Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twenties Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Софи Кинсела. Във вихъра на двайсетте

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Редактор и коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: AMG Adv.

ISBN: 978-954-771-222-5

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Има само един възможен отговор — не става въпрос за кристали, а за диаманти. Огърлицата е инкрустирана с редки антични диаманти и струва милиони лири стерлинги. Само това трябва да е! Защото не се сещам за никаква друга причина, поради която чичо Бил да държи толкова много на нея.

Минах чрез „Гугъл“ през всички уебсайтове за диаманти и бижута. Направо не е за вярване колко са готови да платят хората за един 10.5-каратов диамант, изкопан през 1920 година!

— Какъв беше размерът на най-големия камък в огърлицата? — питам за пореден път Сейди. — Приблизително.

Пралеля ми въздъхва шумно и най-сетне благоволява да отговори:

— Сантиметър — сантиметър и половина.

— А бляскав ли беше? Имаше ли някакви петна или помътнявания? Това би могло да се отрази драстично на стойността му.

— Откога се интересуваш толкова от стойността на моята огърлица? — поглежда ме подозрително Сейди. — Нямах усещането да си толкова користолюбива!

— Не съм користолюбива! — провиквам се възмутено. — Просто се опитвам да разбера защо чичо Бил се интересува толкова много от нея. Не би си губил времето за нищо.

— Какво значение има, щом не можем да я пипнем?

— Напротив, ще я пипнем! Обещавам ти!

Този път имам план, при това много добър. Откакто се върнахме от къщата на чичо Бил, съм впрегнала всичките си детективски умения. Първо, разбрах кога ще бъде следващото модно ревю на компанията на Диаманте. Този четвъртък в хотел „Сандърстед“, 18:30 часа, само с покани. Единственият проблем е, че Диаманте за нищо на света не би ме включила в списъка на гостите си, като се има предвид, че не съм нито фотограф от списание „Хелоу“, нито някое от нейните знаменити аверчета, нито пък мога да хвърля четири стотачки за една рокля. Така направих решителния си удар. Изпратих един съвсем приятелски имейл на Сара, в който й съобщих, че много бих искала да подкрепя братовчедка си в нейното модно начинание, за което искам разрешение да дойда и да поговоря с чичо Бил за това. Намекнах, че бих могла да се отбия за малко у тях, за да уточним подробностите. Може би утре? И за ефект добавих няколко усмихнати личица.

Сара автоматично ми изпрати отговор, подчертавайки, че чичо Бил е малко зает тези дни и аз за нищо на света не трябвало да ходя утре у тях, обаче тя щяла да говори с личната асистентка на Диаманте. И ето че докато се усетя, получих две покани за ревюто по частен куриер. Не можете да си представите как лесно можете да манипулирате хората, ако те си мислят, че нещо не си наред с главата!

Единствената спънка в този план е неговата втора и всъщност най-съществена точка — да говоря с Диаманте и да я убедя да ми даде огърлицата след шоуто. Тук стратегията ми буксува. Асистентката й отказва да ми каже къде е, отказва да ми даде и номера на мобилния й телефон. Твърди, че й била предала моето съобщение, но засега не съм получила никакъв отговор. В което няма нищо чудно, разбира се — защо Диаманте ще си прави труда да се обажда на някаква си госпожица Никоя, при това не милионерка, пък била тя и нейна братовчедка?!

Сейди отскочи няколко пъти до офиса на Диаманте в Сохо, за да види дали не може да я излови там заедно с огърлицата, но очевидно младата дама изобщо не стъпва там. Сейди казва, че било пълно с асистенти, а всички дрехи били изработвани от някаква компания в Шордич. Значи този обект трябва да бъде зачеркнат от нашия списък.

И така, остава ми само един изход — да отида на ревюто, да го изчакам да свърши, после да издебна Диаманте и някак си да я убедя да ми даде огърлицата.

Или… сещате се. Просто да я задигна.

С дълбока въздишка затварям уебсайта за скъпоценни камъни и се завъртам със стола си към Сейди. Днес тя е облечена в сребриста рокля, която, както стана ясно, много била искала, когато била на двайсет и една, обаче майка й отказала да й я купи.

Седи на перваза на отворения прозорец и поклаща крака над улицата. Роклята е без гръб — само две тънки сребристи презрамки минават през крехките й рамене, а на тила й има розетка. От всички призрачни дрехи, които е обличала, тази ми е любимата.

— Огърлицата би си вървяла страхотно с тази рокля — изричам, без да се замислям.

