Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (26)

Двайсет и шеста глава

Новината е истинска сензация! Тя е на първите страници на всички вестници по света! Буквално на всички!

Бил Лингтън, по прякор „Двете малки монети“, разказа истинската история на своя живот! Великото интервю, взето лично от него, е публикувано в „Мейл“, откъдето всички останали издания са го грабнали.

Той си призна за петстотинте хиляди паунда. Само дето, бидейки все пак чичо Бил, автоматично допълни, че парите били само част от историята. И че неговите принципи за ръководене на бизнеса продължавали да важат за всеки, който би желал да започне с две малки монети. Което ще рече, че разлика всъщност нямало и че в известен смисъл половин милион и две малки монети било едно и също нещо — разликата била само в количеството. (После очевидно си е дал сметка, че тук започва да звучи много глупаво и се опитал да се отметне от думите си, ала твърде късно!)

За мен парите също не са най-същественото. За мен най-важното е, че след толкова много време той най-сетне отдаде дължимото на Сейди. Че най-сетне каза на света за нея, вместо да отрича съществуванието й и да я крие. Цитатът, който повечето вестници предпочетоха да използват, е: „Не бих могъл да постигна успеха си без моята красива леля Сейди Ланкастър, на която цял живот ще бъда задължен!“. Което, между другото, му продиктувах аз — дума по дума.

Така портретът на Сейди се озова на първите страници на всички вестници. Лондонската портретна галерия бе обсадена от любопитни и журналисти. Сега тя е като новата Мона Лиза. Даже по-добре, защото платното е толкова голямо, че пред него могат да се съберат много хора наведнъж. (Аз не се уморявам да изтъквам, че на живо е била дори още по-хубава.) Ние двете също се отбихме там няколко пъти, просто за да видим тълпите и да чуем красивите неща, които говорят за нея. А наскоро феновете й откриха специален сайт в интернет.

Що се отнася до книгата на чичо Бил, той може да си говори каквото си ще за принципите на бизнеса, но това надали вече ще му помогне. „Две малки монети“ се превърна в най-големия обект на присмех от Милениум Доум^[1] насам. Таблоидите се надпреварват да го пародират, комедиантите по телевизията се съревновават да пускат шеги по негов адрес, а издателите са толкова притеснени, че предлагат да върнат парите на всеки, който си е купил книгата. Доколкото ми е известно, около двайсет процента от читателите са приели това предложение. Предполагам, че останалите държат да си я запазят като сувенир или да си я сложат на лавицата, за да имат на какво да се смеят в студените дни.

Тъкмо преглеждам една статия за него в днешния „Мейл“, когато телефонът ми съобщава, че имам есемес:

„Здр! Долу съм.“

Ед.

Това е една от множеството положителни черти на Ед — никога не закъснява. Грабвам щастливо чантата си, трясвам вратата на апартамента и хуквам надолу по стълбите. Днес двете с Кейт се местим в новия си офис, а Ед обеща, че на път за работа ще дойде да го види. Когато излизам на тротоара, той ми поднася огромен букет червени рози и съобщава тържествено:

— За офиса! — След което ми подава букета с целувка.

— Благодаря! — грейват очите ми. — Сега в метрото всички ще ме зяпат и… — Не довършвам, когато Ед слага ръка върху моята.

— Мисля, че днес можем да ползваме моята кола — подхвърля сякаш между другото.

— Твоята кола ли?

— Ъхъ. — Кимва по посока на елегантен черен „Астон Мартин“, паркиран наблизо.

— Твоя ли е?! — кокоря се невярващо аз. — Ама… ама… как?

— Купих я. Нали знаеш — в шоурум за коли, кредитна карта, обичайните неща… Реших, че е най-добре да си купя британска — допълва с кисела усмивка.

Купил си е „Астон Мартин“? Просто ей така?

— Но ти никога досега не си карал вляво! — паникьосвам се аз. — Карал ли си я вече?

— Спокойно! Миналата седмица си взех британската шофьорска книжка. Системата ви определено е много шибана, няма спор.

— Нищо подобно! — провиквам се възмутено.

— Ръчните спирачки са дело на самия дявол! И изобщо не смей да ми напомняш за глупавите ви правила за завиване надясно!

Не мога да повярвам! Той е държал всичко това в пълна тайна! Изобщо не ми е споменавал нито за коли, нито за курсове, нито за… нищо.

— Ама… защо? — изтърсвам внезапно.

— Веднъж някой ми каза — изрича замислено той, — че ако смятам да живея в дадена страна, независимо за колко време, трябва да се превърна в част от нея. А какъв по-добър начин да станеш част от живота в една страна от този да шофираш в нея?! Е, сега искаш ли да те откарам или не?

И отваря вратата с галантен жест. Все така онемяла, аз се вмъквам на предната седалка. Това е една невероятно елегантна кола. Толкова елегантна, че дори не смея да си оставя букета с рози, за да не одраскам кожата.

— Научих и всички британски псувни — допълва Ед, когато се включва в движението. — Мръдни бе, педераст! — изрича със селски акцент и аз не мога да не се изкискам.

— Много добре! — кимвам. — Но трябва да поработиш малко върху акцента. — В този момент забелязвам колко умело сменя скоростите и подминава един червен автобус. — Само едно нещо не разбирам. Това е една ужасно скъпа кола. Какво ще правиш, когато… — Не довършвам и прикривам неудобството си с покашляне.

— Когато какво?

Ед може и да шофира, но дори и сега нищо не може да убегне от вниманието му.

— Нищо. — Свеждам глава и лицето ми буквално потъва в букета от рози. — Нищо.

Исках да кажа: „Когато се върнеш в Щатите“. Обаче това е нещо, което още не сме обсъждали.

Настъпва тишина. После Ед ме поглежда загадъчно и отбелязва:

— Кой знае какво може да направя!

* * *

Обиколката на новия офис не отнема много време. Всъщност докъм девет и пет вече сме свършили. Ед оглежда всичко по два пъти, казва, че е страхотно, после ми дава списък с контакти, които биха могли да ми бъдат от полза, след което тръгва за собствения си офис. А после, някъде след около час, точно когато съм затънала до шия в подреждането на красивите рози в набързо купената ваза, се появяват мама и татко — също носещи цветя, бутилка шампанско и кутийка шарени кламерчета, което си е личната шега на татко.

И въпреки че току-що бях показала новия си офис на Ед, и въпреки че той е просто една стая с прозорец и дъска за съобщения, и две врати, и две бюра, аз не мога да не се почувствам замаяна от щастие, докато развеждам и тях. Защото това е моят офис! Моето пространство! Моята компания!

