Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twenties Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Софи Кинсела. Във вихъра на двайсетте

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Редактор и коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: AMG Adv.

ISBN: 978-954-771-222-5

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

На следващия ден установявам, че рисунката на огърлицата е единственото доказателство за реалността на предишния. Сейди изчезна и всичко, свързано с нея, ми изглежда като сън. В осем и половина сутринта аз седя на бюрото си, пия кафе и съзерцавам графиката на Марк. Какво, за бога, ми стана вчера? Сигурно всичко е било плод на мозъка ми, който вече не издържа на напрежението. Огърлицата, момичето, воят на банши… Очевидно всички те са плод на моето собствено въображение.

За първи път през живота си започвам да разбирам родителите си. Защото вече и аз започвам да се тревожа за себе си.

— Здрасти! — Чува се трясък, когато нашата асистентка Кейт отваря рязко вратата и събаря купчината документи, които бях оставила на пода, докато вадех прясното мляко от хладилника.

Не може да се каже, че разполагаме с най-големия офис на света.

— Е, как мина погребението? — пита Кейт, докато закача палтото си, привеждайки се с усилие над ксерокса, за да достигне закачалката. За щастие тя си ни е доста гъвкава.

— Не особено добре. Всъщност завърших в полицейското управление. Нещо мозъкът ми изключи.

— Господи! — поглежда ме ужасено Кейт. — Сега добре ли си?

— Аха. Така де, поне мисля, че съм добре. — Крайно време е да се взема в ръце!

Сгъвам листа с рисунката на огърлицата, пъхвам го в чантата си и дръпвам ципа.

— Честно да ти кажа, знаех, че нещо се мъти — отбелязва Кейт, докато вдига русата си коса на опашка. — Вчера следобед се обади баща ти, за да ме пита дали напоследък не си преживяла някакъв особено голям стрес.

Вдигам стреснато поглед и изписквам:

— Нали не си му казала, че Натали ни напусна?

— Разбира се, че не! — отсича възмутено Кейт. И с право — тя отдавна е тренирана какво да казва на родителите ми — с една дума: нищо.

— Както и да е — махвам ръка аз с далеч по-голяма доза ентусиазъм, отколкото изпитвам. — Няма значение. Вече съм добре. Някакви съобщения?

— Да! — отсича Кейт и с типичната си ефективност автоматично посяга към бележника си и го отваря. — Вчера се обади Шърийн. Каза, че днес ще ти се обади.

— Страхотно!

Шърийн е единственият успех в нашето Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Наскоро я уредихме за директор операции в софтуерната компания „Макросант“. Всъщност още следващата седмица трябва да тръгне на работа. Сигурно се обажда, за да ни благодари.

— Нещо друго? — питам и точно в този момент телефонът звъни.

Кейт поглежда дисплея и очите й се разширяват.

— О, да! Още нещо! — побързва да ме уведоми. — Обади се Джанет от „Леонидас спортс“. Искаше да знае какво става по техния случай. Каза, че ще се обади точно в девет сутринта. Това трябва да е тя. — Забелязва паниката в очите ми и допълва: — Искаш ли да вдигна аз?

Не, искам по-скоро да се скрия под бюрото.

— Ами… хммм давай!

Стомахът ми се е свил от нерви. „Леонидас спортс“ са най-големият ни клиент. Те представляват огромна компания за спортна екипировка с магазини из цялото Обединено кралство, а ние обещахме да им намерим директор маркетинг.

Поправка — Натали обеща да им намери директор маркетинг!

— Веднага ще ви свържа — тъкмо изрича Кейт с най-добрия си секретарски глас и миг по-късно телефонът на моето бюро звъни.

Хвърлям един отчаян поглед на асистентката си и после вдигам слушалката.

— Джанет! — възкликвам с най-самоуверения си глас на света. — Радвам се да те чуя! Тъкмо се канех да ти се обадя!

— Здравей, Лара! — достига до мен познатият глас на Джанет Грейди. — Просто исках да разбера има ли нещо ново. Надявах се да говоря с Натали.

Никога не съм се срещала лично с Джанет Грейди. Но в представите ми тя е около метър и деветдесет, с огромен мустак. Първия път, когато говорихме, тя ми каза, че екипът на „Леонидас спортс“ до един са „безкомпромисно действащи“, „твърди играчи“ и имат „железен захват“ на пазара. Прозвучаха ми като глутница демони.

— О, да. — Започвам да навивам кабела на телефона около пръстите си. — За съжаление Натали не е… в кондиция.

Това е историята, която раздухвам, откакто Натали реши да не се връща от индийския щат Гоа. За щастие само като кажеш: „Ходи до Индия“, всеки се впуска в своя собствена история за някаква болест, пипната по път или там, без да задава повече въпроси.

— Обаче ние имаме огромен пробив! — продължавам аз. — Наистина впечатляващ! Вече сме съставили дългия си списък и тъкмо преглеждах досиетата на най-обещаващите от кандидатите! Мога да те уверя, че ще сведем всичко до краткия списък на най-добрите, тези на световно ниво! До един безкомпромисно действащи!

— Можеш ли да ми дадеш някои имена?

— Точно сега не! — паникьосвам се аз. — Но в най-кратки срокове ще го направя! Сигурна съм, че ще бъдеш много впечатлена!

— Окей, Лара. — Джанет е една от малкото жени, които не си губят времето в празни приказки. — Щом държиш нещата под контрол, всичко е наред. Предай най-добрите ми пожелания на Натали. Довиждане!

Затварям телефона и срещам погледа на Кейт. Сърцето ми бие така, че ще изхвръкне от гърдите ми.

Питам:

— Би ли ми напомнила с кого разполагаме като възможност за „Леонидас спортс“?

— Онзи тип с губещите се три години в служебната биография — отговаря Кейт. — И смахнатият с пърхота. И… клептоманката.

Чакам я да продължи.

Тя присвива извинително рамене.

— Това ли е всичко? — ококорвам се аз.

— Вчера Пол Ричардс се отказа — изрича притеснено тя. — Предложили му работа в някаква американска компания. Ето списъка.

И ми подава лист хартия, а аз се вторачвам отчаяно в самотните три имена. Всички до едно — безнадеждни. Не можем да изпратим този списък на „Леонидас спортс“. За нищо на света!

Господи, търсенето на добри служители не било никак лесна работа! Преди да основем компанията си, Натали правеше всичко да изглежда адски вълнуващо. Говореше за треската от преследването, „стратегическото наемане“ и „шлайфането на уменията“, както и за „потупването по рамото“. Преди се срещахме често на по едно питие и тя винаги разказваше толкова удивителни неща за работата си, че аз не можех да не й завидя. В сравнение с нейната работа моето писане на промоционални уебсайт реклами за производители на коли ми изглеждаше адски досадно. Освен това се носеха слухове, че предстоят големи съкращения. Затова, когато Натали предложи да си създадем собствена компания, аз веднага приех предоставилата ми се възможност.

Истината е, че открай време изпитвам благоговение пред Натали. Тя винаги е бляскава и самоуверена. Когато бяхме ученички, тя винаги бе наясно с най-новите жаргонни изрази и можеше да ни разкарва по кръчмите. А в самото начало на нашата компания всичко вървеше прекрасно. Тя докара в нея някои от своите големи клиенти и непрекъснато беше навън, за да осъществява контакти. Аз пък поддържах нашия уебсайт и се предполагаше, че междувременно уча всички тънкости на занаята от нея. Докато тя внезапно не изчезна и аз не си дадох сметка, че всъщност не съм научила никакви тънкости.