Сейди поклаща тъжно глава, но нищо не казва. Отпуснала е унило рамене, което, предвид последните събития, никак не е изненадващо. Бяхме толкова близо! Видяхме я! А после отново я изгубихме!

Наблюдавам я притеснено известно време. Знам, че Сейди никак не обича „да мърмори за разни неща“, но може пък да се почувства по-добре, ако поговори с някого. Само няколко думи.

— Би ли ми припомнила… защо тази огърлица е толкова специална за теб?

Известно време пралеля ми не казва нищо. Започвам да се питам дали изобщо е чула въпроса ми. Накрая внезапно се обажда:

— Вече ти казах — когато бях с нея, се чувствах красива. Чувствах се като богиня. Бляскава и неустоима! — Обляга се на рамката на прозореца и допълва: — Сигурно и ти имаш в гардероба си нещо, което те кара да се чувстваш като богиня.

— Ами… — смотолевям.

Истината е, че никога не съм се чувствала като богиня. Или, като стана въпрос, кой знае колко бляскава.

Сякаш разчела мислите ми, Сейди се обръща и оглежда критично дънките ми.

— Може би никога не си се чувствала така. Защо не вземеш за разнообразие да облечеш нещо истински красиво?

— Дънките ми са си много хубави! — потупвам ги отбранително. — Може и да не са точно красиви…

— Сини са! — Тя вече е възвърнала духа си и ме пронизва с поглед. — Сини! Най-грозният цвят в дъгата! Забелязвам, че днес целият свят се разхожда с тези отвратителни сини крака! Защо точно сини?

— Защото… — Свивам рамене. — Не знам.

Кейт напусна офиса доста рано, защото имала час при зъболекаря, и всички телефони мълчат. Може би и на мен ми е време да тръгвам. Поглеждам часовника си и душата ми се изпълва с въодушевление.

Оправям молива, втъкнат в косата ми, изправям се и оглеждам тоалета си. Чудата щампована тениска от „Ърбан Аутфитърс“. Сладък дребен медальон с жабче. Дънки и пантофки. Грим — в умерени количества. Идеално!

— Какво ще кажеш да излезем малко на разходка? — обръщам се с престорена небрежност към Сейди. — Виж колко хубав ден е навън!

— Разходка ли? — поглежда ме с присвити очи тя. — Каква точно разходка?

— Просто разходка!

И преди тя да е успяла да каже каквото и да било, затварям компютъра си, включвам служебния телефон на секретар и грабвам чантата си. Сега, когато планът ми е на път да се осъществи, усещам невероятна възбуда.

* * *

Отнема ни само двайсет минути да стигнем до Фарингдън и докато тичам нагоре по стъпалата на излизане от метрото, поглеждам часовника си. Пет и четирийсет и пет. Идеално!

— Какво правим сега? — следва ме крайно подозрителният глас на Сейди. — Мислех, че сме тръгнали на разходка.

— Така е. Отчасти.

Питам се защо трябваше да мъкна с мен и Сейди. Проблемът е, че може и да се нуждая от нея, ако ситуацията се усложни.

Насочвам се към ъгъла с главната улица и спирам.

— Какво чакаме сега?

— Никого! — изричам с престорено нехайство, без да си дам сметка, че се издавам. — Не чакаме никого! Просто… се мотаем. Гледаме как светът минава край нас. — Облягам се небрежно на близката пощенска кутия, за да й докажа тезата си, но после бързо се отдръпвам, защото се приближава жена, която иска да пусне писмо.

Сейди се появява пред мен и оглежда внимателно лицето ми, след това забелязва книгата в ръката ми и ахва.

— Знам какво правиш! Ти го следиш! Чакаш Джош! Нали?

— Просто поемам юздите на своя живот — отговарям, без да смея да я погледна. — Ще му покажа, че съм се променила. Когато ме види, ще осъзнае грешката си. Само почакай и ще видиш!

— Това никак не ми харесва! Ама никак не ми харесва!

— Би ли млъкнала, ако обичаш?!

Проверявам отражението си в близката витрина, слагам си още малко гланц, а после го попивам с кърпичка. Изобщо не възнамерявам да я слушам! Аз съм напълно готова за действие! Чувствам се с подновени сили. Всички тези пъти, когато се опитвах да вляза в главата на Джош, всички тези пъти, когато се опитвах да разбера какво всъщност иска от нашата връзка, а той непрекъснато ме отблъскваше… Но сега най-сетне знам какво точно иска! И знам как да накарам нещата между нас да заработят!