— Много е елегантно! — отбелязва мама и надниква през прозореца. — Но сигурна ли си, че можеш да си го позволиш, скъпа? Нямаше ли да ти бъде по-добре, ако беше останала при Натали?

Е, писна ми! По колко пъти трябва човек да обяснява на родителите си, че бившата му най приятелка всъщност е отвратителен, безскрупулен, гаден пасив, докато му повярват?!

— Мамо, по-добре ми е да бъда сама! Честна дума! Виж, това е моят бизнес план!

Подавам им един документ, който е подвързан, номериран и въобще изглежда толкова изрядно, че направо не мога да повярвам, че е мое дело. Всеки път, когато го чета, изпитвам невероятно вълнение, примесено с копнеж. Ако „Магическо издирване“ се превърне в преуспяваща компания, ще смятам, че съм постигнала всичко в живота си.

Точно това споделих и със Сейди тази сутрин, докато двете четяхме поредните статии за нея по вестниците. Тогава тя замълча, а после, за моя огромна изненада, се изправи и със странен блясък в очите изрече: „Аз съм твоят ангел-пазител! Значи би трябвало да ти помогна да успееш!“. А после изчезна. Та сега нещо ми подсказва, че тя е намислила нещо. Дано само вече не включва срещи с непознати.

— Много впечатляващо! — отбелязва татко, разлиствайки моя бизнес план.

— Съобразих се и с някои от съветите на Ед — признавам си аз. — Той ми помогна изключително много и с онези работи около чичо Бил. Помогна ми да направя онова изявление. И именно той беше човекът, който ме накара да наема отговорник за връзките с обществеността, за да общувам с пресата! Между другото, видяхте ли онази статия в днешния „Мейл“?

— А, да! — кимва татко и двамата с мама си разменят погледи. — Видяхме я.

Да кажа, че родителите ми са втрещени от последния развой на събитията, би било съвсем меко казано. Никога досега не ги бях виждала толкова шокирани, както когато почуках на входната им врата, съобщих им, че чичо Бил иска да размени с тях няколко думи, обърнах се към лимузината и казах: „Окей, твой ред е!“. И когато чичо Бил излезе от колата със стисната челюст и направи всичко, което го бях накарала да направи, нито един от родителите ми не успя да събере сили, за да проговори. Все едно най-неочаквано от главата ми са започнали да растат кренвирши. Дори след като чичо Бил си тръгна и аз казах: „Някакви въпроси?“, те пак не отговориха. Просто си седяха вцепенени на дивана и ме съзерцаваха благоговейно, сякаш бях някое божество. Ето, дори и сега, след като малко се поуспокоиха и всичко вече е публична тайна, те продължават да ми хвърлят от време на време погледи, пълни с благоговение.

Пък и защо не?! Аз съм наистина достойна за възхищение. С помощта на Ед изпипах цялото прескомюнике, което мина перфектно. Или поне от моя гледна точка. Надали от гледна точка на чичо Бил. Нито пък от тази на леля Труди. В деня, в който новината гръмна, тя отлетя за някакъв спа курорт в Аризона и се закотви там за неопределено време. Само един бог знае дали някога ще я видим.

Диаманте обаче извлече невиждани ползи от тази история. Вече направи фотосесия за „Татлър“, пародирайки портрета на Сейди, и използва новината за реклама на своята модна линия. Което е много хитро от нейна страна. И невероятно умно като ход. Не мога да не й се възхитя за смелостта. Така де, тя не е виновна, че баща й е такъв мошеник, нали?!

Тайничко си мечтая Диаманте да се запознае с пралеля Сейди. Мисля, че двете ще си паснат перфектно. Имат много общо помежду си, въпреки че всяка от тях вероятно би била ужасена от подобна идея.

— Лара! — Вдигам очи и виждам татко да се приближава към мен. Поглежда ме сконфузено, а после пак се споглеждат с мама. — Искахме да говорим с теб относно… погребението на пралеля Сейди. — Покашляне.

— Какво?

— Погребението — суфлира мама с „дискретния“ си глас.

— Именно — кимва татко. — Отдавна искаме да повдигнем този въпрос пред теб. Безсъмнено, щом полицията вече не може да бъде сигурна дали тя е била…

— Убита — вметва мама.

— Точно така. Та щом случаят е приключен, полицията освободи нейните… как да се изразя…

— Останки — прошепва услужливо мама.

— Да не би вече да сте я погребали? — ахвам ужасено. — Моля ви, кажете ми, че не сте правили още погребение!

— Не, не сме, разбира се. По принцип то беше предвидено за този петък. Смятахме да ти кажем на определен етап, но… — Не довършва и свежда очи.

Да бе, как пък не!

— Както и да е! — махва с ръка мама. — Това беше преди.

— Именно — продължава смело татко. — Но сега нещата очевидно взеха голям обрат. Така че, ако желаеш да вземеш участие в подготовката му…

— Разбира се, че желая да взема участие! — почти изкрещявам аз. — Всъщност, мисля, че аз ще поема ръководството по организацията му!

— Ясно. — Татко и мама се споглеждат. — Добре. Разбира се. Мисля, че това би било най-справедливото решение, предвид количеството… проучвания на живота й, които си извършила.

— Лара, ние смятаме, че ти си истинско чудо! — изрича най-неочаквано мама с невиждан за нея ентусиазъм. — Да откриеш всичко това съвсем сама! Кой щеше да знае, ако не беше ти?! Всичко щеше да си остане скрито-покрито. И сигурно всички щяхме да срещнем смъртта си, без никога да узнаем истината!

Само мама е в състояние в най-обикновен разговор да поведе всички ни към среща със смъртта!

— Това са координатите на директора на погребалния дом, скъпа — изрича сконфузено татко и ми подава брошура.

Точно в този момент се чува звънецът. Насочвам се към видео интеркома и се вторачвам в зърнистото черно-бяло изображение на малкия екран. Мисля, че е мъж, въпреки че образът е толкова лош, че спокойно би могъл да бъде и слон.

— Да?

— Аз съм Гарет Бърч от „Принт Плийз“ — казва човекът. — Нося ви визитките!

— О, страхотно! Заповядайте горе!

Това е! Вече мога да бъда напълно сигурна, че си имам собствен бизнес! Имам си визитки!

Каня Гарет Бърч в офиса си, щастливо отварям кутията и раздавам визитки на всички. На тях пише: „Лара Лингтън, Магическо издирване“, а встрани има миниатюрно изображение на магическа пръчица.

— Но как така ги доставяте лично? — питам, докато подписвам формуляра за доставката. — Така де, много мило от ваша страна, но офисът ви не беше ли в Хакни? Не трябваше ли да ми ги изпратите по пощата?

