна църква в третия. Предполагам, че местенцето би могло да мине и за живописно, ако пред очите ми не профучаваха непрекъснато камиони с милиони километри в час и ако трима тийнейджъри не крещяха под навеса на спирката. А аз си мислех, че в провинцията е тихо!

Изнизвам се от площадчето, преди някое от хлапетата да е извадило пистолет или нещо подобно, и се насочвам към селската мера. Там има огромно табло с карта на селцето, която ми помага бързо да открия кварталчето Арчбъри Клоуз. Точно в това са били превърнали Арчбъри Хаус, след като е изгоряла. И ако Сейди наистина се е прибрала у дома, това ще да е точно там.

След няколко минути вече съзирам портите на оградения квартал пред себе си — върху тях с красиви ръкописни букви от ковано желязо пише „Арчбъри Клоуз“. Вътре виждам шест малки тухлени къщички, всяка със своята миниатюрна чакълена алея и гараж. Трудно ми е да си представя, че едно време тук е имало само една огромна, красива къща, разположена насред собствените си градини.

С усещането, че всички погледи са вперени в мен, аз тръгвам да обикалям кварталчето. Надничам през прозорчетата, кръстосвам чакълените пътеки и си мърморя под носа: „Сейди!“.

Трябваше да я разпитам за повече подробности относно живота й тук. Може да е имала някое любимо дърво или нещо подобно. Или някое любимо ъгълче в градината, което вече изглежда като нечий килер.

Кварталът ми изглежда напълно пуст, затова след известно време повишавам глас:

— Сейди? Тук ли си? Сейдиии!

— Извинете! — Подскачам ужасено, когато някой ме сръгва в ребрата. Обръщам се и виждам пред себе си белокоса бабичка с риза на цветя, бежови панталони и гумени обувки, която ме гледа подозрително. — Аз съм Сейди. Какво искате?

— Ами…

— Да не би да сте от водоснабдителната компания? — допълва.

— Аз… хммм. Търся една друга Сейди.

— Коя по-точно? — присвива очи жената. — Аз съм единствената Сейди в квартала. Сейди Уилямс. От номер четири.

— Няма проблеми. Но онази Сейди, която търся, е всъщност… куче! — извиквам, озарена от вдъхновение. — Избяга и сега я търся. Но сигурно е отишла на друго място. Прощавайте за притеснението…

И тръгвам напред, обаче Сейди Уилямс ме стисва за рамото с изненадващо силни пръсти.

— Изпуснали сте куче в квартала ни? Защо го направихте?! Не знаете ли, че тук е забранено за кучета?

— Е, извинявайте, не знаех. Както и да е, сигурна съм, че е избягала някъде другаде — отговарям и се опитвам да се изтръгна от пръстите й.

— Сигурно сега дебне нейде в храстите и се готви да нападне! — започва да крещи неистово бабичката. — Кучетата са опасни зверове, не знаете ли?! Ние тук имаме деца! Как може да бъдете толкова безотговорна!

— Аз не съм безотговорна! — срязвам я възмутено, преди да съм успяла да се спра. — Тя е много добро и обучено куче. Никога не бих пуснала опасно куче в квартала ви!

— Всички кучета са жестоки!

— Нищо подобно!

Лара, престани! Говориш за въображаемо куче!

— А освен това — допълвам, когато най-сетне успявам да се изтръгна от ноктите на бабичката, — сигурна съм, че не е тук, защото ако беше, досега щеше да дойде при мен! Тя е изключително покорна. Впрочем носителка е на множество награди от киноложките изложби в „Кръфтс“! — допълвам за всеки случай. — Затова най-добре да продължавам да я търся.

И преди Сейди Уилямс да е успяла пак да ме сграбчи, тръгвам бързо напред по посока на портите. Очевидно моята Сейди не е тук. Ако беше, при всички положения щеше да се покаже, за да наблюдава веселата сцена.

— Все пак каква порода е? — подвиква гневно след мен бабата. — Какво точно трябва да търсим?

