Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (15)

Петнайсета глава

Добре де, не се паникьосвам. Даже никак. Нищо, че вече е сряда, а аз все още не разполагам с решение на проблема, да не говорим пък за Джанет Грейди, която ми диша все по-плътно във врата.

Намирам се някъде отвъд паниката. В променено състояние на съзнанието. Като същински йога.

Такава съм си аз.

Целият ден ми минава в старателно и последователно избягване на разговорите с Джанет. Кейт веднъж й каза, че съм в тоалетната, после бях на обяд, след това пък бях приклещена в тоалетната, а накрая я чух да изписква отчаяно: „Не мога да я притеснявам! Нямам право, Джанет! Нямам представа кой е този кандидат! Джанет, не ме заплашвай, моля ти се!“.

И затвори телефона, цялата тресяща се от страх. Очевидно Джанет вече е във войнствено състояние на духа. Доколкото схващам, тя е нещо като обсебена от този кратък списък. Както и аз, между другото. Пред очите ми се реят автобиография след автобиография, а телефонът вече отдавна залепна за ухото ми.

Вчера бях озарена от вдъхновение. Внезапно прозрение. Или поне такова ми се стори. Може да е било обикновено отчаяние — кой да ти каже. Както и да е. Прозрението се състоеше от една дума — Тоня! Тя е и безкомпромисно действаща, и твърд играч, и с железен захват — с две думи, притежава всички онези страховити качества, които Джанет Грейди изисква от своите служители. Двете ще си паснат перфектно!

Та затова й звъннах и съвсем невинно я попитах дали вече мисли да се върне на работа. Така де, нали близнаците навършиха две годинки! А дали не е мислела да се прехвърли в маркетинга? Може би в търговията със спортни стоки? Тоня заемаше доста висок пост в „Шел“, преди да роди момчетата. Сигурна съм, че професионалната й автобиография е доста впечатляваща.

— Но нали знаеш, че в момента съм в кариерна почивка! — възрази тя. — Магда! Не тези рибни пръчици! Погледни в най-долното чекмедже на фризера!

— Не си ли почина достатъчно? — парирах я аз. — Жена с твоите таланти… Сигурно вече умираш да се върнеш на работа!

— Не съвсем.

— Ама мозъкът ти ще се разплуе!

— Няма да се разплуе! — Тук вече прозвуча обидено. — Всяка седмица правя японските музикални упражнения заедно с момчетата. Стимулират както децата, така и родителите, а и там се запознах с няколко страхотни мамички!

— Искаш да ми кажеш, че предпочиташ да правиш упражнения и да пиеш кафета, вместо да бъдеш голям директор маркетинг?! — възкликнах с подобаваща доза недоверие, макар че лично аз бих предпочела да правя точно това, вместо да се занимавам с тази моя работа.

— Да — отвърна нацупено тя. — Точно това предпочитам. Между другото, защо изобщо ми се обаждаш, Лара? — Тук вече застана нащрек. — Какво става? Да не би да имаш някакъв проблем? Защото, нали знаеш, винаги можеш да си поговориш с мен за всичко! И ако нещо те притеснява…

О, боже! Пак нейното прословуто престорено съчувствие!

— Няма никакъв проблем! Просто се опитах да направя услуга на по-голямата си сестра! — Замлъквам секунда-две, след което добавям небрежно: — Значи казваш, че си се запознала със страхотни мамички на онези упражнения. Да не би някоя от тях да е била някога директор маркетинг? Съвсем случайно?

Човек би си помислил, че от осем майки, бивши професионалистки, най-малко една е работела някога като директор маркетинг и няма търпение да се върне на работа. Ама ядец!

Както и да е. Дотук с великото ми прозрение. Впрочем дотук с всичките ми прозрения и идеи. Единствената възможност е някакъв тип от Бирмингам, който не би имал нищо против да се премести в „Леонидас спортс“, стига компанията да му изпраща всеки ден хеликоптер, за да ходи на работа. Което никога няма да стане, разбира се. Божичко, аз съм обречена! Питам се как в това състояние ще събера сили да бъда бляскава и да се занеса на галавечеря.

Обаче ето ме сега в едно такси, пременена до блясък и отиваща на галавечеря.