Натали много си пада по бизнес мантри — бюрото й е изпъстрено с лепящи листчета с поощрителни думи, сентенции и напътствия. От време на време заставам пред него и ги разглеждам. За мен те са като руни на някаква древна религия, чиито значение и смисъл се опитвам да разгадая. Например точно над компютъра й е залепено следното послание: „Най-големият талант вече е на пазара!“. Това го знам — означава, че няма никакъв смисъл да преглеждаш сивитата на всички банкери, които са били уволнени от някоя инвестиционна банка миналата седмица, за да ги превърнеш за една нощ в маркетинг директори. Трябва да гониш вече работещите маркетинг директори!

Обаче как? И какво правиш, когато те отказват да разговарят с теб?

След като през последните няколко седмици се занимавах с тази работа съвсем сама, си съставих няколко собствени мантри. Част от тях гласят: „Най-големият талант не вдига сам телефона си“, „Най-големият талант не ти се обажда, ако ще да оставиш три съобщения на секретарката му“, „Най-големият талант няма желание да продава спортни стоки на дребно“, „Когато споменеш за петдесетпроцентната отстъпка на ракети за тенис, най-големият талант просто ти се изсмива“.

Сигурно за милионен път през последните седмици измъквам нашия оригинален, намачкан, покрит с петна от кафе дълъг списък и плъзвам по него поглед с мрачно изражение на лицето. Имената проблясват върху листа като скъпарски шоколадови бонбони в станиолчета. Работещи специалисти, таланти най-чиста проба. Маркетинг директорът на „Уудхауз Ритейл“. Маркетинг директорът на европейския клон на „Дартмът Пластикс“. Не е възможно всички до един да са щастливи в работата си, нали така? Все трябва да има някой, който с удоволствие би се прехвърлил да работи за „Леонидас спортс“! Обаче аз пробвах всеки един от тях и не стигнах доникъде. Вдигам очи и зървам Кейт, кръстосала крака, вперила тревожен поглед в мен.

— Разполагаме точно с три седмици, за да открием безкомпромисно действащ, твърд играч за маркетинг директор на „Леонидас спортс“ — отбелязвам, полагайки неистови усилия да остана позитивно настроена.

Натали беше тази, която откри въпросната сделка. Ако беше тук, Натали щеше да се заеме с ухажването на всички звездни кандидати. Натали е наясно как се прави това. А аз, не!

Както и да е. В момента няма никакъв смисъл да се терзая с въпроса какво би станало, ако Натали беше тук.

— Окей! — Плясвам с длан по бюрото си. — Ще взема да се обадя тук-там.

— Аз ще ти направя прясно кафе! — втурва се веднага на помощ Кейт. — Ако се налага, ще останем тук цяла нощ!

Обичам нашата Кейт. Тя действа така, сякаш играе във филм за някоя невероятно пробивна, нова, мултимилионна компания, а не работи за двама души в офис десет квадрата със старомоден килим на пода.

— Заплата, заплата, заплата! — нарежда тя.

— Затвориш ли за миг очи, загубен си! — припявам й аз.

Напоследък Кейт също се зачита честичко в мантрите на Натали. Дотолкова, че вече непрекъснато си ги цитираме. Проблемът е, че никоя от тях не ти подсказва как точно се върши тази работа. Онова, на което бих се зарадвала, е някоя мантра, която да ти подскаже как да заобиколиш въпроса „Може ли да попитам каква е връзката с реалността?“.

Затътрузвам се със стола си до бюрото на Натали, за да измъкна оттам всички документи по сделката с „Леонидас спортс“. Откривам картонената папка в едно от чекмеджетата, но установявам, че се е разпаднала. Мърморейки под нос, събирам всички листи и ги измъквам. А после се заковавам на място, когато изневиделица забелязвам някакво старо лепящо листче, което по незнаен начин се е залепило за ръката ми. Никога досега не съм го виждала. На него с избелял лилав флумастер пише: „Джеймс Йейтс, мобилен“. А после следва и номер.

Мобилен номер на Джеймс Йейтс. Направо не мога да повярвам! Та той е маркетинг директор на „Фелтънс Брюърис“! И е едно от водещите имена в нашия дълъг списък! Той би бил перфектният избор за „Леонидас спортс“! Обаче колкото пъти звънях в офиса му, толкова пъти ми казваха, че е „в чужбина“. Все пак, където и да се намира, не може да не си носи мобилния телефон, нали така? С трепереща от вълнение ръка аз избутвам стола си до собственото си бюро и набирам номера от листчето.

— Джеймс Йейтс. — Сигналът не е много добър, но все пак го чувам.

— Здравейте! — изричам, опитвайки се да звуча колкото ми е възможно по-самоуверено. — Обажда се Лара Лингтън. Може ли да поговорим? — Точно така казва Натали винаги в началото на разговорите си — чувала съм я!

— Кой се обажда? — Господин Йейтс звучи недоверчиво. — От компанията „Лингтън“ ли се обаждате?

Въздъхвам вътрешно.

— Не, аз съм от Бюрото за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Обаждам се, за да разбера дали не бихте проявили интерес към една нова професионална длъжност да оглавите маркетинга на една динамична, многообещаваща компания за продажба на дребно? Това е една невероятно вълнуваща възможност, така че, ако желаете да го обсъдим, може би на един дискретен обяд в ресторант по ваш избор… — Осъзнавам, че ако не си поема дъх, ще умра, затова млъквам.

— „Л и Н“ ли? — Вече звучи притеснено. — Не съм ви чувал.

— Ами, ние сме сравнително отскоро на пазара, аз и Натали Мейсър…

— Не проявявам интерес! — прекъсва ме рязко той.

— Но това е приказна възможност! — побързвам да кажа. — Ще имате възможност да разширите хоризонтите си, а и компанията притежава потенциал за развитие в цяла Европа…

— Съжалявам! Довиждане!

— И десет процента отстъпка от цената на всички спортни стоки! — провиквам се отчаяно във вече заглъхналата слушалка.

Обаче той отдавна е затворил. Дори не ми даде шанс!

— Какво каза? — пита Кейт, приближаваща с чаша горещо кафе.

— Затвори. — Отпускам се мрачно в стола си, а асистентката ми поставя внимателно кафето пред мен. — Никога няма да намерим достатъчно добър човек за тази работа!

— Напротив, ще намерим! — отсича позитивно Кейт и точно в този момент телефонът започва да звъни. — Може пък точно това да е онзи брилянтен мениджър, който копнее да си смени работата! — Втурва се обратно към бюрото си и вдига телефона с отработен секретарски маниер. — Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“!… О, Шърийн! Радвам се да те чуя! Веднага ще те свържа с Лара! — Поглежда ме със светнали очи, а аз кимвам победоносно. Поне в един случай успяхме.

Е, ако трябва да бъдем искрени, успехът е по-скоро за Натали, тъй като тя уреди това място за Шърийн, но пък аз се занимавах с всички следващи стъпки. Добре де, успехът е за компанията.

