Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twenties Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Софи Кинсела. Във вихъра на двайсетте

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Редактор и коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: AMG Adv.

ISBN: 978-954-771-222-5

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

Нещата тръгват на добре! Усещам го с цялото си същество. Даже и тази втора среща с Ед Харисън е положително нещо. Нали чичо Бил непрекъснато повтаря, че човек трябвало да се възползва от всяка предоставила му се възможност?! Точно това възнамерявам и да направя. Галавечерята на „Бизнес пийпъл“ е страхотен шанс за мен да се запозная с десетки професионалисти, да раздам визитките си и да впечатля хората. Натали непрекъснато повтаряше, че трябвало да се смесва с елита и да поддържа имиджа си. Е, сега е мой ред да се смеся с елита!

— Кейт! — възкликвам в мига, в който прекрачвам офиса си. — Трябват ми всичките ми налични визитки, един нов визитник и всички стари броеве на „Бизнес пийпъл“… — Не довършвам. Тя стиска телефонната слушалка в едната си ръка и прави кръгове във въздуха с другата. — Какво става?

— От полицията са! — изрича, като поставя ръка върху микрофона. — Търсят те по телефона! Искат да дойдат и да те видят!

— А, да.

В гърдите ми се приземява бучка лед. Полицията. Надявах се досега да са забравили за мен.

Озъртам се, за да проверя дали Сейди не е наоколо, но от нея няма и следа. Сещам се, че на закуска говореше нещо за някакъв магазин за стари дрехи в Челси, та нищо чудно да е отскочила дотам.

— Да те свържа ли? — кокори се срещу мен асистентката ми.

— Да, защо не? — Опитвам се да звуча уверена и безгрижна, сякаш всеки ден си имам някаква работа с полицията. — Ало! Тук е Лара Лингтън.

— Лара, обажда се детектив-полицай Дейвис. — Веднага щом чувам гласа й, си спомням как седя в онази стая в полицейското управление и как й разправям, че съм тренирала бързо ходене за Олимпиадата, а тя си води бележки с напълно безстрастна физиономия. Какво съм си въобразявала тогава? Какво?!

— О, здравейте! Как сте?

— Аз съм добре, Лара. — Любезна, но делова. — В момента съм във вашия квартал, та се питах ще бъде ли удобно да се отбия в офиса ви, за да поговорим? Свободна ли сте в момента?

О, господи! Да си поговорим! Ама на мен никак не ми се говори с нея!

— Да, в момента съм свободна. — Усещам, че гласът ми се е превърнал в ужасено квичене. — Очаквам с нетърпение да ви видя! Заповядайте!

Затварям телефона с пламнало лице. Защо изобщо се занимава с този въпрос? Нали тези от полицията обикновено раздават глоби за паркиране и си затварят очите за убийствата? Какво им става сега, че не загърбят и това убийство?!

Вдигам глава и хващам Кейт да ме наблюдава стреснато. Очите й са като палачинки.

— Какво искат тези от полицията? Да не би да си загазила нещо?

— О, не! — побързвам да я успокоя. — Не се притеснявай! Просто искат да говорят с мен за убийството на пралеля ми.

Убийство ли? — ахва асистентката ми и слага ръка на устата си.

Все забравям как звучи думата „убийство“, когато внезапно я изпуснеш в обикновено изречение.

— Ами… да. Както и да е! Е, ти какво прави през уикенда?

Обаче тактиката ми за смяна на темата не проработва. Обърканото изражение на Кейт не се променя. Всъщност става още по-объркано.

— Ти никога не си ми казвала, че пралеля ти е била убита! Онази ли, на чието погребение ходихте?

— Ъхъм… — кимвам.

— Сега вече разбирам защо си толкова напрегната напоследък! О, Лара, това е ужасно! Как е била убита?

Боже господи! Никак не ми се навлиза в детайли. Обаче не се сещам как да сложа край на този разговор. Затова накрая промърморвам:

— С отрова.

— От кого?

— Ами… — прочиствам си гърлото. — Точно в това е въпросът. Те не знаят.

— Не знаят ли?! — провиква се възмутено горката Кейт. — Че тогава да търсят, какво чакат! Взеха ли вече отпечатъци? Боже, полицията наистина е напълно безполезна! Прекарват цялото си време в раздаване на глоби за паркиране, а когато стане убийство, на тях не им пука…

— Мисля, че правят всичко по силите си — побързвам да я успокоя аз. — Сега вероятно идват, за да ме уведомят докъде са стигнали. Нищо чудно дори да са намерили извършителя!

