Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (5)

Пет

На другия ден по обяд Бека и аз отидохме за сандвичи и аз й разказах за Добрата новина, за театъра, за бездомника и даже за любовната нощ. („Ъ-ъ-х! Собствения ти мъж? Колко гадно!“). Изведнъж тя ме хвана за ръката.

— Кейти! Божичко!

— Какво?

— Господи, не!

— Какво?

— Дейвид е болен.

— Откъде знаеш?

— Раздвояване на личността. Не спомена ли нещо за главоболие?

Стомахът ми се преобърна. Симптомите си бяха направо по учебник. Това беше зловещото медицинско обяснение за държанието му. Дейвид почти със сигурност имаше тумор в мозька. Как е възможно да съм толкова ненаблюдателна? Изтичах обратно в кабинета и веднага му позвъних.

— Дейвид, не искам да изпадаш в паника, но моля те, слушай ме внимателно и прави точно това, което ти казам! Ти вероятно имаш тумор в мозъка. Трябва да отидеш в болница, за да те прегледат на скенер. Веднага! Ние можем да ти дадем и направление от тук, но…

— Кейти…

— Моля те, слушай! Ние можем да ти дадем направление от тук, но…

— Кейти, нищо ми няма.

— Добре, да се надяваме, че нищо ти няма. Но проявяваш класически симптоми.

— Казваш това, защото започнах да се държа добре с теб?

— Ами, да. А освен това и тази работа с театъра.

— Смяташ, че защото някаква пиеса ми е харесала, имам тумор в мозъка?

— Ами парите? Ами сексът онази вечер.

Дълга пауза.

— Кейти. Извинявай.

— А и това. Не спираш да се извиняваш през всичкото време. Дейвид, мисля, че трябва да си много болен.

— Колко тъжно.

— Може и да не е така, но мисля, че…

— Не, не. Не е това. Тъжно е, че единственото обяснение, което намираш за всичко това, е, че съм на прага на смъртта. Няма такова нещо, заклевам ти се. Трябва да поговорим.

И той затвори телефона.

Дейвид не подхвана въпроса за тумора си, докато не останахме сами, а и тогава не можах да разбера какво всъщност каза.

— Той не използваше крем. — Ето с какво избра да започне разговора.

— Моля? Извинявай.

— Диджей Добрата новина. Той не използва крем.

— Да. Добре… — Опитах се да проумея значението на това напълно лишено от смисъл изявление и не успях. — Да… Значи Моли беше права? Така ли?

— О, да. Напълно. Тя беше права през цялото време. Но не разбираш ли? Той просто използва ръцете си.

— Така. Нямаше никакъв крем, значи?

— Да.

— Добре. Благодаря ти, че ми каза. Сега… сега нещата се изясниха.

— Та в това е цялата работа. Поне така започна във всеки случай.

— В кое е цялата работа?

Дейвид нетърпеливо направи жест към целия свят.

— Ами всичко… Аз. Това. Парите онази вечер. Проблемът… Проблемът с моята колона. Въобще всичко. Промяната на… Как да кажа, промяната в атмосферата. Ти вероятно си забелязала промяната в атмосферата? Искам да кажа, затова си помислила, че съм болен, нали? Е, добре. Оттам… Оттам всъщност идва всичко.

— Всичко идва от това, че твоят приятел Добрата новина не използва крем?

— Да. Нещо такова. Искам да кажа, това, че нямаше крем беше… Ами то беше… Ох, не мога да го обясня. Мислех, че мога, но не мога.

Не си спомням някога Дейвид да е бил такъв — да не може да намери необходимите думи, възбуден, силно объркан.

— Извинявай.

— Няма нищо. Не бързай.

— Ами аз отидох там. През двата дни, когато ме нямаше. Бях при Добрата новина.

— А, ясно.

Учили са ни да реагираме, като слушаме внимателно какво казва пациентът, не вметваме забележки, оставяме го да свърши, дори и болният да е съпругът ни и да е напълно откачил.