— Здравей, Шърийн! — изричам бодро в телефонната слушалка. — Готова ли си вече за новата работа? Убедена съм, че това е перфектното място за теб и…

— Лара! — прекъсва ме безцеремонно тя. — Има проблем!

Стомахът ми се преобръща. Не, не! Моля те, никакви проблеми!

— Проблем ли? — Опитвам се да звуча максимално спокойно. — Какъв по-точно, ако смея да попитам?

— Кучето ми.

— Твоето куче?!

— Възнамерявам да водя Флаш на работа с мен всеки ден. Обаче току-що се обадих в „Човешки ресурси“ да ми осигурят една кошничка за него и те ми заявиха, че това било невъзможно. Казаха, че в политиката на компанията им не влизало допускането на животни в офисите. Можеш ли да повярваш, моля ти се?!

Тя очевидно очаква от мен да бъда точно толкова възмутена от този отказ, колкото е и тя. А аз се ококорвам слисано. Какво е това куче в играта? Кога е влязло?

— Лара? Чуваш ли ме?

— Да! — сещам се да реагирам аз. — Шърийн, чуй ме сега! Сигурна съм, че ти много обичаш твоя Флаш. Но доколкото знам, не е нормално човек да води домашните си любимци на работа, така че…

— Напротив, нормално е! — прекъсва ме тя. — В сградата има и друго куче! Чувах го всеки път, когато влизах там! Точно затова предположих, че и за моето няма да има проблем! И ако искаш да знаеш, точно затова се съгласих да поема тази работа! Смятам, че срещу мен се прилага дискриминация!

— Сигурна съм, че дискриминацията няма нищо общо с това! — побързвам да я успокоя. — Ей сега ще им се обадя!

Затварям телефона и бързо набирам номера на отдел „Човешки ресурси“ в „Макросант“.

— Здравей, Джийн! Обажда се Лара Лингтън от Бюрото за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Просто исках да изясним един дребен проблем. Разрешавате ли на Шърийн Мур да води кучето си на работа?

— Лара, воденето на кучета е забранено в цялата сграда — изрича любезно Джийн. — Съжалявам, но такава ни е политиката.

— Разбира се. Няма проблеми. Абсолютно. — Кратка пауза. — Проблемът е в това, че според Шърийн тя е чула лаенето на друго куче в сградата. Няколко пъти.

— Нещо се е объркала — отговаря ми Джийн, но с една идея забавяне. — Тук няма никакви кучета.

— Съвсем никакви? Дори някое дребно паленце? — Не знам защо, обаче тази излишна пауза събуди подозренията ми.

— Дори и дребно паленце. — Джийн вече е възвърнала мазния си глас. — Както вече ти казах, политиката на компанията забранява воденето на кучета.

— И не бихте могли да направите едно малко изключение за Шърийн?

— Опасявам се, че не! — Тя звучи учтиво, но безапелационно.

— Е, в такъв случай ти благодаря за отделеното време!

Затварям телефона и започвам да потропвам лекичко с молива си върху бюрото. Така минават няколко секунди. Да, тук има нещо гнило, в това няма спор! Басирам се, че в онази сграда наистина има куче! Но какво мога да сторя по този въпрос? Не мога просто да звънна отново на Джийн и да й кажа: „Не ти вярвам, лъжкиньо мръсна!“.

С дълбока въздишка набирам отново номера на Шърийн.

— Лара, ти ли си? — вдига веднага тя, като че ли през цялото време е седяла до телефона и е чакала отговора ми.

Което вероятно си е точно така. Тя е много енергична дама, вечно напрегната. Представям си я как в момента рисува някакви заврънкулки по най-близкия лист, без да може да спре. Обсебена е от това. Нищо чудно, че се нуждае от куче — то безсъмнено й помага да съхрани здравия си разум.

— Да, аз съм — отговарям. — Обадих се на Джийн и тя казва, че никой друг в сградата няма куче. Казва, че такава била политиката на компанията.

Настъпва тишина, докато Шърийн обработва информацията.

— Лъжат! — изрича накрая. — Там наистина има куче!

— Шърийн — започвам аз, макар да ми се иска да ударя главата си в масата, — защо не си ми споменавала досега за това куче? Или може би на някое от интервютата?

— Защото предположих, че то няма да бъде проблем! — извиква тя. — Обаче наистина чух лая на другото куче! Когато в една сграда има куче, то не може да се скрие! Сигурна съм! И трябва да ти кажа, че няма да отида да работя никъде без Флаш! Съжалявам, Лара, ще се наложи да се откажа!

— Неее! — провиквам се ужасено, преди да съм успяла да се овладея. — Искам да кажа… Не прави нищо прибързано, Шърийн! Аз ще оправя всичко, обещавам ти! Скоро ще ти се обадя! — Дишаща тежко, аз трясвам телефонната слушалка и заравям глава в ръцете си. — Мамка му!

— И какво ще правиш сега? — осмелява се да се обади по едно време Кейт.

Очевидно е чула целия разговор.

— Нямам представа — признавам безпомощно. — Какво би сторила Натали на мое място?

Сякаш по команда двете в синхрон обръщаме глави към бюрото на Натали. Блестящото й празно бюро. Внезапно си я представям как седи там — потропва с лакираните си нокти по бюрото, грабнала телефона, и с императивен тон обясняваща нещо на някого. Откакто нея я няма, нивото на шума в нашия офис е спаднало най-малко с осемдесет процента.

— Може би ще каже на Шърийн, че е длъжна да поеме работата, иначе ще я съдим? — обажда се накрая асистентката ми.

— Може би. Със сигурност обаче ще заяви на Шърийн, че е крайно време да се стегне! — кимвам в знак на съгласие аз. — Ще я обвини в липса на професионализъм и решителност.

Веднъж чух Натали как разкъсва парче по парче някакъв нещастен тип, който внезапно се бил усъмнил дали е добре за него да приеме мястото в Дубай, което му е било предложено. Не бих желала да съм на негово място.

Всъщност голата истина, която не ми се ще да споделям с никого в настоящия момент, е, че колкото повече ми се налага да разбирам начина, по който Натали мисли и по който върти бизнеса, толкова повече осъзнавам, че този бизнес изобщо не е за мен. В началото бях привлечена от възможността да работя с хора, да променям съдби към по-добро. Когато се срещахме с Натали и тя ми разказваше разни истории за това как откривала таланти, аз се интересувах по-скоро от човешката драма зад сделката, а не от самата сделка. И си мислех, че ще изпитвам много по-голямо удовлетворение да подпомагам професионалното развитие на хората, отколкото да продавам коли. Но сега, когато навлязох в бизнеса, ми става ясно, че този аспект като че ли изобщо не стои на дневен ред.

Добре де, знам, че още съм новак. Знам също така, че съм все още идеалистка — татко често обича да ми го напомня. Но в крайна сметка работата на един човек е едно от най-важните неща в живота му, нали така?! Затова човек би трябвало да се чувства добре с нея, да се чувства полезен и на мястото си, да работи това, което наистина му идва отвътре. В крайна сметка не всичко се свежда до заплатата!

Именно!

От друга страна, точно затова Натали е преуспяващият партньор с множество сделки в джоба си, а аз не съм. А точно сега една комисиона не би ни се отразила никак зле.

— Та значи казваш, че сега трябва да звънна отново на Шърийн и да я насоля, така ли? — изричам неохотно.

Настъпва тишина.