От онзи обяд насам аз съм тотално нов човек. Поддържам банята си в изряден ред и чистота. Престанах да пея под душа. Взех решение никога и за нищо на света да не споменавам за нечия друга връзка. Даже разгледах онази книга с фотографии на Уилям Егълстън, но мисля, че точно тя би дошла малко в повече точно днес. Поради което държа книга със заглавие „Лос Аламос“, която всъщност представя друга негова колекция. Джош ще ме види в съвсем различна светлина! Направо няма да повярва! Сега единственото, което остава, е по нарочна случайност да се сблъскам с него, когато той излиза от работа. Офисът му е на около двеста метра оттук.

Без да отлепям очи от входа, аз се насочвам към малка ниша до входа на един магазин, откъдето разполагам с перфектен изглед към всички, които отиват към станцията на метрото. Покрай мен минават двама колеги на Джош и аз усещам как стомахът ми се свива на топка. Всеки момент ще бъде тук!

— Слушай какво! — обръщам се настойчиво към Сейди. — Възможно е да се наложи да ми помогнеш мъничко!

— Какво искаш да кажеш с това „да ти помогна“? — вирва надменно брадичка тя.

— Да подтикнеш мъничко Джош. Да му кажеш, че ме харесва. За по-сигурно.

— И защо ще трябва да се нуждае от подтикване? — срязва ме тя. — Нали сама каза, че когато те види, той веднага щял да осъзнае грешката си?!

— Така е! — махвам нетърпеливо с ръка. — Но е възможно да не го осъзнае веднага! Може да се нуждае от… леко бутване. От начална скорост. — После, в прилив на вдъхновение, добавям: — Като старите коли! По твоето време! Спомняш ли си? Започваш да въртиш манивелата и въртиш ли, въртиш, докато внезапно двигателят се прокашля и тръгва. Сигурно си го правила милион пъти!

— С коли, а не с мъже! — изтъква тя.

— Същото е! Щом веднъж двигателят тръгне, всичко ще е наред! Сигурна съм… — Затаявам дъх. О, боже! Ето го!

Той върви бавно и замислено със слушалки в ушите, бутилка минерална вода в ръка и съвсем нова и адски готина чанта за лаптопа. Краката ми внезапно отказват да ме слушат, обаче нямам време за губене! Излизам бавно от скривалището си, после правя още една крачка напред и още една, и ето че се озовавам точно на пътя му.

— О! — Старая се да звуча максимално изненадана. — Ммм-мм… Здравей, Джош!

— Лара! — Той изтръгва слушалките от ушите си и застава нащрек.

— Бях напълно забравила, че работиш тук! — изчуруликвам и си лепвам свежарска усмивка. — Какво съвпадение!

— Д-д-да — измънква той.

Ама че човек! Защо трябва да бъде толкова подозрителен?!

— Знаеш ли, точно оня ден се бях сетила случайно за теб — побързвам да го успокоя. — За онзи път, когато се озовахме пред погрешната „Света Богородица“. Помниш ли? Когато джипиесът обърка всичко? Голям смях падна, нали?

Започвам да бъбря неудържимо. Внимавай, момиче, по-спокойно!

— Странна работа — изрича след кратка пауза Джош. — И аз си мислех за това онзи ден. — Погледът му пада върху книгата в ръцете ми и той се ококорва от изумление. — Това не е ли… „Лос Аламос“?

— О, да! — кимвам нехайно. — Онзи ден разглеждах у нас една фантастична книга, наречена „Демократична камера“, и снимките в нея толкова ми харесаха, че не се сдържах и си купих и тази. — Потупвам книгата с нежност, а после вдигам очи и уж едва сега ми е хрумнало, се провиквам: — Хей, май и ти много харесваше Уилям Егълстън, нали? — Сбърчвам невинно чело. — Или май беше някой друг, а?

Обожавам Уилям Егълстън! — натъртва бавно Джош. — Нали точно аз ти подарих „Демократична камера“?!

— Така ли? Да бе, вярно! — шляпвам се по челото. — Как можах да забравя такова нещо!

Забелязвам пълното му озадачение — лицето му е като отворена книга за мен. Той е в отстъпление. Значи е крайно време да продължа нападението.

— Джош, исках да ти кажа… — Поглеждам го със сконфузена усмивка. — Много съжалявам заради всичките онези есемеси, които ти пращах! Направо не знам какво ми стана тогава!

— Ами… — Джош се прокашля неловко.

