Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (8)

Осем

Том нямаше геймбой. Знаех това, знаеше го и Дейвид, а го гледахме как играе от известно време на закуска, но нито неговото, нито моето съзнание отчете невъзможността на това, което виждахме. Аз дори и не отидох на работата с усещането, че има нещо гнило, което не мога съвсем точно да фиксирам. Ще ми се да мога да твърдя, че майчинската ми интуиция ме е накарала да вдигна телефона, с цел да се уверя, че всичко е наред, но случаят не беше такъв. Вдигнах телефона, защото звънеше, и осъзнах, че Том няма геймбой едва когато Дейвид ми се обади, за да ми каже, че сме поканени на разговор с директорката на училището относно серията кражби на сина ни.

— Какво е откраднал? — попитах Дейвид.

— Ами, да почнем с оня геймбой — каза той.

Когато в четири пристигнахме в училището, на масата бяха сложени цяла камара крадени вещи. Напомняше на някоя от онези игри, при които трябва да запаметиш възможно най-много предмети. Геймбоят беше там, но също така и една-две видеокасети, компактдиск на „Ес Клъб 7“, едно тамагочи, всички варианти на играта покемон, фланелка на Манчестър Юнайтед, полупразни пакетчета бонбони и което беше най-странно, портфейл, съдържащ ваканционните снимки на някакъв съученик.

— Те пък за какво ти бяха? — попитах Том, но както се и очакваше, той вдигна рамене.

Знаеше, че е сгрешил и се беше свил на стола, но целият му вид издаваше яд. Едно от нещата, заради които винаги ме е боляло за Том, е, че когато е сгафил, винаги те гледа съсредоточено и един ден установих, че това, което търси, е мекота в погледа, доказателство, че въпреки неодобрението на постъпките му, все пак го обичаше. Днес обаче това го нямаше. Не срещна погледа на никой в стаята.

— По принцип, отмъквал е всичко, което не е било заковано за пода — каза директорката. — Както можете да се досетите, в момента не е особено популярен сред съучениците си.

Джийни Фийлд беше приятна, интелигентна, внимателна жена и винаги беше казвала особено добри думи за нашите деца, отчасти, подозирам, защото не й създаваха грижи. Ходеха редовно на училище. Проявяваха интерес в часовете. Не се биеха. Прибираха се навреме вкъщи. А сега Том се беше превърнал в поредната напаст, която отнемаше от времето и енергията й и това ме караше да се чувствам още по-нещастна.

— По някакъв начин да се е променила обстановката вкъщи?

Откъде би трябвало да се започне? От срамния разговор с баща му? Обсъждането при кой родител ще живее в случай на развод? С появата на Добрата новина? Погледнах към Дейвид, за да го уведомя, че на него се пада честта да опише нещастните събития през последните няколко месеца по начин, който да не обиди никой в стаята, и той смутено се намести на стола си.

— Да, имахме малки затруднения. — С ужас установих, че откакто се беше запознал с Добрата новина, Дейвид смяташе предотвратяването на неудобството за буржуазен предразсъдък, с който не искаше да има нищо общо.

— Том, би ли ни изчакал отвън, ако обичаш? — казах бързо.

Том не помръдна. Хванах го за ръка, вдигнах го на крака и го изведох от стаята. Дейвид се опита да протестира, но аз му направих знак с глава и той млъкна.

— Убеден съм, че Кейти няма да има нищо против, ако споделя, че тя имаше любовна връзка.

— Всъщност имам.

Исках да го знае, ако ще и само за протокола.

— Да — каза Дейвид, безкрайно изненадан, — но, вината беше моя. Не бях грижовен съпруг, проявявах сприхавост. Не я обичах и уважавах достатъчно.

— Ами то… случват се такива работи — каза Джийни, която определено предпочиташе да разговаря с въоръжени с ножове дилъри на наркотици, родители на някое неграмотно, сексуално вманиачено извергче.