Кейт изглежда точно толкова покрусена, колкото се чувствам и аз.

— Лара, проблемът е в това — изрича накрая колебливо, — че ти не си Натали. Нея я няма. Значи сега ти си шефът! Затова смятам, че трябва да правиш нещата по твоя начин, а не по нейния!

— Точно така! — възкликвам със значителна доза облекчение. — Вярно, сега аз съм шефът! Значи ще кажа, че… Хммм… Я по-добре първо да го обмисля!

И като че ли ми предстои някаква изключително важна стъпка в живота, а не просто поредният неприятен делови разговор, аз се смръщвам и започвам да прелиствам пощата. Сметка за канцеларска хартия. Предложение да изпратя целия си екип на тийм билдинг в Аспен. А на дъното на купчината — „Бизнес пийпъл“, което е като списание за знаменитости, само че в света на бизнеса. Отварям го и започвам да разлиствам страниците, опитвайки се да открия някого, който ще се превърне в идеалния директор маркетинг на „Леонидас спортс“.

Списание „Бизнес пийпъл“ е настолната библия за всеки в нашия бранш. Представлява практически безкрайна поредица от снимки на пробивни, великолепно изглеждащи типове, които си имат огромни офиси с предостатъчно място за окачане на палтата. Но пък е невероятно депресиращо. Колкото повече напредвам по страниците, толкова повече увесвам нос. Какво не ми е наред на мен ли? Нищо особено. Освен че говоря само един език. Не съм била канена да председателствам нито един международен комитет. Не разполагам с богат делови гардероб, в който костюмите на „Долче и Габана“ се редуват с шикозни ризи от „Пол Смит“.

Затварям списанието с печално изражение и се отпускам назад в стола си. Вдигам очи към тавана. Как го правят тези хора? Чичо ми Бил например. Както и всички останали в това списание. Просто решават да си основат някакъв бизнес и автоматично преуспяват и всичко изглежда толкова лесно…

— Да… да… — Внезапно се сепвам, забелязала, че Кейт ми прави някакви знаци с ръце, докато говори по телефона. Лицето й е порозовяло от вълнение. — Сигурна съм, че Лара ще успее да си освободи време за вас от натоварения си график! Да! Бихте ли изчакали за момент, моля?

Натиска бутона за изчакване и изквичава:

— Обажда се Клайв Хокстън!… Онзи, който заяви, че не проявява интерес към работата в „Леонидас спортс“! — допълва в отговор на неразбиращия ми поглед. — Ръгбистът, помниш ли? Е, в крайна сметка може и да се навие! Иска да обядвате и да поговорите за предложението им!

— О, господи! Самият той! — Адреналинът ми автоматично скача до небето.

Клайв Хокстън е маркетинг директор на „Арбъри Сторс“, а някога е играл ръгби за „Донкастър“. Надали има по-перфектен човек от него за тази работа в „Леонидас спортс“! Обаче, когато за първи път се свързах с него, той заяви, че не желаел да си сменя попрището. А сега не мога да повярвам, че ни се обажда!

— Направи се на важна! — предупреждавам асистентката си аз. — Излъжи, че графикът ми е до дупка натоварен с интервюта на други кандидати!

Кейт започва да кима енергично, включва телефона и продължава:

— Нека проверя… Да, графикът на Лара за днес действително е много натоварен, но ще видя какво мога да направя за вас!… Мммм… Аха, ето! И това ако не е късмет! Тук й се отваря един свободен час! Кой по-точно ресторант ще си изберете?

Тя ми се ухилва широко, а аз пронизвам въздуха със знака на победата. Клайв Хокстън е буквално номер едно за тази работа! Освен това е безкомпромисно действащ и светът надали познава по-твърд играч от него! И изцяло ще ни компенсира заради онзи смахнатия и клептоманката. Всъщност ако действително го приклещим, автоматично ще изхвърля клептоманката. А смахнатият не е чак толкова лош, стига да стори нещо по въпроса за непоносимия си пърхот.

— Всичко е уговорено! — провиква се асистентката ми, след като затваря телефона. — В един часа днес си на обяд!

— Великолепно! И къде по-точно?

— Ами… това е единственият проблем — изрича колебливо Кейт. — Нали го помолих да избере ресторант… И той предпочете… — Не довършва.

— Само не ми казвай! — провиквам се с прималяло сърце. — Не и „Гордън Рамзи“! Не и онази тузарска дупка в „Клариджис“!

Кейт примигва и промърморва:

— Още по-лошо! „Лайл Плейс“!

Стомахът ми се преобръща.

— Сигурно се шегуваш!

Ресторант „Лайл Плейс“ отвори врати преди около две години и почти автоматично беше обявен за „Най-скъпия ресторант в Европа“. В средата на залата има огромен аквариум, пълен с омари, шадраван и е бъкан с всякакви знаменитости. Излишно е да казвам, разбира се, че аз лично никога не съм ходила там. Само съм чела за него в „Ивнинг стандарт“. И съм го виждала на снимка.

За нищо, ама за нищо на света не трябваше да го оставяме сам да избира ресторанта! Това трябваше да бъде мой приоритет! И тогава щях да избера „Италианското гърне“ на ъгъла, където сервират великолепен обяд само за 12.95 паунда, в това число и чаша вино. А в „Лайл Плейс“ дори и не ми се помисля колко ще ме оберат!

Внезапно ме озарява идея и аз се провиквам:

— Няма да можем да влезем! Там се ходи с предварителна резервация!

— Той каза, че можел да направи резервация. Познавал някои хора. Ще я запише на твое име.

— Мамка му!

Асистентката ми започва да гризе нервно нокътя на палеца си. По едно време пита:

— Колко ни е останало в перо „Почерпка на клиенти“?

— Не повече от петдесет пенса! — извиквам отчаяно. — Разорени сме! Ще се наложи да използвам моята собствена кредитна карта!

— Е, но може би ще си заслужава! — отсича решително Кейт. — Приеми го като инвестиция! Налага се да изглеждаш като една от силните на деня! Ако хората те зърнат да обядваш в „Лайл Плейс“, ще си кажат: „Аууу! Лара Лингтън очевидно се справя добре, щом може да си позволи да води клиентите си тук!“.

— Ама аз не мога да си го позволя! — извивам протяжно. — Не можем ли да му се обадим и да променим обяда на следобедно кафе?

Още в момента, в който изричам тези думи, осъзнавам колко смешно звучат. Щом клиент като него иска обяд, значи съм длъжна да му дам обяд! Щом иска да отиде в „Лайл Плейс“, значи трябва да го заведа в „Лайл Плейс“!

— Е, може пък да не е чак толкова скъпо, колкото говорят! — обажда се предпазливо Кейт, опитвайки се да ми вдъхне надежда. — Така де, нали всички вестници приказват за това колко зле била икономиката ни покрай тази финансова криза! Като нищо може да са намалили цените! Или пък да имат някакви специални обедни менюта!

— Права си! — кимвам внезапно въодушевена. — А може би той няма да си поръча кой знае колко! Нали все пак е спортен тип?! Надали ще яде много!

— Сто процента! — съгласява се асистентката ми. — Ще хапне най-много… какво примерно — една лека салата, чаша вода и ще бърза да си тръгне. И определено няма да пие! Вече никой не пие на обяд!