О, боже! Добре де, обаче не мога да се сдържа!

— Питбул! — подвиквам през рамо. — Но както вече казах, от добричките!

И без да погледна назад, аз излизам през портите, тръгвам по пътя и се връщам на селския площад. Дотук с великите ми идеи. Пълна загуба на време!

Насочвам се към една пейка край селската мера, отпускам се уморено и изваждам един „Туикс“. Вторачвам се невиждащо напред и започвам да дъвча. Идването ми тук беше голяма грешка. И глупост. Ще си изям десертчето, ще си хвана такси и ще се прибера в Лондон. И от тук нататък не само че няма да мисля повече за Сейди, ами и няма да я търся! Похабих достатъчно дни от живота си в нейна угода. Така де, защо да мисля за нея?! Тя да не би да мисли за мен?!

Изяждам си десертчето и си казвам, че трябва да си извикам такси по телефона. Време ми е да тръгвам. Време ми е да прочистя мозъка си от всичко това и да започна нов, нормален, свободен от призраци живот.

Само дето…

О, боже! Пред очите ми непрекъснато се върти унилата физиономия на Сейди от моста „Ватерло“. И непрекъснато чувам гласа й: На теб не ти пука за мен… На никого не му пука…

Ако се откажа да я търся само след три дена, дали това не означава, че доказвам правотата й?

Душата ми се изпълва с безсилие и гняв — яд ме е на нея, на мен самата, на цялата ситуация. С мрачна физиономия аз смачквам обвивката на „Туикс“-а и я хвърлям в близкото кошче. Така де, и сега какво се очаква от мен да направя? Търсих къде ли не. Ако беше се появила, когато я виках… Ако ме беше послушала и ако не беше такъв голям инат…

Чакайте малко! Озарява ме нова идея. Аз нали съм екстрасенс?! Ама така де! Може пък да взема да използвам парапсихичните си сили, за да я призова от отвъдното. Или от „Хародс“. Или откъдето и да е!

Окей. Последен опит. Ама наистина последен!

Изправям се и се приближавам към езерцето насред моравата. Нещо ми подсказва, че езерата са много удобни като портали към отвъдното. Или най-малкото — далеч по-подходящи от пейките примерно. Така де! В средата забелязвам каменен шадраван, покрит с мъх, и автоматично си представям Сейди как танцува в него, разплисква водата и пищи весело — преди толкова много, стотици години — и някакъв намусен полицай се опитва да я измъкне оттам.

— Духове! — прошепвам и протягам ръце над водата.

Някакво леко разплискване, но като нищо е само вятърът.

Нямам никаква представа как се правят тези неща. Добре де, ще го измислям в крачка.

— Тук е Лара — започвам да каканижа с най-гробовния си глас. — Приятелка на духовете. — После побързвам да се поправя: — Или поне на един от тях!

Защото, нали знаете, никак не ми се ще най-внезапно да ми се яви Хенри Осми!

— Търся… — Затаявам дъх, а после изричам тържествено: — Сейди Ланкастър!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от патица, грачеща насред езерцето. Може би думата „търся“ не е достатъчно силна.

— Призовавам духа на Сейди Ланкастър! — напявам, този път с по-заповеднически тон. — Призовавам я да се яви от дълбините на света на духовете! Аз, Лара Лингтън, медиумът! Чуйте гласа ми! Чуйте моя зов! Духове, умолявам ви! — И започвам да размахвам ръце като същинска жрица. — Ако вие познавате Сейди, изпратете я при мен! Изпратете я веднага!

Нищо. Нито глас, нито образ, нито сянка дори.

— Хубаво! — промърморвам ядосано и свалям ръцете си. — Тогава не те призовавам! — Говоря неопределено, на въздуха — в случай че тя все пак ме слуша отнякъде. — Не ми пука! И без това си имам по-важни неща за вършене, вместо да стоя тук и да си говоря със света на духовете! Толкова!