— Но… аз… Недостатъците си ги разбрах, когато се запознах с моя духовен лечител, и мисля, че вече съм се е променил. Нали така, Кейти?

— О, да, променил си се — произнесох уморено.

— А духовният лечител сега и живее у нас и ние… ние преразглеждаме някои от аспектите в начина ни на живот и… Като се замисля, може би този процес леко е разстроил Том.

— Да, бих казала, че това е едно от възможните обяснения — каза Джийни.

Погледнах към нея, изражението й беше особено. Знаеше го номера с бялото вино.

Почука се на вратата и Том се върна обратно в стаята.

— Свършихте ли? — попита той. — Имам предвид с нещата, които не трябва да слушам? Това, на мама за гаджето, и всичко останало?

Всичко сведохме поглед към пода.

— Седни, Том — каза Джийни.

Том седна в ъгъла на стаята, на стол, който беше в гръб на всички нас, така че се наложи да се обърнем, за да го гледаме. — Разговаряхме за това какво би могло да те накара да направиш тези неща. За това дали нещо не те прави нещастен в училище или вкъщи, или…

— Нямам нищо — внезапно ядосано каза Том.

— В какъв смисъл? — попита го Джийни.

— Нямам нищо. Вкъщи. Непрекъснато ги подарява — кимна той по посока на баща си.

— Ех, Том — въздъхна Дейвид. — Това е глупаво. Та ти имаш толкова много неща. Затова решихме да се отървем от някои от тях.

— Чакай малко. — Изпусках нещо. — Да не би да се опитваш да кажеш, че освен компютъра, има и друго?

— Ъхъ. Цели камари.

— Не бяха цели камари — каза Дейвид, но нетърпението в гласа му го издаде.

— И кога стана това?

— Миналата седмица. Накара ни да извадим всичките си играчки и да отделим половината.

— Защо не ми каза? — Въпросът ми беше адресиран повече към Том, отколкото към Дейвид.

— Каза ни да не ти казваме.

— Защо го слушате? Знаете, че е лунатик.

Джийни се изправи.

— Мисля, че ще е по-добре тези неща да бъдат обсъдени вкьщи — произнесе деликатно тя. — Но като гледам, доста работа ви чака.

 

Оказа се, че по-голяма част от нещата, които са подарили — пак на женския приют, — бяха боклуци или поне неща, с които вече не играеха. Според Дейвид Моли била тази, която вдигнала летвата — смятала, че подаръците щели да бъдат безсмислени, ако не са наистина хубави играчки, неща, с които двамата обичат да си играят. Така че се договорили (договорка, към която Том, макар и с известна неохота, се присъединил) да подарят по нещо от наистина любимите си играчки. Дал си количката с дистанционно управление и веднага съжалил за това. Значи такова, изглежда, беше сложното психологическо обяснение за престъпния му живот — дал някои неща и след те потърсил компенсация.

Като се върнахме вкъщи, си поговорихме малко с Том и получихме необходимите гаранции по отношение на бъдещото му поведение. Уговорихме също така и подходящо наказание (никаква телевизия за една седмица, никакво Семейство Симсън за един месец). Но не със сина си исках да разговарям.

— Вече нищо не разбирам — казах на Дейвид, когато останахме сами. — Ще се наложи да ми обясниш. Защото не разбирам какво точно се опитваш да постигнеш с всичко това.

— Кое всичко?

— Превръщаш децата ни в изроди. Моля те, не казвай, че всички останали са изроди, моля те, не казвай това, умолявам те! Защото не е така. Не може да е така, освен ако думата „изрод“ не означава това, което винаги е означавала. (Но пък тогава, изродско ли е да не искаш да гледаш Стани богат, когато всички останали го гледат? Изродско ли е да смяташ бигмаковете за негодни за ядене, когато милиони хора почти не се хранят с друго? Ха-ха! Не, не е, защото аз мога да опиша кръг в кръга — и така се пада, че кръгът обхваща всички с конкретния ми пощенски код — и бих поставила себе си в мнозинството, а не в малцинството. От друга страна, само едно мъничко кръгче мога да опиша, което да обхваща хора, които искат да подарят другиму неделния си обяд и детските си играчки и това е кръгчето, което обхваща единствено нашия дом. Ето каква е моята дефиниция за „изрод“. А започва също така прогресивно да се превръща и в дефиницията ми за „самотен“)

— Толкова ли е изродско да се притесняваш за това, което става навън?