Вече започвам да се чувствам по-обнадеждена. Кейт е права. В наши дни никой не пие алкохол на бизнес обяд. При това можем да се ограничим до две блюда. Или дори само едно. Ордьовър и чаша хубаво кафе. Какво му е лошото на подобен обяд?

Пък и каквото и да хапнем, не може да е чак толкова скъпо, нали така?!

* * *

О, господи! Господи боже мой! Май ще припадна!

Само дето не мога, тъй като току-що Клайв Хокстън ме помоли отново да му изброя спецификите на работата, която му предлагам.

Седя на прозрачен стол пред маса, покрита със снежнобяла покривка. Ако погледна вдясно, мога да видя гигантския аквариум за омари, в който освен омарите се разхождат и всякакви други ракообразни същества, които от време на време попадат в мрежата на човек, покачен на стълба. Вляво от мен пък се вижда клетка с екзотични птици, чието чуруликане се смесва с фоновия шум от падащата вода във фонтана в центъра на залата.

— Така. — Едва успявам да си чуя гласа. — Както знаете „Леонидас спортс“ съвсем наскоро купиха една холандска верига…

Говоря на автопилот. Погледът ми не спира да скача върху менюто, отпечатано върху плексиглас. И всяка цена, върху която попадне, ми причинява гадене.

Сьомга в стил оригами, 34 лири.

И това е само ордьовър! Някакъв си ордьовър, моля ви се!

Половин дузина стриди, 46 лири.

Няма никакви специални обедни менюта. Няма и помен дори от финансова криза. Навсякъде около нас хората весело ядат и пият, сякаш нищо не е станало и пръскането на пари е най-нормалното от всички занимания на света. А да не би да блъфират? Да не би и техните стомаси тайничко да се преобръщат? Ако стъпя на някой стол и се разкрещя: „Хей, тук е адски скъпо! Отказвам да позволя да ме скубят така!“, дали ще настане масово напускане на ресторанта?

— Доколкото разбирам, управителният съвет на компанията иска да наеме нов директор маркетинг, който да следи изкъсо това разширение… — Нямам никаква представа какви ги говоря.

Събирам сили да погледна основните менюта.

Патешко филе с тройно портокалово пюре, 59 лири.

Стомахът ми отново се преобръща. Изчислявам всичко на ум и достигам до цифрата триста лири. Тук вече наистина ми прилошава.

— Минерална вода? — чуваме гласа на сервитьора, който се материализира от нищото и връчва на всеки от нас нова плексигласова плочица, този път в сини нюанси. — Това е нашето водно меню. Ако обичате газирана вода, бих ви предложил „Четуин Глен“. Много е приятна! — допълва. — Филтрира се през вулканични скали и се характеризира с лека алкалност.

— Ясно. — Насилвам се да кимна интелигентно, а сервитьорът среща невъзмутимо погледа ми.

Сигурно сега, като се върне в кухнята и разкаже на колегите си за мен, всички ще се запревиват от смях и ще започнат да повтарят един през друг: „Платила е петнайсет кинта за една вода! Ха-ха-ха!“.

— Предпочитам „Пелегрино“ — свива рамене Клайв.

Той е мъж в четирийсетте, с посребрена коса, жабешки очи и мустаци. И откакто сме седнали на масата, не го забелязах нито веднъж да се усмихва.

— Значи по една бутилка на всеки, така ли? — пита сервитьорът.

Неее! Не желая две бутилки вода с възмутителна надценка!

— Е, Клайв, какво ще си поръчате? — обръщам се аз към госта си с усмивка. — Ако бързате, бихме могли да се заемем директно с основното меню…

— Изобщо не бързам — изсумтява Клайв и ме поглежда подозрително. — А вие?

— Разбира се, че не! — бия бързо отбой аз. — За никъде не бързам! — Махвам щедро с ръка. — Поръчайте си каквото желаете!

Не и стридите! Моля те, не и стридите! Моля, моля, моля!

— За ордьовър може би стриди — изрича замислено той. — А за основното меню си харесах омара и ризото с манатарки, обаче не мога да реша кое от двете.

Аз дискретно хвърлям поглед към менюто. Омарът е деветдесет лири, а ризотото — само четирийсет и пет.

— Труден избор — отбелязвам, като се старая да звуча нехайно. — Що се отнася до мен, винаги ще предпочета ризотото.

Настъпва тишина. През това време Клайв отново оглежда менюто.

— Обожавам италианска храна! — подемам през смях. — А и манатарките са много вкусни гъби! Но все пак изборът си е ваш, Клайв!

— Щом ви е трудно да решите — намесва се услужливо сервитьорът, — бих могъл да ви донеса и омара, и половин порция ризото!

Какво ще донесе?! Какво се кани да донесе той?! Че кой го е молил да се намесва, ако смея да попитам?!

— Страхотна идея! — Гласът ми звучи две октави по-пискливо, отколкото възнамерявах. — Две основни менюта! Защо не?!

Усещам саркастичния поглед на сервитьора върху себе си и автоматично разбирам, че той е в състояние да разчете всяка моя мисъл. И му е пределно ясно, че съм скръндза.

— А за мадам? — обръща се с присвити очи той към мен.

— А, да. Наистина. — Прокарвам пръст върху менюто, като се правя на замислена. — Истината е, че… Тази сутрин закусих много стабилно, така че сега ще взема само една салата „Цезар“. Без аперитив.

— Една салата „Цезар“, без аперитив — кимва безстрастно сервитьорът.

— А вие, Клайв? — обръщам се с надежда аз към госта си. — Вероятно ще предпочетете да се придържате към вода? — От куртоазия добавям: — А може би вино?

Дори само при мисълта за менюто с вината настръхвам цялата.

Не щеш ли обаче, очите на Клайв светват и той заявява:

— Разбира се! Може ли да видя менюто?

— А може би една чаша марково шампанско за начало? — предлага сервитьорът с безизразна усмивка.

Как не го е срам?! Не можеше да предложи просто шампанско — трябва да добави марково шампанско! Този сервитьор е истински садист!

— Може и да се поддам на увещанията ви! — изхилва се самодоволно Клайв и аз съм длъжна да се присъединя към всеобщия смях.

Най-накрая сервитьорът ни оставя на мира, след като е налял на всеки от нас по една прескъпа чаша марково шампанско. Чувствам, че започва да ми се вие свят. Цял живот няма да ми стигне да изплатя този обяд! Но сигурно ще си заслужава! Трябва да си го напомням, иначе съм изгубена!

— Така! — изричам ведро и вдигам чашата си. — За новата работа! Много се радвам, че променихте становището си, Клайв!

— Не съм го променил — изрича небрежно той и излива в гърлото си половината чаша.

Аз се втрещявам. Да не би да полудявам? Да не би Кейт нещо да не е разбрала?

— Но аз си мислех…

— Това е просто една възможност — изрича той и започва да чупи едно хрупкаво хлебче. — В момента не съм особено доволен от работата си, затова по принцип смятам да я сменя. Затова оглеждам алтернативите. Но в тази оферта на „Леонидас спортс“ има и някои недостатъци. Затова искам да ме убедите да приема!

За момент губя ума и дума. Твърде съм ужасена, за да отговоря. Аз ще похарча сума за половин кола за този човек, а той може дори да не прояви интерес към работата! Отпивам глътка вода, а после вдигам очи и му предлагам най-професионалната си усмивка. И аз мога да бъда Натали! И аз мога да сключа тази сделка!

