Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (12)

Дванайсета глава

Нещо не се връзва! Няма никакъв смисъл! Откъдето и да го погледнеш, изглежда пълна лудост!

Възможно ли е този Чарлз Рийс наистина да е бил чичо Бил, но под прикритие? И защо той ще се представя пред Сейди с измислено име? И най-вече — защо после няма да каже на никого за това свое посещение?

А що се отнася до предположението, че той може да има нещо общо с изчезването на нейната огърлица… Така де, ало! Та той е мултимилионер! Защо му е да краде някаква си стара огърлица?!

Идва ми да започна да си удрям главата в стената, за да накарам парченцата от пъзела да се наместят по местата си. Ала тъй като точно в този момент се намирам в луксозната, карана от шофьор лимузина, изпратена ми от чичо Бил, вероятно ще се въздържа. И без това докато стигна дотук, се наложи да преживея истински кошмар. Затова не искам да излагам на опасност каузата си.

Никога досега не се бях обаждала на чичо Бил, затова първоначално не бях много сигурна как точно да се свържа с него. (Повече от ясно е, че нямаше начин да попитам мама и татко, защото те веднага ще настоят да разберат защо искам да се видя с чичо Бил и защо изобщо съм ходила в старческия дом на Сейди, и за какво, за бога, говоря — каква огърлица?!) Затова просто звъннах в централния офис на компания „Лингтън“, накрая успях да убедя някого, че съм съвсем истинска и не лъжа, свързах се с един от преките му асистенти и помолих да си запиша час за среща с чичо Бил.

Все едно исках да видя президента! В рамките само на час получих шест имейла от шест различни асистенти, които координираха времето, променяха времето, променяха мястото на срещата, организираха кола, предупреждаваха ме да си нося личната карта, предупреждаваха ме, че нямам право да си просрочвам уговореното време, питаха каква напитка „Лингтън“ ще пожелая да ми бъде сервирана в колата…

И всичко това — само за някаква си десетминутна среща!

Не мога да отрека, че лимузината си я бива! Все едно съм рок звезда. Има си две меки седалки, разположени една срещу друга, телевизор и охладен ягодов шейк, който си бях поръчала. Бих си позволила да изпитам даже и благодарност, само дето татко веднъж подхвърли, че чичо Бил винаги изпращал коли за хората, които искали срещи с него, за да може в мига, в който му писнат, да ги изпрати по живо, по здраво у дома.

— Уилям и Майкъл… — обажда се замислено Сейди от седалката срещу мен. — Оставих всичко на тези момчета в завещанието си.

— Така е — кимвам. — Мисля, че чух за това.

— Е, надявам се да са ми благодарни. Би трябвало да е доста.

— Ужасно много! — излъгвам, припомняйки си един случайно доловен разговор между мама и татко. Очевидно всичко е било погълнато от таксите за старческия дом, ала Сейди надали би искала да чуе точно това. — И са на седмото небе!

— Има защо! — кимва тя и се обляга доволно назад.

Миг по-късно колата напуска главния път и се приближава към огромни порти от ковано желязо. Докато лимузината спира на пропуска, към нас се приближава дежурният охранител.

Сейди надниква зад мен към къщата и възкликва:

— Господи боже мой! — Поглежда ме изумено, като че ли някой си прави шега с нея. — Тази къща е доста голяма, не мислиш ли? Как, по дяволите, е станал толкова богат?

— Казах ти — промърморвам тихо, докато подавам личната си карта на шофьора.

После той я предава на охраната и двамата започват да оглеждат документите ми и мен, сякаш съм опасен терорист.

— Каза ми, че имал кафенета — сбърчва нос Сейди.

— Да. Обаче хиляди. По целия свят. Много е прочут!

Кратка пауза, след което Сейди отбелязва:

— Много щеше да ми хареса и аз да съм прочута.

В гласа й се долавя такава нега, че почти отварям уста, за да изрека: „Може пък някой ден да станеш“, когато се сещам как стоят нещата и побързвам да я затворя. Изпълвам се с тъга. Защото за нея няма нито ден повече, нали така?!

Към този момент колата вече пърполи по алеята на имението и аз не мога да се сдържа да не залепя нос за прозореца в истинско детинско удивление. Идвала съм в дома на чичо Бил само няколко пъти през целия си живот и очевидно всеки път забравям колко впечатляващо и заплашително място е той. Къщата е с огромни колони, петнайсет спални и приземен етаж, в който има два басейна. Цели два, моля ви се!

Казвам си, че за нищо на света не трябва да се стягам и притеснявам. Все пак това е само къща. А той просто е човек като всеки друг.

Само дето всичко тук е във величествени мащаби! Наоколо се редят морави и фонтани, група градинари подкастрят живия плет, а когато лимузината приближава входа, висок тип в черен костюм и очила с дискретен микрофон, прикрепен към тях, слиза по безупречно белите стъпала, за да ме посрещне.

— Лара! — Стиска ръката ми, сякаш сме стари приятели. — Приятно ми е, аз съм Деймиън. Работя за Бил. Той няма търпение да те види. Ще те отведа директно в работното крило. — И докато тръгваме по хрущящия под краката ни чакъл, той добавя уж небрежно: — И за какво точно си искала да говориш с Бил? Като че ли на никого не му е станало много ясно.

— Това е… хммм… личен въпрос. Съжалявам.

— Няма проблеми! — пуска ослепителна усмивка той. — Страхотно. Сара, идваме! — изрича в микрофона си.

Страничното крило е точно толкова впечатляващо, колкото и главната къща, само дето е в различен стил — стъкло, модерно изкуство и водна каскада от неръждаема стомана. И сякаш точно по часовник оттам излиза да ни посрещне момиче, също безупречно облечено в черен костюм.

