Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (19)

Деветнайсета глава

Неделя сутрин е, а аз продължавам да кипя от гняв. Яд ме е на мен самата. Как можах да се проявя като толкова нерешителна и слабохарактерна?!

В петък бях толкова шокирана, че и аз не знам как, но оставих Натали да поеме контрола на ситуацията в свои ръце. Не й се опълчих. Не й казах нито едно от нещата, които си мислех. Всичките бръмчаха в главата ми като мухи в буркан, но не искаха да излязат.

Вече съм наясно с всички неща, които трябваше да й кажа. Трябваше да й кажа следното: „Не можеш просто да се появяваш от нищото и да се правиш, че нищо не е станало!“. Или: „Какво ще кажеш за едно извинение, задето ни насади на пачи яйца?!“. Или: „Само да си посмяла да си приписваш откриването на Клеър Фортескю, защото всичко е изцяло мое дело!“. Или може би дори: „Аха, значи са те уволнили от последната ти работа, така ли? Кога точно планираше да ми кажеш?“.

Ала не казах нито едно от тях. Само ахнах, зяпнах като последната глупачка и с колеблив гласец измънках:

— Натали! Аууу! Как така ти… Какво…

А тя се впусна в сърцераздирателен разказ за това как онзи тип от Гоа накрая се оказал завършен идиот, а свободното й време се оказало толкова много, че спокойно можела да откачи, затова решила да ме изненада и нали съм се радвала на завръщането й?

— Натали — започнах, — не можеш да си представиш на какъв стрес бях подложена в твое отсъствие…

— Добре дошла в големия бизнес! — намигна ми тя. — Стресът си върви с територията!

— Ама ти просто изчезна, без да предупредиш никого! Трябваше да започнем да сглобяваме всички парчета…

— Лара! — вдигна ръце тя, като че ли искаше да каже: „Успокой се!“. — Знам. Трудно ти е било. Но вече всичко е наред. Каквито и издънки да са се случили, докато ме нямаше, вече съм тук, за да ги оправя. Ало, Греъм? — обърна се веднага към телефона. — Обажда се Натали Мейсър.

И продължи така цял следобед, преминавайки неусетно от един телефонен разговор към друг. Така че аз не успях да обеля повече нито думица. Дори когато си тръгваше вечерта, пак бъбреше, но по мобилния, и само махна на мен и Кейт, така както си правеше винаги. Сякаш нищо не е било.

Та така стоят нещата към този момент. Тя се върна. Държи се така, сякаш тя е шефът и сякаш не е сторила нищо лошо, и сякаш всички трябва да й бъдем много благодарни, задето се е върнала.

Ако ми намигне само още веднъж, ще я удуша!

Изпълнена с дълбоко отчаяние, аз вдигам косата си на конска опашка. Днес не полагам никакви усилия да изглеждам красива. Разглеждането на забележителности не изисква официална рокля от двайсетте, нали така?! А и Сейди продължава да си мисли, че ще излизам с Джош, така че като никога не се опитва да ме командва.

Докато полагам ружа си, поглеждам крадешком към нея. Мъничко ми е гадно, че се налага да я лъжа. Но, от друга страна, тя не трябваше да се държи толкова отвратително с мен, така де!

— Не искам да те виждам около мен! — предупреждавам я за хиляден път! — Няма да идваш! Изобщо не си го и помисляй!

— Даже и не би ми хрумнало да идвам с теб! — срязва ме обидено тя. — Да не би да си въобразяваш, че изгарям от нетърпение да те гледам как се занасяш с онази марионетка? Нищо подобно! Днес ще гледам телевизия! Тази седмица дават филми с Фред Астер. Двете с Една ще си прекараме чудесно!

— Браво! Поздрави я от мен! — просъсквам саркастично.

Сейди открила някаква старица на име Една, която живее през няколко улици от моята и не прави нищо друго, освен да гледа черно-бели филми. Та напоследък често й ходи на гости — седи на дивана до Една и гледа филми. Според Сейди единственият проблем е, когато Една започне да се разлива по телефона — тогава нищо не се чувало от филма. Не че тя не е разрешила и този проблем — обикновено й крещяла в ухото: „Млъкни! Свършвай с този разговор!“. При което Една ставала крайно неспокойна и понякога затръшвала телефона дори насред изречението си.

Горката Една!

Приключвам с полагането на ружа си и се втренчвам в отражението си. Черни дънки по тялото, сребристи пантофки, тениска и кожено яке. Нормален като за 2009 година грим. Току-виж Ед не ме познал. Дали да не втъкна в косата си едно перо — просто за всеки случай?

От тази мисъл ме избива на смях и Сейди ме поглежда подозрително.

— Какво му е толкова смешното? — пита, присвила очи, и ме оглежда от горе до долу. — Да не би да възнамеряваш да излезеш в този вид? Никога не съм виждала по-безинтересен тоалет. Джош само ще те погледне и ще издъхне от отегчение. Стига ти да не издъхнеш първа, разбира се.

Ха, ха, ха! Много смешно!

От друга страна, може би има известно право. Може би наистина съм прекалила с обикновеността.

Осъзнавам, че автоматично посягам към една от оригиналните си огърлици от двайсетте и я завивам около врата си. Сребристите й черни мъниста се спускат по гърдите ми и подрънкват при всяко мое движение. И аз моментално се чувствам далеч по-интересна. Много по-бляскава.

Полагам втори пласт червило върху устните си, този път в по-тъмен нюанс, придавайки им формата на двайсетте. Накрая си слагам една сребриста кожена гривна и пак се оглеждам.

— Вече е много по-добре! — обажда се снизходително Сейди. — А какво ще кажеш за една нежна воалетка?

— Не, благодаря! — отсичам.

— Ако бях на твое място, щях да си сложа шапка! — не се отказва тя.

— Само че аз не искам да изглеждам като теб! — отбелязвам, отмятам глава и се поглеждам доволно. — Искам да изглеждам като себе си!

* * *

Бях предложила на Ед да започнем обиколката на Лондон от Тауър. Излизам от станцията на метрото и свежият въздух автоматично оправя настроението ми. Натали да върви по дяволите. Джош също да върви по дяволите. Както и огърлицата.

Погледнете всичко това! Фантастично е! Древни каменни бойници, възправящи се на фона на яркосиньото небе така, както са го правели от векове! Бийфийтърите^[1] се разхождат наоколо в червено-сините си костюми подобно на персонажи от вълшебна приказка. Това е едно от местата, които карат човек да се изпълва с гордост, че е кореняк лондончанин! Как е могъл Ед никога да не стъпи тук? Та това е едва ли не едно от чудесата на света!

Сега, като се замисля обаче, аз май също не съм идвала в Тауър. Така де, искам да кажа, че не съм го разглеждала. Но пък аз съм друг случай. Аз живея тук. Не съм длъжна да идвам. Нали така?

— Лара! Тук съм!