— Клайв очевидно е, че не сте доволен от настоящата си работа. За мъж с вашите заложби ситуацията се равнява на престъпление! Погледнете се! Бихте могъл да работите някъде другаде, където ще бъдете оценен

Правя кратка пауза. Сърцето ми бие като обезумяло. Забелязвам, че той ме слуша много внимателно. Дори още не е намазал с масло хлебчето си. Дотук добре.

— По мое мнение работата в „Леонидас спортс“ би била перфектният професионален ход за вас! Вие сте бивш спортист, а това е компания за продажба на спортна екипировка! Обичате да играете голф, а „Леонидас спортс“ притежават цяла линия за голф оборудване и принадлежности!

Клайв повдига леко вежди и отбелязва:

— Виждам, че сте си написали домашното за мен.

— Просто се интересувам от съдбите на хората — изричам съвсем искрено. — И предвид професионалния ви профил, смея да твърдя, че „Леонидас спортс“ е точно онова, от което се нуждаете на този етап! Това е фантастична, уникална възможност да…

— Този мъж любовник ли ти е? — прекъсва ме един познат глас и аз подскачам. Но това звучи точно като…

Не! Абсурд! Не може да бъде!

Поемам си дълбоко дъх и продължавам:

— Както вече казах, това е фантастична възможност да пренесете вашата кариера на следващото ниво! Сигурна съм, че бихме могли да постигнем невероятно щедър пакет…

— Попитах дали този човек е любовникът ти! — повтаря гласът, вече доста по-настоятелно от преди, и аз не успявам да се сдържа да не извърна глава.

Не! Това не може да е истина! Тя се върна! Това е Сейди, кацнала върху количката със сирената, оставена наблизо.

Вече не е със зелената рокля. Този път е облечена в бледорозова с ниска талия, а на раменете й има болеро в същия цвят. Косата й е прихваната с широка черна лента, която минава през челото, а от китката й, на тънка верижка от мъниста, виси сребриста чантичка.

Другата й ръка почива върху огромния стъклен похлупак на подноса за сирене — с изключение на връхчетата на пръстите й, които са потънали в стъклото. Изведнъж тя ги забелязва и ги отдръпва, а после внимателно ги поставя върху повърхността на стъклото.

— Не е много красив, не мислиш ли? И аз искам шампанско! — изрича властно тя и забива жаден поглед в питието ми.

Игнорирай я! Това е халюцинация! Всичко е само в главата ти!

— Лара? Добре ли сте?

— Извинявайте, Клайв! — побързвам да се обърна аз към госта си. — Просто малко се разсеях. От… количката със сирената. Всички изглеждат толкова вкусно!

О, боже! На Клайв дори не му стана смешно! Трябва веднага да възвърна позициите си!

Привеждам се напред и продължавам:

— Така че въпросът, който би трябвало да си зададете, Клайв, е следният: ще получите ли втори път подобна възможност? Това е уникален шанс да работите за известна компания, да използвате всичките си доказани таланти и управленски умения, заради които ви се възхищават…

— Искам малко шампанско! — За мой огромен ужас Сейди се е материализирала точно пред мен. Протяга ръка към чашата ми и се опитва да я вдигне, обаче ръката й минава право през стъклото. — Хиляди мълнии! Не мога да я вдигна! — Протяга ръка повторно, после още веднъж, но нищо не става. Поглежда ме нацупено и изрича: — Адски досадна работа!

Престани! — изсъсквам побесняла…

— Моля? — присвива дебелите си вежди Клайв.

— Не вие, Клайв! Просто нещо ми заседна на гърлото… — Грабвам чашата си и отпивам голяма глътка вода.

— Откри ли вече моята огърлица? — пита обвинително Сейди.

— Не! — промърморвам иззад стъклото на чашата си. — Махай се!

— Тогава защо седиш тук? Защо не я търсиш?

— Клайв! — Правя отчаяни опити аз да се концентрирам върху деловата си среща. — Много съжалявам за това! Та какво казвах?

— Говорехте за моите управленски умения, заради които ми се възхищавали — изрича той без намек за усмивка.

— Точно така! Възхитителните ви управленски умения! Та… хммм… въпросът е, че…

— Не си ли потърсила поне някъде? — продължава нахално Сейди, като дори си завира главата в моята. — Нямаш ли желание да я намериш?

— Та… опитвах се да кажа, че… — Струва ми огромно усилие на волята да игнорирам Сейди и да не я прогоня като досадна муха. — По мое мнение тази работа би била за вас важен стратегически ход! Тя е перфектният трамплин за вашето бъдеще и, което е още по-важно…

— Трябва да намериш моята огърлица! Важно е! Много е важно!

— И което е още по-важно, знам, че щедрият пакет бонуси ще…

— Престани да ме игнорираш! — Сега лицето на Сейди буквално докосва моето. — Престани да говориш! Престани…

Просто млъквай и ме остави на мира!

Мамка му!

Това от моята уста ли излезе?

От потресената физиономия на Клайв и ококорените му жабешки очи ми става ясно, че отговорът вероятно е „да“. На двете съседни маси разговорите замират, а високомерният ни сервитьор спира и се обръща към нас. Жуженето на приборите и чиниите изведнъж секва. Всички в ресторанта затаяват дъх. Даже и омарите като че ли се подреждат покрай стената на аквариума, за да ни гледат.

— Клайв! — изсмивам се измъчено. — Не исках да кажа… очевидно е, че не говорех на теб…

— Лара! — Клайв ме пронизва с враждебно присвити очи. — Моля ви да ми окажете честта да ми кажете истината!

Усещам как цялата се изчервявам.

— Аз просто… — Прочиствам гърлото си.

Какво мога да му кажа?

Говорех на себе си. Не става.

Говорех си с един призрак. Още по-малко.

— Аз не съм глупак! — прекъсва ме презрително той. — И това не ми се случва за първи път!

— Така ли? — поглеждам го леко развеселена.

— Налагало ми се е да търпя подобно отношение и на срещи на борда, и по време на директорски обеди… Непрекъснато ми се случва! Като че ли блекбъритата не са достатъчно лоши, та сега и тези хендсфри устройства! Истинска напаст! Знаете ли колко катастрофи причиняват хората като вас?

Хендсфри устройство… Той да не би да иска да каже, че аз…

Господи! Той си мисли, че разговарям по телефона!

— Не беше… — започвам, но се спирам. Разговорът по телефона е най-здравомислещото обяснение, с което разполагам в момента. Би трябвало да се придържам към него.

— Но това вече е върхът! — повишава глас той и ме оглежда кръвнишки. — Да приемате обаждане по време на делови обяд! Какво? Да не би да се надявахте, че няма да забележа? По-обидна проява на неуважение не бях срещал!

— Много съжалявам! — изричам смирено. — Аз… аз ще го изключа. — И вдигам трепереща ръка към ухото си, все едно изключвам въображаемото хендсфри устройство.

— Къде е то, между другото? — смръщва се Клайв Хокстън. — Не го виждам.

— То е мъничко — смотолевям. — Много дискретно.

— Да не би да е новата „Нокиа“?

И се вторачва в ухото ми. Ужас!