— Ще ми позволиш ли да те черпя набързо едно питие? За да ти се реванширам? Без лоши чувства, нали?

Настъпва тишина. Почти виждам как текат мислите му. Съвсем разумно предложение. Безплатно питие. И тя изглежда съвсем нормална.

— Окей — кимва той и прибира айпода си. — Защо пък не?

Аз хвърлям един победоносен поглед на Сейди, която поклаща глава и прави недвусмислен знак, че ще ми клъцне главата, ако можеше. Е, обаче на мен изобщо не ми пука какво мисли тя!

Набутвам Джош в най-близката кръчма, поръчвам бяло вино за мен и бира за него и намирам една масичка в ъгъла. После вдигаме чаши и отпиваме, а аз отварям пакетче солени бисквитки.

— Заповядай! — поднасям с усмивка пакета на Джош.

— Благодаря. — Той прочиства гърло, очевидно изпитвайки крайно неудобство. — Как вървят нещата при теб?

— Джош! — Облакътявам се на масата, поглеждам го сериозно и отбелязвам: — Знаеш ли какво? Хайде да не анализираме всичко, става ли? Писнало ми е от хора, които непрекъснато анализират ли, анализират! Писнало ми е да разнищвам разговори! Просто живей! Наслаждавай се на живота! И много не му мисли!

Джош се вторачва в мен над чашата си, безсъмнено вече тотално зашеметен.

— Ама ти някога много обичаше да анализираш нещото — изрича. — Даже четеше едно списание, „Анализ“.

— Промених се — свивам простичко рамене. — При това в много отношения. Вече не си купувам толкова много гримове и кремове. Банята ми е почти празна. Даже наскоро си мислех, че трябва да попътувам нанякъде. Вероятно в Непал, не знам.

Сигурна съм, че си спомням как веднъж беше споменал за Непал.

— Искаш да пътуваш? — поглежда ме слисано той. — Но ти никога не си го споменавала!

— Е, отскоро съм такава — казвам този път съвсем искрено. — Просто се запитах защо ме е страх толкова много от приключения. По света има хиляди места, които трябва да се видят! Планини… градове… храмовете на Катманду…

— И аз много искам да видя Катманду! — възкликва той вече значително по-спокойно. — Даже точно това планирам за следващата година!

— Хайде бе! Сериозно? Ама това е жестоко!

И през следващите десет минути си говорим за Непал. Или поне Джош говори за Непал, а аз се съгласявам с всичко, което казва. И времето неусетно изтича. Когато той поглежда часовника си, и двамата вече сме зачервили бузи и се смеем. Изглеждаме истински щастлива двойка. Знам го, защото вече няколко пъти проверих отраженията ни в огледалото.

— Май вече трябва да тръгвам — изрича внезапно той. — Имам тренировка по скуош. Радвам се, че те видях, Лара!

— Аз също! Много ми беше приятно!

— Благодаря за питието! — Наблюдавам с лека паника как той взема чантата с лаптопа си.

Не така трябваше да свърши тази вечер!

— Идеята беше страхотна! — Усмихва се, а после се привежда, за да ме целуне по бузата. — Без лоши чувства! Ще се чуваме, нали?

Ще се чуваме ли?

— Пийни още една бира! — изричам, като се старая да не звуча толкова отчаяно, колкото се чувствам. — Набързо!

Джош обмисля за момент предложението ми, поглежда часовника си и накрая казва:

— Окей, набързо! Същото, нали?

И в мига, в който се насочва към бара, аз просъсквам: „Сейди!“, и й правя знак да се приближи. Досега седеше на бара, напъхана между двама бизнесмени с костюми на райета.

— Кажи му, че ме обича!

— Но той не те обича! — изрича Сейди с тон, сякаш обяснява нещо изключително простичко на изключително глупав човек.

— Напротив, обича ме! Просто го е страх да си го признае, дори и пред себе си! Но ти ни видя! Всичко вървеше прекрасно! Та ако може да получи просто едно леко побутване в правилната посока… Моля те, много те моля! — Вторачвам се умолително в нея. — След всичко, което направих за теб, не съм ли заслужила твоята помощ? Моля те!

От гърдите на Сейди се изтръгва дълбока въздишка и тя махва с ръка.

— Добре де!

И само части от секундата по-късно вече е при Джош и реве в ухото му:

Ти все още обичаш Лара! Направи голяма грешка! Все още обичаш Лара!