Ед вече се е наредил на опашката за билети. Облечен е в дънки и сива тениска. Небръснат е, което е доста любопитно. Мислех го за човек, който се облича елегантно дори и през почивните си дни. Когато се приближавам към него, той ме оглежда от горе до долу и по лицето му се разлива усмивка.

— Значи се случва да носиш и дрехи от двайсет и първи век, а?

— Понякога — ухилвам се и аз.

— Бях сигурен, че пак ще се появиш в рокля от двайсетте. Всъщност даже се снабдих с подходящия аксесоар, за да бъда в тон с теб! — Бръква в джоба си и изважда оттам малка правоъгълна кутийка от потъмняло сребро. Натиска лостчето й и вътре виждам колода карти за игра.

— Страхотно! — възкликвам силно впечатлена. — Откъде го изкопа това нещо?

— Залагах за него в ибей — обяснява той. — По принцип винаги нося тесте карти в мен. Това конкретно е от 1925 година — допълва и ми посочва миниатюрния надпис на дъното.

Не мога да не се почувствам поласкана, задето си е направил този труд.

— Прекрасна е! — възкликвам напълно искрено. В този момент идва нашият ред на касата. — Два билета за възрастни, моля. Моля те, не! — побързвам да спра Ед, който автоматично вади портфейла си. — Аз съм домакинята в този град!

Купувам билетите, както и един красив пътеводител, наречен „Историческият Лондон“, след което отвеждам Ед пред стените на величествения Тауър.

— И така, постройката, която виждаш пред себе си, е лондонският Тауър! — започвам тържествено с тона на компетентен екскурзовод. — Това е един от нашите най-важни и най-стари паметници на културата. Една от множеството ни забележителности. Истинско престъпление е да дойдеш до Лондон и да не се постараеш да се запознаеш с неговото удивително историческо наследство! — изтъквам и поглеждам свирепо кавалера си. — Това е невероятно тесногръдо, а освен това в Америка си нямате нищо подобно!

— Права си — кимва той с подобаващо виновно изражение. Оглежда кулата над нас и отбелязва: — Забележителна е!

— Нали? — възкликвам гордо.

В живота има моменти, когато най-хубавото нещо на света е да бъдеш англичанин. Един от най-емблематичните е разглеждането на великите замъци на древността.

— И кога по-точно е бил построен? — пита Ед.

— Ами… — Оглеждам се с надеждата да открия някакъв знак за годината на построяването. Би трябвало да има такъв, нали така? Не мога точно сега да надникна в пътеводителя, не и когато той ме гледа в очакване на отговора ми. — Било е през… — Обръщам се уж случайно настрани и промърморвам неразбрано: — ти век.

— Кой век?

— Датира от… — Прочиствам си гърлото. — Времето на Тюдорите… хммм… на Стюартите…

— Искаш да кажеш норманите, нали? — подсказва учтиво Ед.

— Да! Точно това имах предвид! — Поглеждам го подозрително. Той откъде знае толкова? Да не би да се е подготвил предварително?

— И така, трябва да влезем оттук! — повеждам го самоуверено аз към близкия крепостен вал.

Обаче той ме дръпва назад.

— Всъщност, мисля, че входът е ето оттам, до реката!

Как пък не! Той очевидно е от онези мъже, които на всяка цена държат да контролират ситуацията. Сигурно никога не пита и за посоката.

— Виж какво, Ед — започвам мило, — ти си американец. Никога досега не си идвал тук. Кой е по-вероятно да знае пътя — ти или аз?

Точно в този момент един минаващ покрай нас бийфийтър спира и ни се усмихва приятелски. Аз също се усмихвам и тъкмо се каня да го попитам откъде е най-добре да се влезе, когато той се обръща директно към Ед:

— Добро утро, господин Харисън! Как сте? Отново при нас, както виждам, а?

Какво?!

Какво стана току-що, моля ви се?! Ед познава бийфийтърите? От къде на къде ще познава гвардейците на Тауър?

Стоя онемяла, докато Ед разтърсва ръката на бийфийтъра и казва:

— Радвам се да те видя отново, Джейкъб! Запознай се с Лара!

— Ами… приятно ми е — смотолевям аз.

Сега остава да се появи и кралицата и да ни покани вътре на чай!

— Така! — промърморвам, когато гвардеецът в средновековната униформа се е отдалечил на достатъчно разстояние от нас. — Можеш ли да ми обясниш какво става тук?

Ед поглежда изражението ми и избухва в смях.

— Чакам обяснение! — изричам твърдо.

— Добре, признавам си! — вдига той извинително ръце. — Бях тук в петък. Организираха тийм билдинг за един ден. Предоставиха ни възможност да поговорим с някои от бийфийтърите. Беше незабравимо преживяване! — Замълчава, а после добавя закачливо: — Точно затова вече знам, че Тауър е започнат през 1078 година. От Уилям Завоевателя. И че входът е оттам!

— Можеше да ми кажеш и по-рано! — изпепелявам го с поглед.

— Съжалявам! Ти изглеждаше толкова вдъхновена от ролята си на екскурзоводка, че реших да се поразходя и с теб! Но бихме могли да отидем някъде другаде, ако искаш. Сигурно си идвала тук хиляди пъти. Дай да видим! — Грабва пътеводителя от ръцете ми и плъзга поглед по азбучния показалец отзад.

Загледана в група ученици, които си правят снимки пред стените на замъка, аз прехвърлям разсеяно билетите в пръстите си, чудейки се какво да правя. Той безсъмнено е прав. Разгледал е Тауър в петък, така че няма никаква причина да го разглежда пак.

От друга страна, вече купихме билети. И всичко тук изглежда зашеметяващо. И аз искам да го видя!

— Бихме могли да отидем до катедралата „Сейнт Пол“ — промърморва Ед, загледан в картата на метрото. — Не е далече, а и…

— Искам да видя кралските бижута — изричам едва чуто.

— Моля? — вдига очи към мен той.

— Искам да видя кралските бижута. Така и така сме тук…

— Искаш да кажеш, че никога не си ги виждала, така ли? — поглежда ме слисано моят кавалер. — Ти никога не си виждала кралските бижута?!

— Но аз съм от Лондон! — изтъквам, обидена от изражението му. — Различно е! Мога да ги видя всеки път, когато си пожелая, всеки път, когато ми се отдаде сгоден случай. Само дето… сгодният случай все още не е дошъл.

— Това не е ли малко тесногръдо от твоя страна, Лара? — Ед очевидно е харесал това мое определение. — Не се ли интересуваш от наследството на твоя велик град? Не мислиш ли, че е истинско престъпление да не обърнеш внимание на тези уникални исторически паметници…

— Стига! — прекъсвам го и усещам, че се изчервявам чак до ушите.

— Добре де! — смилява се над мен Ед. — Позволи ми тогава да ти покажа кралските бижута на твоята страна! Страхотни са, между другото. Вече знам всичко за тях. Знаеш ли, че най-старото от тях датира още от времето на Реставрацията?

— Така ли?