— Нямам нищо против да се притесняваш. Притеснявай се до смърт, щом искаш. Това, което създава проблеми, е, че се опитваш да направиш нещо по въпроса.

— Кажи ми тогава какъв според теб е проблемът?

— Какъв според мен е проблемът? Нима не виждаш никакьв проблем?

— Виждам нещо, което може на теб да ти изглежда като проблем, но за мен не е.

— Това, че синът ти се превръща в Диджей Хитрия шмекерджия за теб не е ли проблем?

— Ще спре да взима неща. Става дума за по-глобални проблеми.

— Ето какво не разбирам. Кои са тези по-глобални проблеми?

— Не мога да обясня. Все се опитвам, но не мога. Просто… просто става въпрос за това човек да иска да живее друг живот. По-добър живот. Този, който ние живеехме, беше погрешен.

— Ние? Ние?! Ти си този, който пишеше изгъзения роман. Ти беше този, който водеше рубрика за това колко всички са ужасни. Аз се опитвах да помагам на болните.

Знаех как звучах, но той ме вбесяваше. Аз съм добър човек. Лекар съм. Знам, бях изневерила на мъжа си, но това не ме прави лоша, това не значи, че трябва да раздам всичко, което притежавам, или да стоя и да гледам как децата ми раздават всичко, което притежават…

— Знам, много искам от теб. Може би прекалено много. Може би не е честно и ще решиш, че повече не издържаш. Това си е твоя работа. Но вече нищо не мога да направя по въпроса. Просто… прогледнах, Кейти. Живеех безсмислен живот.

— И къде му е краят на всичко това?

— Не е в това въпросът?

— А в какво е въпросът? Обясни ми, моля те, защото просто не разбирам.

— Въпросът е… въпросът е в това, което усещам. Не ме интересува крайния резултат. Просто не искам да умра с мисълта, че дори не съм се опитал. Не вярвам в рая или каквото е там. Но въпреки това, искам да съм от тези, които изкарват успешно приемния изпит. Разбираш ли ме?

Разбира се, че го разбирах. Нали съм лекар.

По-късно, докато бях полузаспала, започнах да сънувам сън за всичките хора на този свят, които живееха лошо — всички дилъри на дрога, производители на оръжие и корумпирани политици, всички, плъзнали навсякъде цинични копелета, които с едно докосване на Добрата новина се променят така, както Дейвид се промени. Плаши ме този сън. Защото се нуждая от тези хора — те ми служат за компас. На юг има светци, медицински сестри и учители в държавни училища, на север са директорите на тютюневите концерни и озлобените драскачи на весникарски колони в местната преса. Моля ви, не ми отнемайте посоката север, защото ще остана да плувам безцелно в пространството, загубена в страната, където да направиш или да не направиш нещо наистина си има свой смисъл.

 

Следващият ден беше четвъртък, денят в седмицата, когато работя само до обяд и затова, когато Том се върна от училище, го помолих да се поразходим. Хич нямаше желание, а и идеята тотално го объркваше — „За какво пък ще се разхождаме? Къде толкова ще ходим?“ — и ако беше начисто, щеше да ми откаже. Но беше сгазил лука, знаеше го, а е достатъчно умен, за да разбере, че ако една разходка до близкия парк по някакъв начин може да му помогне, то подобно начинание си заслужава усилието.