— Просто реших да ви направя услуга — отговаря Гарет Бърч и ме поглежда със стъклени очи. — Много ценя вашата фирма и това е най-малкото, което мога да сторя за вас!

— Какво? — шашвам се аз.

— Много ценя вашата фирма — повтаря той като робот, — и това е най-малкото, което мога да сторя за вас!

О, господи! Сейди! Какви ги върши пък сега?

— Ами… много благодаря! — промърморвам леко смутена. — Оценявам високо жеста ви! И ще ви препоръчам на всичките си приятели!

Гарет Бърч напуска тържествено, а аз се заемам да разопаковам останалите визитки, докато мама и татко ме гледат облещено.

— И той ги е донесъл дотук съвсем сам, чак от Хакни? — обажда се най-сетне татко.

— Така изглежда. — Старая се да звуча небрежно, като че това е съвсем нормално за мен събитие. За щастие, преди да са успели да кажат каквото и да било друго, телефонът звънва и аз побързвам да го вдигна.

— Здравейте! Тук е офисът на „Магическо издирване“!

— Може ли да говоря с Лара Лингтън, ако обичате? — Женски глас, който не разпознавам.

— Същата. — Сядам на един от чисто новите въртящи се столове и се надявам тя да не чуе звука от смачкан найлон. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Казвам се Полийн Рийд и съм началник на отдел „Човешки ресурси“ в „Уилър Фуудс“. Питах се дали не бихте желали да дойдете при нас, за да поговорим? Чух много хубави неща за вас!

— Колко мило! — грейват очите ми. — От кого, ако мога да попитам? От Джанет Грейди ли?

Тишина. Когато Полийн Рийд отново заговаря, в гласа й се усеща леко объркване.

— Не си спомням точно кой ми каза. Но вие имате отлична репутация на човек, умеещ да подбира таланти, и затова искам да се запознаем. Нещо ми подсказва, че вие ще можете да сторите доста добрини на нашия бизнес!

Сейди!

— Е, би било страхотно наистина! — възкликвам, когато идвам на себе си. — Нека погледна графика си… — Отварям бележника и си записвам датата и часа на срещата. Когато затварям телефона, мама и татко ме гледат с истински възторг.

— Добри ли са новините, скъпа? — пита татко.

— Беше просто шефката на отдел „Човешки ресурси“ на „Уийлър Фуудс“ — махвам с престорена небрежност. — Искаше среща с мен.

— „Уийлър Фуудс“, дето правят онези зърнени закуски ли? — Мама вече не е на себе си от щастие.

— Аха! — ухилвам се самодоволно. — Както изглежда, моят ангел-пазител продължава да се грижи за мен!

— Здравейте! — прекъсва ни гласът на Кейт, която влетява през вратата, понесла огромна кошница с цветя. — Вижте какво ни беше доставено току-що! Здравейте, господин и госпожо Лингтън! — допълва любезно. — Харесва ли ви нашият нов офис? Страхотен е, нали?

Поемам кошницата от Кейт и отварям картичката. После зачитам на глас:

— „На всички в «Магическо издирване»! Надяваме се да ви опознаем и като клиенти, и като приятели! Ваш: Брайън Чалмърс, началник «Глобални човешки ресурси» в «Дуайър Дънбар».“ — После допълвам: — Написал е дори личния си телефонен номер!

— Невероятно! — ококорва очи Кейт. — Познаваш ли го?

— Не.

— А изобщо някого от „Дуайър Дънбар“?

— Ами… не.

Мама и татко окончателно са онемели. Мисля, че най-добре е веднага да ги изведа оттук, преди да се случи още нещо налудничаво.

— Отиваме на обяд в пицарията — уведомявам Кейт. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— След мъничко — кимва весело тя. — Само първо да оправя нещо.

Избутвам мама и татко навън, слизаме по стъпалата и излизаме на улицата. Виждам на тротоара възрастен викарий със свещеническа яка и расо да гледа нагоре към нашата сграда с вид на човек, който се е изгубил.

— Здравейте! — приближавам към него, притеснена дали е добре. — Знаете ли къде сте? Имате ли нужда да ви упътя?

— Ами… да, всъщност за първи път идвам в този квартал — отвръща той и ме поглежда замаяно. — Търся номер 59.

— Точно това е сградата, която търсите! — Посочвам към вратата, на чието стъкло ясно се вижда цифрата 59.

— О, значи е тук! — Лицето му се прояснява и той се приближава към входа. Но за мое изумление не влиза вътре. Само вдига ръка и започва да благославя сградата.

— Господи, призовавам те да благословиш всички, които работят в тази сграда! — изрича с леко треперещ глас. — Благослови всички начинания и компании вътре и най-вече днес „Магическо…“.

А, не!

— Хайде! — Грабвам мама и татко и отсичам: — Да отидем да хапнем пица!

— Лара — изрича едва чуто татко, докато аз буквално го тикам напред по тротоара, — аз ли полудявам или този викарий…

— Мисля, че ще си поръчам „Четирите сезона“! — прекъсвам го с ведър глас. — А вие двамата?

* * *

Мисля, че майка ми и баща ми най-сетне се предадоха и решиха да се пуснат по течението. До момента, в който доволно отпиваме от виното си, вече всички се усмихват и неудобните въпроси са забравени. Всички избрахме пиците си и сега нагъваме топли чеснови хлебчета и аз съм много щастлива.

Дори появата на Тоня не е в състояние да помрачи настроението ми. Идеята да я поканим беше на мама и татко, а истината е, че макар тя много да ме ядосва, все пак ми е сестра. Като че ли вече започвам да оценявам какво значи това.

— О, господи! — Гръмовният й глас кара поне двайсетина глави в пицарията да се обърнат към нас. — Господи боже мой! Можете ли да повярвате на всички тези неща за чичо Бил!

Появявайки се на нашата маса, тя очевидно очаква да се превърне в център на внимание.

— Здрасти, Тоня! — казвам. — Как са момчетата? А Клайв?

— Можете ли да повярвате?! — повтаря тя и ни оглежда недоволно. — Видяхте ли вестниците? Така де, това не може да е вярно! Измислици на таблоидите! Сигурно някой е решил да си отмъсти за нещо.

— Мисля, че е вярно — поправя я с мек тон татко. — Той самият си го признава.

— Ама видяхте ли какво са написали за него?

— Да — кимва мама и протяга ръка към виното си. — Видяхме. Вино, скъпа?

— Ама… — Тоня се отпуска на свободния стол и ни оглежда озадачено.