— Здравей, Лара! Добре дошла! Аз съм Сара.

— Оставям те в добри ръце, Лара! — заслепява ме Деймиън отново със зъбите си и се оттегля с хрущене по чакъла.

— За мен е голяма чест да се запозная с племенницата на Бил! — започва да нарежда Сара, докато ме води в сградата.

— О! Ами… благодаря!

— Не знам дали Деймиън ти го е споменал — продължава тя, като ме кани на едно канапе и сяда срещу мен, — но се питах дали би могла да ми кажеш темата, за която искаш да говориш с Бил. Задаваме този въпрос на всички негови гости. За да можем да го подготвим, да направим съответните проучвания, ако се налага… С други думи, това улеснява живота на всички ни.

— Всъщност Деймиън не забрави да ме попита. Но както казах и на него, разговорът е личен. Съжалявам!

Любезната усмивка на Сара не помръдва и на йота, когато казва:

— Но не би ли могла просто да подскажеш насоката? Да ни дадеш някаква представа?

— Не желая да говоря за това с когото и да било друг — отвръщам и усещам, че се изчервявам. — Съжалявам, наистина, но въпросът е семеен.

— Разбира се! Няма проблеми! Би ли ме извинила за момент?

Оттегля се в ъгъла на приемната и я виждам как промърморва нещо в микрофончето си. Сейди се плъзва към Сара за миг, а после се връща обратно при мен. И за моя огромна изненада пралеля ми се залива от смях.

— Какво става? — питам тихичко. — Какво казва тя?

— Каза, че на пръв поглед не си изглеждала опасна, но за всеки случай трябвало да извикат допълнителна охрана!

— Какво? — не успявам да се сдържа да не възкликна и Сара автоматично се завърта на пета и ме оглежда подозрително.

— Няма нищо! — помахвам й жизнерадостно. — Аз просто… кихнах! — После свеждам глава и продължавам разговора със Сейди: — И какво друго каза?

— Според нея ти си имала зъб на Уилям. Нещо за някаква работа, която той не ти бил дал.

Да му имам зъб ли? За работа?

Поглеждам я слисано и минава известно време, докато се сещам за какво става въпрос. На погребението! Ама, разбира се!

— Последния път, когато чичо Бил ме видя, аз съобщавах за убийство насред едно погребение. Сигурно е раздрънкал наляво и надясно, че съм пълен психопат!

— Сладко, не мислиш ли? — изкисква се Сейди.

— Изобщо не е смешно! — срязвам я аз. — Сега разбирам защо всички си мислят, че съм дошла да го убия или нещо подобно. Даваш ли си сметка, че всичко е по твоя вина?! — поглеждам пралеля си аз, но веднага млъквам, когато забелязвам, че Сара се приближава към мен.

— Здравей, Лара! — Гласът й звучи звънливо, но напрегнато. — Един от асистентите на Бил ще остане при вас по време на срещата, за да си води бележки. Имаш ли нещо против?

— Виж какво, Сара — изричам, като се старая да звуча колкото ми е възможно по-разумна и спокойна. — Аз не съм психопат! И нямам зъб на никого в този свят! Нямам нужда някой да си води бележки по време на разговора ни! Просто искам да си поговоря със собствения си чичо на четири очи. Пет минути ми стигат! Повече не искам!

За момент настъпва мълчание. Професионалната усмивка на Сара продължава да си стои залепена за лицето й, но очите й започват да шарят между вратата и мен. Накрая отсича:

— Окей! Ще направим нещата по твоя начин!

Забелязвам, че докато сяда, намества слушалката в ухото си — за всеки случай.

— Е, как е леля Труди? — питам, колкото да убия времето. — Тук ли е?

— Труди замина за къщата във Франция за няколко дена — отговаря веднага Сара.

— А Диаманте? Ако има време, бихме могли да пием по кафе и да си побъбрим. — Всъщност нямам никакво желание нито да пия кафе с Диаманте, нито да си бъбря с нея. Просто искам да докажа на охраната, че съм си съвсем нормална и обикновена жена.

— Искаш да видиш Диаманте? — Очите на Сара започват да шарят като обезумели. — Сега?!

— Само за по едно кафе, ако е тук, разбира се…

— Ще се обадя на асистентката й. — Сара скача, отдалечава се в ъгъла, мърмори нещо в микрофона си, а после почти автоматично се връща при мен. — Опасявам се, че в момента на Диаманте й правят маникюра. Предлага да се видите следващия път.

Да бе, как ли пък не! Та тя дори не се обади на асистентката на моята братовчедка! Започвам да съжалявам тази Сара. Изглежда толкова нервна, сякаш са я наели за детегледачка на лъв. През ума ми минава пакостливата мисъл да извикам внезапно „Горе ръцете!“, само и само да я видя колко бързо ще се хвърли на пода и ще извади пистолета си. Но вместо това изричам:

— Имаш много хубава гривна! Необичайна е!

— Да, нали?! — Тя протяга ръка и разтърсва двата сребърни диска на верижката си. — Не си ли ги виждала още? Гривните са от новата колекция „Две малки монети“. От януари месец във всяко кафене „Лингтън“ ще има щанд с продуктите от тази серия. Сигурна съм, че Бил ще ти подари и на тебе една такава гривна! Между другото, има и медальон, и тениски, и подаръчни комплекти с две малки монети в ковчеже…

— Звучи страхотно! — изричам учтиво. — Очевидно нещата вървят добре.