— Ами да! — кимва той и ме повежда през тълпата. — Имперската държавна корона например съдържа огромен диамант, изрязан от прочутия диамант „Кулинан“ — най-големият диамант, изкопаван някога в света.

— Аууу! — възкликвам, подобаващо впечатлена.

Безсъмнено Ед е запаметил цялата лекция за кралските бижута.

— Ъхъ — кимва той. — Или поне така е мислел светът до 1997 година. Когато са установили, че е фалшификат!

— Каквооо?! — заковавам се на място. — Фалшификат ли?

По устните на кавалера ми отново пробягва усмивка. Той цъква с език и казва:

— Само проверявах дали ме слушаш!

* * *

Разглеждаме бижутата, запознаваме се с гарваните, влизаме в Бялата кула и Кървавата кула. Всъщност влизаме във всички кули. Ед настоява да държи пътеводителя отворен и непрекъснато ми чете факти от него. Някои от тях са верни, някои от тях са пълни глупости, а има и… не съм сигурна много какви. Лицето му е напълно сериозно и само очите му от време на време проблясват, така че не мога да разбера кога говори сериозно и кога се шегува.

Когато завършваме нашата „Обиколка на надзирателя“, главата ми бръмчи от картини на предатели и мъчения и имам усещането, че никога повече не желая да чувам за „Онези екзекуции, които са се объркали“. Тръгваме през средновековния замък, подминаваме двама мъже в средновековни костюми, които пишат нещо средновековно (или поне така мисля), и се озоваваме в стая с миниатюрни прозорчета и огромна камина.

— Добре, умнико! — предизвиквам го аз. — Кажи ми нещо за онзи шкаф там! — И соча напосоки към малка вратичка, вградена в стената. — Да не би Уолтър Роли да е отглеждал там домати?

— Да видим. — Ед се допитва до пътеводителя. — Аха, ето! Това е мястото, където седмият херцог на Мармадюк е държал перуките си! Любопитна историческа фигура, между другото. Обезглавил повечето от съпругите си. Някои от тях замразил. Освен това е и изобретателят на средновековната версия на машината за пуканки.

— Брееей! — правя се на сериозна аз.

— Няма начин да не си чувала за пуканковата мания от 1583 година! — допълва Ед, като присвива очи по посока на пътеводителя. — Доколкото се знае, Шекспир едва не нарекъл своята пиеса „Много шум за нищо“ „Много шум за едни пуканки“.

Двамата като по команда се вторачваме в миниатюрната дъбова вратичка в стената, а след известно време към нас се присъединява двойка старци, облечени в шушляци.

— Това е шкаф за перуки! — обръща се Ед към възрастната жена и лицето й светва от любопитство. — Перукерът бил принуден да живее в шкафа заедно с перуките си!

— Така ли? — възкликва ужасено старицата. — Колко възмутително!

— Не съвсем — продължава сериозно Ед. — Защото перукерите от онова време били много дребнички. — И показва с ръце. — Много, ама невероятно дребнички! Всъщност не знам дали знаете, но думата „перука“ произлиза от израза „дребен мъж в шкафа“!

— Така ли?! — слисва се старицата и аз своевременно сръгвам кавалера си в ребрата.

— Приятна обиколка! — пожелава той на двойката и ние се оттегляме от стаята.

— Не знаех, че в теб имало и нещо дяволско! — отбелязвам в мига, в който съм сигурна, че няма да ни чуят.

Ед се замисля за момент, а после се усмихва обезоръжаващо и отговаря:

— Може и така да е. Но само когато съм гладен. Искаш ли да хапнем? Или да отидем направо в Музея на мускетарите?

Правя се на дълбоко замислена, сякаш претеглям двете алтернативи. Добре де, известно е, че никой не се интересува повече от своето национално наследство от мен. Но проблемът с разглеждането на забележителности е в това, че след известно време се превръща в тътрене из забележителности, пъшкане по виещи се каменни стълби и бойници, и страховити истории за отсечени глави, натрупани на камари.

— Всъщност обядът не е никак лоша идея! — отбелязвам небрежно. — Стига да си видял достатъчно, разбира се.

Очите на Ед проблясват. Имам смущаващото чувство, че той знае точно какво мисля. Но с напълно непроницаемо изражение казва:

— Да, нали съм американец, не съм в състояние да се концентрирам за дълго. Така че, хайде да отидем да похапнем нещо!

* * *

Отиваме в ресторант, където сервират неща като „Джордж на лека лучена супа“ и „Глиганско гювече“. Ед настоява този път той да плати, тъй като аз съм била купила билетите, и после си намираме уютна масичка в ъгъла до прозореца.

— Е, какво друго от Лондон би желал да видиш? — питам ентусиазирано. — Кое е следващото от списъка ти?

Ед примигва и аз веднага осъзнавам, че съм сгафила. Не трябваше да го казвам точно така — неговият списък за разглеждане на забележителности очевидно все още е болна тема.

— Извинявай! — промърморвам сконфузено. — Не исках да ти напомням за…

— Не, няма проблеми — кимва той и се заглежда в набоденото на вилицата си, като че ли се чуди дали да го яде или не. — Знаеш ли, ти беше права. Имам предвид за онова, което ми каза онзи път. Нещата в живота понякога се объркват, но човек трябва да продължи напред. Много ми хареса и онази приказка на баща ти за ескалатора. От тогава насам непрекъснато си мисля за това сравнение. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. — И пъхва вилицата в устата си.

— Така ли? — Не мога да не се почувствам поласкана, задето е запомнил казаното. Ще трябва да кажа на татко — много ще се зарадва.

— Ъхъ — промърморва той, докато дъвче. Поглежда ме въпросително и пита: — Та… — преглъща — каза, че ти също си преживяла раздяла. Кога беше това?

В петък. По-малко от четирийсет и осем часа оттогава. Дори и само от мисълта за това ми идва да затворя очи и да простена.

— Беше преди… известно време — свивам рамене. — Той се казваше Джош.

— И какво стана? Не си длъжна да ми отговаряш, разбира се.

— Не, няма проблеми. Ами… аз просто осъзнах, че ние… не сме… — Не довършвам, въздъхвам дълбоко и вдигам очи към него. — Чувствал ли си се някога като пълен, ама пълен глупак?

— Никога — поклаща глава той. — Но понякога ми се е случвало да се чувствам като пълен, много пълен, съвсем пълен глупак!

Не мога да сдържа усмивката си. Разговорът с Ед ме кара да погледна на нещата от съвсем различен ъгъл. Оказва се, че аз не съм единственият човек на света, който се е чувствал като глупак. Джош поне не ми е изневерявал с друга. И не ме е оставил да се оправям сама в съвсем непознат град.

Изведнъж ми хрумва нещо:

— Хей, какво ще кажеш да направим нещо, което го е нямало в списъка ти, а? Да разгледаме някоя забележителност, която не е включена! Има ли такава?

Ед отчупва замислено хляба си и накрая отговаря:

— Корин не искаше да ходим на „Лондонското око“. Имаше страх от височините, а освен това го смяташе за тъпа атракция.