Очевидно си е мислела, че всички ще бъдем като покрусени заради чичо Бил. А няма да си седим и весело да нагъваме чеснови хлебчета.

— Заповядай! — подава й мама чаша вино. — Ей сега ще ти донесат и менюто!

Виждам как докато Тоня разкопчава якето си и го мята на облегалката на стола, мозъкът й щрака. Виждам я как преосмисля ситуацията. Виждам я как си казва, че щом никой не застава зад чичо Бил, значи и тя трябва да оттегли подкрепата си за него.

— Е, кой откри тази история? — пита накрая и отпива от виното си. — Някой разследващ журналист ли?

— Не, Лара — отговаря с усмивка татко.

— Лара ли? — Тук вече злобата на сестра ми стига своя връх. — Как така Лара?!

— Да, точно аз открих истината за пралеля Сейди и картината — обяснявам. — Аз свързах две и две. Точно аз бях!

— Ама… — Тоня издува невярващо бузи. — Но вестниците никъде не споменават името ти!

— Предпочитам да остана в сянка — отбелязвам загадъчно.

Подобно на супергерой, който изчезва безшумно в мрака и не се нуждае от никаква друга награда, освен да върши добро.

Макар че, ако трябва да бъда честна, не бих имала нищо против името ми да се беше появило във вестниците. Обаче никой не си направи труда да дойде и да вземе интервю от мен, въпреки че нарочно изправих косата си — за всеки случай. Във всички статии пише единствено това: „Откритието е било направено от член на семейството“.

Член на семейството. Да бе!

— Но все пак нещо не разбирам! — вперва жлъчен поглед в мен сестра ми. — Защо изобщо започна това проучване?

— Просто интуицията ми подсказа, че около пралеля Сейди има нещо гнило. Обаче никой не пожела да ме чуе — не мога да се сдържа да не добавя. — На погребението й всички решихте, че съм побъркана.

— Тогава каза, че тя е била убита! — протестира Тоня. — А всички знаем, че не е била убита!

— Усещането ми, че нещо не е наред, беше много общо — отбелязвам и вирвам брадичка. — Затова реших сама да проверя основанията за своите подозрения. И след известни проучвания те се потвърдиха! — Всички ме зяпат в устата, сякаш съм университетски преподавател. — Накрая се свързах с експертите от Лондонската портретна галерия и те удостовериха истинността на моите разкрития!

— Напълно вярно! — кимва усмихнат татко.

— И знаеш ли какво още? — допълвам гордо. — Сега ще правят нова оценка на картината и чичо Бил ще даде на татко половината от стойността й!

— Хайде бе! — ахва Тоня и слага ръка на устата си. — Няма начин! И колко би могло да е това?

— Доколкото схванах, милиони — обяснява татко и се размърдва притеснено в стола си. — Обаче Бил е непреклонен, че трябва да ми ги даде!

— Те са твои по право, татко! — повтарям му за хиляден път. — Той ги е откраднал от теб! Той е крадец!

Като никога Тоня изглежда онемяла. Грабва едно чесново хлебче и започва да го ръфа. Накрая се обажда:

— Видяхте ли онази уводна статия в „Таймс“? Брутална работа!

— Да, доста грубичко, бих казал — примигва татко. — Все пак, въпреки всичко, не можем да не съчувстваме на Бил…

— Нищо подобно! — прекъсва го мама. — Говори само за себе си!

— Пипа! — втрещява се татко.

— Лично аз изобщо не му съчувствам! — отсича тя и оглежда предизвикателно цялата маса. — Аз изпитвам към него… гняв! Да, гняв!

Зяпвам срещу мама. Откакто съм се родила, нямам спомен да съм чувала мама да си признава, че изпитва гняв. От другата страна на масата Тоня е също толкова шашната, колкото съм и аз. Тя ме поглежда въпросително, а аз само свивам рамене.

— Онова, което е сторил, е недостойно и непростимо! — продължава мама. — Баща ви все се старае да търси добрата страна у хората, да намери някакво извинение за лошотията им. Но истината е, че понякога добра страна просто няма! Извинение също няма!

Никога досега не съм виждала мама толкова войнствено настроена. Бузите й са порозовели от вълнение и стиска винената чаша така, сякаш се кани да пробие небето с нея.

— Браво на теб, мамо! — възкликвам.

— И ако баща ви продължава да се опитва да го защитава…

— Не го защитавам! — побързва да я опровергае татко. — Но все пак той ми е брат! Роднина. Трудно е…

Въздъхва дълбоко. Виждам сенките на разочарованието, изписани под очите му. Да, татко наистина се старае да открива добрата страна у всеки човек. Това е част от неговия житейски грим.

— Твърде дълго време семейството ни живя под сянката на брат ти! — продължава мама с треперещ глас. — Успехът му се отрази на всеки от нас, макар и по различен начин. Но ето че вече е време да бъдем свободни, да излезем изпод сянката му! Мисли си каквото искаш, но аз тегля чертата!

— А аз препоръчах книгата на чичо Бил на дамите от моя читателски клуб! Представяте ли си?! — обажда се внезапно Тоня. — И направих осем продажби заради него! — Възмущението й е неподправено. — А всичко е било лъжа! Отвратителен човек, достоен единствено за презрение! — После внезапно се обръща към татко и добавя: — И ако ти не си на същото мнение, татко, ако не си му бесен, значи си пълен балък!

Не мога да не я поздравя вътрешно. Понякога ситуацията има нужда точно от това — от прямотата и безпощадната искреност на сестра ми.

— Но аз съм бесен! — признава си накрая татко. — Разбира се, че съм бесен! Просто ми трябва време, за да се приспособя към реалността на нещата! Да разбереш, че брат ти е такова егоистично, безпринципно… лайно! — издишва дълбоко. — Така де, какво идва да каже това?

— Идва да каже, че просто трябва да го забравим! — отсича твърдо мама. — Да продължим напред! Да продължим с остатъка от живота си, без да се чувстваме второразредна порода хора!

Никога досега не съм чувала мама да говори с толкова хъс.

Давай, мамо!

— И кой сега се занимава с нещата, свързани с него? — продължава да разпитва Тоня. — Той не се ли дърпа?

— С всичко се занимава Лара! — отсича гордо мама. — Тя говори с чичо ти Бил, тя говори с галерията, тя оправи всичко… и започна собствен бизнес! Истински стожер е тя, ами да!