— О, да! Серията „Две малки монети“ има зашеметяващ успех! — изрича със светнали очи Сара. — Както изглежда, ще се превърне в достоен конкурент на всички други серии „Лингтън“! Знаеш ли, че Холивуд ще прави филм по книгата?

— Аха! — кимам приятелски. — Даже чух, че ролята на чичо Бил щяла да се изпълнява от Пиърс Броснан.

— Да не говорим за риалити шоуто — то непременно ще се превърне в хит! Защото посланието му е вдъхновяващо! И как няма да бъде, щом всеки, който пожелае, може да тръгне по пътя на Бил! — Очите на Сара блестят и очевидно вече е забравила, че трябва да се страхува от мен. — Всеки може да грабне две малки монети и да реши да промени бъдещето си! И принципът може да бъде приложен и за семействата, и за бизнеса, и за икономиката… Знаеш ли колко водещи политици се обадиха на Бил, откакто излезе книгата му? И всеки иска да знае как може да приложи неговата тайна за собствената си страна! — Снишава почтително глас и допълва: — В това число и президентът на Съединените щати!

— Президентът се е обадил на чичо Бил?! — не мога да се сдържа да не ахна аз.

— Е, по-точно неговите хора — свива рамене тя, раздрънква гривната си и добавя: — Всички отдавна смятаме, че на Бил му е крайно време да влезе лично в политиката. Има толкова много неща, които може да предложи на този свят! Истинска привилегия е да се работи за него!

Няма съмнение, че това момиче е с безвъзвратно промит мозък.

Поглеждам към Сейди и я забелязвам как се прозява отегчено.

— Мисля, че ще избухна! — съобщава ми тя и преди да съм успяла да кажа каквото и да било, се изпарява.

— Окей — кима Сара, заслушана в слушалката си. — Тръгваме! Бил е готов да те приеме, Лара!

Изправя се и ми прави знак да я последвам. Тръгваме по един коридор, по чиито стени се редят картини, подозрително напомнящи за истински Пикасо, а след това се озоваваме в друга, по-малка приемна. Придърпвам си надолу полата и си поемам дълбоко дъх. Давам си сметка, че нервността ми е напълно абсурдна. Така де, нали отивам при чичо си! Имам пълното право да го видя. И нямам никаква причина да се чувствам по какъвто и да било начин, освен спокойна…

Да, ама не! Краката ми треперят и имам чувството, че всеки момент ще припадна.

Сигурно ще да е от вратите — твърде големи са. Не са като нормалните врати. Издигат се чак до тавана — огромни блокове бледо полирано дърво, които от време на време се отварят и затварят и от тях излизат и влизат някакви хора.

— Това ли е офисът на чичо Бил? — кимам по посока на вратите.

— Това е външният офис — отговаря с усмивка Сара, — а ти ще се срещнеш с него във вътрешния офис. — Отново слуша нещо в слушалката си, застава нащрек и промърморва: — Водя я вътре!

И отваря една от огромните врати. Води ме в просто административно помещение със стъклени стени, две бюра и двама готини типове на тях, единият от които е облечен с тениска от серията „Две малки монети“. И двамата вдигат очи и се усмихват учтиво, но нито един не спира да пише. Стигаме до друга гигантска врата и спираме. Сара поглежда часовника си. А после, сякаш цепеща секундата, чука и отваря.

Озовавам се в обширен, светъл кабинет със сводест таван, стъклена скулптура на един подиум и канапета в нишата в дъното. Шестима мъже в костюми тъкмо се изправят от столовете си, като че ли приключващи някаква делова среща. А там, зад масивното бюро, седи чичо Бил. Изглежда невероятно млад в сивото си поло и дънките си. Днес е още по-загорял, отколкото на погребението, косата му както винаги е гарвановочерна, а в едната си ръка държи чаша кафе с марката „Лингтън“.

— Много благодаря за отделеното време, Бил! — изрича благоговейно един от мъжете. — Оценяваме го!

Чичо Бил дори не си прави труда да отговори — само вдига благосклонно ръка, сякаш е папата. И докато мъжете се изнизват в индианска нишка, като че ли от нищото в кабинета се материализират три момичета в черни униформи и само за трийсетина секунди разчистват цялата маса. През това време Сара ме отвежда до един стол.

Изведнъж и тя е станала нервна като мен.

— Племенницата ви Лара — промърморва по посока на чичо Бил. — Иска разговор на четири очи. Деймиън взе решение да й даде пет минути, но за съжаление не разполагаме с никакви предварителни бележки. — Снишава още повече глас и добавя: — Тед е в бойна готовност. Имаме и допълнителна охрана…

— Благодаря, Сара! Ще се оправим! — прекъсва я чичо Бил и насочва вниманието си към мен. — Лара! Заповядай, седни!

Докато се настанявам, усещам как Сара се изнизва зад гърба ми и как вратите се затварят с тихо свистене.

Настъпва тишина, нарушавана единствено от чичо Бил, който пише нещо на своето блекбъри. За да убия времето, плъзвам поглед по стената, превърната в мемориал на чичо Бил и познанствата му с известни хора. Мадона, Нелсън Мандела, националният отбор на Англия…

— Е, Лара — вдига най-сетне глава той, — какво мога да направя за теб?

— Аз… хммм — Прочиствам си гърлото. — Аз бях…

Бях си подготвила толкова много превъзходни уводни думи! Но сега, когато съм тук, в неговата светая светих, всичко като че ли се е изпарило от главата ми. Чувствам се като парализирана. Това не е шега — намирам се пред самия Бил Лингтън! Великият магнат, който си има милиони неща за вършене на главата, като например да казва на президента на Съединените щати как да ръководи страната си. От къде на къде ще ходи в някакъв си старчески дом и ще краде огърлицата на една стара дама?! Какво изобщо съм си мислела?!