Връщам се на пейката, вземам чантата си и вадя оттам мобилния си телефон. Набирам номера на таксиметровата фирма, която ме докара дотук, и поръчвам такси.

Достатъчно! Тръгвам си!

Диспечерът на фирмата ми съобщава, че таксиметровият шофьор ще ме чака пред църквата след десет минути. Затова аз поемам натам, питайки се дали пък няма да имат кафемашина във фоайето или нещо подобно — нали е съвременна църква. Обаче тя е заключена. Връщам се обратно пред оградата и тъкмо вадя отново телефона, за да прегледам съобщенията си, когато вниманието ми е привлечено от нещо. От една табела върху близката порта: „Старата къща на викария“.

Къщата на викария значи. Е, значи тук трябва да е живял някога викарият. Което означава… че тук е живял също така и Стивън. Нали в крайна сметка е бил син на викария?!

Изгаряна от любопитство, аз надниквам през дървената ограда. Виждам голяма стара сива къща с чакълена алея и няколко коли, паркирани встрани. През главния вход влизат някакви хора — шестима души. Очевидно семейството, което живее днес тук, си е вкъщи.

Градината е потънала в тучна зеленина — рододендрони и дървета, и пътека, която отвежда към задната част на къщата. В далечината зървам стара барака и се питам дали това не е мястото, където Стивън някога е рисувал. Вече си представям Сейди как се е промъквала крадешком по пътеката, с обувки в ръка, и очите й проблясват под лунната светлина.

Да, мястото определено лъха на древност — старият каменен зид, избуялата трева, сенчестите петна под дърветата… Като че ли нищо модерно не е успяло да опорочи усещането за автентичност. Историята тук е напълно жива. Чудя се дали…

Не, стига! Точка по въпроса! Предавам се! Никакво търсене повече!

Но може би…

Не! Тя няма как да е тук! Няма начин. Прекалено горда е за това. Нали сама каза, че никога не би тръгнала след мъж?! Никога, за нищо на света не би се унизила да се мотае в къщата на бившето си гадже. Особено след като това гадже е разбило сърцето й и дори не й е отговорило на писмата! Глупава идея.

Обаче ето че ръцете ми вече вдигат резето на старата дървена порта.

Това е последното, ама наистина последното място, където ще я търся!

Чакълът под краката ми хрущи, а аз се опитвам да измисля извинение за присъствието си тук. Историята с изгубеното куче не става. Защо не взема да кажа, че изучавам стари свещенически къщи? Че съм студентка по архитектура? Да! Пиша дисертация за „религиозните сгради и семействата, които са живели в тях“. В университета в Бърбек.

Не, Харвард!

Приближавам към главния вход и тъкмо вдигам ръка, за да дръпна стария звънец, когато забелязвам, че дървената врата е леко открехната. Може би мога да се намъкна вътре, без никой да забележи. Предпазливо бутвам вратата и се озовавам в коридор с ламперия по стените и стар паркет. За моя изненада зървам жена със сиво кокче и дълга жилетка, седнала зад масичка, върху която се виждат книги и брошури.

— Здравейте! — усмихва ми се жената, сякаш изобщо не е изненадана да ме види. — За обиколката ли сте?

Обиколка ли? Туристическа обиколка?

Прекрасно! Значи мога просто да си обикалям, без да ми се налага да измислям легенда за присъствието си. Нямах никаква представа, че вече и старите свещенически къщи са туристически обекти, но, от друга страна, напълно логично.

— Хммм… разбира се. Колко ви дължа?

— Пет паунда.

Цели пет паунда? Само за да разгледаш една обикновена къща? Хиляди дяволи!

— Ето ви и пътеводител — подава ми жената една брошура.

Грабвам я, без изобщо да я поглеждам. Не съм дошла да разглеждам исторически забележителности. Отдалечавам се бързо от жената и попадам в дневна, пълна със старомодни канапета и килимчета, и се оглеждам.

— Сейди? — просъсквам. — Сейди, тук ли си?