— Стигнахме! Парк Лейн! — възкликва Сейди, като надниква през прозореца. — Хайде, плащай на шофьора и да вървим!

Таксито ни се изпълва със светкавиците на фотоапаратите и светлините на камерите, които чакат пред входа. Отвън се носят шум и глъч от хора, които се поздравяват един друг. Виждам група от десетина души, които пристигат заедно и се качват на червения килим, водещ към хотел „Спенсър“, където ще се проведе галавечерята на списание „Бизнес пийпъл“. Ако се вярва на днешния брой на „Файненшъл таймс“, четиристотин от най-големите таланти на Лондон в областта на бизнеса ще бъдат събрани тук тази вечер.

Като един от тези таланти, аз бях твърде склонна да отменя появата си по редица причини, главните от които са следните:

1. Вече съм отново с Джош и не би трябвало да ходя на разни събития с други мъже.

2. Прекалено стресирана съм от работата си.

3. Ама наистина! Много съм стресирана!

4. Джанет Грейди може да е тук и да ми се разкрещи.

5. Клайв Хокстън — също.

Без да броим и че:

6. Цяла вечер ще трябва да водя учтив разговор с господин Американски сърдитко.

Обаче после ме озари прозрение. Четиристотин души от висшите ешелони на бизнеса, събрани на едно място! И някои от тях няма начин да не са водещи директори в областта на маркетинга! И някои от тях не може да не си търсят нова работа! Именно!

Значи това е моят най-нов план за действие. Ще открия необходимия кандидат за „Леонидас спортс“ тази вечер, по време на великото събитие!

За пореден път надниквам в официалната си чантичка — да, препълнена е догоре с визитките ми. После проверявам отражението си в огледалото. Надали е необходимо да казвам, че Сейди отново си предложи услугите като моя стилистка. Сега съм с черна рокля от двайсетте с пайети, с ресни на ръкавите и медальони в египетски стил на раменете. Над всичко това нося наметка. Очите ми са очертани с тежка очна линия, на едната си ръка имам огромна гривна във формата на змия, а краката ми са пременени с чифт оригинални найлонови чорапи — очевидно същите като на Сейди някога. И всичко това завършва с плътно прилепналата върху главата ми бляскава шапчица, която Сейди беше открила на някакъв пазар на антики.

Но пък тази вечер се чувствам доста по-уверена. Защото, първо на първо, всички ще бъдат облечени във вечерни тоалети. И въпреки неистовите ми протести срещу шапчицата, дълбоко в себе си съм убедена, че с нея изглеждам доста шик. Всъщност изглеждам абсолютно бляскава и ретро.

Сейди също е пременена за случая — рокля с ресни в тюркоазно и зелено, с боа от паунови пера. На врата й дрънчат най-малко десетина огърлици, а на главата й стърчи най-абсурдната тиара на света с водопад от бляскави нишки, падащи покрай ухото й. Непрекъснато отваря и затваря чантичката си и изглежда в маниакално състояние. Ако трябва да бъдем честни, маниакалното й състояние започна още от момента, когато ми разказа за любовника от младостта си. После се опитах да я разпитам за още подробности, обаче тя или отплува в далечината, или се изпарява, или сменя темата. Затова вече се отказах да я питам.

— Хайде да влизаме! — Краката й вече потрепват в очакване. — Нямам търпение да изляза на дансинга!

Ама че жена! Тя наистина е маниачка на тема танци! И ако си въобразява, че пак ще танцувам с Ед насред залата, ще има да взема!

— Сейди, чуй ме, ако обичаш! — обръщам се към нея с твърд тон аз. — Това е делова вечеря. Няма да има никакви танци! Тук съм, за да работя!

— Е, все ще има някой и друг танц! — отсича безапелационно тя. — Не може да няма!

Щом така я устройва да си мисли, нека си мисли.

Излизам от таксито и автоматично се озовавам сред хора, до един облечени във вечерни тоалети. Те си стискат самоуверено ръце, смеят се и позират за камерите. Разпознавам няколко от тях от фотосесиите на „Бизнес пийпъл“. И само за миг по тялото ми пролазва страх. Обаче после поглеждам към Сейди и вирвам гордо брадичка — точно както е направила и тя. Какво от това, че тези са важни клечки? Аз да не би да съм по-лоша от тях? Така де! Та аз съм партньор в собствената си компания! Нищо, че тя се състои само от двама души и една стара кафемашина.