— Браво! — усмихва се широко Тоня, но по очите й разбирам, че това я дразни. — Браво на теб, Лара! — Отпива от виното си и бавно разклаща чашата. Направо я виждам как се опитва да намери някое уязвимо местенце в мен, някакъв начин да си възвърне превъзходството. — А как вървят нещата с Джош? — хрумва й накрая. — Татко ми каза, че за малко сте се събрали, но после окончателно сте се разделили. Сигурно не ти е никак леко! Сигурно си съсипана!

— Нищо подобно — свивам рамене. — Отдавна го преживях.

— Но не може да не те боли, нали? — настоява Тоня, фиксирала ме с кравешките си очи. — Самоувереността ти не може да не е пострадала! Но не забравяй едно — това не означава, че ти не си красива, Лара! Нали така? — обръща се към мама и татко. — Има и други мъже…

— Новият ми приятел се грижи достатъчно добре за моето настроение — отбелязвам усмихнато. — Така че, няма нужда да се притесняваш за мен!

— Нов приятел ли? — ахва тя. — Вече?

Е, не е необходимо да се прави на чак толкова изненадана!

— Той е американски консултант към една наша фирма. Казва се Ед.

— Много красив мъж! — вметва в моя защита татко.

— И миналата седмица води всички ни на обяд! — приглася мама.

— Аха! — Тоня вече е обидена. — Много добре! Но няма ли да ти бъде трудно, когато той се върне в Щатите? — Тази мисъл очевидно е достатъчна, за да подхрани злорадството й, и тя грейва. — Връзките от разстояние очевидно завършват много неприятно. Всички тези трансатлантически телефонни разговори, а и времевата разлика…

— Кой знае какво ще стане! — чувам се да отбелязвам енигматично.

— Аз мога да го накарам да остане! — Шепотът на Сейди в ухото ми ме стряска така, че едва не подскачам на стола си. Обръщам се и я виждам да се носи във въздуха точно до мен с блеснали от решителност очи. — Аз съм твоят ангел-пазител! Аз мога да накарам Ед да остане в Англия!

— Извинете ме за момент — обръщам се към останалите на масата. — Налага се да изпратя едно текстово съобщение.

Вадя телефона си и започвам да пиша, като разполагам екрана така, че Сейди да може да го вижда.

„Няма проблеми. Не е необходимо да го караш да остава. Къде беше?“

— Или по-добре да го накарам да ти предложи брак! — възкликва тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Ще бъде адски забавно! Ще му кажа да ти направи предложение и ще гледам да ти избере най-зашеметяващия пръстен и после ще бъде толкова хубаво, докато организираме сватбата, и…

„Не, не и не! — пиша бързо. — Сейди, престани! Моля те, не го карай да прави нищо насила! Искам той сам да взема решенията си. Искам да слуша собствения си глас!“

Сейди изсумтява, когато изчита написаното, и казва:

— Хубаво! Обаче смятам, че моят глас е по-интересен!

При което аз не мога да не се усмихна.

— Пращаш съобщение на гаджето ли? — наблюдава ме изкъсо Тоня.

— Не — отговарям неопределено. — Просто на една приятелка. Добра приятелка!

Обръщам се и набирам по клавиатурата на телефона: „Благодаря ти за всички онези неща, които правиш, за да ми помогнеш в бизнеса! Не беше необходимо!“.

— Но аз искам да го направя! — настоява Сейди. — Забавно е! Стигнахте ли до шампанското?

„Не — написвам в отговор, като ми идва да се изхиля. — Сейди, ти си най-добрият ангел-пазител на света!“

— Е, не мога да кажа, че не се гордея със себе си! — пъчи се тя. — А сега, къде мога да седна?

Понася се над масата и се настанява на свободния стол отсреща. Точно в този момент се появява Кейт, поруменяла от вълнение.

— Познайте какво стана! — изписква. — Току-що получихме бутилка шампанско от безмитния магазин на ъгъла! Човекът каза, че това било за добре дошли в квартала! И най-важното, Лара, телефонът не спря да звъни! Записала съм всички номера, които те търсиха. Пристигна и пощата, препратена от апартамента ти. Не я нося тук, разбира се, но забелязах една пратка, която сигурно е важна, та… От Париж е… — И ми подава пратката. После си дръпва един стол, оглежда всички и пита: — Поръчахте ли вече? Лично аз умирам от глад! Здравейте, с вас не се познаваме! Аз съм Кейт!

Докато Кейт и Тоня се запознават и докато татко налива още вино, аз се втренчвам в пощенската пратка, изпълнена с неприятни предчувствия. Идва от Париж. Почеркът, с който е изписан адресът, безсъмнено е момичешки. Когато притисна торбичката, усещам вътре нещо твърдо и неравно. Твърдо и неравно като огърлица!

Бавно, много бавно вдигам очи. Сейди ме наблюдава от другия край на масата. Знам, че тя си мисли същото.

— Давай! — кимва.

С треперещи ръце аз отварям торбичката. Надниквам и зървам топчета мека хартия. Разбутвам ги и забелязвам проблясък на нещо жълто. Вдигам очи и ги впервам право в Сейди.

— Тя е, нали? — прошепва тя. Пребледняла е. — Вече е при теб!

Кимвам. Само веднъж. А после, без да си давам сметка какво точно правя, бутвам назад стола си.

— Аз трябва… да проведа един телефонен разговор — изричам и установявам, че гласът ми като че ли не е моят. — Ще изляза навън. Няма да се бавя!

Провирам се между масите и столовете към задната част на ресторанта, където има уединен заден двор. Бутвам вратите и се насочвам към далечния ъгъл на двора. После пак отварям торбичката, изваждам опакованата в мека хартия огърлица и внимателно я разопаковам.

След всичкото това време! Държа я! Просто ей така!

По-топла е на допир, отколкото бях очаквала. Някак си по-материална. Кристалите улавят слънчевите лъчи и проблясват, а мънистата потрепват. Толкова е красива, че внезапно ми се приисква да си я сложа. Но вместо това вдигам очи към Сейди, която ме наблюдава, потънала в мълчание.

— Ето, заповядай! Твоя е! — И без изобщо да се замисля какво правя, аз се опитвам да й закача огърлицата като олимпийски медал. Обаче ръцете ми минават право през нея. Опитвам отново и отново, макар да знам, че е напълно безполезно. — Не знам какво да сторя сега! — едновременно плача и се смея. — Твоя е! Би трябвало да я носиш ти! Трябва ни призрачна версия на…

— Престани! — извисява се внезапно гласът на Сейди, изпълнен със съвсем ново за нея напрежение. — Недей… — Отдръпва се и се отдалечава от мен, свела очи към плочите, покриващи двора. — Отлично знаеш какво трябва да направиш!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от натоварения трафик по главната улица в Килбърн. Нямам сили да погледна към Сейди. Просто си стоя, стиснала здраво огърлицата, и съзерцавам нищото. Знам, че точно тази огърлица беше целта на цялото наше приключение и търсене. Но сега, когато вече я имаме… Ще ми се да не беше пристигала все още! Засега. Нали точно огърлицата е причината, поради която Сейди ме преследва! И когато си я получи…

Не, не искам да мисля за това! Не искам да мисля за подобни неща!