— Лара? — смръщва се в очакване чичо ми.

О, боже! Трябва да го направя! Не мога да не го направя! Това е като скачане от трамплин! Стисни носа си, задръж дъха си и скачай!

— Миналата седмица ходих в старческия дом на леля Сейди — изричам светкавично. — Оказва се, че само преди няколко седмици тя е имала посетител, който е приличал изцяло на теб, обаче се е казвал Чарлз Рийс и нещо не ми се връзваше, та реших да дойда и да те попитам…

Не довършвам. Чичо Бил ме гледа с такъв ентусиазъм, сякаш внезапно съм свалила дрехите си, оказала съм се с поличка от тръстика и се каня да заиграя хула.

— Исусе Христе! — промърморва. — Лара, все още ли поддържаш версията, че Сейди е била убита? Затова ли е всичко това? Защото аз наистина нямам време… — И протяга ръка към телефона си.

— Не, не е това! — изписквам с пламнало лице, твърдо решена да не се отказвам. — Изобщо не мисля, че е била убита. Отидох там, защото… защото се почувствах много виновна, че никой не се е интересувал от нея и не е ходил да я види. Имам предвид, когато е била жива, разбира се. А после в книгата за посетителите видях и друго име на нейната страница, а сестрите казаха, че човекът приличал точно на теб и аз просто… се зачудих… Нали се сещаш… Зачудих се…

Когато спирам, усещам, че сърцето ми вече бие в ушите ми.

Бавно, много бавно чичо Бил връща телефонната слушалка на мястото й. В продължение на няколко секунди го наблюдавам как се опитва да измисли какво да ми каже.

— Е, както изглежда, и двамата сме си мислели за едно и също нещо — изрича накрая, като се облята спокойно на стола си. — Ти си напълно права. Наистина ходих да видя Сейди.

Зяпвам от изумление.

Резултат! Имам автоматичен резултат! Мисля, че трябва да стана частен детектив.

— Но защо си използвал името „Чарлз Рийс“?

— Лара! — поглежда ме чичо Бил и търпеливо въздъхва. — Навън имам много почитатели. Знаеш, че съм знаменитост. Има много неща, които правя, без да разгласявам. Благотворителни жестове, посещения по болниците… — Разтваря ръце. — Когато искам да остана анонимен, аз винаги ставам „Чарлз Рийс“. Представяш ли си каква суматоха щеше да настане в старческия дом, ако знаеха, че Бил Лингтън идва лично да посети старата дама? — И ми намигва съзаклятнически, при което аз не мога да не му върна усмивката.

Да, като че ли се връзва. Чичо Бил си е като същинска рок звезда. Няма съмнение, че ако иска да остане анонимен, трябва да приеме някакъв псевдоним.

— Но защо не сподели поне със семейството?! По време на погребалната служба каза, че никога не си ходил при леля Сейди!

— Да, знам — кима той. — Имах си основателни причини за това. Не исках останалата част от семейството да се чувства виновна, че и те не са се сетили да го направят. Особено баща ти! Той може да бъде много… докачлив понякога.

Докачлив ли? Татко никога не е бил докачлив!

— Не мисля, че с татко би имало проблеми — изричам сдържано.

— О, да, той е страхотен! — побързва да замаже положението чичо Бил. — Абсолютно фантастичен! Обаче надали е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън! Съчувствам му!

В душата ми се надига възмущение. Той е прав. Да, не е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън — защото Бил Лингтън е едно арогантно копеле!

Изобщо не трябваше да му се усмихвам! Ядосвам се, че няма никакъв начин да върна усмивката си назад.

— Мисля, че няма защо да съчувстваш на татко — отбелязвам колкото ми е възможно по-учтиво. — Защото той не се самосъжалява. Справил се е отлично с всичко в своя живот!

— Знаеш ли, че започнах да използвам баща ти като пример в моите лекции — прави се на замислен чичо Бил. — Две момчета. Израснали в едно и също семейство. С едно и също образование. Единствената разлика между тях е, че едното от тях е искало да постигне нещо. Едното от тях е имало мечта.

Звучи така, сякаш репетира реч за някое промоционално дивиди. Още малко и ще се пръсне от самочувствие. И от къде на къде всички ще искат да приличат на Бил Лингтън, ако смея да попитам?! Може пък мечтата на някои хора е да не показват лицето си, хилещо се от всевъзможни чашки за кафе по целия свят!

— Е, Лара — фокусира се той отново върху мен, — за мен беше удоволствие да се видим. Сара ще те изпрати…

Това ли е? Срещата ми завърши? Та аз дори не съм стигнала още до въпроса за огърлицата!

— Има и още нещо — побързвам да кажа.

— Лара…

— Изобщо няма да те бавя, обещавам! Само се питах, когато си бил при леля Сейди…

— Да? — Виждам как търпението му се изчерпва. Поглежда часовника си и докосва някакъв бутон на клавиатурата си.

О, господи! И как сега да го кажа?

— Знаеш ли нещо за… — Опитвам се да намеря подходящите думи. — Така де, виждал ли си… или може би да си взел — погрешка, разбира се… една огърлица? Дълга огърлица със стъклени мъниста и медальон с водно конче?

Очаквам да стана свидетел на поредната снизходителна въздишка, на празен поглед или на някой пренебрежителен коментар. Обаче изобщо не очаквам да го видя как се вкаменява. Не очаквам да го видя как настръхва и очите му започват да шарят като на подплашено теле.