Знаех си, че няма да харесам тази жена! Как е възможно някой да нарече лондонското виенско колело „тъпа атракция“?!

— Окей, значи отиваме на „Лондонското око“! — отсичам. — А после може да отскочим до „Стария Старбъкс“. Това е древен английски обичай, много специфичен!

Зачаквам Ед да се засмее, но той само ме поглежда преценяващо и отбелязва:

— „Старбъкс“ значи. Интересно. И не ходиш в кафене „Лингтън“, така ли?

Ясно. Значи се е сетил.

— Понякога. Зависи от случая — свивам наежено рамене. — Значи… знаеш, че сме роднини.

— Казах ти вече — поразпитах за теб.

Лицето му е напълно безизразно. Не реагира така, както хората обикновено реагират, когато разберат за чичо Бил, а по-точно, да възкликнат: „Аууу! Браво! И какъв е той в истинския живот?“.

В този момент се сещам, че Ед Харисън се движи из високите етажи на бизнеса. И няма начин да не се е сблъсквал с чичо Бил — по един или друг начин.

— Е, какво мислиш тогава за моя чичо? — питам с лукав поглед.

— Компанията „Кафе Лингтън“ безсъмнено е преуспяваща — отговаря той. — Носи огромни печалби. Много са ефективни.

Очевидно избягва въпроса ми.

— А конкретно за чичо Бил? — не се отказвам аз. — Срещал ли си се с него?

— Като стана въпрос, да — кимва и отпива от виното си. — И според мен идеята „Две малки монети“ е пълна глупост и чиста проба манипулация. Извинявай, но така мисля аз.

Никога досега не бях срещала човек, който да изразява толкова силно отрицателно мнение за чичо Бил — или поне не и пред мен. Намирам мнението на Ед за твърде освежаващо.

— Не се извинявай! — побързвам да го успокоя. — Говори каквото мислиш. Кажи ми всичко!

— Смятам също така, че… твоят чичо е един на милион. Сигурен съм, че факторите, допринесли за неговия успех, не се ограничават само с един. Ала не това е посланието, което той се опитва да продава. Той продава посланието: „Много е лесно! Стани милионер като мен!“. — Ед е набрал скорост и вече говори доста разгорещено и почти гневно. — Единствените хора, които ходят на семинарите му, са фантазьори, живеещи в самозаблуда, а единственият човек, който прави пари от това, е твоят чичо. Той прави пари на гърба на множество тъжни, отчаяни хора. Е, само мое мнение, разбира се.

В момента, в който той изрича всичко това, аз автоматично осъзнавам, че е истина. Аз също съм виждала хората на семинарите „Две малки монети“. Някои от тях пътуват стотици километри, за да присъстват на тях. Някои от тях наистина изглеждат отчаяни. А не че семинарите са безплатни, разбира се.

— Веднъж и аз ходих на негов семинар — не мога да не си призная аз. — Само да видя за какво става въпрос, естествено.

— Така ли? И успя ли веднага да натрупаш богатство?

— Разбира се! Не забеляза ли лимузината, с която дойдох?!

— О, значи била твоята! А аз предположих, че си долетяла с хеликоптера!

Вече и двамата сме ухилени до уши. Не мога да повярвам, че бях кръстила Ед „Господин Американски сърдитко“. Защото той не се мръщи чак толкова често. Всъщност, когато го прави, обикновено е, когато се опитва да измисли нещо смешно. Сега той ми налива още вино, а аз се облягам назад и се наслаждавам на гледката към Тауър, на топлината, която се разлива в тялото ми от изпитото вино и на остатъка от деня, който ми предстои.

— И защо винаги носиш карти с теб? — питам, преценила, че сега е мой ред да започна разговор. — Да не би да си луд фен на пасиансите?

— Не на пасиансите — на покера. Стига да намеря човек, с когото да играя, разбира се. Ти би била страхотен играч на покер! — допълва.

— Напротив! — поклащам глава. — Аз изобщо не ставам за хазарт и… — Не довършвам, защото сега Ед пък поклаща глава.

— Покерът няма нищо общо с хазарта. Покерът е свързан с умението да разгадаваш хората. Затова твоите източни умения за четене на мисли ще бъдат от огромна полза за теб в тази игра.

— Вярно — кимвам и се изчервявам. — Може, обаче силите ми като че ли са ме напуснали.

— Не си играйте с мен, госпожице Лингтън! — повдига предупредително вежди Ед.

— Не си играя! — засмивам се аз. — Наистина са ме напуснали! Аз съм пълен невежа!

— Добре тогава — кимва той и разбърква тестето. — Единственото, което ти трябва да знаеш, е дали картите на другите играчи са добри или лоши. Много е просто. Затова трябва да наблюдаваш внимателно лицата на опонентите си. И да се запиташ: „Става ли нещо тук?“. Такава е играта.

— „Става ли нещо тук“ ли? — повтарям. — И как можеш да разбереш?

Ед си раздава три карти и ги поглежда. След това вдига очи към мен.

— Е, какви са ми картите — добри или лоши?

О, боже! Нямам никаква представа! Лицето му е напълно неразгадаемо! Оглеждам гладкото му чело, ситните бръчици около очите му, леко наболата му брада. Търся някакви насоки. В очите му проблясва нещо, ала би могло да бъде абсолютно всичко.

— Не знам — вдигам безпомощно рамене. — Да кажем, че са… добри?

— Тези източни сили май наистина са те напуснали — усмихва се той. — Картите ми са отвратителни. — И ми показва три слаби карти. — А сега е твой ред.

Разбърква отново тестето, раздава ми три карти и ме наблюдава как ги обръщам една по една.

Имам тройка пика, четворка купа и асо спатия! Оглеждам ги внимателно, а след това обръщам към Ед моето най-неразгадаемо изражение.

— Отпусни се! — предупреждава ме той. — Не се смей!

И естествено, след като каза това, аз усещам, че всеки момент ще се разсмея.

— Знаеш ли, че имаш най-ужасното лице за покерджия? — отбелязва накрая той.

— Опитваш се да ме манипулираш! — изричам и изкривявам леко устни, за да се отърва от смеха. — Окей, кажи какво имам!

Тъмнокафявите очи на Ед се вторачват в моите. Никой от нас не смее да се обади или да помръдне. Гледаме се втренчено като котараци. След няколко секунди обаче в стомаха ми нещо потрепва. Всичко това ми изглежда твърде… странно. Прекалено интимно. Сякаш той вижда в мен много повече, отколкото би трябвало. Престорвайки се, че се закашлям, аз развалям магията на момента и извръщам глава. Отпивам глътка вино и когато се обръщам, виждам, че Ед също отпива от виното си.

— Имаш една добра карта, вероятно асо — изрича накрая той с равен тон. — И две слаби.

— Не! — хвърлям сащисано картите. — Откъде разбра?