— Това е мястото, където Малори е прекарвал вечерите си. — Гласът на уредничката на музея ме стряска дотолкова, че подскачам. Нямах представа, че е тръгнала след мен.

— Разбирам. — Ама нямам представа какви ги говори. — Прекрасно! Аз просто ще мина оттук… — И се насочвам към съседната трапезария, която изглежда като декор на исторически филм. — Сейди?

— А това е трапезарията на семейството, разбира се!

Ама стига вече! Човек не може ли просто да си разглежда старата къща на викария, без някой да върви по петите му?! Насочвам се към прозореца и поглеждам към градината, където отново зървам хората, които видях да влизат преди малко. От Сейди ни вест, ни кост. Е, без последното.

И тази идея беше глупава! Тя не е тук. Пък и защо ще виси в къщата на момчето, което е разбило сърцето й?! Обръщам се, за да изляза, и едва не се сблъсквам с жената, която стои зад мен.

— Да разбирам ли, че сте почитателка на творбите му? — пита усмихнато тя.

Творби ли? Чии творби?

— Ами… разбира се — побързвам да замажа положението. — Естествено! Голяма почитателка съм! Ужасно голяма! — И за първи път свеждам поглед към брошурата в ръцете си. Там с големи букви пише: „Добре дошли в къщата на Сесил Малори“, под което се вижда снимка на пейзаж, запечатал някакви скали.

Сесил Малори ли? Ама той май беше известен художник, нали така? Е, не чак от ранга на Пикасо, но определено съм чувала за него! И за първи път, откакто влязох в къщата, в очите ми проблясва зачатък на интерес.

— И това ли е мястото, където Сесил Малори някога е живял? — питам.

— Разбира се! — възкликва уредничката на музея, очевидно слисана от въпроса ми. — Нали точно затова къщата беше реставрирана и превърната в музей! Живял е тук до 1927 година!

1927 година ли? Е, това определено прикова вниманието ми! Щом е живял тук до 1927 година, значи Сейди трябва да го е познавала, нали? Сигурно двамата са се разхождали или са били в една компания.

— Да не би да е бил приятел на сина на викария? Доколкото съм чувала, казвал се е Стивън Нетълтън?

— Скъпа моя! — възкликва отново жената, крайно озадачена. — Не може да не знаете, че Сесил Малори просто е творческият псевдоним на Стивън Нетълтън! Той никога не е използвал истинското си име, когато е подписвал творбите си!

Стивън е бил Сесил Малори?

Стивън… е Сесил Малори?

Прекалено втрещена съм, за да кажа каквото и да било.

— А впоследствие променя изцяло името си — продължава уредничката. — По съдебен път. Смята се, че го е направил в знак на протест срещу родителите си. За да не носи същата фамилия. Това е станало, след като се е преместил във Франция, разбира се.

Слушам, но само с половин ухо. В главата ми цари пълен хаос. Стивън е станал прочут художник! Ама тук нещо не се връзва! Сейди никога не ми е споменавала, че той е известен художник. При всички положения щеше да се похвали, при това неведнъж! Възможно ли е изобщо да не е знаела?

— … и те никога не се помирили до трагичната му, ненавременна смърт — завършва тържествено жената назубрената си реч и се усмихва. — Може би ще желаете да видите спалните?

— Не, благодаря. Искам да кажа… извинявайте! — Разтривам чело. — Малко съм объркана, честно да ви кажа. Стив… Имам предвид Сесил Малори… е бил приятел на моята пралеля. Тя също е живяла в това село. Познавала го е. Но доколкото си спомням, тя нямаше никаква представа, че е станал известен.

— Ах, наистина — кимва с разбиране уредничката на музея. — Е, приживе, естествено, не е бил известен. Става прочут години след смъртта си, когато се събужда интересът към платната му — първо във Франция, а после и при нас, на Острова. Тъй като е починал твърде млад, броят на произведенията му е твърде ограничен, поради което всяко едно от тях се сдобива с нечувана стойност. Най-резкият скок на платната му беше през осемдесетте години. И точно тогава името му се сдоби със световна слава.