Болно ми е, но трябва да си призная, че напоследък привързаността ми към Том и Моли беше намаляла. Осъзнах го преди време. Винаги съм мислела, че е напълно нормално. Как би могло чувствата ми към това тихо, от време на време намусено дете да бъдат същите, които имах към усмихнатия му, чудесен двегодишен предшественик? Но сега вече не бях толкова уверена в това. Започвах да се чудя дали всъщност той не би трябвало да е по-обичлив и дали причината за липсата на подобна обичливост не се крие в нещо непривлекателно у него или в нещо немайчинско у мен.

— Не съм виновен аз, така че не казвай, че съм — рече той, когато се бяхме отдалечили на десет метра от къщи. Да, без съмнение би трябвало да е по-мил, отколкото беше.

— Защо да не си виновен?

— Защото татко е виновен. И Добрата новина.

— Те ли откраднаха нещата?

— Не, но те ме накараха да ги открадна.

— Те те накараха? Как?

— Знаеш как ме накараха.

— Кажи ми.

— Лишиха ме.

— Какво значи „лишиха“?

— Като онези деца в училище. Ти каза, че са лишени.

Веднъж ме попита защо една група момчета в училище непрекъснато си изпросваха наказание и аз — неблагоразумно може би в ретроспективен план — внесох в разговора идеята за „лишените“ от разни неща. Смятах, че това е дълг на всяка правилно разсъждаваща майка. Излиза, че просто го бях снабдила със смекчаващо вината обстоятелство за престъпните му деяния.

— Това е друго.

— Защо да е друго?

— Защото…

— Каза, че вкъщи им липсвали много неща и затова се държали така. А сега аз нямам разни неща вкъщи. И затова правя тези неща.

— Мислиш, ще нямаш достатъчно неща вкъщи?

— Вече нямам.

Започна искрено да ми писва от либерализъм. Сложно е, уморително е и довежда до погрешна интерпретация от страна… на потайни, разглезени дечица. А и подхранва съмнения, а пък на мен и от съмнения вече ми писна. Искам увереност, така, както Дейвид има увереност, или както Маргарет Тачър имаше навремето увереност. За какво му е на човек да е като мен? Като хората като мен? Защото ние почти винаги сме убедени, че грешим, почти винаги сме убедени, че ще отидем в ада, въпреки че ненормално голяма част от мислите ни в будно състояние са насочени към това да постигнем противоположния резултат. Знаем кое е правилно, но не го правим, защото е прекалено трудно, защото изисква прекалено много и дори опитът да се излекуват госпожа Кортенза или Щурия Брайън не е гаранция за нищо, така че някакси всеки ден завършвам с разход, а не с печалба. Днес научих, че съм лишила от обич децата си и че някакси съм успяла да насърча едно от тях да краде от съучениците си, в това време, в което Дейвид се опитваше да спаси бездомните. Но въпреки това продължавах да живея с вярата, че съм по-добра от него.

— Том, започваш да се превръщаш в едно отвратително мрънкащо дете — казах му аз, без обяснение и без да си призная, че е творение на едни отвратителни, мрънкащи възрастни.

Завършихме разходката си без повече да проговорим.

 

Не бяхме сядали на маса с приятели, откакто се появи Добрата новина, но в петък вечер отидохме у Андрю и Кам на вечеря. Добрата новина остана вместо бавачка. Той сам предложи, а и децата, изглежда, нямаха нищо против, пък и предвид, че всъщност не успяхме да уредим нещо друго, предложението беше прието с охота.