— Очите ти щяха да изскочат от орбитите си, когато зърна асото — обяснява през смях той. — Беше напълно очевидно. Все едно ахна на глас. А след това се огледа наляво-надясно, опасявайки се, че си се издала. След това сложи ръка върху силната карта и ме погледна мръснишки. — Тук вече започва да се смее с глас. — Напомни ми никога да не споделям с теб държавни тайни!

Не мога да повярвам! А аз си мислех, че съм напълно неразгадаема!

— Сега сериозно — изрича делово той, като отново размесва картите. — Твоите умения за разчитане на мисли. Базират се на светкавичен анализ на поведението, нали?

— Хммм… правилно — измънквам аз.

— А тази способност няма как да те е напуснала. Тези неща или се знаят, или не. Е, какъв е случаят с теб, Лара? Ще ми разкажеш ли?

И се привежда напред в очакване на отговора. Леко се стъписвам. Не съм свикнала на този вид фокусирано внимание. Ако беше Джош, много лесно щях да успея да го заблудя. Джош винаги приемаше всичко за чиста монета. Ако беше той, сега щеше да каже: „Добре, скъпа“, и автоматично щяхме да преминем на друга тема и той никога повече нямаше да попита за това.

Защото Джош всъщност никога не се е интересувал от мен.

Осъзнаването се стоварва върху мен като чук. Залива ме с ведро леденостудена вода. Окончателното, смразяващо костите проникновение, което моментално ме изпълва с усещането за истина. През цялото време, което прекарахме заедно, Джош нито веднъж не ме е предизвиквал, нито веднъж не ме е изпитвал и почти не помнеше детайли от моя живот. Тогава си мислех, че е просто спокоен човек, който приема живота такъв, какъвто е. И точно затова го обичах. Възприемах тази черта като негов плюс. Ала сега вече всичко ми стана ясно. Истината е, че той е бил толкова спокоен, защото изобщо не му е пукало. Не се е интересувал от мен. Или поне не достатъчно.

Имам чувството, че едва сега излизам от някакъв транс. Бях толкова заета да го преследвам, толкова отчаяна, толкова сигурна в себе си, че така и не се сетих да огледам достатъчно добре обекта, когото преследвам. Така и не се сетих да спра за момент и да се запитам дали именно той е отговорът. Боже, голяма идиотка съм била!

Вдигам глава и виждам срещу себе си тъмните, интелигентни очи на Ед да ме оглеждат изпитателно. И се изпълвам с внезапна, странна възбуда, че човек, когото едва познавам, държи да научи повече за мен. Виждам го в изражението му — той не ми задава въпроси само от любезност. Той съвсем искрено държи да научи истината.

Само дето не мога да му я кажа. Очевидно.

— Това е… доста сложно за обяснение. Объркано е. — Пресушавам чашата си, натъпквам последното парче кейк в устата си и се ухилвам на Ед. — Хайде! „Лондонското око“ ни чака!

* * *

Когато пристигаме на южния бряг на Темза, заварваме мястото пълно с туристи, амбулантни търговци, щандове за книги втора употреба и цял куп от онези живи статуи, които винаги са ме плашели. „Лондонското око“ се върти като огромно воденично колело и от прозрачните му кабинки надничат хора. Изпълвам се с необяснимо вълнение. Идвала съм на това виенско колело само веднъж и това беше по работа, свързана с цял куп отвратителни пияници.

Забелязваме джазов състав, който свири стара мелодия от двайсетте пред тълпа зяпачи и когато минаваме покрай него, не мога да не погледна към Ед. Той прави няколко стъпки от чарлстон, а аз подрънквам с огърлицата си.

— Много добре! — обажда се брадат тип с шапка, приближавайки се към нас с кутия за дарения. — Интересувате ли се от джаз?

— Долу-горе — отговарям, докато бъркам в чантата си, за да извадя някакви пари.

— Ние се интересуваме от двайсетте години! — отсича категорично Ед и ми намигва. — Само от двайсетте, нали, Лара?

— Следващата седмица организираме джаз концерт на открито в Джубили Гардънс! — изрича възторжено мъжът. — Искате ли билети? Ако ги купите сега, печелите десет процента отстъпка!

— Разбира се! — кимва Ед, като ме поглежда. — Защо пък не?

Подава на човека пари, взема два билета и ние отминаваме.

— Е — изрича той след известно време, — можем да отидем на този концерт заедно. Стига да искаш, разбира се.

— Ами… добре. Страхотно! За мен ще бъде удоволствие!

Той ми връчва единия от билетите и аз смутено го пъхвам в чантата си. Известно време вървим, без да говорим. Аз се опитвам да схвана какво се случи току-що. Той на среща ли ме кани? Или това е просто продължение на разглеждането на забележителности? Или… какво? Какво по-точно правим?

Предполагам, че Ед си мисли нещо подобно, защото когато се нареждаме на опашката за виенското колело, той внезапно ме поглежда изпитателно и изрича:

— Лара, можеш ли да ми кажеш едно нещо?

— Окей — кимвам смутено.

Дали няма пак да ме пита за моите парапсихични способности?

— Защо тогава влетя така в офиса ми? — пита усмихнато. — Защо ме покани на среща?

Боже, още по-лошо! И сега какво да отговоря?

— Това е… добър въпрос — опитвам се да парирам удара аз. — И… аз имам един за теб. Ти защо дойде? Можеше просто да ме отрежеш и край!

— Да, знам — кимва той озадачено. — Искаш ли да знаеш истината? Всичко оттогава ми е като в мъгла. Не мога да разгадая собствения си мисловен процес. Непознато момиче пристига в моя офис. В следващия момент аз съм на среща с него. — Обръща се към мен с подновен интерес. — Хайде, кажи ми! Сигурно си имала някаква причина за това! Да не си ме зърнала наоколо?

В тона му се долавя надежда. Няма съмнение, че се надява да чуе нещо, което ще направи деня му по-светъл. Душата ми се изпълва с чувство за вина. Той няма никаква представа, че просто беше използван!

— Това беше… облог с една приятелка — отговарям, като гледам точно над рамото му. — И аз не знам защо го направих.

— Ясно. — Гласът му е равен като преди. — Значи съм бил случаен обект. Да знаеш, че това няма да звучи особено добре пред внуците! Затова ще им кажа, че си ми била изпратена от извънземни! Веднага, след като им разкажа за перуките на херцога на Мармадюк!

Разбирам, че се шегува. Наясно съм, че всичко това е игра. Но когато вдига очи, го виждам в лицето му. Виждам неговата топлота. Виждам как започва да се влюбва в мен. Не, последното го задраскайте — той си мисли, че се влюбва в мен! Но всичко това е нереално. Всичко е фалшиво. И е неправилно. Това е просто поредното куклено шоу. Той беше манипулиран от Сейди точно толкова, колкото беше манипулиран и Джош. Нито един от двамата не е реален, нито една от връзките не означава нищо…

И аз не знам защо, но внезапно се изпълвам с тревога и раздразнение. Всичко е по вина на Сейди! Където и да отиде, създава проблеми! Ед е всъщност много приятен човек, който и без това е преживял твърде много напоследък, а тя обърка главата му, а това изобщо не е честно…

— Ед? — преглъщам.