Значи 1980-те. Доколкото знам, Сейди е получила удар през 1981 година. И са я закарали в старчески дом. Никой не й е казвал нищо. И тя е нямала абсолютно никаква представа какво става във външния свят.

Излизам бавно от унеса си и когато вдигам глава, забелязвам, че жената ме гледа подозрително. Имам чувството, че изгаря от желание да ми върне петте паунда и да се отърве от мен.

— Хммм… извинете. Просто си мислех нещо. Дали не е рисувал в една барака в градината?

— Точно така! — светва лицето на моята събеседничка. — Ако се интересувате, ние продаваме и някои книги за Малори! — Излиза и само след секунда се връща с тънка книжка с твърди корици. — Подробностите от ранния му период са твърде малобройни, тъй като по-голямата част от селския архив е била изгубена по време на войната, а впоследствие, когато започват проучванията на живота му, вече по-голямата част от съвременниците му са били покойници. Но пък разполагаме с множество сведения за времето, прекарано от него във Франция, когато всъщност той се превръща в ненадминат пейзажист! — И ми подава книгата, на чиято корица виждам красив морски пейзаж.

— Благодаря! — Поемам книгата и започвам да я разлиствам.

Почти моментално попадам на стара черно-бяла снимка на мъж, рисуващ на скала, под която се чете: „Много рядка снимка на Сесил Малори по време на работа“. Автоматично разбирам защо двамата със Сейди са били любовници. Той е висок, тъмнокос, с властна осанка, тъмни очи и оръфана риза.

Копеле!

Сигурно се е мислел за голяма работа! За гений едва ли не! Сигурно е смятал, че е твърде добър за нормална, човешка връзка. И сега, въпреки че той отдавна е мъртъв, едва устоявам на порива си да не му се развикам. Как не го е срам да се отнесе толкова грубо със Сейди?! Как не го е срам да изчезне във Франция и напълно да я забрави?!

— В онези години той е бил многообещаващ талант — обажда се жената, проследила погледа ми. — Ненавременната му смърт е една от големите трагедии на двайсети век!

— Да, но може и да си я е заслужил! — просъсквам и я поглеждам злобно. — Може би е трябвало да се отнесе по-човешки с приятелката си! Не сте ли си помисляли и за това?

Уредничката на музея е вече на ръба на издръжливостта си. Отваря и затваря уста като риба на сухо.

Продължавам да разлиствам книгата. Забелязвам рисунки на море, още скали, скица на кокошка и… замръзвам. От книгата ме гледа едно око. Увеличен детайл от някаква картина. Само око, с дълги, много дълги мигли и закачлив блясък.

Познавам това око!

— Извинете — смотолевям объркано, — но какво е това? — И забивам пръст в книгата. — Коя е тази? Откъде е този детайл?

— Скъпа… — Видно е, че жената едва запазва спокойствие. — Не може да не го знаете! Това е детайл от една от най-прочутите му творби! Ако искате да погледнете, имаме нейно копие в библиотеката!

— О, разбира се! — Това вече е нещо съвсем друго. — Много искам!

Жената ме повежда по скърцащите дъски на коридора към мрачна, покрита със стар килим стая. Всички стени са пълни догоре с книги, наоколо са подредени стари кожени фотьойли, а над камината виси огромна картина.

— Ето я! — сочи тържествено жената. — Нашата радост и гордост!

Онемявам. Гърлото ми се стяга. Стоя вцепенена, притиснала книгата към гърдите си, и не мога да отлепя поглед от нея.

Ето я! Взираща се в мен от позлатената рамка, изглеждаща така, сякаш целият свят е неин! Сейди!

Никога не съм я виждала по-щастлива, отколкото е на тази картина. Никога не съм я виждала по-спокойна. Толкова красива! Толкова жизнена! Очите й са огромни, тъмни, блестящи, пълни с любов.