— Здравей, Лара! — дочувам зад себе си гласа на Ед и се обръщам.

Ето го и него, точно толкова изряден и красив, колкото може да се очаква. Вечерното му сако му стои като излято, тъмната му коса е перфектно пригладена назад.

Джош никога не облича класически костюм. Ако изобщо слага сако, то обикновено е нещо спортно над дънки. Но пък Джош си е точно такъв — готин.

— Здравей! — стисвам ръката му, преди да му е хрумнало да ме целуне. Не че очаквам подобно нещо.

А той ме оглежда от горе до долу с неразгадаемо изражение, след което отбелязва:

— Изглеждаш много… ретро. Като момиче от двайсетте.

Браво, Айнщайн! Ако не ми беше казал, изобщо нямаше да забележа.

— Вярно е — свивам рамене аз. — Обичам модата на двайсетте.

— Не се и съмнявам — отбелязва с каменно изражение той.

— А ти изглеждаш божествено! — възкликва закачливо Сейди и се хвърля върху него. Обвива с ръце врата му, притиска се към гърдите му и поставя глава върху раменете му.

Ама че гадост! Цяла вечер ли смята да се държи по този крайно невъзпитан начин?

Приближаваме малка група фотографи и по сигнал на някаква жена със слушалки на главата Ед спира и леко извива към мен очи.

— Извинявай, но мисля, че няма да ни се размине.

— Мамка му! — промърморвам ужасено и точно в този момент светкавиците на фотоапаратите ме заслепяват. — Какво трябва да правя?

— Просто застани в лек профил — промърморва окуражително той. — Вдигни брадичка и се усмихвай. И не се тревожи — съвсем естествено е първият път да си уплашена. Аз съм ходил на специално обучение за работа с медиите. Първия път бях толкова скован, че изглеждах като някой от героите от „Гръмотевичните птици“.

Тук не мога да не се усмихна. Защото той наистина прилича на героите от „Гръмотевичните птици“ — с тези негови квадратни челюсти и смръщени вежди.

— Знам какво си мислиш! — изрича закачливо той докато светкавиците на фотоапаратите продължават да проблясват около нас. — И без това приличам на Гръмотевична птица. Няма проблеми. Не съм от хората, които не могат да понесат истината.

— Не съм си и помисляла подобно нещо! — отвръщам, ала не особено убедително. Придвижваме се към следващата група фотографи. — Между другото, ти откъде знаеш за „Гръмотевичните птици“?

— Как откъде?! Това ми беше любимото анимационно филмче, когато бях хлапе! Бях като обсебен от тях. И си мечтаех да бъда Скот Трейси!

— Аз пък се изживявах като лейди Пенелопа — отбелязвам и вдигам поглед към него. — Е, значи все пак нещо от британската култура е успяло да те заинтригува.

Не съм много сигурна дали един детски анимационен сериал може да се брои за „култура“, но не мога да устоя на изкушението да не го затапя. Ед определено е изненадан и си поема дъх, за да ми отговори, но преди да успее да отвори уста, жената със слушалките се приближава до нас, за да ни ескортира навътре. И моментът отминава.

Влизаме в хотела и аз започвам да въртя глава наляво-надясно, опитвайки се да обхвана с поглед всички присъстващи и най-вече да си набележа някого, който би погледнал благосклонно на предложението ми за „Леонидас спортс“. Давам си сметка, че ще ми се наложи да действам изключително бързо, преди присъстващите да са насядали за тържествената галавечеря.

А междувременно пралеля ми Сейди е като залепнала за Ед — гали го по косата, потрива лице в неговото и прокарва ръка по гърдите му. Когато се заковаваме пред рецепцията тя най-неочаквано се гмурва в джоба на сакото му. Толкова се стряскам, че буквално подскачам.

— Сейди! — промърморвам вбесено зад гърба на кавалера си. — Какво правиш, за бога?!