Докато наблюдавам реакцията му, аз също се втрещявам от изумление. Значи той знае за какво говоря! Той знае за огърлицата!

Ала точно в следващия момент уплахата изчезва от очите му и той пак придобива обичайната си престорена любезност. Реакцията е толкова мигновена, че се питам дали не съм си въобразила онова предишно изражение.

— Огърлица значи, а? — Отпива спокойно от кафето си и пише нещо на клавиатурата си. — Искаш да кажеш нещо, принадлежало на Сейди?

Усещам, че цялото ми тяло настръхва. Ама какво става тук, моля ви се?! С очите си видях, че той знае за какво става въпрос! Сигурна съм! Защо сега се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал?!

— Да. Просто едно старо бижу, което се опитвам да издиря. — Нещо дълбоко в мен ми подсказва да запазя самообладание и да се правя на незаинтересована. — Сестрите в старческия дом споменаха, че била изчезнала, та… — Не отлепям очи от чичо Бил, очаквайки някаква издайническа реакция, обаче той се владее перфектно.

— Интересно. И защо толкова ти трябва тази огърлица? — пита с нехаен тон.

— О, няма особена причина. Просто видях една снимка на Сейди от сто и петия й рожден ден, на която е с нея, та си казах, че би било хубаво да открия огърлицата.

— Любопитно. — Ръцете му спират да пишат. — Може ли да видя тази снимка?

— Опасявам се, че не я нося.

Този разговор става все по-странен. Имам чувството, че съм на тенискорта и двамата с чичо ми си подхвърляме небрежно топки, полагайки неистови усилия да не цапардосаме противника.

— Е, аз пък се опасявам, че нямам представа за какво ми говориш — отсича чичо Бил и оставя чашката си с кафе на бюрото, за да покаже, че аудиенцията е свършила. — Но времето ми е ценно, затова предлагам да смятаме разговора за приключен.

Бутва назад стола си, обаче аз не помръдвам. Той знае нещо за тази огърлица! Сигурна съм, че знае! Но какво мога да сторя аз? С какви варианти за действие разполагам?

— Лара? — Той вече е застанал до стола ми и чака.

Макар и неохотно, аз се изправям на крака. Когато се приближаваме до вратата, тя се отваря като по магия. Посреща ни Сара, зад която пристъпва от крак на крак Деймиън с блекбъри в ръка.

— Всичко наред ли е? — пита веднага той.

— Да, всичко е наред! — потвърждава чичо Бил. — Поздрави баща си от мен, Лара! Довиждане!

Сара ме хваща за лакътя и започва лекичко да ме избутва от кабинета на господаря си. С всяка следваща секунда шансовете ми се изпаряват. В отчаянието си сграбчвам бравата на вратата, обръщам се към чичо Бил и изричам:

— Жалко за тази огърлица, не мислиш ли? — Гледам го право в очите, надявайки се да провокирам някаква реакция. — Какво според теб се е случило с нея?

— Лара, ако бях на твое място, бих забравил за тази огърлица — изрича мазно той. — Сигурно се е изгубила преди много време. Деймиън, влез!

Деймиън се стрелва покрай мен и двамата мъже се запътват към другия край на кабинета. Вратата вече се затваря. Вторачвам се в чичо Бил и ми идва да се пръсна на парчета от безсилие.

Но какво става тук, за бога?! Какво се върти около тази огърлица?

Трябва да говоря със Сейди, при това веднага! Още в тази минута. Въртя глава насам-натам, но от нея няма и следа. Типично! Сигурно си е намерила някой мускулест градинар и сега го опипва.

— Лара! — изрича Сара с напрегната усмивка. — Би ли свалила пръстите си от бравата, ако обичаш? Не можем да затворим вратата.

— А, да! — промърморвам и пускам бравата. — Само не се паникьосвай! Не възнамерявам да инсценирам седящ протест!

В очите на Сара проблясва уплаха при думата „протест“, което тя автоматично се опитва да замаже с изкуствен смях. Да, на тази жена й е крайно време да напусне работата при чичо Бил. Прекалено нервна е станала.

— Колата ти вече те очаква — изрича. — Ще те отведа.

Мамка му! Ако тя ме ескортира до колата, няма никакъв начин да се измъкна и да подуша наоколо. Да се поразровя в чекмеджета и шкафове.

— Едно кафе за из път? — пита Сара, докато вървим през приемната.

Едва сподавям желанието си да кажа: „Да, благодаря! Един «Старбъкс», ако обичаш!“.

Вместо това се усмихвам и изричам:

— Не, благодаря.

— Е, за нас беше удоволствие, че беше наш гост, Лара. — От престорената й любезност започва да ми призлява. — Заповядай и някой друг път!

Да бе, ще заповядам! Нали всъщност иска да каже: „Никога повече да не си припарила тук!“?!

Шофьорът на лимузината ми отваря вратата и аз тъкмо прекрачвам, когато пред мен се материализира Сейди и блокира пътя ми. Прическата й е леко поразрошена и едва си поема дъх.

— Намерих я! — обявява мелодраматично.

— Какво си намерила? — заковавам се аз с един крак в лимузината.

— В къщата е! Видях я в една стая на горния етаж, на една тоалетка! Моята огърлица е тук!

Втрещявам се. Да, знаех си! Знаех си, че тук има нещо!

— Напълно ли си сигурна, че е твоята огърлица?

— Разбира се, че съм сигурна! — провиква се възмутено тя и започва да жестикулира по посока на къщата. — Можех да си я взема! Дори се опитах да си я взема! Но, разбира се, не можах… — Цъква с език от безсилие.