Андрю и Кам са хора като нас, и то до болка прилични на нас. Андрю заема несигурна позиция на дъното на медийната стълбица, но всъщност не е чак толкова несигурна, защото ако се препъне, то няма да падне от толкова високо и няма нито той, нито семейството му особено много да пострадат от това. Има месечна рубрика за нови книги в мъжко списание за фитнес, което съответно го прави най-малко четения литературен критик в света. Разбира се, пише и друго, и то отдадено — пиеса, не роман — което значи, че Дейвид го вижда повече като брат по съдба, а не толкова като заплаха. Това дава възможност — даваше възможност — двамата радостно да злословят какви ужасни филми са гледали или какви ужасни книги са чели и това по чуден начин им осигуряваше взаимна подкрепа и другарско отношение, вместо да бъде просто неприятно. Кам работи като управител в Националната здравната служба и горе-долу е готина, но нямаме много общо помежду си — тя е вманиачена на тема здравеопазване и никога не е искала да има деца, докато аз се радвам всеки път, когато имам възможност да не говоря за работа, стига да има друга тема за разговор, включително и тази за децата. Отнасяме се добре една към друга, защото и двете осъзнаваме стойността на отношенията ни, имайки предвид озлобените ни, обезверени мъжки половинки.

Обаче мъжът ми внезапно се бе преобразил и вече не беше нито озлобен, нито обезверен. Андрю още не знаеше за това. Обади се, покани ни, приех, затворих телефона и нямах възможност да му кажа за чудото от Финсбъри Парк. Дейвид не изглеждаше да е особено притеснен. В колата на път към тях (нормално взимаме такси, но напоследък Дейвид не показва никакво желание да пие, като изключим някоя и друга случайна чаша вино, така че той караше) внимателно го попитах дали възнамерява да каже на Андрю за Добрата новина.

— Защо?

— Ей така. Просто питам.

— Мислиш ли, че не трябва?

— Не. Имам предвид… нали знаеш, така че ако искаш, кажи му.

— Ще бъда напълно честен с теб, Кейти. Открих, че ми е доста трудно да говоря за това. Или поне да говоря, без да приличам на изрод, така де, чудак.

— Да.

— Как мислиш, защо е така?

— И представа си нямам.

— Хората са слепи, не мислиш ли?

— Сигурно е заради това. Може би тогава ще е по-добре да не засягаш тази тема.

— Мисля, че си права. Преди да съм… преди да съм усвоил езика, с който правилно да говоря по нея.

Някои мускули по тялото ми се отпуснаха, а дори не бях усетила, че съм напрегната, въпреки че все още имах усещането, че предстоящата вечер щеше да е трудна.

— А за какво мислиш да говорите?

— Моля?

— За какво мислиш, че ще говорим? Как ще мине вечерта?

— Откъде да знам? Странен въпрос, Кейти. И преди си ходила на вечеря в чужди домове. Знаеш как става. Просто темите сами изникват и ние ги подемаме.

— На теория е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нормално така става. Но когато се виждаме с Андрю и Кам, влизаме, след това Андрю казва, че еди-кой си е чекиджия и новата му книга е боклук, а ти казваш, че около новия филм на някой си друг се вдига излишен шум — въпреки че в девет от десет случая знам, че не си го гледал, — а Кам и аз седим и се усмихваме, а понякога направо се смеем, ако казвате нещо смешно, а не просто злобарско, след това ти се напиваш и казваш на Андрю, че е гений, след което Андрю се напива и ти казва, че ти си гений, след което се прибираме вкъщи.

Дейвид се изкикоти.

— Глупости!

— Е, добре, тогава.

— Наистина ли? Така ли виждаш вечерите ни с Андрю и Кам?

— Това не е просто мое виждане.

— Съжалявам, ако мислиш така.

— Въпросът не е какво мисля, а какво става.

— Ще видим.

Влязохме, предложиха ни нещо за пиене и ние, седнахме.

— Как си? — попита Кам.

— Добре сме, струва ми се — отговорих аз.

— Значи по-добре от онзи шибаняк Дж. — самодоволно произнесе Андрю.

Ето колко му трябваше — „Добре сме“, защото да сме добре, му дава възможност да говори за някой, който не е добре. Дж. е знаменит писател, на който знаменито не му върви напоследък. Новия му роман получи единодушно гадни критики и не можа да намери място сред класациите на бестселърите. В това време жена му го напусна заради един от по-младите му съперници. Предишният Дейвид би отпил дълбоко от тази чаша, но новият просто изглеждаше смутен.