— Оглеждам нещата му — отговаря тя, като подава глава от джоба му. — Обаче няма нищо интересно — само някакви сгънати листи и колода карти. Питам се какво ли се крие в джобовете на панталоните му… Хммм… — И очите й се насочват към чатала му с нездрав проблясък.

— Сейди! — просъсквам ужасена. — Неее!

— Господин Харисън! — Жена с шикозна тъмносиня вечерна рокля се приближава до Ед и го хваща мазно под ръка. — Аз съм Соня Тейлър, началник-отдел „Връзки с обществеността“ в „Дюхърст пъблишинг“. Ние с колегите ми нямаме търпение да чуем вашата реч!

— За мен е истинско удоволствие да бъда тук, сред вас! — кима изискано Ед. — Мога ли да ви представя Лара Лингтън, моята… — Поглежда ме неуверено, очевидно в търсене на подходящата дума. — … дама за вечерта — довършва.

— Здравейте, Лара! — обръща се с топла усмивка към мен Соня. — В коя сфера на бизнеса работите?

Божичко! Мале-ле! Шефката на „Връзки с обществеността“ в „Дюхърст пъблишинг“!

— Приятно ми е, Соня! — ръкувам се с нея аз по най-професионалния възможен маниер. — Аз съм в сферата на набирането на управленски персонал. Нека ви дам визитката си… Не! — Последното излита съвсем неволно от устните ми.

Сейди току-що се е привела и е пъхнала глава в джоба на панталона на Ед.

— Добре ли сте? — поглежда ме загрижено Соня.

— Напълно! — Очите ми се стрелкат навсякъде другаде, само не и към гледката, която се разгръща само пред моите очи. — Добре съм! Наистина съм… добре.

— Хубаво — кимва Соня и ме поглежда странно. — Ей сега ще ви донеса баджовете.

Главата на Сейди изплува за момент от джоба на Ед, след което отново потъва вътре. Ама какво точно прави тази жена там, за бога?!

— Лара, всичко наред ли е? — обръща се притеснен към мен кавалерът ми.

— Ами… да — смотолевям аз. — Всичко е наред, съвсем си е наред… да…

— Хиляди мълнии! — изгуква Сейди и най-сетне вдига глава. — Струваше си да погледна! Страхотна работа!

Аз ахвам и поставям ръка на устата си, а Ед ме поглежда подозрително.

— Извинявай — смотолевям. — Нещо се задавих.

— Ето че сме готови! — Соня се появява отново и подава на всеки от нас по един бадж. — Ед, мога ли да те открадна за момент от твоята дама, за да прегледаме за последен път дневния ред? — Усмихва се сковано и го отмъква.

А аз автоматично вадя телефона си за камуфлаж и се обръщам очи в очи със Сейди.

— Никога повече не прави така! Шокира ме! Направо не знаех накъде да погледна!

Сейди повдига дяволито вежди и отвръща ухилено:

— Че какво толкова?! Просто исках да задоволя любопитството си!

Изобщо не възнамерявам да питам какво би трябвало да означава пък това!

— Добре де, само че просто не го прави повече! Не искам тази жена Соня да ме помисли за пълна откачалка! Дори не си направи труда да вземе визитката ми!

— Е, и?! — свива безгрижно рамене пралеля ми. — На кого му пука какво си мисли тя?

В този момент в мен нещо прищраква. Тя още ли не може да осъзнае колко съм отчаяна? Не се ли пита защо през последните няколко дена двете с Кейт работим по тринайсет часа на ден?!

— На мен ми пука! — изкрещявам яростно и тя примигва удивено. — Сейди, защо според теб съм тук? Не разбираш ли, че се опитвам да спася бизнеса си? Не разбираш ли, че съм дошла, за да се запозная с някои важни за мен хора?! — Обгръщам с жест тълпата около нас. — До утре трябва да открия кандидат за мястото в „Леонидас спортс“! Защото ако не го направя, ще фалирам! През последните няколко дена се намирам под огромен стрес, а на теб изобщо не ти пука! Дори не си забелязала. — Тук гласът ми започва да потреперва не на последно място и заради всичките двойни кафета с мляко, които съм погълнала днес. — Както и да е. На теб ти е все тая. Прави каквото си искаш, само стой далече от мен!