— То всъщност е… хммм… вградено в обицата ми — изричам, надявайки се, че звуча убедително. — Нова технология. Клайв, наистина много съжалявам, че се разсеях за момент! Аз… недооцених правилно ситуацията. Но съм съвсем искрена в желанието си да ви предложа мястото в „Леонидас спортс“! И така, ако ми позволите да обобщя казаното дотук…

— Сигурно се шегувате!

— Ама…

— След всичко това си въобразявате, че ще се занимавам с вас, така ли? — изсмива се презрително. — По-крещяща липса на професионализъм не съм виждал досега! Е, може би, с изключение на вашата партньорка в бизнеса! А това определено е много! — И за мой най-голям ужас той бутва назад стола си и се изправя на крака. — Смятах да дам поне на вас шанс, но вече забравете!

— Не, почакайте! Моля ви! — изричам паникьосано, но той вече крачи към изхода, лавирайки покрай масите на зяпналите гости на ресторанта.

Вторачвам се в празния стол срещу мен и усещам как ме обливат ту студени, ту горещи вълни. Протягам трепереща ръка към чашата си с шампанско и отпивам три големи глътки. Значи така. Всичко свърши. Издъних се. Изгубих и последния си шанс.

А между другото какво имаше предвид с тази липса на професионализъм? Като на моята партньорка? Да не би да е разбрал, че Натали е изчезнала в Гоа? Да не би всички вече да знаят?

— Ще се върне ли господинът? — вади ме от транса гласът на сервитьора, който приближава към масата.

Държи дървен поднос, върху който се мъдри чиния със сребърен капак.

— Не мисля — отговарям, без да вдигам очи. Иде ми да потъна в земята от срам.

— Да върна ли храната му в кухнята?

— Ще трябва ли въпреки това да плащам за нея?

— За съжаление, мадам, ще се наложи — ухилва ми се надменно той. — Тъй като вече е поръчана, а всичко тук се приготвя направо от…

— Тогава ще я взема аз!

Всичката ли! — поглежда ме слисано сервитьорът.

— Да! — вирвам храбро брадичка. — Защо не? И без това аз ще плащам, така че най-добре ще бъде да си я изям!

— Много добре. — Сервитьорът накланя леко глава, поставя внимателно подноса пред мен и вдига сребърния капак. Половин дузина пресни стриди върху натрошен лед!

Никога през живота си не съм яла стриди. И винаги съм смятала, че изглеждат отвратително. А сега, като ги виждам отблизо, ми се струват още по-отвратителни. Но за нищо на света не възнамерявам да си го призная!

— Благодаря! — изричам важно.

Сервитьорът се оттегля, а аз се вторачвам ужасено в стридите пред мен. Решена съм да доведа докрай този глупав обяд. Но някъде в гърдите си усещам огромна топка, която почти не ми позволява да дишам, а долната ми устна веднага би се разтреперила, ако й позволя.

— Стриди! О, аз обожавам стриди! — За мое огромно изумление Сейди отново се материализира точно пред мен. Отпуска се бавно и грациозно на освободения от Клайв стол, оглежда се и казва: — Това място е доста приятно! Има ли кабаре?

— Не те чувам — промърморвам грубо. — Не те виждам! Ти не съществуваш! Ще отида на лекар, ще започна да гълтам някакви хапчета и ще се отърва от теб!

— Къде изчезна любовникът ти?

— Той не ми беше любовник! — срязвам я тихичко. — Опитвах се да сключва бизнес сделка с него, обаче нищо не стана. Заради теб! Ти развали всичко! Всичко!

— Така ли? — повдига вежди тя, безсъмнено без капчица угризение в сърцето си. — Не виждам как бих могла да го разваля, щом не съществувам!

— Да, ама успя! И сега съм принудена да ям тези тъпи стриди, които нито искам, нито мога да си позволя, а и дори не знам как се ядат…

— Няма нищо по-лесно от това да ядеш стриди.

— Нищо подобно!

Внезапно забелязвам, че блондинката с щампованата рокля на съседната маса сръгва перфектно изглеждащата дама до нея и ме сочи. Да, говоря си с въздуха. Безсъмнено изглеждам като побъркана. Бързо грабвам едно хлебче и започвам да го мажа с краве масло, като се старая да избягвам погледа на Сейди.

— Извинете! — Блондинката се привежда към мен и ми се усмихва. — Нямаше как да не чуя разговора ви! Не искам да изглеждам като натрапница, но не казахте ли преди малко, че телефонът ви е вграден в обицата ви?

Вторачвам се в нея, опитвайки се да измисля някакъв отговор, различен от „да“.

— Да — казвам накрая.

Жената поставя ръка на устните си от изумление.

— Ама това е удивително! Как точно сработва?

— Специална технология. С някакъв чип. Съвсем нова. Японска.

— Непременно трябва да си взема такъв! — изписква тя и зяпа ококорено моите невероятно скъпи обеци за 5.99 лири. — Къде ги продават?

— Всъщност това е прототип — побързвам да се измъкна от конфузната ситуация аз. — Ще излязат на пазара чак след около година.

— Добре де, тогава вие как се сдобихте с него? — изрича натъртено тя и ме поглежда нападателно.

— Аз… познавам… едни японци. Съжалявам.

— Може ли да го видя? — протяга ръка тя. — Бихте ли си свалили обецата за момент? Ако обичате, разбира се?

— Не мога. В момента отново ми звънят! — изричам светкавично. — Вече вибрира.

— Не мога да видя нищо! — продължава да се кокори тя, оглеждайки ухото ми.

— Така и трябва. Много трудно се вижда! — изричам отчаяно. — А и вибрациите са миниатюрни. Ъхъм. Здрасти, Мат! Да, вече мога да говоря!

Размахвам ръце в знак на извинение към жената и тя неохотно се връща към своето ядене. Виждам я как започва да ме показва на всичките си приятелки наоколо по масите.

— Ама ти какви ги приказваш?! — скастря ме Сейди. — Как е възможно телефон да бъде в обеца?! Звучи като пълни глупости!

— Не знам какви ги приказвам. Не започвай сега и ти! — промърморвам и набождам първата стрида без никакъв ентусиазъм.

— Наистина ли нямаш представа как се ядат стриди?

— Никога през живота си не съм яла стриди.

Сейди поклаща неодобрително глава и започва да ме наставлява:

— Първо си вземи вилицата. Не тази, другата, за морските дарове. Така. — Поглеждам я подозрително, но изпълнявам указанията й. — Така. Сега бръкни в стридата, набоди, завърти и усети кога се откъсва от черупката. Така! Сега изстискай върху нея малко лимон. Вдигни черупката. — Показва ми със знаци какво да направя и аз изпълнявам. — Сега главата назад и поглъщаш всичко! Наведнъж!

Имам чувството, че поглъщам хапка желирана морска вода. Незнайно как, но успявам да преглътна всичко, а после веднага грабвам чашата си с шампанско и отпивам огромна глътка.

— Виждаш ли? — гледа ме със завист Сейди. — Не е ли възхитително?

— Бива — смотолевям неохотно.

Оставям чашата си на масата и я оглеждам безмълвно. Отпуснала се е на стола си така, сякаш ресторантът е неин — преметнала ръка през облегалката, а чантичката й се поклаща във въздуха.

„Всичко е само в главата ми — казвам си. — Подсъзнанието ми си я измисля!“

Само дето… моето подсъзнание не знае как се ядат стриди. Или знае?