— Лара, има ли някакъв проблем? — Отново Сара. Бърза надолу по стълбите. — Да не би нещо с колата да не е наред? Невил, всичко наред ли е? — обръща се смръщено към шофьора.

— Всичко си е съвсем наред! — размахва отбранително ръце той. — Тя просто започна да си говори сама!

— Желаеш ли друга кола, Лара? — Забелязвам, че Сара вече полага огромни усилия да съхрани любезните си маниери. — Или да бъдеш откарана някъде другаде? Невил би могъл да те закара навсякъде! А може би ще пожелаеш да го използваш за целия ден?

Да, тази жена определено няма търпение да се отърве от мен.

— Колата си е съвсем наред, благодаря! — изричам жизнерадостно. А после промърморвам тихичко: — Влизай в колата! Не можем да говорим тук!

— Моля? — смръщва се Сара.

— Аз само… телефона. Хендсфри, нали знаеш! — И докосвам ухото си, след което бързо се вмъквам в колата.

Вратата се затваря и секунда след това ние се отправяме тържествено към портите на имението. Поглеждам дали стъклената преграда е вдигната, след което се отпускам назад в седалката, поглеждам към Сейди и възкликвам:

— Това е невероятно! Как я намери?

— Просто отидох да поразгледам — свива рамене тя. — Прегледах всички шкафове и чекмеджета, дори и сейфа.

— Влизала си в сейфа на чичо Бил?! — ахвам аз. — Аууу! И какво има там?

— Разни хартии и отвратителни бижута — махва пренебрежително с ръка пралеля ми. — Тъкмо се канех да се откажа, когато на излизане минах покрай една тоалетка и случайно я зърнах.

Направо не мога да повярвам! Кожата ми не ме побира от яд! Чичо Бил си седеше срещу мен и без да му мигне окото, ме лъжеше, че не знае нищо за тази огърлица! Мошеник! Лъжец!… Дааа, трябва ни план за действие! Бръквам в чантата си и вадя оттам бележник и химикалка.

— Тук нещо става! — отбелязвам, докато междувременно записвам в бележника си на нова страница и с големи букви „ПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЕ“. — Със сигурност има някаква причина, поради която той я е откраднал, и причина, поради която сега лъже! — Потривам отчаяно чело. — Но каква? Защо тази огърлица е толкова важна за него?! Знаеш ли нещо друго за нея? Да не би да има някаква история… някаква колекционерска стойност?

— Това ли е всичко, което смяташ да направяш? — избухва внезапно Сейди. — Да говориш и да опяваш? Просто трябва да я вземем! Трябва да прескочиш прозореца и да я вземеш! Веднага!

— Моля? — Вдигам очи от бележника си.

— Няма да бъде никак трудно — допълва уверено Сейди. — Можеш да си събуеш обувките.

— Ясно.

Кимвам. Но ако трябва да бъда честна, не се чувствам особено добре подготвена за подобен ход. Да се върна веднага в къщата на чичо Бил? Без да си съставя план?

— Единственият проблем е — изричам след кратък размисъл, — че той има много охрана, аларми и други подобни неща.

— Е, и?! — поглежда ме с присвити очи Сейди. — Да не би да те е страх от няколко аларми?

— О, не! — побързвам да отрека. — Разбира се, че не!

— О, страх те е! — избухва саркастично тя. — Честно да ти призная, никога през живота си не бях виждала подобна задръстенячка като теб! Не искаш да пушиш, защото било опасно! Носиш предпазен колан в колата, защото било опасно! Не ядеш краве масло, защото било опасно!

— Не съм казвала, че кравето масло е опасно! — срязвам я възмутена аз. — Просто… нали знаеш… зехтинът има по-добри мазнини…

Не довършвам. Презрението, изписано върху лицето на пралеля ми, е твърде непоносимо.

— Та ще се покатериш ли през онзи прозорец, за да вземеш огърлицата ми? — повтаря тя.

— Да — отговарям само с една идея закъснение. — Разбира се, че ще го направя.

— Е, какво чакаш тогава? Спри колата!

— Престани да ме командваш! — срязвам я набързо. — И без това тъкмо това се канех да направя!

Привеждам се напред, отварям стъклената преграда между мен и шофьора и казвам:

— Извинете, но в коли обикновено ми става лошо. Бихте ли спрели, за да изляза, моля? Ще се прибера с метрото. — Когато забелязвам смръщеното му лице в предното огледало, побързвам да го успокоя: — Не си мислете, че не харесвам карането ви или нещо подобно! Вие сте страхотен шофьор! Карате наистина много… много гладко!

Колата спира, шофьорът се обръща към мен и изрича несигурно:

— Заповедта ми е да ви откарам до вратата на дома ви!

— Не се притеснявайте! — махвам с ръка, като излизам. — Просто имам нужда от малко чист въздух! И много благодаря!

Вече съм на тротоара. Затварям вратата с трясък и помахвам любезно на горкия човечец. Той ме стрелва с подозрителен поглед, после прави троен завой и се насочва обратно към къщата на чичо Бил. Веднага щом се изгубва от погледа ми, аз се връщам обратно, като се старая да остана незабележима. Щом завивам зад ъгъла и зървам портите на имението на чичо Бил, се заковавам на място.

Портите са затворени и са доста масивни. Охраната не възнамерява да мърда от мястото си. Навсякъде се виждат камери. Човек не може просто да влезе в къщата на чичо Бил. Значи ми трябва стратегия. Поемам си дълбоко дъх и тръгвам към портите с най-невинната физиономия на света.

— Здравейте! Пак съм аз, Лара Лингтън! — изричам в интеркома за пешеходци. — Глупаво е, но си забравих чадъра!