— Нали не мислиш, че съм напълно откачил?

— Не. Разбира се, че не. Искам да кажа, ако си мислил, че искаш да направиш това и то ти е помогнало…

— Той промени живота ми.

— Да. Добре. Радвам се за теб. И за него.

— Държиш се с мен покровителствено.

— Извинявай. Просто ми е трудно да… да проумея всичко това.

— Разбирам. То е… някак странно.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Да. Разбира се.

— Ще ми обясниш ли за крема?

— Той не използва никакъв крем.

— Ясно, ясно, това го разбрах. Не е използвал никакъв крем. Просто се опитвам да направя някаква връзка между… Между това, че той не е използвал крем, и това, че ти даде осемдесет лири на някакъв бездомник. Няма логична връзка.

— Да, така е. Права си. — Той си пое дълбоко въздух. — Пьрвият път отидох при него, защото мислех, че това ще те подразни.

— Досетих се.

— Да, добре. Извинявай. Както и да е. Той живее в апартаментче над една кантора за наемане на таксита по телефона зад Финсбъри Парк, истинска дупка. Тъкмо се връщах вкъщи, но някакси го съжалих, така че… му казах за гърба си и къде ме боли и го попитах какво мисли, че може да направи за мен. Ако ми беше казал, че става дума за някаква манипулация, нали разбираш, нещо, което би могло да ми навреди, нямаше да го оставя дори да се доближи до мен. Но той каза, че просто ще докосне мястото, нищо повече, просто ще си сложи ръцете върху него и болката ми ще изчезне. Каза, че ще му отнеме две секунди и ако нищо не стане, няма да му плащам. Така че аз си казах, какво толкова, дявол да го вземе, а освен това той е едно кльощаво дребно човече и… Както и да е. Съблякох си ризата и легнах по корем на дивана — даже нямаше кушетка за прегледи или нещо такова — и той ме докосна. Ръцете му станаха невероятно горещи.

— Откъде знаеш, че не са били горещи от преди това?

— Бяха студени, когато той… когато най-напред ги сложи на гърба ми и те просто започнаха да се загряват. И затова си помислих, че използва някакъв крем за загряване или нещо подобно. Но той не ме масажира, нито пък ме маза с нещо. Просто ме докосна, много леко и… болката напълно изчезна. Веднага. Като с магия.

— Значи, този човек е лечител. Като лечителите, които лекуват с вяра.

— Да-а.

Той поразмисли за миг, като че ли се опитваше да си спомни нещо, което може да направи всичко това по-лесно разбираемо за двама души с високо образование и либерални разбирания от средната класа. Предполагам, че всъщност търсеше нещо, с което да направи нещата да изглеждат още по-объркани, по-неясни, по-сложни, по-наукообразни. Не е чак толкова сложно да разбереш, че някой е лечител в края на краиищата. Той те докосва, ти се чувстваш по-добре и си отиваш вкъщи. Какво неразбираемо има тук? Но цялата работа се състои в това, че изведнъж всичко, в което си вярвал, бива компрометирано. Дейвид се отказа да се пребори със сложността на казуса и сви рамене.

— Да-а. Наистина… невероятно. Човекът има дарба.

— Добре. Чудесно. Ура за Добрата новина. Той ти оправи гърба, излекува екземата на Моли. Изобщо имаме късмет, че го откри.

Опитвах се да кажа всичко това по начин, с който да тегля чертата на целия този разговор, но разбирах, че случаят не свършва дотук.

— Аз не исках той да бъде лечител.

— А какво искаше да бъде?

— Просто… Не знам. Някой, който да се занимава с алтернативна медицина. Затова се скарахме с Моли за крема. Малко се поуплаших. Защо ли ми се искаше този магически крем от Тибет или от не знам къде, за който медиците не знаят нищо, да го има? Не ми се щеше цялата работа да се дължи на ръцете му. Разбираш ли?

— Да. Горе-долу. Предпочиташ магически крем пред магически ръце. Така ли?