Отпусната на шезлонг, гола, с изключение на тънка драперия, метната през раменете и бедрата й, която обаче не скрива особено много. Късата коса подчертава елегантния й врат. От ушите й висят блестящи обеци. А около врата й, падаща между бледите й, почти прозрачни гърди, после увита между пръстите и спускаща се като каскада от мъниста, е огърлицата с водното конче!

И в този момент сякаш чувам гласа й: Бях щастлива, когато я носех… Чувствах се красива. Като богиня!

Вече всичко се връзва. Ето защо толкова искаше огърлицата си! Ето какво е означавала тя за нея! През този период от живота си тя е била щастлива. Няма значение какво се е случило преди или след това. Няма значение, че сърцето й е било разбито. Точно в този момент — на рисуването на картината — всичко в живота й е било перфектно!

— Възхитително! — промърморвам и изтривам една сълза.

— Нали? — поглежда ме доволно уредничката. Очевидно най-накрая се държа както подобава на истински почитател на изкуството. — Стилът му на боравене с четката е невероятно прецизен! Всяко мънисто от тази огърлица е един малък шедьовър! Нарисуван с много любов! — Оглежда с обич портрета. — И става още по-специален, защото е единствен!

— Какво искате да кажете? — поглеждам я объркано. — Нали Сесил Малори е нарисувал много картини?

— Така е. Но не е нарисувал нито един портрет освен този тук! Категорично е отказвал да го прави. Вече във Франция, със стремглаво растяща репутация на добър художник, бил молен множество пъти да нарисува портрет на някого, ала той неизменно отговарял: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“.

Ококорвам се невярващо, когато чувам това. Всичко пред очите ми се завърта. Той е рисувал единствено Сейди? През целия си живот е нарисувал само нея? Бил нарисувал онази, която искал да нарисува?

— А тук, в това мънисто… — Жената се приближава към картината с тънка усмивка. — Точно в това мънисто тук има малка изненада. Нещо като тайна. — Прави ми знак да се приближа. — Виждате ли го?

Послушно правя опит да се фокусирам върху въпросното мънисто, но то все така си изглежда същото — само мънисто.

— Всъщност почти е невъзможно да се види с просто око. Става само със силна лупа. Ето! — И ми подава лист хартия. На нея е отпечатано многократно увеличеното мънисто от картината. И когато поглеждам към него, за мое огромно изумление установявам, че съзерцавам нечие лице. Мъжко лице.

— Това да не би да е…! — Вдигам очи.

— Да. Малори! — кимва победоносно уредничката. — Това е неговото собствено отражение в огърлицата! Включил е и себе си в платното. Това е най-миниатюрният таен портрет, който познаваме! Открит е само преди десет години. Нещо като тайно послание от вековете!

— Може ли да го видя?

Поемам с треперещи ръце листа хартия и се вторачвам в него. Ето го и него! В картината. В огърлицата. Като част от нея. И никога повече не е рисувал потрети. Вече бил нарисувал онази, която е искал да нарисува.

Значи е обичал Сейди! Наистина я е обичал! Сигурна съм!

Когато повторно вдигам очи към картината, погледът ми се замъглява от сълзи. Да, жената е права. Рисувал я е с много любов. Вижда се във всяка линия на четката.

— Портретът е… удивителен! — Преглъщам сълзите си. — Имате ли… други книги за него? — питам. Нямам търпение да изгоня тази жена от стаята. Изчаквам стъпките й да заглъхнат по коридора, след което вдигам глава и отчаяно се провиквам: — Сейди! Сейди, чуваш ли ме? Намерих картината! Прекрасна е! Ти си прекрасна! Сега си в музей! И знаеш ли какво? Стивън не е нарисувал никоя друга, освен теб! Никога, до края на живота си не е рисувал друга! Ти си единствената! И се е включил в огърлицата ти! Той те е обичал, Сейди! Сигурна съм, че те е обичал! Толкова ми се иска да можеше да видиш това…

Млъквам. Стаята продължава да тъне в тишина и мрак. Където и да се намира, тя очевидно не ме чува. Когато отново чувам приближаването на стъпки, аз бързо се обръщам към вратата и лепвам на лицето си усмивка.