— Да?

Боже мой! И сега какво да му кажа? Ти не излизаш на срещи с мен — излизаш на срещи с един призрак! Именно тя влияе на мислите ти, тя е като синтетичен наркотик, но без обвивката…

— Ти може би си мислиш, че ме харесваш. Но истината е, че не ме харесваш.

— Напротив! — засмива се той. — Много те харесвам!

— Не е вярно! Ти не разсъждаваш със собствения си мозък. Искам да кажа… това не е истинско!

— На мен ми изглежда доста истинско.

— Да, знам, че е така. Обаче… ти не разбираш… — Не довършвам, обзета от безсилие.

Настъпва тишина. През която изражението на Ед рязко се променя.

— О, сега разбирам!

— Така ли? — поглеждам го неуверено.

— Лара, не е необходимо да си търсиш извинение, за да омекотиш удара — изрича в крива усмивка. — Ако вече ти е писнало, просто кажи! Мога да се справя със следобеда и сам. Вярно, беше забавно и аз ти благодаря за времето, което отдели за мен…

— О, не! — прекъсвам го ужасена. — Престани! Не се опитвам да се измъкна! Днес си прекарвам наистина много хубаво! Сериозно! И искам да се кача на „Лондонското око“!

Ед ме оглежда внимателно — нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш очите му са детектори на лъжата. Накрая изрича:

— Аз също!

— Ами… добре.

Двамата дотолкова сме се отнесли в приказки, че не забелязваме как между нас и опашката се е оформила огромна празнина.

— Хайде, бързо! — подканя ни разпоредителят до колелото. — Ваш ред е!

— Божичко! — събуждам се най-накрая. — Бързо, ние сме!

Грабвам ръката на Ед и двамата се втурваме към огромната овална кабинка. Тя заема мястото си на платформата и хората започват да се качват с кискания и писъци. Ние също влизаме, все така хванати за ръка, усмихваме се един на друг и неудобството автоматично се изпарява.

— Окей, господин Харисън! — правя се отново на екскурзовод аз. — Сега вече наистина ще видите Лондон!

* * *

Брилянтно е! Наистина е брилянтно!

Вече бяхме на върха и целият град се беше проснал пред погледите ни като на длан. Видяхме дребните хорица, бързащи всеки по своите си дела като работливи мравки, влизащи в мравчени коли и мравчени автобуси. Аз компетентно посочих катедралата „Сейнт Пол“ и Бъкингамския дворец, и часовника Биг Бен. А сега съм поела щафетата с пътеводителя „Историческият Лондон“. В него няма раздел за виенското колело „Лондонското око“, но аз все пак чета факти от него, които, разбира се, си измислям.

— Кабинките са изработени от прозрачен титан, извлечен от разтопено стъкло за очила! — информирам Ед. — Ако бъде пусната под вода всяка кабинка автоматично се превръща в подводница!

— Не съм очаквал нищо по-малко! — отбелязва той вторачен през стените на кабинката.

— Всяка кабинка може да издържи под водата тринайсет часа… — Не довършвам. Не мога да разбера той слуша ли ме или не. — Ед?

Той се обръща към мен и очите му се впиват в моите. Опира гръб в стъклената стена на кабинката. Зад него панорамната гледка към Лондон бавно се променя, докато се издигаме нагоре. Още докато бяхме горе, слънцето се бе скрило и сега над нас се събират черни облаци.

— Искаш ли да знаеш нещо, Лара? — пита той и се озърта, за да провери дали някой ни слуша. Обаче всички останали са се скупчили в другия край на кабинката и наблюдават едно полицейско корабче по Темза.

— Може би — отговарям, изпълнена с неприятни предчувствия. — Стига да не е някоя важна държавна тайна, която не би трябвало да издавам.

По лицето му пробягва усмивка.

— Попита ме защо съм се съгласил да изляза на онази първа среща с теб.

— О, това ли било? Е, вече няма значение! — побързвам да отклоня темата. — Не си длъжен да ми казваш…

— Не, аз държа да ти кажа! Беше много… плашещо! — Кратка пауза. — Имах чувството, че нещо ми е влязло в главата и ми диктува да кажа „да“. И колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силно крещеше то! Как ти звучи всичко това, а?

— Всъщност… никак — промърморвам. — Нямам представа какво е било. Може би… самият Господ Бог?

— Може би — кимва той и се изсмива. — Може пък да се окажа новият Моисей! — Отново кратка пауза. — Въпросът е, че никога досега не съм чувствал подобно непреодолимо желание, подобен подтик, глас или каквото и да е там. — Прави крачка към мен и гласът му се снижава с една октава. — Но какъвто и да е бил този импулс, откъдето и да е дошъл, важното е, че се оказа прав! Да прекарам известно време с теб се оказа най-доброто, което съм могъл да направя. Имам чувството, че най-сетне съм се събудил от някакъв сън и… бинго! И искам да ти благодаря за това!

— О, няма нужда! — махвам с ръка. — За мен беше удоволствие! Пак заповядай!

— Надявам се да си искрена. — Гласът му одрезгавява още повече и аз усещам, че започвам да се изчервявам под проницателния му поглед.

— И така… хммм, искаш ли да чуеш още факти от пътеводителя? — Прелиствам смутено книгата в ръцете си.

— Разбира се.

— Кабинката е… хммм. — Не мога да се концентрирам. Сърцето ми е започнало да бие по-учестено. Всичко изведнъж ми се струва по-ярко. Осъзнавам болезнено всяко отделно движение, което правя. — Колелото пътува… върти се… — Нищо смислено не мога да измисля. Затварям пътеводителя и поглеждам в очите Ед, опитвайки се да отговоря на непроницаемото му изражение, да се престоря, че нищо не ме вълнува.

Само дето в момента ме вълнуват адски много неща. Червенината обагря лицето ми. Косъмчетата на тила ми настръхват. Очите на Ед се взират толкова настойчиво в мен, че имам чувството, че всеки момент ще пронижат мозъка ми. По тялото ми започват да пролазват тръпки.

Тръпките се разпространяват по всеки сантиметър от кожата ми.

Направо не мога да повярвам как е възможно някога да съм го мислела за грозен. Сигурно съм била сляпа — няма какво друго да е.

— Какво става? — пита с дрезгав глас той.

— Аз… не знам — прошепвам. — Става ли… нещо?

Той слага ръка под брадичката ми и плъзва поглед по лицето ми, сякаш разузнава терена. После се приближава още повече, хваща лицето ми с две ръце, повдига го и ме целува. Устните му са топли и сладки, а леко наболата му брада издрасква кожата ми, обаче на него не му пука и… Боже мой! Да, продължавай! Всичките тръпки, които изпитвах досега, се превръщат в пеещи, танцуващи импулси. И когато той ме прегръща силно и ме притиска към себе си, в мозъка ми се настаняват две мисли.