— Лара… — започва Сейди, обаче аз й обръщам гръб и се насочвам към двойните врати на главната банкетна зала.

Зървам Ед и Соня на подиума. Тя му обяснява нещо за микрофона. Около мен масите бързо започват да се пълнят с делови мъже и жени. До ушите ми достигат откъслечни разговори за пазари, търговски сектори и телевизионни кампании.

Това е моят голям шанс! Хайде, Лара, давай! Поемам си дълбоко дъх, грабвам чаша шампанско от преминаващия край мен сервитьор и се приближавам към група бизнесмени, които се смеят жизнерадостно.

— Здравейте! — изчуруликвам нахакано. — Аз съм Лара Лингтън от Бюрото за набиране на управленски персонал „Л и Н“. За мен ще е удоволствие да ви дам визитката си!

— Здравейте! — отвръща любезен мъж с рижа коса.

Представя членовете на групата и аз подавам на всеки от тях визитката си. От баджовете им разбирам, че всички работят в областта на софтуерния бизнес.

— Някой от вас случайно да е в сферата на маркетинга? — питам небрежно.

Всички очи се обръщат към един русокос мъж.

— Виновен — усмихва се той.

— А не бихте ли желали да си смените работата? — изтърсвам най-неочаквано и за себе си. — Става въпрос за компания за спортни стоки, страхотни бонуси, фантастични възможности!

Настъпва тишина. Не смея да си поема дъх от напрежение. А после компанията избухва в дружен смях.

— Харесва ми стилът ви! — отбелязва червенокосият, обръща се към съседа си и изрича невинно: — Дали бихте проявили интерес към един азиатски клон за производство на софтуер, изоставащ от най-новото само с десет години?

— Какъв грижовен собственик! — влиза в роля съседа му и всички отново избухват в смях.

Те си мислят, че се шегувам. Очевидно е, че точно това си мислят.

Побързвам да се присъединя към веселбата им, обаче вътрешно се чувствам като тотален идиот. Никога няма да успея да открия подходящ кандидат за това място! За каква се мисля и аз?! След задължителното учтиво време се извинявам и се оттеглям. За да видя как към мен се приближава Ед Харисън.

— Как върви? Извинявай, че те изоставих.

— Няма проблеми. Аз просто… нали се сещаш… Създавам контакти.

— Ние сме на първа маса — отбелязва той и ме повежда към подиума.

Въпреки унинието си не мога да не се поизпъча от гордост. Първа маса на галавечерята на „Бизнес пийпъл“! Бива си ме!

— Лара, имам един въпрос — казва той, докато вървим към масата. — Моля те, не ме разбирай погрешно!

— Няма проблеми, питай — кимвам.

— Просто исках да си изясним нещо. Ти не искаш да ми бъдеш гадже. Правилно ли съм разбрал?

— Напълно — кимвам отново. — А ти не искаш да бъдеш мое гадже.

— Определено — тръсва категорично глава той. Вече сме пристигнали до нашата маса. Ед скръства ръце пред гърди и ме оглежда озадачено. — Тогава какво правим тук заедно?

— Ами… добър въпрос.

Не знам какво да му отговоря. Истината е, че логична причина за това действително не съществува.

— Приятели? — изричам колебливо.

— Приятели — повтаря несигурно той. — Всъщност наистина бихме могли да бъдем приятели.

Дръпва кавалерски стола ми и аз сядам. До приборите на всеки е поставена програма, на която в огромен курсив се мъдрят думите: ГОСТ ЛЕКТОР — ЕД ХАРИСЪН.

— Нервен ли си? — питам го.

Очите на Ед проблясват, после той се усмихва лекичко и отговаря:

— Дори и да бях, не бих си го признал.

Започвам да прелиствам програмата и сърцето ми претупва, когато откривам и собственото си име в списъка на гостите: Лара Лингтън, Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“.

— Не ми приличаш на типичен ловец на глави — отбелязва Ед, проследил погледа ми.

— Така ли? — Не съм много сигурна как да реагирам на тези думи. Какъв смисъл влага той в тях — добър или лош?

— Първото, което автоматично прави впечатление, е, че не си вманиачена на тема пари — продължава той.