— Какво има? — вирва брадичка тя. — Защо ме гледаш така?

Мозъкът ми пристъпва много бавно към заключение. Към единственото възможно заключение на света.

— Ти си привидение, нали? — изричам накрая. — Не си халюцинация. Ти си истински, жив призрак!

Сейди само повдига нехайно рамене, сякаш въобще не я интересува какво е.

— Нали?! — повтарям аз.

А тя пак не отговаря. Наклонила е глава и съсредоточено си разглежда маникюра. Може пък да не иска да бъде призрак. Което е твърде лошо — защото е.

— Ти си призрак! Сигурна съм в това!

Значи какво? Аз да не би да съм екстрасенс?

При осъзнаването на този факт по тялото ми преминават тръпки. Главата ми започва да бучи. Божичко, аз мога да говоря с мъртвите! Аз, Лара Лингтън! Винаги съм знаела, че в мен има нещо различно, ама чак толкова…

Помисли за последствията! Помисли какво би могло да означава това! Може пък да започна да разговарям с призраци! С купища призраци! И да си имам свое собствено телевизионно шоу! Бих могла да обиколя света! Бих могла да стана прочута! Изведнъж се виждам на сцената, обуздавайки духовете от отвъдното, а публиката е вперила жадно поглед в мен. В прилив на ентусиазъм аз се привеждам напред и питам:

— Да познаваш някои други покойници, с които би могла да ме запознаеш?

— Не! — нацупва се Сейди и кръстосва ръце пред гърди. — Не познавам!

— Срещала ли си Мерилин Монро? А Елвис? Или… принцеса Даяна, може би? Как изглежда сега? А Моцарт? — Завива ми се свят, когато си давам сметка какви възможности ми се отварят с тези мои парапсихични умения. — Това е зашеметяващо! Трябва да ми го опишеш! Трябва да ми разкажеш какво е… това?

— Къде? — вирва брадичка Сейди.

— Там де, там! Нали се сещаш?

— Никъде не съм ходила! — отсича тя и ме поглежда ядосано. — Не съм се запознавала с никого! Просто изведнъж се събудих и хоп! Все едно съм в някакъв сън. Ама много лош сън. Защото единственото, което искам, е моята огърлица, обаче единственият човек, който ме вижда и чува, отказва да ми помогне! — и ме поглежда с толкова силно обвинителен поглед, че усещам в себе си прилив на възмущение.

— Е, може би ако не се появяваш изневиделица и не се месиш в работата на този човек, разваляйки всичко, той може и да няма нищо против да ти помогне! Мислила ли си за това?

— Аз не съм развалила нищо!

— Напротив, развали!

— Научих те как се ядат стриди, нали?

— Нямах никакво желание да разбирам как се ядат шибаните стриди! Просто исках клиентът ми да не си тръгва така внезапно!

За момент Сейди изглежда като притисната в ъгъла. Обаче после брадичката й пак се вирва.

— Аз нямах представа, че ти е клиент. Помислих си, че ти е любовник!

— Е, ако искаш да знаеш, сигурно това е краят на моя бизнес. И не мога да си позволя нито хапка от тази глупава храна! Защото всичко се провали и вината е само твоя!

Протягам нацупено ръка към следващата стрида и започвам да откъсвам вътрешността й с вилицата си. А после хвърлям един поглед на Сейди. Надменността й изведнъж се е изпарила — свила е крака на стола, прегърнала е коленете си и е оборила унило глава на тях. Поглежда ме, но после отново свежда глава.

— Много съжалявам! — Гласът й е не по-силен от шепот. — Съжалявам, че ти причиних толкова много неприятности! Ако можех да се свържа с някой друг, веднага бих го направила!

Сега, разбира се, е мой ред да се почувствам ужасно.

— Виж какво — започвам. — Не че не искам да ти помогна, но…

— Това е последното ми желание! — отронва Сейди и вдига глава. Очите й са станала тъмни като кадифе, а устните й са оформили тъжен овал. — Всъщност това е единственото ми желание! Не искам нищо друго! Няма да те моля за нищо друго! Само моята огърлица! Не мога да си отида без нея! Просто не мога да… — Не довършва и извръща глава, като че ли няма сили да продължи изречението си. Или просто не иска. Най-вероятно.

Разбирам, че тук очевидно навлизаме в чувствителна за нея област, обаче аз съм изпълнена с твърде голямо любопитство, за да оставя нещата така.

— Когато каза, че не можеш да си отидеш без твоята огърлица, какво имаше предвид? „Да си отидеш“ като „да отидеш в съседната стая и да си починеш“, или „да си отидеш“ като в „преминавам в отвъдното“? — Усещам ледения й поглед и побързвам да се поправя: — Имам предвид в другия живот… тоест, в по-добрия, така де. Истинският… — Потривам нос, защото не се чувствам особено в свои води в тази сфера.

Божичко, ама това е минно поле! Как трябва да се изразя? Каква е политически коректната фраза в случая?

— Та… как точно стават тези неща, а? — опитвам различен подход.

— Нямам никаква представа как стават тези неща! Да не би да мислиш, че преди това са ми изпратили брошура с указания? — Гласът й звучи ледено, но в очите й забелязвам проблясък на неувереност. — Аз не искам да бъда тук! Току-що осъзнах, че съм тук! И единственото, което знам, е, че имам нужда от огърлицата си! Това е! А за да го постигна, се нуждая от помощта ти!

Настъпва мълчание, което продължава няколко минути. Аз преглъщам още една стрида, докато в мозъка ми циркулират разни смущаващи мисли. Като например: тя е моя пралеля. Това е нейното последно и единствено желание. Човек би трябвало да стори всичко възможно, за да изпълни последното и единствено желание на свой близък. Колкото и невъзможно и абсурдно да звучи то!

— Сейди… — изричам накрая бавно, — ако открия огърлицата ти, ще си отидеш ли? Ще ме оставиш ли на мира?

— Да!

— Завинаги?

— Да! — Очите й вече проблясват.

Кръстосвам строго ръце пред гърди и продължавам:

— Ами ако положа всички усилия да открия огърлицата ти, обаче не мога, защото е била изгубена преди милион години, или, което е още по-вероятно, изобщо не е съществувала, пак ли ще си отидеш?

Настъпва мълчание. Сейди като че ли се нацупва, когато отвръща:

— Напротив, съществувала е!

— Ще си отидеш ли? — настоявам аз. — Защото не възнамерявам да пропилея цялото си лято в някакво абсурдно търсене на съкровища!

През следващите няколко секунди Сейди ме гледа с присвити очи, опитвайки се да измисли нещо, с което да ме затапи. Обаче не успява.

— Много добре — изрича накрая.

— Окей. Значи се договорихме! — Вдигам чашата си с шампанско към нея и обявявам: — Пия за намирането на твоята огърлица!

— Хайде тогава! Давай! Търси! — подканя ме тя и започва да върти глава насам-натам, сякаш очаква от мен да започна да търся точно от тук, от ресторанта.

— Виж какво, не можем да се втурнем да търсим безразборно! Трябва да подходим научно към този случай! — Бръквам в чантата си, изваждам рисунката на огърлицата, която ми направи Марк, и я разгръщам на покривката. — Така. Сега помисли добре! Кога за последен път си я носила и къде?