Той е толкова различен от Джош.

Той е толкова добър!

Иначе почти никакви други мисли не минават през главата ми. Или поне не такива, които биха могли да бъдат определени като мисли — по-скоро изгарящи желания.

Когато най-сетне Ед се отдръпва за малко от мен, ръцете му продължават да ме прегръщат.

— Честно да ти кажа… не така планирах нещата днес… — изрича. — В случай, че се питаш, разбира се.

— И аз не съм ги планирала така — изричам тихо. — Изобщо.

Той отново впива устни в моите, а аз затварям очи. Устните ми проучват неговите, вдъхвам аромата му, питам се колко ли още ще продължи въртенето на виенското колело. Сякаш разчел мислите ми, Ед ме пуска.

— Може би трябва да погледнем навън още веднъж — засмива се тихичко. — Преди да сме се приземили.

— Вероятно — съгласявам се неохотно и се усмихвам сконфузено. — В крайна сметка — платили сме си за това, нали?

Хванати ръка за ръка, ние се обръщаме към прозрачните стени на кабинката.

И аз изпищявам ужасена.

Носеща се над кабинката, пронизваща ни с унищожителен поглед, виси Сейди.

Тя ни е видяла! Видяла ни е да се целуваме!

Мамка му! И пак мамка му! Сърцето ми прескача като на гърмян заек. Разтрепервам се от ужас, а тя приближава към прозрачната стена. От очите й излизат искри, ноздрите й се разширяват от гняв, а аз отстъпвам назад, сякаш наистина съм видяла страховит призрак.

— Лара? — обръща се към мен шокирано Ед. — Лара, какво става?

— Как можа да го направиш?! — Писъкът на Сейди е толкова силен, че аз запушвам уши. — Как не те е срам?!

— Аз… аз не бях… аз не исках… — преглъщам.

Не съм в състояние да изрека нищо свързано. Иска ми се да й кажа, че не съм го планирала предварително, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат…

— Видях те!

От гърдите й се изтръгва чудовищно ридание, след което тя ми обръща гръб и изчезва.

— Сейди! — втурвам се напред и опирам нос о прозрачната стена на кабинката. Опитвам се да я зърна между облаците или сред водите на Темза, или сред тълпите долу на земята.

— Лара! Но какво стана, за бога?! — Ед безсъмнено е уплашен.

Аз внезапно забелязвам, че останалите хора в кабинката са се обърнали към нас и ме зяпат ококорено.

— Нищо! — измънквам. — Извинявай! Аз само… бях… — Той ме прегръща топло, но аз се отдръпвам рязко. — Ед, много съжалявам, не мога…

Няколко секунди след което Ед сваля ръката си.

— Няма проблеми.

Вече сме стигнали земята. Гледайки ме тревожно и притеснено, Ед ме избутва от кабинката и двамата се озоваваме на твърда земя.

— Е? — обръща се накрая към мен. Тонът му е закачлив, но за мен е ясно, че е крайно разтревожен. И има защо. — Какво става?

— Не мога да го обясня — смотолевям тъжно.

Отчаяният ми поглед оглежда хоризонта, търсейки някакви следи от Сейди.

— Дали „Старият Старбъкс“ няма да помогне, а? Лара?

— Извинявай. — Прекратявам оглеждането на хоризонта и се фокусиран върху притесненото лице на кавалера си. — Ед, много съжалявам. Не мога да го… направя. Денят беше прекрасен, но…

— Но… не мина според плана ли? — изрича бавно той.

— Не, не е това! — Разтривам лице. — Много е… сложно! Трябва ми време да събера мислите си!

Вдигам очи към него. Моля се да ме разбере. Или поне отчасти. Или поне да не ме мисли за измамница.

— Няма проблеми — кимва накрая той. — Схванах. Нещата невинаги са черни и бели. — Поколебава се, после докосва леко ръката ми и казва: — Тогава нека спрем дотук. Денят наистина беше прекрасен! Благодаря, Лара! Много щедро от твоя страна да ми отделиш толкова голяма част от свободното си време!

Разбирам, че той отново се е върнал към официалния си, кавалерски стил на поведение. От топлината и радостта, настанили се доскоро между нас, вече няма и следа. Все едно сме двама далечни познати. Внезапно ме осенява мисълта, че по този начин той просто се защитава. Оттегля се в неговия личен тунел, зад неговата защитна маска.

— Ед, за мен ще бъде удоволствие пак да се видим някой ден! — побързвам да оправя положението аз. — Веднага щом… си изясня нещата.

— Аз също ще се радвам — отговаря любезно той, но веднага разбирам, че изобщо не ми вярва. — Позволи ми да ти извикам такси.

Докато оглежда улицата, от вниманието ми не убягва фактът, че бръчките по челото му отново са се върнали, този път като че ли от разочарование.

— Не, няма нужда. Ще постоя тук още малко — ще се помотая, ще изчистя главата си… — Усмихвам се сковано. — Благодаря ти! За всичко!

Той ми махва за сбогом — което ми прилича повече на военен поздрав — и изчезва в тълпата. Заглеждам се след него. Чувствам се напълно съсипана. Харесвам този човек. Наистина, наистина го харесвам. А ето че сега той се чувства наранен. Както и аз. Както и Сейди. Какъв хаос!

— Значи ето какво правиш зад гърба ми! — прозвучава гласът на Сейди в ухото ми и аз подскачам уплашено. Дали не е стояла встрани и не ме е чакала? — Подла змия такава! Да ми забиеш нож в гърба! А аз дойдох, за да видя как вървят нещата ти с Джош! С Джош, за бога!

Материализира се като вихрушка пред мен. Изглежда толкова блестяща, че аз отстъпвам от страх.

— Извинявай! — изфъфлям. — Извинявай, че те излъгах! Не исках да си призная пред теб, че с Джош скъсахме. Но не съм ти забила нож в гърба! Не съм имала намерение с Ед да се целуваме! Не съм планирала нищо от това, което се случи днес, не съм…

— Изобщо не ми пука дали си го планирала или не! — изпищява тя като банши. — Просто си дръж ръцете далече от него!

— Сейди, много съжалявам…

— Аз бях тази, която го откри! Аз танцувах с него! Той е мой, разбра ли? Мой!

Тя е толкова самодоволна и изпълнена с толкова много гняв, че изобщо не ме чува какво й говоря. И внезапно, някъде дълбоко изпод пластовете на чувството за вина, в гърдите ми се надига справедливото възмущение.

— И как може да бъде твой?! — чувам се да крещя. — Та ти си мъртва! Все още ли не си го разбрала? Мъртва си! Умряла! Той дори няма представа, че съществуваш!

— Напротив, има! — просъсква тя и приближава лице на няколко сантиметра от мен. От очите й хвърчат искри. — Той ме чува!