Лекият бриз повдига листата, нападали по плочите на двора.

Пребледняла, но изпълнена с решимост, Сейди ме поглежда и отсича:

— Само ми дай малко време, става ли?

— Разбира се — преглъщам. — Няма проблеми.

Натъпквам огърлицата обратно в торбичката и се връщам в ресторанта.

А Сейди се стопява във въздуха.

* * *

Не мога да си ям пицата. Не мога да водя свестен разговор. Не мога да се концентрирам върху работата си, когато се връщам в офиса, въпреки че на телефонния секретар вече ме очакват още шест повиквания от мастити шефове на отдели „Човешки ресурси“, които настояват да се срещнат с мен. Торбичката с пощенската пратка продължава да седи в скута ми — стискам здраво огърлицата, която е вътре в нея, и за нищо на света не мога да си позволя да я пусна.

Изпращам текстово съобщение на Ед, в което му казвам, че много ме боли глава и че имам нужда да остана за малко сама. Когато се прибирам у дома, от Сейди няма ни следа, което изобщо не ме изненадва. Приготвям си някаква вечеря, която не докосвам, а после сядам на леглото с огърлицата на врата си. Навивам мънистата на пръста си и гледам стари филми по канал ТСМ, без дори да си правя труда да опитвам да заспя. Накрая, някъде към пет и половина сутринта, ставам, навличам си нещо отгоре и излизам. Меката сивота на зората вече се багри от ярките розовочервеникави нишки на изгрева. Застивам за момент, вторачена в пъстрия килим на небето над главата си, а после, въпреки ситуацията, усещам някакъв неочакван прилив на жизнерадост. Купувам си едно кафе от близкото кафене, скачам на автобуса и се запътвам към моста „Ватерло“. Автобусът подскача по пустите улици, а аз гледам невиждащо напред. Когато пристигам до моята спирка, вече наближава шест и половина. По улиците и по моста започват да се появяват хора. Но Лондонската портретна галерия все още е затворена. Затворена и празна, жива душа няма вътре. Или поне така би си помислил нормалният човек.

Намирам един зид до стълбището, присядам и започвам да пия кафето си, което вече е поизстинало, но е истинска манна небесна за празния стомах. Готова съм да стоя тук цял ден, но когато близката църковна камбана отброява осем часът, тя се появява на стълбите с онзи познат, типично неин замечтан поглед. Носи поредната възхитителна рокля — в перленосиво, с поличка от тюл, на парчета във формата на цветни листенца. На главата си има сива воалетка, а очите й под воалетката са сведени. Не искам да я стряскам, затова я изчаквам сама да ме забележи. Не че не се изненадва де.

— Лара!

— Здрасти! — вдигам ръка. — Нещо ми подсказа, че ще те намеря тук.

— Къде е огърлицата ми? — изписква уплашено. — Да не си я изгубила?

— Не, не се тревожи. У мен е. Всичко е наред. Ето тук е! Виж!

Наоколо няма жива душа, но аз за всеки случай се оглеждам — първо наляво, после надясно. А после изваждам огърлицата. Под ярката светлина на утрото тя изглежда още по-изумителна от всякога. Пускам я леко надолу и мънистата потракват събирайки се. Сейди се заглежда с копнеж в нея, протяга ръце, като че ли иска да я поеме, но после ги отдръпва.

— Ще ми се да можех да я докосна — промърморва.

— Да, знам. — Неспособна да й помогна по какъвто и да било начин, аз просто й я поднасям, сякаш правя жертвоприношение.

Иска ми се да можех да я увия около врата й. Иска ми се да можех да я събера отново с любимата й огърлица.

— Искам си я обратно — изрича през едва доловим шепот тя. — Искам да ми я върнеш!

— Сега? Днес?

Сейди ме поглежда право в очите и отвръща:

— Веднага!

В гърлото ми се събира топка. Не съм в състояние да изрека нито едно от нещата, които искам да й кажа. Но мисля, че тя и без това ги знае.

— Искам си я обратно — повтаря тя тихо, но безапелационно. — Прекалено дълго време бях разделена с нея.

— Ясно. — Кимвам няколко пъти за по-сигурно, а пръстите ми стискат огърлицата толкова силно, че нищо чудно скоро от тях да потече кръв. — Е, в такъв случай ще я имаш!

* * *

Пътуването е прекалено кратко. Таксито се промъква през малките улички прекалено лесно и бързо. Иска ми се да извикам на шофьора да не бърза толкова. Иска ми се да можех да спра времето. Иска ми се таксито да попадне в задръстване за… шест часа! Ала ето че вече навлизаме в малката уличка от предградията. Пристигнахме!

— Хей, доста бързо стана, а? — отбелязва Сейди с престорена жизнерадост.

— Аха! — насилвам се да се усмихна и аз. — Удивително бързо.

Когато излизаме от таксито, усещам, че страхът сковава душата ми като менгеме. Ръката ми стиска огърлицата толкова силно, че пръстите вече наистина започват да ме болят. Но не съм в състояние да отпусна захвата си, въпреки се с другата си ръка се опитвам да платя на шофьора.

Таксито се изнася с рев от уличката, а ние със Сейди стоим и се гледаме. Намираме се пред малка редица магазинчета, едно от които е погребално бюро.

— Там е — кимвам неохотно към знака, на който пише: „Параклис на покоя“. — Но както изглежда, все още е затворено.

Сейди се понася към заключената врата и наднича през прозореца.

— Е, в такъв случай ще почакаме. — Свива рамене и се връща до мен. — Мисля, че можем да приседнем.

Насочваме се към малка дървена пейка встрани от вратата и сядаме. Известно време никоя от нас не отронва и думица. Поглеждам часовника си. Девет без пет. Погребалното бюро отваря в девет. Само тази мисъл е напълно достатъчна, за да ме паникьоса, затова решавам, че няма да мисля за това. Засега. Ще се фокусирам единствено върху тук и сега, върху факта, че в момента седя на пейката точно до Сейди.

— Между другото, много хубава рокля си имаш днес! — отбелязвам с надеждата, че звуча напълно нормално. — От кого я сви този път?

— От никого! — провиква се възмутено пралеля ми. — Моя си е! — Плъзва поглед към мен и неохотно признава: — А на теб обувките ти са много красиви!