И в момента, докато говоря, ме осенява една кошмарна мисъл. Ами ако това е вярно? Ами ако полицай Дейвис идва, за да ми каже, че са открили мъжа с белега и брадичката на плитчици? Какво ще правя тогава?

Изведнъж пред съзнанието ми изплува изпит мъж с брада, дивашки поглед и белег на лицето, затворен в килия в управлението, как удря по вратата и крещи: „Допускате огромна грешка! Никога не съм виждал тази старица!“, а през това време млад полицай го наблюдава през прозорчето и си казва: „Ще се пречупиш ти, само почакай!“.

И се изпълвам с огромно чувство на вина. Какво направих?! Какво започнах?!

Звънецът иззвънява и Кейт скача, за да натисне бутона за отваряне на долната врата. А после пита:

— Да направя ли чай? Да остана ли или да изляза? Искаш ли морална подкрепа?

— Не, не! По-добре излез! — изричам, като се старая да запазя спокойствие. Избутвам стола си назад, събарям купчината с пощата и си одрасквам ръката, докато я вдигам. — Ще се оправя.

„Всичко ще бъде наред! — повтарям си като обезумяла на ум. — Нищо особено! Ще се оправя!“

Но не мога. В мига, в който зървам детектив-полицай Дейвис да прекрачва прага ни с грубите си обувки, прави панталони и излъчване за власт, усещам как спокойствието ми се превръща в истинска, неподправена паника.

— Открихте ли убиеца? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав. — Арестувахте ли някого?

— Не — отговаря полицайката и ме поглежда много особено. — Все още не сме арестували никого.

— Слава богу — въздъхвам с облекчение, но веднага след това си давам сметка как би могло да прозвучи това. — Искам да кажа… защо? Какво правите по цял ден?

— Ще ви оставя насаме — обажда се Кейт и зад гърба на полицайката оформя с устни: „Безполезни са!“.

— Заповядайте, седнете! — показвам й аз един стол и бързам да се оттегля зад сигурността на бюрото си, придавайки си професионален вид. — Е, как напредва разследването?

— Лара — започва детектив-полицай Дейвис, като ме поглежда с присвити очи, — направихме няколко предварителни проучвания и не открихме никакви доказателства, подсказващи, че вашата пралеля е била убита. Според доклада на лекаря тя е починала от естествена смърт. Иначе казано — от старост.

— От старост ли? — правя се на шокирана аз. — Ама това е абсурдно!

— Освен ако не открием доказателства в полза на противното, ще смятаме случая за приключен. Можете ли да ни предоставите такива доказателства?

— Хммм… — Правя ефектна пауза, сякаш обмислям въпроса от всички страни. — Не и неща, които вие бихте определили като доказателства. Не.

— Ами съобщението, което сте оставили по телефона? — пита тя и вади от джоба си листче хартия. — „Сестрите не са го направили!“.

— О, това значи. Да. — Кимвам няколко пъти, опитвайки се да печеля време. — Просто осъзнах, че съм сбъркала нещо в показанията си. Само един мъничък детайл. Просто исках да изясня нещата.

— А какъв е този „мъж с брадичка“? Мъж, който изобщо не се появява в първоначалните ви показания?

Сарказмът в гласа й е непогрешим.

— Да, същият. — Окашлям се. — Ами, внезапно се сетих за него. Спомних си, че по същото време съм виждала в кръчмата и него и че ми се стори твърде подозрителен… — Не довършвам, изчервена като домат.

Полицай Дейвис ме поглежда като учителка, която току-що те е хванала да преписваш по време на теста по география.

— Лара, не съм убедена, че си давате сметка за това — изрича с невероятно спокоен глас тя, — но да губиш времето на полицията е престъпление, което по принцип се наказва със затвор. И ако отправяте злонамерени обвинения…

— Аз не съм злонамерена! — изпищявам ужасено. — Аз просто…

— Да?

Очите й не се отлепват от мен. Очевидно изобщо не възнамерява да ме остави на мира, докато не постигне своето. И изведнъж се изпълвам със страх.

— Вижте какво, съжалявам! — изричам напълно паникьосана. — Не съм искала да ви губя времето! Просто изведнъж се изпълних с ужасно силно предчувствие, че пралеля ми е била убита. Но сега, като се замисля, може и да съм сгрешила. Може би тя наистина е починала просто от старост. Моля ви, не ме арестувайте! — добавям бързо.

— Е, този път няма да отправяме към вас обвинение — казва полицай Дейвис, като повдига вежди. — Но смятайте това за предупреждение!

— Добре — преглъщам виновно. — Благодаря ви!