— Да — със съжаление каза Дейвид. — Нещо не му върви, нали?

— Да — потвърди Андрю.

И тогава — вероятно, защото Дейвид по свой начин все пак обърна малко внимание на това, че Дж. нещо не му върви, но не и на това, че Дж. е шибаняк, той с надежда повтори:

— Шибаняк.

— Вие как сте? — попита Дейвид.

Андрю изглеждаше сериозно объркан. На два пъти даде тон за злобеене и на два пъти не получи подкрепа. Опита още веднъж.

— Е, по-добре сме от оня шибаняк Дж. — каза той и се засмя на собствената си шега.

— Това е добре. Радвам се.

Андрю злобно се изкикоти, все едно, яе Дейвид бе захапал стръвта.

— Прочете ли литературната хроника в Съндей Таймс? Майко, на негово място бих си изхвърлил компютъра през прозореца и бих емигрирал.

— Не съм я чел.

— Някъде тук се размотаваше. Мислех да я поставя в рамка. Да ти я намеря ли?

— Не, няма нужда.

Нормално досега Кам и аз щяхме да сме ги оставили да го разнищят и четворката щеше спретнато да се е разделила на две половинки по пол, но сега нямаше никакво „я“ за разнищване, така че останахме тихичко да седим и да слушаме.

— Как така си го изпуснал?

— Ами… аз… ами престанах да чета този тип хроники. Прекалено съм зает.

— Ха, ха, схванах. Постави ме на място.

— Не, не, не. Съжалявам. Не исках да намеквам, че хората, които имат време да четат литературни хроники са по някакъв начин, нали знаеш, са по-нисши. Нямам намерение да съдя който и да било.

— Нямаш намерение да съдиш, който и да било? — развеселено се засмя Андрю.

Дейвид, човекът, който оглавяваше Върховния съд и бе тартор на всички съдници казваше, че не искал да съди, който и да било. По всичко личеше, че Андрю мисли точно така и поради тази причина извиси понятието „ирония“ на нови, неподозирани нива.

— Как така изведнъж стана прекалено зает, за да четеш хрониките? С какво се занимаваш?

— В момента… Ами опитвам се да работя върху кампания в квартала за осиновяване на бездомни деца.

Последва пауза. Андрю и Кам съсредоточено се взряха в лицето на Дейвид, преди смехът им отново да избухне, този път и от страна на двама им. Реакцията им определено жилна Дейвид. Ушите му почервеняха, все едно всеки кикот беше въоръжен с бодил, който се забиваше в мозъка му.

— Като каза, че работиш по кампанията — провлече ехидно Андрю, — да не би да имаш предвид, че се опитваш да я спреш?

— Не — хрисимо отвърна Дейвид, — опитвам се да я организирам.

Първите кълнове на съмнение вече се появиха по лице на Андрю.

— В какъв смисъл?

— Ами, дълга история. Някой друг път ще ти разправям.

— Ясно.

Настъпи дълга, дълга пауза.

— Да ядем ли?

 