— Благодаря! — Иска ми се да можех да се усмихна, ала устните ми отказват да го направят. — Купих ги онзи ден. Всъщност Ед ми помогна да ги избера. Ходихме на нощен пазар, в търговския център „Уайтлис“. Имаха промоционални оферти за…

И аз вече не знам какво приказвам. Но може би го правя заради самото приказване. Защото говоренето е по-добро от мълчаливото чакане. Отново поглеждам часовника си — две минути след девет часа. Закъсняват. Изпълвам се с нелепа благодарност заради този факт, сякаш някой ми е дал отсрочка на присъдата.

— Него доста го бива в тракането на кокали, нали? — изтърсва внезапно Сейди. — Имам предвид Ед, разбира се. А и ти не си никак зле, ако трябва да бъда честна.

Тракане на кокали ли?

Тя нали не иска да каже…

О, не! Не!

— Сейди! — обръщам се вбесена към нея. — Знаех си! Гледала си ни!

— Е, и? — изкисква се дяволито тя. — Бях изключително дискретна, нали? Никой не разбра, че съм там!

— И какво по-точно видя? — простенвам засрамена.

— Всичко! — отговаря безгрижно тя. — И трябва да ти кажа, че шоуто си го биваше!

— Сейди, невъзможна си! — Хващам се за главата. — Възпитаните хора не гледат другите как правят секс! Има закони срещу подобно нещо!

— Имам само една забележка, мъничка де — изрича тя, без изобщо да обръща внимание на възмущението ми. — Или по-точно… предложение. Нещо, което много обичахме по мое време.

— Не! — провиквам се ужасено. — Никакви предложения!

— Е, ти губиш! — свива рамене тя и започва да оглежда маникюра си, като от време на време ми хвърля погледи изпод миглите си.

Добре де! Разбира се, че успя да събуди любопитството ми! И наистина искам да знам какво е предложението й!

— Окей — изричам накрая. — Сподели с мен своята гениална идея за секс от двайсетте! Но гледай тя да не включва някой странен крем, който няма изтриване!

— Така… — започва Сейди и се привежда към мен.

Но преди да успее да продължи, погледът ми внезапно улавя нещо над рамото й. Вцепенявам се и затаявам дъх. Възрастен мъж с черно палто отключва вратата на погребалното бюро.

— Какво има? — проследява погледа ми Сейди. — О!

— Да. — Едва преглъщам.

Но към този момент възрастният мъж също ме е забелязал. Пък и сигурно не е трудно да бъда забелязана, седнала с изправен като струна гръб на пейката, вторачена директно в него.

— Добре ли сте? — пита разтревожено той.

— Ами… здравейте! — Насилвам се да се изправя на крака. — Аз всъщност… Дойдох да посетя вашия… да изразя почитанията си… Става въпрос за моята пралеля — Сейди Ланкастър. Доколкото знам, вие сте… това е мястото, където…

— Аааа! — кимва печално той. — Разбира се, тук е.

— Може ли… да… я видя?

— Разбира се — кимва повторно той. — Естествено. Само ми дайте минутка, за да отворя бюрото и да пооправя някои неща. Ще ви повикам, госпожице…

— Лингтън — представям се аз.

— Лингтън — повтаря той и очите му блясват в знак, че се е сетил коя съм. — Разбира се, разбира се. Ако желаете да влезете, бихте могли да почакате в нашата стая за семейството…

— Само след минута — отвръщам и го дарявам с нещо, което се надявам да прилича на усмивка. — Просто трябва да… проведа един телефонен разговор.

Собственикът на погребалното бюро изчезва вътре. В продължение на няколко секунди не мога да помръдна. Иска ми се да можех да удължа този момент цяла вечност. Иска ми се да не правя онова, което трябва да направя. Така де, ако не призная реалността на този факт, нищо няма да се случи, нали така?

— Огърлицата в тебе ли е? — обажда се Сейди зад мен.

— Разбира се! Нали ти я показах? — И я вадя от чантата си.

— Хубаво. — Усмихва се, но усмивката й е напрегната, меланхолична.

Веднага ми става ясно, че отдавна е забравила за своя сексуален съвет от двайсетте.

— Е, готова ли си? — Опитвам се да звуча безгрижно. — Места като това са обикновено доста депресиращи…

— О, аз не възнамерявам да влизам! — махва с ръка тя. — Ще остана тук и ще чакам. Тук ми е далеч по-добре!

Свеждам глава. Не знам как да продължа. И не знам как да изрека онова, което всъщност си мисля. Мисълта, която се върти ли, върти в главата ми като тон на зловеща песен, който с всяка следваща секунда става все по-силен и непоносим.

Никоя ли от нас няма да повдигне въпроса?

— Е — преглъщам.

— Е, какво? — Гласът на Сейди прозвучава ясно и остро като диаманта.

И аз автоматично разбирам, че тя си мисли същото.

— Какво според теб ще стане, когато аз… когато…

— Искаш да кажеш дали най-сетне ще се отървеш от мен ли? — обажда се Сейди с обичайния си пренебрежителен тон.

— Не! Исках да кажа…

— Да, знам! Ти просто нямаш търпение да се отървеш от мен! Писнало ти е от мен! — Брадичката й потреперва, но пак успява да се усмихне. — Ами, не мисля, че ще стане съвсем веднага.

Очите й се впиват в моите и аз разчитам посланието им: Не се огъвай! Никакво циврене! Вирни брадичка!

— Значи все пак няма отърване от теб, а? — решавам да вляза в тона й аз и някак си успявам да прозвуча подигравателно. — Страхотно!

— Опасявам се, че е така.

— Мечтата на всяко момиче! — подбелвам театрално очи. — Властен призрак, който да го преследва до края на вечността!

— Властен ангел-пазител — поправя ме безапелационно тя.

— Госпожице Лингтън? — Възрастният мъж наднича от вратата на погребалния дом. — Можете да заповядате, когато сте готова!

— Благодаря! Само секунда!

Когато вратата се затваря, аз започвам да оправям якето си, макар че изобщо няма нужда. Стягам колана си, проверявам нещо някъде да не виси, печеля още трийсет секунди.

— Е, значи просто мятам огърлицата вътре и след две минути пак ще се видим, нали? — старая се да звуча делово аз.

— Да, аз съм си тук — кимва Сейди и потупва пейката, на която седи.

— А после ще отидем на кино. Или нещо подобно.

— Става — кимва тя.

Правя крачка напред, а после се заковавам на място. Знам, че играем игра. Но не мога да оставя нещата така. Обръщам се, дишайки тежко, решена да не се огъвам. Решена, че не мога да я предам.