Само след секунда охраната ми отваря входа за пешеходци и се привежда от прозорчето.

— Току-що говорих със Сара — казва. — Тя не си спомня нищо за вашия чадър, но вече идва насам.

— Няма нужда, аз ще я пресрещна! — изчуруликвам весело и тръгвам напред, преди той да успее да каже каквото и да било.

Така. Първото препятствие е преодоляно.

— Кажи ми, когато той отмести поглед от мен! — промърморвам на Сейди. — Кажи „сега“!

— Сега! — виква тя след броени секунди и аз се плъзвам светкавично в страничния шубрак. Правя няколко крачки в тревата, после се хвърлям на земята, претъркулвам се зад живия плет и се заковавам на място като същинска екшън героиня.

Сърцето ми бие като лудо. И дори не ми пука, че целите ми бедра са в синини. През живия плет зървам Сара да бърза по хрущящия чакъл с притеснено изражение на лицето.

— Къде е тя? — чувам гласа й пред портите.

— … преди секунда беше тук… — Озадаченият охранител.

— Ха!

Ама това „ха!“ може и да се окаже за мен. Като нищо ще започнат да ме търсят с ротвайлери!

— Къде е? — прошепвам към Сейди. — Насочвай ме! И се оглеждай за нежелани елементи!

Тръгваме напред през моравата по посока на къщата. Вървим на прибежки и прикляквания — тук редица жив плет, там водна каскада, още по-нататък поредната скъпарска скулптура, спечелила някаква награда. Когато някой мине покрай мен, замръзвам на място и затаявам дъх. Засега никой не ме забелязва.

— Ето там!

Завиваме зад ъгъла и Сейди кима по посока на френските прозорци на първия етаж. Всичките са широко отворени и извеждат на тераса със стъпала, които пък водят към градината. Значи в крайна сметка няма да ми се наложи да се катеря по бръшлян. Изпълва ме леко разочарование. Тъкмо се бях подготвила…

— Пази ми гърба! — измънквам под нос към Сейди.

Събувам обувките си, примъквам се крадешком към стъпалата и ги вземам на два скока. После бавно и внимателно приближавам към френските прозорци, затаила дъх.

Ето я!

Лежи си на тоалетката, вътре в стаята. Дълги, двойни редици мъниста от проблясващо жълто стъкло, с изящен медальон във формата на водно конче, инкрустирано със седеф и обсипано с кристали. Огърлицата на Сейди! Вълнуваща и вълшебна, точно както я описа тя! Въпреки че е малко по-дълга, отколкото си я бях представяла, а няколко от мънистата са леко поизтъркани.

Взирам се в нея, преизпълнена от вълнение. След всичкото това време! След всичкото това търсене и надежди! След като тайничко съм се питала дали изобщо съществува… Ето я, тук е! Само на няколко крачки от мен! Бих могла просто да се пресегна и да я взема, без дори да влизам в стаята!

— Изумителна е! — обръщам се към Сейди със сподавен глас. — Това наистина е най-красивото нещо, което някога…

— Вземи я! — провиква се тя и започва да размахва отчаяно ръце. Огърлиците на врата й се раздрънчават. — Престани да говориш! Вземи я!

— Добре де, добре.

Дръпвам още малко френските прозорци, правя няколко предпазливи крачки вътре и тъкмо се пресягам да взема огърлицата, когато внезапно чувам стъпки, бързо приближаващи стаята. И само след някакви си наносекунди вратата се отваря. Мамка му! Някой идва!

В паниката си аз се дръпвам обратно на терасата и се снишавам встрани.

— Какво правиш? — вика Сейди отдолу. — Вземай огърлицата!

— Някой влезе в стаята! Ще го изчакам да излезе!

Сейди мигновено се озовава до прозореца и пъхва глава в стъклото на френските прозорци.

— Това е прислужницата! — изпепелява ме с поглед тя. — Трябваше да я вземеш!

— Ще я взема веднага щом тя излезе! Не се паникьосвай! Само наблюдавай.

Плъзвам гръб по стената, като се моля прислужницата или която и да е там да не вземе внезапно да реши да излезе на терасата, за да подиша чист въздух, и мисля за евентуални извинения в случай, че това стане.

Сърцето ми се разхлопва, когато забелязвам, че френските прозорци започват да се движат. Обаче не се отварят. Затварят се с тихо прищракване. А следващото, което чувам, е ключ в ключалката.

О, не!

Не, не и пак не!

— Тя те заключи отвън! — развиква се Сейди и започва да се щура между стаята и терасата. — А сега си отиде! Заключено е!

Разтърсвам френските прозорци, но те са стабилно заключени.

— Идиотка! — разпищява се Сейди, не на себе си от ярост. — Ти си пълна глупачка! Защо просто не я грабна още тогава?!

— Канех се! — срязвам я аз. — А ти трябваше да пазиш пред вратата, за да следиш да не идва някой!

— И сега какво ще правим?

— Не знам! Просто не знам!

Настъпва тишина. Двете се гледаме, едва поемайки си дъх.

— Трябва да си обуя обувките — изричам накрая.

Слизам по стъпалата и нахлузвам обувките си. А горе на терасата Сейди продължава да влиза и да излиза от стаята, като че ли няма сили да се раздели с огърлицата си. Накрая все пак се предава и се присъединява към мен на тревата. В продължение на няколко секунди нито една от нас не смее да погледне другата.

— Съжалявам, че не можах да действам достатъчно чевръсто и да я грабна — промърморвам накрая.

— Е — изрича Сейди, очевидно полагайки огромни усилия да бъде любезна, — може би грешката наистина не беше изцяло твоя.