Ето списък на хората, които Андрю и Дейвид до момента са определили за бездарни, надценени или просто чекиджии: Оейзис, Ролинг Стоунс, Пол Макартни, Джон Ленън, Роби Уилямс, Кингсли Еймис, Мартин Еймис, Ивлин Уо, Обърон Уо, Салман Ружди, Джефри Арчър, Тони Блеър, Гордън Браун, Уилям Шекспир (но справедливо е да се отбележи, че те презират само комедиите и някои от историческите му пиеси), Чарлс Дикенс, Е. М. Фостър, Даниел Дей-Люис, екипа на Монти Пайтън, Гор Видал, Джон Ъпдайк, Томас Харис, Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера, Деймиен Хърст, Трейси Имин, Мелвин Браг, Денис Беркамп, Дейвид Бекам, Райън Гигс, Сам Мендес, Антъни Бърджес, Вирджиния Улф, Майкъл Ниман, Филип Глас, Стивън Спилбърг, Леонардо ди Каприо, Тед Хюс, Марк Хюс, Силвия Плат, Стийви Смит, Маги Смит, семейство Смит, Алън Ейкбърн, Харолд Пинтър, Дейвид Мамет, Том Стопард, както и всички останали съвременни драматурзи, разбира се — Гарисън Кайлър, Сю Лоули, Джеймс Ноти, Джеръми Паксман, Карол Кинг, Джеймс Тейлър, Кенет Брана, Ван Морисън, Джим Морисън, Къртни Лъв, Къртни Кокс и целия изпълнителски състав на Приятели, Бен Елтън, Стивън Фрай, Андре Агаси, Пит Сампрас и всички съвременни тенис състезатели, Моника Селеш и всички съвременни тенис състезателки, Пеле, Марадона, Линфорд Кристи, Морис Грийн („Как може най-бързият спринтьор да бъде надценен?“ — попитах аз веднъж в прилив на отчаяна смелост, но не получих задоволителен отговор), Т. С. Елиът и Езра Паунд, Гилбърт и Съливан, Гилбърт и Джордж, Бен и Джери, Пауъл и Пресбъргър, Маркс и Спенсър, братя Коен, Стиви Уондър, Никол Фархи и всеки друг, който си изкарва хляба със скапано моделиерство, Наоми Кембъл, Кейт Мос, Джони Деп, Стивън Зондхайм, Барт Симпсън (но не Хомър Симпсън), Омир, Виргилий, Колъридж, Кийтс и всички поети романтици, Джейн Остин, и всичките Бронте, всички братя Кенеди, хората, които направиха Трейнспотинг, хората, които направиха Две пушещи дула, Мадона… Папата, всички от училищата и колежите им, които са си спечелили име в областта на журналистиката, медиите или изкуствата, както и много, много други, прекалено много, за да бъдат изброени тук. Всъщност по-лесно е да се запишат хората в световната история, които и двамата харесват: Боб Дилън (но не и напоследък), Греъм Грийн, Куентин Тарантино и Тони Ханкок. Не се сещам за друг, който да е получавал положителни отзиви от тези двама пазители на нашата култура едновременно.

Беше ми писнало да слушам защо всички били безполезни, отвратителни, бездарни и как не заслужавали нищо от онова хубаво, което някога им се е случвало, и как са си заслужили всичко онова лошо, което някога им се е случило, но тази вечер тъгувах за стария Дейвид. Липсваше ми, както на някой можеше да липса белег или дървена протеза или нещо друго обезобразяващо, но придаващо му идентичност. С предишния Дейвид знаех накъде съм. Пък и никога преди не усещах срам. Никога! Уморено отчаяние — със сигурност, от време на време лош вкус в устата — определено, мигове на раздразнение — почти непрекъснато, но никога срам. Бях намерила начин да съжителствам с цинизма му, и без това вече всички сме станали цинични, но едва тази вечер напълно разбрах това. Цинизмът е общият споделен от нас език, есперанто, което наистина върши работа, и въпреки че не го владея свободно — харесвам прекалено много неща и не завиждам на достатъчно хора — знам толкова, колкото да се оправя. А и без това, невъзможно е напълно да се избегнат цинизмът и презрението. Всеки разговор на тема надпреварата в изборите за кмет на Лондон, или Деми Мур, или Виктория и Бекъм и синът им Бруклин те задължава да бъдеш злобен, най-малкото за да кажеш, че си пълноправен и разсъдлив градски човек.

Вече не разбирах много мъжа, с когото живеех, но разбрах достатъчно, за да знам, че вечерта щеше да кулминира с момента на истината, момента, когато на новооткритата добросъвестност на Дейвид, на неговото желание да обича и да разбира и най-разпътните сред божиите чеда щеше да бъде отвърнато с искрено неразбиране. Така стана, че най-разпътното чедо се оказа президентът на Съединените щати и не Андрю, а Кам беше тази, която понесе ударите на зловещата искреност на Дейвид. Говорехме — доколкото можехме, предвид цялото ни невежество — за щатските управници и Кам каза, че изобщо не я интересува кой ще е следващият президент, стига да си държи нещото в гащите и да не напада млади стажантки, при което Дейвид започна да се върти на стола си и след време попита кои сме ние, че да съдим, и Кам му се изсмя.