— Е, и? Ала никога няма да те види, нали? Ти си призрак! Безтелесен дух! — продължавам да крещя, набирайки скорост. Цялото ми насъбрало се безсилие във връзка с тази ситуация се излива под формата на необуздан гняв. — И точно ти намери да ме обвиняваш, че се самозаблуждавам! И точно ти ме обвиняваш, че отказвам да погледна истината в очите! Точно ти непрекъснато ми повтаряш, че трябва да продължа напред! А ти защо не вземеш също да продължиш напред, а, Сейди?

В мига, в който изричам тези думи, си давам сметка какво означават в нейния случай. Автоматично осъзнавам как могат да бъдат изтълкувани съвсем погрешно. И повече от всичко на света ми се приисква да мога да ги върна назад. През лицето на Сейди преминава истински шок. Изглежда така, сякаш току-що съм й зашлевила шамар.

Тя не може да си мисли, че съм искала да кажа…

О, боже!

— Сейди, аз не исках… нямах предвид…

Думите се прескачат в устата ми. И аз самата не знам какво точно искам да кажа. Изведнъж очите на Сейди се превръщат в две тъмни кухини. Тя обръща поглед към реката и се вторачва в нея, като че ли вече изобщо не я интересувам.

— Права си — изрича накрая бавно и унило. — Напълно си права. Аз съм мъртва.

— Не, не си! — побързвам да я успокоя. — Искам да кажа… добре де, може би си, но…

— Мъртва съм. Всичко свърши. Ти не ме искаш около себе си. Той не ме иска. Какъв е смисълът да стоя тук?

И тръгва бавно към моста „Ватерло“, и изчезва от погледа ми. Разкъсвана от чувство за вина, аз хуквам след нея по стълбите. Тя вече е на средата на моста, но аз успявам да я настигна. Застава напълно неподвижно, вторачена в катедралата „Сейнт Пол“ — тънка като фиданка на фона на сивотата наоколо — и не дава никакви признаци, че усеща присъствието ми.

— Сейди, не всичко е свършило! — Гласът ми потъва във вятъра. — Нищо не е свършило! Не мислех онова, което казах! Просто ти бях много ядосана! Знам, че наговорих глупости и…

— Не, беше права. — Този път говори бързо, но все така обърнала ми гръб. — Аз съществувам в не по-малка самозаблуда от теб. Просто реших, че бих могла да се позабавлявам за последен път в този свят. Реших, че бих могла да си намеря приятели. Да оставя някакъв отпечатък след себе си.

— Но ти си оставила огромен отпечатък след себе си! — възкликвам ужасено. — Моля те, не говори по този начин! Какво ще кажеш да се приберем у дома, а? Ще си пуснем музика, ще се позабавляваме…

— Не се отнасяй снизходително към мен! — извиква тя и се обръща. Виждам я, че трепери. — Много добре знам какво си мислиш! Изобщо не ти пука за мен. На никого не му пука за мен! Аз съм само някаква си безполезна старица…

— Сейди, престани да говориш така! Това не е истина!

— Чух ви на погребението! — избухва внезапно тя и аз потрепервам.

Тя ни е чула?!

— Чух ви на погребението — повтаря, възвръщайки достойнството си. — Чух цялото семейство. Никой не искаше да бъде там. Никой не скърбеше за мен. Аз бях просто един „никой на милион години“.

Прилошава ми от срам, когато си спомням думите на роднините си. Всички се държахме като безсърдечни егоисти. Всички до един!

Сейди вирва брадичка, вторачва се някъде над рамото ми и допълва:

— Братовчедка ти го каза много добре — аз не съм постигнала нищо в живота си, не съм оставила никаква следа, не съм сторила нищо уникално. Всъщност направо се чудя защо съм си направила труда да живея! — Изсмива се горчиво.

— Сейди, недей! — провиквам се умолително.

— Нямах нито любов — продължава безмилостно тя, — нито кариера. Не оставих след себе си нито деца, нито някакви постижения, нито нещо, за което да се говори дълго след мен. Единственият мъж, когото някога съм обичала… забрави за мен. — В гласа й нещо се къса. — Живях цели сто и пет години, но не оставих никаква следа! Нито една! Не означавах нищо за никого. И все още не означавам нищо за никого.

— Напротив, означаваш! Разбира се, че означаваш! — извивам аз. — Сейди, моля те…

— Постъпих като голяма глупачка, като останах тук. И знам, че ти преча!

С огромен ужас забелязвам, че в очите й проблясват сълзи.

— Не! — Сграбчвам я за ръката, макар да знам, че няма никакъв смисъл. Мисля, че и аз самата ще се разплача всеки момент. — Сейди, за мен ти означаваш много неща! И ти обещавам, че ще ти се реванширам! Пак ще танцуваме чарлстон, пак ще се забавляваме и аз ще намеря огърлицата ти, ако ще това да е последното, което ще направя в този живот!

— Огърлицата вече не ме интересува — казва тя с треперещ глас. — Няма никакъв смисъл. Животът ми няма никакъв смисъл!

И за мой огромен ужас тя изчезва от другата страна на моста „Ватерло“.

— Сейди! — провиквам се аз. — Сейдиии! Върни се! — Взирам се отчаяно в мътната, буйна река под себе си и по бузите ми се стичат сълзи. — Животът ти има смисъл! Сейди, моля те! Чуваш ли ме?

— Боже господи! — До мен се озовава момиче с палто на точки и ахва. — Някой е скочил в реката. Помооощ!

— Не е скочил — казвам аз, като вдигам глава, обаче тя не ме слуша.

Вече вика приятелите си. И преди да съм успяла да си събера мислите, около мен се е събрала огромна тълпа, която наднича през парапета към мътната Темза.

— Някой е скочил! — чувам да повтарят хората. — Повикайте полицията!

— Никой не е скочил! — провиквам се аз, ала гласът ми потъва в шумотевицата.

Едно момче в дънково яке вече снима водата с мобилния си телефон. Мъж вдясно от мен съблича сакото си, като че ли се готви да скача долу, докато момичето до него го наблюдава с възхищение.

— Не! — сграбчвам го аз. — Недейте!

— Все някой трябва да стори каквото трябва! — отбелязва тържествено мъжът с героичен глас и поглежда за одобрение към приятелката си.

Ама че хора!

— Никой не е скочил! — разкрещявам се аз и започвам да размахвам ръце. — Има някаква грешка! Всичко е наред! Никой не е скочил! Повтарям, никой не е скочил!

Мъжът замръзва на място с една обувка в ръката си. Момчето с мобилния телефон се извърта и започва да снима мен.

— Тогава с кого говорехте? — провиква се момичето с палтото на точки и ме поглежда обвинително, като че ли ме подозира в лъжа. — Крещяхте към водата и плачехте! Уплашихте ни! С кого говорехте?

— Говорех си с един призрак! — срязвам я аз.

И се обръщам, преди тя да е успяла да каже каквото и да било, и започвам да си проправям път през тълпата. Предпочитам да не обръщам внимание на възгласите и назряващото недоволство.

Казвам си, че тя ще се върне. Когато се успокои и ми прости, ще се върне.