— Хайде да заобиколим къщата! Може да успеем да се вмъкнем от някое друго място. Влез и провери дали брегът е чист!

Когато Сейди изчезва, аз тръгвам бавно по тревата точно покрай стената на къщата. Напредвам бавно, тъй като всеки път, когато минавам покрай някой прозорец, ми се налага да се снишавам и да пълзя по корем. Макар че това надали ще помогне, ако налетя на някого от охраната.

— Ето те и теб! — измъква се Сейди от стената пред мен. — Познай какво!

— Исусе! — хващам се за сърцето аз, умряла от страх. Поглеждам я накриво и питам: — Какво?

— Чичо ти! Наблюдавах го внимателно. Току-що ходи в сейфа в стаята си. Оглежда се, оглежда се, но накрая очевидно не откри онова, което търсеше. После затвори вратата с трясък и започна да крещи името на Диаманте. Момичето, де. Странно име — допълва, като сбръчква нос.

— Да, моята братовчедка — кимвам. — И също твоя праплеменница.

— Тя пък беше в кухнята. Чичо ти заяви, че искал да си поговори нещо лично с нея и изгони целия персонал. После я попита дали е бърникала в сейфа му и дали не е взела нещо оттам. А след това допълни, че една стара огърлица му липсвала и я попита дали тя не знае нещо по този въпрос.

— О, господи! — ахвам. — И? Какво каза тя?

— Тя каза, че не знае, обаче той не й повярва.

— Може би наистина лъже — отбелязвам замислено и мозъкът ми защраква като обезумял. — Може би онази стая, където беше огърлицата, да е нейната.

— Именно! Затова трябва да я вземем още сега, преди той да осъзнае къде може да я търси и отново да я заключи в сейфа си! В момента там няма никой! Целият персонал се изнесе от района — очевидно ги тресе голям страх от техния господар. Така че можем да си обикаляме колкото искаме.

Нямам никакво време да разсъждавам дали идеята е добра или не. С разтуптяно сърце тръгвам след Сейди към страничния вход. Озоваваме се в перално помещение, голямо точно колкото целия ми апартамент. Сейди ми прави знак да мина през летящата врата, откъдето тръгваме по някакъв коридор, а после вдига ръка и ме спира. Застава нащрек. Чувам гласа на чичо Бил. Крещи. И с всяка следваща дума крясъците му стават все по-силни.

— … личен сейф… безопасност… как смееш… кодът беше само за спешни случаи…

— … не е честно! Ти никога не ми позволяваш нищо!

Това е гласът на Диаманте, който звучи все по-близо и по-близо. Инстинктивно се втурвам към близкия стол и се снишавам зад него. Коленете ми треперят. В следващия момент тя излиза в коридора. Облечена е в чудата, асиметрична розова мини поличка и символична тениска.

— Щом толкова искаш огърлица, ще ти купя! — продължава да крещи чичо Бил, който върви след нея. — Няма проблеми! Кажи ми какво искаш и Деймиън ще го намери…

— Винаги това повтаряш! — пищи срещу него братовчедка ми. — Никога не ме слушаш! Тази огърлица е перфектна! Трябва ми за следващото ревю на новата ми колекция! Цялата се базира на идеята за пеперудки и други насекоми! В случай че още не го знаеш, аз съм творец!

— Щом си такъв голям творец, скъпа — изрича чичо Бил с неприкрит сарказъм в гласа, — защо трябваше да наемам трима дизайнери, за да ти правят роклите?

Вцепенявам се от изумление. Какво? Диаманте ползва други дизайнери! И веднага след това се питам как не съм могла и сама да се досетя за това.

— Те са… шибани… асистенти! — пищи в отговор тя. — Идеите са си мои! И тази огърлица ми трябва…

— Само да си посмяла да излезеш с нея, Диаманте! — извисява се заплашително гласът на чичо Бил. — И само да съм разбрал, че пак си влизала в сейфа ми! Веднага ми предай огърлицата!

— Ще има да вземаш! А на Деймиън можеш да му предадеш да го духа! Мръсно жиголо!

След тази тирада братовчедка ми се втурва по стъпалата, плътно следвана от Сейди.

Чичо Бил изглежда толкова бесен, сякаш е обладан от зъл демон. Диша тежко и на пресекулки, размахва ръце във въздуха и гледа с кървясали очи към голямото стълбище. Има толкова безпомощен и абсурден вид, че ми идва да се изхиля.

— Диаманте! — крещи. — Веднага ела тук!

— Да го духаш! — достига до него далечен глас.

— Диаманте! — Чичо Бил също тръгва по стъпалата след нея. — Стига вече! Няма да търпя…

— Тя я взе! — Сейди неочаквано се озовава до ухото ми. — Взе я! Трябва да я настигнем! Ти мини отзад! Аз ще охранявам предния вход!

Едва успявам да се изправя на треперещите си крака, но накрая хуквам обратно по коридора, откъдето влязохме, минавам през пералното помещение и излизам на моравата. Втурвам се като светкавица и заобикалям къщата, без изобщо да ми пука дали някой ще ме види или не. И се заковавам ужасено на място.

Мамка му!

Диаманте е скочила в черно порше кабриолет и се насочва по чакъла право към централния вход на имението. Портите от ковано желязо бързо се отварят.

— Неее! — не успявам да сдържа воя си аз.

Докато минава през портите, Диаманте прави знака на победата с една ръка и в следващата секунда вече е на улицата. В другата й ръка зървам огърлицата на Сейди — увита около пръстите й, проблясваща под лъчите на слънцето.