— Е, не бих имала нищо против да правех и повечко пари — отбелязвам напълно откровено. — Доста повечко. Но всъщност си прав — не това е целта ми. Открай време гледам на този вид работа като на… — Не довършвам, смутена от внезапната си откровеност, и замаскирам стеснението си с отпиване от виното.

Защото веднъж, когато споделих моята теория за набирането на хора с Натали, тя ми заяви, че съм луда и по-добре да си затварям устата.

— Като на какво? — настоява да знае Ед.

— Ами… като на събирането на хора, като сватосването. Нещо като да сватосаш идеалния човек с идеалната за него работа.

Ед се усмихва искрено впечатлен.

— Невероятно интересно тълкувание на тази професия! — отбелязва. — Като гледам хората наоколо, надали са много онези, които се чувстват като в любовна връзка с работата си. — И обгръща с жест присъстващите.

— Вероятно щяха да мислят по друг начин, ако работата им е най-подходящата за тях! — изричам с блеснали очи. — Ако мога да събера хората точно с онова, което искат…

— Щяха да ти викат Купидон.

— Ти ми се присмиваш!

— Нищо подобно! — поклаща глава той. — На теория идеята ти ми харесва. Но получава ли се на практика?

Въздъхвам дълбоко. Не знам защо, но усещам, че в Ед има нещо, което ме кара да сваля гарда си. Може би на мен съвсем искрено не ми пука какво мисли той за мен.

— Не особено — признавам. — Всъщност точно сега даже въобще не се получава!

— Лоша работа значи, а?

— Даже много лоша. — Отпивам поредната глътка от виното си, а когато вдигам очи, забелязвам, че Ед ме наблюдава изпитателно.

— Ти имаш партньор в бизнеса, нали?

— Точно така.

— И как реши с кого точно да станеш партньор? — пита небрежно. — Как се случи всичко?

— С Натали ли? — поглеждам го и свивам рамене. — Ами, защото ми е най-добрата приятелка, познавам я много отдавна и освен това е невероятно талантлив, страхотен ловец на глави! Някога работеше за „Прайс Бедфорд“. Сигурно си ги чувал — голяма фирма са.

— Разбира се, че ги знам — кимва той, после се прави, че се замисля за нещо и накрая пита: — И просто от любопитство, кой точно ти каза, че тя е невероятно талантлив, страхотен ловец на глави?

Вторачвам се в него, чувствайки се като пълна глупачка.

— Нямаше нужда никой да ми казва! — промърморвам. — Тя просто си е такава. Искам да кажа… — Забелязвам скептицизма в погледа му. — Защо, какво имаш предвид?

— Не че ми влиза в работата, но… Когато двамата с теб се… — Отново замълчава за момент в търсене на подходящата дума. — … запознахме — довършва.

— Да? — кимвам нетърпеливо.

— Поразпитах тук-там. Оказа се, че никой не беше чувал за теб.

— Браво! — Отпивам поредната глътка вино. — Е, точно това имах предвид.

— Но в „Прайс Бедфорд“ имам познати и те ми казаха някои твърде интересни неща за Натали.

Забелязвайки изражението му, аз се изпълвам с грозни предчувствия.

— Не се и съмнявам! — възкликвам. — Представям си колко са били бесни, когато тя ги напусна. Затова, каквото и да са ти казали…

Ед вдига ръце и изрича:

— Не искам да навлизам в подробности. Все пак това си е твоята фирма и изборът на партньор си е бил изцяло твой.

Окей. Грозните предчувствия вече се превръщат в сигурност.

— Не, кажи ми! — отсичам и оставям чашата си. Надутостта ми се изпарява. — Моля те, Ед, кажи ми какво са ти казали!

— Ами — свива рамене той, — носи се мълва, че тя е примамила определен брой хора на високи позиции в списъка за някаква несъществуваща „водеща“ компания. А после се опитала да ги пробута на друга, доста по-изоставаща компания, твърдейки, че точно тази работа е имала предвид. Обаче историята се размирисала. Наложило се да се намеси лично старшият съдружник в нейната фирма, за да успокои духовете. И точно затова е била уволнена. — Ед ме поглежда и колебливо допълва: — Но всичко това ти е известно, нали?