Уредничката на музея ми подава цяла камара книги.

— Това е всичко, което имаме! Вие студентка по история на изкуството ли сте или просто се интересувате от Малори?

— Интересувам се само от една от неговите картини! — отговарям искрено. — И сега се питах… Вие или експертите… имате ли някаква представа кое е това момиче на платното? Как се нарича картината?

— Картината се нарича „Момиче с огърлица“. И, разбира се, много хора се интересуват от самоличността на модела. — Тук жената се впуска в поредната от наизустените си речи. — Правени са редица проучвания, но за нещастие досега никой не е бил в състояние да идентифицира момичето, с изключение на първото му име. — Прави пауза, след което с обич допълва: — Смята се, че се е казвала Мейбъл.

— Мейбъл ли? — настръхвам аз. — Не се е казвала Мейбъл!

— Скъпа! — поглежда ме с укор жената. — Знам, че за съвременното ухо името звучи доста старомодно, но истината е, че името „Мейбъл“ е било доста обичайно за онези години! А и на гърба на платното има надпис — самият Малори е написал: „Моята Мейбъл“.

Да бе!

— Но това е било просто прякор! Това си е било просто тяхна шега! Името й е Сейди, разбрахте ли? Сейди Ланкастър! Ще ви го напиша. И знам, че е тя, защото… — Поколебавам се за момент. — Това е моята пралеля!

Тук очаквам да чуя ахване или нещо подобно, ала жената само ме поглежда подигравателно.

— За бога, скъпа! Ама че твърдение! И какво ви кара да мислите, че това е вашата пралеля?

— Не мисля, просто знам! Тя е живяла тук, в Арчбъри. Познавала е Стив… Имам предвид Сесил Малори! Били са любовници! Това определено е тя!

— Разполагате ли с някакви доказателства? Със снимка например? От младостта й, естествено? Или някакви документи?

— Ами… не — изфъфлям разочаровано. — Обаче знам, че е тя! В това няма никакво съмнение! И ще намеря начин да го докажа, ще видите! А вие би трябвало да сложите отдолу табела, на която да пише истинското й име, и да престанете да я наричате Мейбъл! — Правя кратка пауза и внезапно ме осенява велика мисъл. — Чакайте малко! Ама това е картината на Сейди! Той й я е подарил! Тя смяташе, че я е изгубила през годините, но картината все пак си остава нейна! Или по-скоро вече е на татко и чичо Бил! Вие как се сдобихте с нея? Какво става тук?

— Моля? — гледа ме сконфузено жената и от гърдите ми се изтръгва въздишка на досада.

— Това платно е принадлежало на моята пралеля! — повтарям отчетливо. — Но е било изгубено преди много години. Семейната къща е изгоряла и никой не е успял да открие картината. Тогава как се е озовала на тази стена тук, а? — Не успявам да сдържа обвинителния си тон и уредничката се отдръпва уплашено.

— Опасявам се, че нямам никаква представа. Работя тук от десет години и мога да ви гарантирам, че тя открай време си е тук!

— Ясно! — отсичам с делови маниер. — Е, в такъв случай може ли да говоря с директора на музея или с който там отговаря за тази картина? Веднага, моля!

Жената ме поглежда разтревожено.

— Скъпа, съзнавате, че това е само репродукция, нали?

— Какво?! — Този път е мой ред да бъда сконфузена. — Какво искате да кажете?

— Оригиналът е четири пъти по-голям от това тук и според мен още по-великолепен!

— Ама… — Поглеждам смутено платното. На мен ми изглежда съвсем истинско. — Тогава къде е оригиналът? Затворен в някой сейф, може би?

— Нищо подобно — отговаря със слонско търпение уредничката на музея. — Оригиналът се намира в Лондонската портретна галерия!