— Значи случаят е приключен. Бих искала да ви помоля да подпишете този формуляр, който потвърждава, че сме провели този разговор…

И ми поднася лист хартия с печатен текст, който в основни линии гласи: „Аз, долуподписаната, проведох разговор с полицията и обещавам, че никога повече няма да безпокоя полицията с безпочвени обвинения“. Откъде взеха толкова много думи?

— Окей — кимвам смирено и се подписвам. — А сега какво ще стане със… със… — Не съм в състояние да го произнеса. — Какво ще стане с моята пралеля?

— Тялото ще бъде предадено на най-близкия роднина в най-скоро време — отговаря делово детектив-полицай Дейвис. — Предполага се, че тогава ще организират ново погребение.

— И кога по-точно ще бъде това?

— Бумащината вероятно ще отнеме известно време — отбелязва тя, докато дръпва ципа на чантата си. — Може би две седмици, а може би и повече.

Две седмици ли?! Ококорвам се ужасено. Ами ако дотогава не успея да намеря огърлицата? Две седмици са абсолютно нищо! Трябва ми повече време! На Сейди й трябва доста повече време!

— Не може ли… да бъде отложено още малко? — питам, като полагам усилия да звуча нехайно.

— Лара! — Детектив-полицай Дейвис ме поглежда продължително, а после въздъхва. — Сигурна съм, че си обичала много своята пралеля. И аз миналата година изгубих баба си, та знам какво е. Но да отлагаш погребението и да губиш времето на всички, не е начин да си я върнеш! — Замълчава, а после, вече доста по-мило, добавя: — Нея я няма вече! И просто трябва да го приемеш!

— Не е вярно, че я няма! — изтърсвам, без да се усетя. А после побързвам да се поправя: — Искам да кажа… нужно й е още малко време…

— Била е на сто и пет години! — усмихва се мило полицайката. — Мисля, че времето й е било предостатъчно!

— Ама тя… — Въздъхвам отчаяно. Знам, че нищо повече не мога да кажа. — Да, разбира се. Много ви благодаря за помощта!

* * *

Детектив-полицай Дейвис си тръгва, а аз оставам на стола си и съзерцавам невиждащо компютъра. Внезапно чувам зад гърба си гласа на Сейди:

— Защо полицията беше тук?

Завъртам стреснато стола си и я виждам да седи на един от шкафовете, поклащаща небрежно крака. Облечена е в кремава рокля с ниска талия и кремава шапка със синьо-черни пера, които се извиват и гъделичкат бузата й.

— Бях на пазар! — възкликва. — Само да знаеш каква божествена наметка ти открих! Непременно трябва да я купиш! — Оправя яката си, намигва ми и после повтаря: — Защо полицията беше тук?

— Чу ли въобще разговора ни? — питам с престорена небрежност.

— Не. Казах ти, че бях на пазар. — Присвива очи и ме поглежда подозрително. — Да не би нещо да не е наред?

Гледам я и не знам какво да й отговоря. Не мога да й кажа истината. Не мога да й кажа, че разполага само с две седмици, преди да я… преди…

— О, нищо! — чувам се накрая да казвам. — Рутинна визита. Искали да уточнят някои детайли. — После побързвам да сменя темата: — Шапката ти много ми харесва! Защо не излезеш да ми намериш и на мен такава?

— Ти не можеш да носиш подобна шапка! — отбелязва снизходително пралеля ми. — Нямаш подходящите скули за нея!

— Добре де, тогава ми избери шапка, която ще ми прилича!

Очите на Сейди се ококорват от изненада.

— И обещаваш да купиш всичко, което ти избера? И да го носиш?

— Разбира се! Защо не?! Хайде, върви на пазар!

Веднага щом тя се изпарява, аз отварям чекмеджето на бюрото си. На всяка цена трябва да открия огърлицата на Сейди! При това светкавично! Нямам повече време за губене. Изваждам списъка с имената на хората, участвали в разпродажбата, и откъсвам последния лист.

— Кейт! — обръщам се към асистентката си в мига, в който тя прекрачва прага на офиса. — Нова задача! Опитваме се да открием една огърлица! С дълги, стъклени мъниста и медальон във формата на водно конче. Възможно е някой от тези хора да я е купил на една разпродажба в старческия дом „Феърсайд“. Можеш ли да прозвъниш на тази група?

В очите й проблясва изненада, обаче после поема списъка и без да задава въпроси, кимва. Същински офицер на бойното поле!

— Веднага! — изрича.

Плъзвам пръст по вече отметнатите имена и когато стигам до първия ненабран, грабвам телефона. След няколко секунди вдига жена.