Зяпвам го, изгубила ума и дума. Натали е била уволнена? Била е уволнена?!

А тя ми каза, че е решила да напусне „Прайс Бедфорд“, защото се чувствала недооценена и можела и сама да трупа пари, при това много повече.

— Тя тук ли е тази вечер? — пита кавалерът ми и се оглежда. — Ще трябва ли да се запознавам с нея?

— Не — прошепвам, най-сетне успяла да събера сили да отворя уста. — Тя… в момента отсъства.

Не мога да му кажа, че ме е оставила като в небрано лозе да ръководя компанията ни съвсем сама. Не мога да му призная, че ситуацията е дори още по-лоша, отколкото си я представя. Докато мозъкът ми се опитва да обработи цялата, тази напълно неочаквана информация, усещам, че кръвта се оттича от лицето ми.

Тя никога не ми е споменавала, че е била уволнена! Никога! Съвсем ясно си спомням момента, когато за първи път ми подхвърли идеята за обща компания — беше на по чаша шампанско в някакъв шикозен бар. Каза ми, че всички в бранша се надпреварвали да влязат в партньорство с нея, обаче тя искала да се свърже с човек, на когото наистина вярвала. Със стар приятел. С човек, с когото да й бъде забавно. Нарисува ми такава зашеметяваща картина и изброи такива известни имена, че аз автоматично налапах въдицата. Още на следващата седмица напуснах работа и изтеглих всичките си спестявания. Божичко! Направо не мога да повярвам каква лековерна глупачка съм! Усещам как в очите ми се събират сълзи и побързвам да наведа глава, правейки се, че отпивам от шампанското си.

— Лара! — прозвучава в ухото ми пискливия глас на Сейди. — Лара, бързо ела! Трябва веднага да говоря нещо с теб!

Изобщо не съм в настроение да си бъбря със Сейди. Но пък и не мога да си седя тук и да гледам как Ед ме наблюдава с искрена тревога и загриженост. Сигурна съм, че веднага му е станало ясно какъв шок е била тази история за мен.

— Връщам се след секунда! — изричам с престорена жизнерадост аз и избутвам стола си назад.

После тръгвам през средата на залата, като се опитвам да игнорирам Сейди, която продължава да бръщолеви в ухото ми.

— Много съжалявам! — казва. — Мислих много за онова, което ми каза, и смятам, че беше напълно права — аз съм безсърдечна егоистка. Затова реших да ти помогна и мисля, че успях! Намерих ти кандидат! Прекрасен, идеален кандидат!

Думите й най-сетне успяват да пробият омагьосания кръг на болезнените ми мисли.

— Какво?! — извръщам се рязко. — Какво каза?

— Може и да си мислиш, че твоята работа не ме интересува, обаче не е така! — обявява тържествено пралеля ми. — Знам, че се нуждаеш от трофей, затова ти го намерих! Не съм ли умница, а?!

— Какви ги приказваш, за бога?

— Реших да подслушам разговорите на хората — обяснява с немалка доза гордост тя. — И тъкмо започвах да си мисля, че положението е безнадеждно, когато чух една жена на име Клеър как шепне нещо на приятелката си в ъгъла. Оказва се, че не била щастлива. Игричките на властта я изтощавали. — Тук ме поглежда многозначително. — Стана ясно, че нещата на работното й място били вече толкова нетърпими, че тя мислела да напуска!

— Ясно. И значи тя е…

— Директор маркетинг, разбира се! — обявява тържествено Сейди. — Пишеше го на табелката на гърдите й. А аз знаех, че точно такъв човек търсиш — директор маркетинг. Миналия месец била спечелила някаква награда. Обаче новият й изпълнителен директор дори не я поздравил! Бил истинска свиня! — допълва доверително. — Точно затова искала и да напусне!

Преглъщам няколко пъти, опитвайки се да запазя самообладание. Директор маркетинг, който иска да си смени работата. Носител на отличие директор маркетинг, който иска да си смени работата! О, боже! Сигурно съм умряла и съм отишла в рая!

— Сейди, истина ли ми казваш?

— Разбира се! Ето я там! — отсича тя и посочва към другия край на залата.

— Дали спортува нещо? Някакви физически упражнения?