Виждам го как се сковава и тръска глава, опитвайки се да се отърве от шума в ушите си. Бръсва ухото си няколко пъти, започва да диша тежко и потрива лице. Накрая се обръща и ме оглежда внимателно. Изглежда така зашеметен, че ако не бях толкова притеснена, щях да се засмея.

Все още обичаш Лара! Все още обичаш Лара!

Когато донася напитките на масата ни и сяда срещу мен, изглежда като хипнотизиран. Дарявам пралеля си с благодарна усмивка и започвам да отпивам от виното си. Чакам Джош да ми се обясни в любов. Обаче той продължава да си стои вцепенено, вперил невиждащо поглед в далечината.

— Да не би да ти тежи нещо, Джош? — подтиквам го накрая нежно аз. — Защото, ако наистина нещо ти тежи, знаеш, че можеш да ми кажеш. Аз съм ти стара приятелка. Можеш да ми се довериш!

— Лара… — И спира.

Поглеждам отчаяно Сейди за още малко помощ. Той почти стигна до финала, почти е тук…

Ти обичаш Лара! Не се бори с чувствата си, Джош! Още я обичаш!

Челото на Джош се сбърчва. Едва си поема дъх. Имам чувството, че ще…

— Лара?

— Да, Джош? — смънквам смутено аз.

Хайде де, давай! Давай, по дяволите!

Джош преглъща тежко и изрича:

— Мисля, че допуснах голяма грешка. И мисля, че все още те обичам!

И въпреки че бях пределно наясно какво ще каже, в гърдите ми се надига една могъща романтична вълна, а в очите ми избликват сълзи.

— Аз също все още те обичам, Джош! — изричам с треперещ глас. — Винаги съм те обичала!

Не съм много сигурна дали той целува мен или аз целувам него, но внезапно телата ни се преплитат и ние започваме жадно да се изпиваме един друг — (Добре де, мисля, че аз го целунах първа). А после, когато накрая се отдръпваме, Джош изглежда още по-замаян и отпреди.

— Така — изрича след известно време.

— Така. — Преплитам нежно пръсти в неговите. — Това се казва обрат, нали?

— Лара, трябва да ходя на скуош… — Поглежда часовника си, макар и с огромно неудобство. — Трябва да…

— Не се притеснявай! — кимвам с върховно благородство. — Върви! Можем да говорим и после.

— Окей — кимва той. — Ще ти изпратя новия си номер.

— Страхотно! — усмихвам се аз.

Засега няма да повдигам въпроса защо му е трябвало чак да си сменя номера заради няколкото невинни текстови съобщения, които му пратих. Можем да поговорим за това и друг път. Няма защо да бързаме.

Когато той отваря телефона си, аз надниквам през рамото му и едва не подскачам от удивление. Той все още държи на екрана си нашата снимка! Той и аз. В планината, по ски екипи, по залез. Там сме по-скоро силуети, но съвсем ясно си спомням този момент. Цял ден карахме ски, а залезът беше забележителен. Помолихме един германец да ни направи снимка, а той похаби половин час да изнася лекции на Джош как да настройвал телефона си. И Джош е запазил снимката! През всичкото това време!

— Хубава снимка — изричам спокойно, като кимам към екрана на телефона му.

— Да, нали? — Очите на Джош омекват, когато я поглежда. — Винаги, когато я погледна, ме кара да се чувствам по-добър човек.

— Мен също — промърморвам тихичко.

Знаех си. Знаех си! Той наистина все още ме обича! Просто се е нуждаел от подтик! Нуждаел се е от по-голяма увереност. Нуждаел се е от някакъв вътрешен глас, който да му каже, че всичко ще бъде наред.

С кратък сигнал телефонът ми приема съобщението и ето че номерът на Джош излиза на моя екран. Не успявам да сдържа въздишката си на облекчение. Той се върна при мен! Отново е мой!

Излизаме от кръчмата, хванати за ръце, и спираме на ъгъла.

— Аз ще си хвана такси — казва Джош. — Искаш ли да…

Тъкмо се каня да кажа: „Страхотно! Ще се возим заедно!“. Но после новата Лара ме спира: Не бъди прекалено настойчива! Дай му пространство за дишане!

Поклащам глава и изричам:

— Не, благодаря. Аз и без това съм в другата посока. Обичам те! — И целувам пръстите му един по един.

— И аз те обичам! — кимва той.

Таксито спира и Джош се привежда към мен, за да ме целуне. Едва тогава влиза.

— Чао! — помахвам му, когато колата се отдалечава.

А когато се обръщам, ми идва да запея от щастие. Ние отново сме заедно! Аз отново съм с Джош!