— Сериозно говоря — каза Дейвид. — Не желая повече да съдя хора, за чийто живот нищо не знам.

— Но това е изходната точка за всеки един разговор! — възкликна Андрю.

— Писна ми от това — каза Дейвид. — Нищо не знаем за него.

— Знаем повече, отколкото ни се иска.

— Какво знаеш? — попита го Дейвид.

— Знам, че си го разхожда насам-натам.

— Знаеш ли? И дори да е така, знаеш ли защо?

— К’во? — възнегодува Кам. — Обществото е виновно? Или Хилари? Не мога да повярвам, Дейвид!

— На кое не можеш да повярваш?

— На това, че защитаваш Клинтън.

— Не го защитавам. Просто ми е писнало от всичката тази отрова. Капчука на цялото това несекващо оплюване, евтините нападки и съденето на хора, които не познаваме, и цялата гадост на всичко това. Кара ме да искам да се изкъпя.

— Заповядай — каза Андрю. — Ето там има чиста хавлия.

— Точно Бил Клинтън! — продължи гневно Кам. — Искам да кажа, че ако него не можеш да оплюеш, тогава кой?

— Не знам фактите. И ти не знаеш фактите.

— Фактите? На най-могъщия мъж в света — на най-могъщия женен мъж в света — му прави свирка някаква си двайсет и нещо си там годишна и след това той се опитва да покрие нещата.

— Мисля, че трябва да е бил много угрижен и нещастен човек — каза Дейвид.

— Не мога да повярвам… — промърмори Андрю. — А преди непрекъснато ми пращаше по и-мейла мръсни вицове за Клинтън и Люински.

— Ще ми се да не го бях правил — каза Дейвид със страст, която предизвика видимо объркване върху лицата на двамата ни събеседници. Съсредоточихме се върху чиниите си.

Заех се да изразя подчертано положително мнение за новоремонтираната кухня на домакините и за известно време щастливо си седяхме, но на всички едновременно ни беше ясно, че малко бяха темите, които могат да доведат до подобен вид хармония и от време на време някой от трима ни се изпускаше, все едно страдахме от културен синдром на Турет. (Синдром на Турет — по името на фр. невролог Жил дьо ла Турет (1857–1904): съчетание на тикообразни потръпвания на мускулите на лицето, шията и раменния пояс, непроизволни движения на устните и езика с чести покашляния и плюене. — Б. ред.) Направих пренебрежителна забележка за литературните способности на Джери Арчър (вметнато наблюдение — даже не и наблюдение, по-скоро сравнение — изровено някъде из иначе неубедителен дебат в телевизионно предаване), при което Дейвид ми каза, че нямам никаква представа за това колко трудно се пише книга. Кам си направи майтап с някакъв политик, които наскоро го затворили заради финансови злоупотреби, мъж, станал нарицателно за недоверие, при което Дейвид започна да твърди, че трябвало човек все пак да прощава. Андрю се позаяде с мисията на бившата спайска Джери Халоуей в ООН и Дейвид каза, че е по-добре да се прави нещо, отколкото да не се прави нищо.

С други думи стана абсурдно — не можехме да функционираме нормално и вечерта объркано и конфузно приключи в доста ранен час. Сред хората с нашия конкретен пощенски код има консенсус, че такива като Джери Халоуей, Бил Клинтъ, Джефри Арчър са отвъд рамките на допустимото и ако някой тръгне да ги защитава, то консенсусът се нарушава и настъпва анархия. Възможно ли е човек да поиска да се разведе с мъжа си единствено защото не оплюва Джинджър Спайс? Страхувам се, че може би, да.