— Но… просто в случай… Просто в случай, че… — Не съм в състояние да го изрека. Не мога дори да си го помисля. — Сейди, за мен беше…

Всъщност няма нищо за казване. Защото думите просто няма да бъдат достатъчни, за да опишат какво означава за мен да съм познавала Сейди!

— Да, знам — прошепва тя и очите й се превръщат в две тъмни, блестящи звезди. — За мен също. А сега върви!

Когато се озовавам до вратата на погребалното бюро, се обръщам и я поглеждам за последен път. Сейди седи, изпънала гръб, леко наклонила бледия си дълъг врат, свила елегантно крака под себе си. Ефирната перленосива рокля обгръща нежно крехкото й тяло. Гледа право напред, петите й са в перфектна линия една с друга, ръцете й почиват на коленете. Седи напълно неподвижна. Чака.

Изобщо не мога да си представя какво ли й минава през ума.

Стоя си аз пред вратата, а тя внезапно ме забелязва, че я гледам, вдига брадичка, дарява ме с ослепителна, победоносна усмивка и изкрещява възторжено:

— Дръж!

— Дръж! — провиквам се в отговор и й изпращам въздушна целувка.

А после се обръщам и тръгвам решително напред.

Време е.

* * *

Директорът на погребалния дом ми е приготвил чаша чай и дори е намерил две твърди бисквити, които е сервирал в чинийка на красиви рози. Започва отговора на всеки мой въпрос с печално, тихо „Ааа“, преди да продължи със същинската част. Факт, който вече започва да ме дразни.

Повежда ме по боядисан в дискретен цвят коридор, а после спира многозначително пред дървена врата, на чиято табелка пише: „Апартаментът на лилиите“.

— Ще ви оставя насаме с нея — изрича тихо и отваря вратата. После допълва: — Вярно ли е, че именно тя е момичето от онази прочута картина? Онази, за която вестниците толкова много пишат напоследък?

— Да, същата — кимвам.

— Ааа — свежда глава той. — Колко невероятно! Днес е трудно да се повярва! Толкова възрастна дама! Доколкото знам, на сто и пет, нали? Преклонна възраст, наистина!

И макар да знам, че той просто се опитва да бъде любезен, думите му докосват директно оголената ми рана.

— Аз не мисля за нея по този начин! — отсичам рязко. — Не мисля за нея като за старица!

— Ааа — кимва той. — Наистина.

— Както и да е. Искам да сложа нещо в… ковчега. Има ли някакъв проблем? И мога ли да бъда сигурна, че няма да изчезне оттам?

— Ааа. Разбира се, госпожице! Оттук никога нищо не е изчезвало!

— И още едно нещо — допълвам решително. — Не искам никой да влиза тук след мен! Ако някой толкова държи да го направи, първо ще се свържете с мен! Докато не ви дам разрешение, няма да пускате никого другиго тук, разбрахме ли се?

— Ааа — оглежда почтително обувките си възрастният човек. — Разбира се.

— Е, предварително благодаря! А сега… ще вляза.

Влизам, затварям вратата след себе си и се заковавам на място. Оглеждам обстановката. Сега, когато накрая съм тук, сега, когато най-сетне го правя, краката ми като че ли отказват да ме слушат. Преглъщам тежко няколко пъти, опитвайки се да се овладея. Казвам си, че не трябва да се паникьосвам. Минава цяла минута, докато накарам краката си да направят няколкото стъпки, отделящи ме от големия дървен ковчег.

Това е Сейди. Истинската Сейди. Моята сто и пет годишна пралеля. Която живя и умря, без да я познавам. Пристъпвам по-близо, задържайки дъха си. Когато се привеждам над нея, зървам единствено пухкава бяла коса и суха, сбърчена старческа кожа.

— Заповядай, Сейди! — прошепвам.

И бавно и много внимателно плъзвам огърлицата през врата й. Готово!

Най-сетне. Направих го.

Тя изглежда толкова миниатюрна и съсухрена. Толкова уязвима. Сещам се за всички онези мигове, когато ми се е искало да докосна Сейди. За всички онези пъти, когато съм се опитвала да стисна ръката й или да я прегърна. А ето я сега тук. Истинска. От плът и кръв. Погалвам леко косата й и изпъвам роклята й. Повече от всичко на света ми се приисква тя да можеше да усети докосването ми. Това крехко, древно, миниатюрно, сбърчено тяло е било домът на Сейди за последните сто и пет години. Това е истинската тя!

Стоя пред нея и се опитвам да нормализирам дишането си. Опитвам се да мисля спокойни, подходящи неща. Може би дори няколко думи на глас. Искам да постъпя както трябва. Но едновременно с това в гърдите ми се събира нетърпение, което с всяка следваща секунда, прекарана тук, става все по-силно. Истината е, че душата ми изобщо не е в тази стая.

Трябва да тръгвам! Веднага!

С треперещи колене стигам до вратата, натискам бравата и се втурвам навън — за огромна изненада на директора на погребалния дом, който крачи напред-назад по коридора.

— Всичко наред ли е? — пита.

— Прекрасно — подвиквам през рамо. — Всичко е наред! Много ви благодаря! Ще поддържаме връзка! Но сега трябва да тръгвам! Съжалявам, но имам много важна среща!

Сърцето ми се е свило на топка. Почти не мога да си поема дъх. В главата ми пулсират мисли, които изобщо не съм искала да имам. Трябва да изляза оттук! Незнайно как, но успявам да се измъкна от приглушения коридор и от фоайето вече почти тичешком. Стигам до вратата и се втурвам навън на улицата. Заковавам се на място и се обръщам към пейката.

Пейката е празна.

* * *

Знаех си.

Разбира се, че си знаех.

Но въпреки това краката ми ме понасят към пейката. Оглеждам отчаяно тротоара и цялата улица и тихичко подвиквам:

— Сейди? Сейди? Сейди!

Докато се усетя, съм започнала да викам на глас. И викам ли, викам, докато не преграквам. Изтривам сълзите от очите си и отхвърлям предложенията за помощ на любезните минувачи. После продължавам да оглеждам улицата нагоре-надолу и накрая, изнемощяла, се отпускам на пейката. Хващам се здраво за нея и седя. Просто за всеки случай. И чакам.

И накрая настъпва и сумракът, а после и слънцето залязва, а аз започвам да потрепервам от студ…

И разбирам. Разбирам с душата си. Там, дълбоко в мен, където единствено има значение.

Тя няма да се върне при мен. Тя е продължила напред.

Тя е преминала отвъд.