— Прасците й са стегнати! — отсича компетентно Сейди. — Веднага ги забелязах.

Хуквам към най-близкото табло със списъка на гостите и плъзвам поглед по него. Клеър… Клеър…

— Клеър Фортескю, директор маркетинг в „Шепърд Хоумс“?! — възкликвам, без да вярвам на очите си. — Ама тя беше включена в последния ми списък! Исках да говоря с нея, но не успях да се свържа!

— Може, обаче сега е тук! Хайде, ела! Ще ти я покажа!

Сърцето ми бие като лудо, докато прекосявам претъпканата зала и оглеждам лицата в търсене на такова, което да ми заприлича като на някоя Клеър.

— Ето там! — посочва Сейди жена с очила във вечерна рокля в царско синьо. Къса тъмна коса, бенка на носа и не особено височка. Вероятно изобщо нямаше да я забележа, ако Сейди не ми я беше показала.

— Здравейте! — изричам, тръгвайки директно към нея. — Клеър Фортескю?

— Да? — поглежда ме стреснато тя.

— Може ли да разменим няколко думи, моля?

— Ами… разбира се. — С доста озадачено изражение на лицето Клеър Фортескю се оставя да я отвлека в ъгъла.

— Здравейте — повтарям и й се усмихвам смутено. — Казвам се Лара и съм консултант по намиране на работа. За мен е удоволствие да се запозная с вас, защото отдавна искам да го направя! Имате превъзходна репутация в нашите среди!

— Така ли? — поглежда ме подозрително тя.

— Естествено! Но преди всичко искам да ви поздравя за неотдавнашното ви отличие!

— О! — Ушите на Клеър Фортескю порозовяват от смущение. — Много благодаря!

— В момента търся човек за поста директор маркетинг — продължавам, като дискретно снишавам глас. — И просто исках да ви уведомя за това. Става въпрос за една многообещаваща спортна компания с огромен потенциал, за която смятам, че вие сте перфектният избор! Просто по-добра от вас не мога да си представя! — Правя съответната пауза, след което допълвам небрежно: — Но вие, разбира се, може би се чувствате добре на сегашното си работно място…

Настъпва тишина. Не мога и да си представя какво става зад очилата на Клеър Фортескю. Тялото ми е толкова вцепенено, че дори не мога да си поема дъх.

— Всъщност от известно време обмислям промяна — изрича накрая тя, но толкова тихо, че едва успявам да я чуя. — Предложението ви би могло и да ме заинтересува. Но ситуацията би трябвало да бъде подходящата! — Тук ме пронизва с поглед. — Не смятам да се компрометирам! Имам си стандарти!

Не знам как, но успявам да се задържа на крака. Божичко! Предложението я интересува и наистина е безкомпромисна!

— Разбира се! — усмихвам се широко. — Какво ще кажете да ви звънна утре сутрин? Или ако можете да ми отделите няколко минути сега, бихме могли да поговорим? Набързичко?

Моля те… моля те… моля те!

Десет минути по-късно се връщам към първа маса, замаяна от щастие. Тя още утре ще ми изпрати професионалната си автобиография! И някога е играла дясно крило в хокея! Перфектният човек за тази работа!

Докато вървим обратно към масата, Сейди изглежда по-щастлива и от мен.

— Знаех си! — не спира да повтаря. — Знаех си, че тя е най-подходящата!

— Ти си велика! — усмихвам се аз. — И ние с теб сме страхотен екип! Дай лапа!

— Лапа ли? Каква лапа? — поглежда ме объркано тя.

— Не знаеш ли как се поздравяват хората от един отбор, когато са извоювали победа? Вдигни ръка!

Добре де, разбрах. Да пляскаш ръката на призрак надали е най-умното решение на света. Онази жена в червено си помисли, че искам да я ударя. Аз побързвам да се изпаря от полезрението й. Когато пристигам на нашата маса, поглеждам Ед със светнали очи и обявявам:

— Върнах се!

— Виждам — поглежда ме той изненадано. — Е, как върви?

— Така и така питаш, брилянтно!

— Брилянтно! — повтаря като ехо Сейди и скача в скута му.

Аз протягам ръка към чашата си с шампанско. Изведнъж ми дойде настроение за празнуване.