— Ало?

— Здравейте! Казвам се Лара Лингтън. Не ме познавате, но…

* * *

Изминали са два часа, преди да затворя за последен път слушалката и да вдигна уморен поглед към Кейт.

— Някакъв резултат?

— Никакъв — въздъхва тя. — Съжалявам. А при теб?

— Нищо.

Отпускам се назад в стола си и разтърквам бузи. Адреналинът ми се изпари преди около час, и всяко следващо име, с което приближавах края на списъка, засилваше още повече разочарованието ми. Отметнахме всеки номер от този списък. И вече нищо не ни остана. Какво ще правя сега?

— Да отида ли за сандвичи? — обажда се колебливо Кейт.

— Добра идея — усмихвам се уморено. — С пиле и авокадо, ако обичаш. И много благодаря!

— Няма проблеми — кимва тя и прехапва смутено устни. — Надявам се да я намериш.

Когато излиза, аз отпускам глава върху бюрото си и разтривам изтръпналия си врат. Очевидно ще трябва пак да се върна в старческия дом и да задам още няколко въпроса. Не може да няма и други варианти. Не може да няма някакъв отговор! Просто не се връзва. Огърлицата е била там, на врата на Сейди, а сега я няма…

Внезапно ме осенява една идея. Посетителят, който е имала, онзи загадъчен Чарлз Рийс! Така и не проверих как стоят нещата при него. Налага се да отметна всички възможности! Откривам мобилния си някъде под бумагите на бюрото си, намирам номера на старческия дом и с въздишка го набирам.

— Старчески дом „Феърсайд“ — отговаря приятен женски глас.

— Здравейте! Обажда се Лара Лингтън, праплеменницата на Сейди Ланкастър.

— Здравейте! С какво можем да ви бъдем полезни?

— Просто се питах… може ли някой да ми каже нещо повече за един посетител, който тя е имала малко преди да почине? Някакъв си Чарлз Рийс?

— Момент, моля!

Докато чакам, изваждам отново рисунката на огърлицата и я оглеждам в търсене на някакви насоки. Гледала съм тази рисунка толкова много пъти, че бих могла да я нарисувам наизуст. И колкото повече я опознавам, толкова по-красива ми изглежда. Направо няма да го понеса, ако Сейди не успее да си я върне!

„Защо не взема да поръчам да й направят един дубликат?“ — усещам се, че мисля. Пълно копие. После да я посъстаря, да кажа на Сейди, че е оригиналната и тя може би ще се хване…

— Ало? — вади ме нечий жизнерадостен глас от мислите ми.

— Лара? Обажда се Шарън, една от сестрите. Аз бях със Сейди, когато Чарлз Рийс дойде да я види. Всъщност именно аз го записах. Какво искате да знаете за него?

Просто искам да знам дали той е взел онази огърлица!

— Ами… Какво точно стана по време на това посещение?

— Той постоя малко при нея, а после си тръгна. Това е.

— В нейната стая?

— О, да! — възкликна медицинската сестра. — През последните няколко седмици Сейди изобщо не напускаше стаята си!

— Ясно. А… възможно ли е той да е взел от нея една огърлица?

— Всъщност възможно е — отговаря тя, макар и неуверено.

Възможно е, значи. И това е нещо.

— Бихте ли могли да ми кажете как изглеждаше той? На колко години беше примерно?

— Някъде в петдесетте, бих казала. Приятен господин.

Тази история става все по-интересна! Кой, за бога, би могъл да е този мъж? Жиголото на Сейди ли?

— Ако пак се обади или намине, бихте ли ме уведомили? — питам, докато надрасквам в бележника си името и годините на този Чарлз Рийс. — И бихте ли могли да ми намерите неговия адрес?

— Бих могла да опитам. Но не мога да обещая.

— Благодаря — въздъхвам доста обезсърчено. Къде сега да го търся този тип? — И не можете да ми кажете нищо друго за него, така ли? — допълвам с последна надежда. — Нищо особено? Нищо, което да сте забелязали? Нещо странно?

— Е, може и да има! — засмива се Шарън. — Странното е, че и вашата фамилия е „Лингтън“!

— Какво искате да кажете? — изумявам се аз.

— Ами, Джини каза, че нямате роднинска връзка с онзи Бил Лингтън от чашите за кафе. Милионерът, нали се сещате?

— Хммм… И защо питате? — заставам нащрек аз.

— Защото точно на него приличаше Чарлз Рийс! Още тогава го споменах на момичетата. Въпреки че си беше сложил черни очила и шалче, аз веднага го познах! Беше пълно копие на Бил Лингтън!