— Кремът не е магия, нали така? Той е просто… лекарство.

Това е типично за невежите материалисти. Дори аспиринът да беше най-яркият образец на бялата магия, щом можеш да го купиш от аптеката, не се брои.

— Ако лекува едновременно болки в гърба и екзема, щеше да си е баш магия.

— Както и да е. Това ме поуплаши. А пък после и това с главоболието…

— Бях забравила за главоболието.

— Ами точно тогава нещата започнаха да стават странни. Защото… даже не знам как му казах, че имам главоболие, но имах, а той ме погледна и каза, че може да ми помогне за много неща, които ме притесняват и ме докосна с ръка по… тук…

— Слепоочията.

— Точно така, докосна ме по слепоочията и главоболието ми премина, но аз започнах да се чувствам някак… различно.

— По какъв начин различно?

— Просто… По-спокоен.

— Това беше, когато ми каза, че отиваш някъде за известно време и че аз трябва да кажа на децата, че се развеждаме.

— Бях спокоен. Не крещях, не беснеех. Не бях саркастичен.

Спомням си усещането, че имаше нещо различно в него тогава и открих нов начин да се чувствам огорчена, тъжна, да изпитвам самосъжаление — съпругът ми отива при лечител, става по-спокоен и единствената полза за мен е, че изразява без озлобление желанието си да се разделим. Освен, разбира се, че оттогава нещата се промениха и за мен има безброй предимства, които съвсем не ме радват. Чувах как брат ми казва: „Дрън-дрън.“

— И после отиде за известно време при него?

— Не знаех, че ще остана при него. Аз просто… исках да видя дали не може пак да направи нещо за главата ми и може би да се опитам да открия какво всъщност прави. Мислех да напиша нещо за него, за екземата и за всичко, но… просто свърши с това, че останах при него два дни.

— Както обикновено се случва.

— Моля те, Кейти. Не знам как да говоря за това. Не прави нещата по-трудни.

Искаше ми се да попитам: „Защо не?“, „Защо да не правя нещата по-трудни?“, „Колко пъти ти си ме улеснявал натясно?“

— Извинявай — казах аз. — Продължавай.

— Той не говори много. Просто те гледа с пронизващите си очи и слуша. Не съм дори сигурен дали е умен или не. Всъщност говоря главно аз. Той просто като че ли изсмуква всичко от мен.

— Изглежда е изсмукал абсолютно всичко от теб.

— Да, така е. Всичко лошо. Почти виждах как излиза от мен като черна мъгла. Не бях си представял, че съм натъпкан с такова нещо.

— И какво прави този човек толкова специален? Как така се получава, че може да постигне това, а никой друг не може?

— Не знам. Той просто… Той просто има някаква аура около себе си. Звучи глупаво, но… Докосна отново слепоочията ми, докато говорех с него, и аз просто почувствах този невероятен поток топлина да протича през мен, а той ми каза, че това е чистата любов. И точно така го усещах. Можеш ли да си представиш в каква паника изпаднах?

Напълно разбирах и не само защото Дейвид не бе типичен кандидат за пречистване с любов. Пречистване с любов…не е за хора като нас. Пречистването с любов е за лековерни, наивни, прости хора — хора, чиито мозъци са се размекнали като зъби от взимане на леки наркотици, хора, които макар че са на възраст, която им дава право да карат кола, четат книгите на Толкин и Ерих фон Деникен… Да си признаем, тези хора нямат титли нито в изкуствата, нито в науката. Достатъчно страшно бе само да слушаш разказа на Дейвид, но да си преживял всичко това, трябва да е ужасяващо.

— И сега какво?

— Първото нещо, което си помислих след това, беше, че трябва във всичко да стана различен. Във всичко. Това, което бях правил, бе недостатъчно. Недостатъчно за теб. Недостатъчно за мен. Недостатъчно за децата или за света, или… или…

Той отново зацикли, защото вероятно дори и правилата на риториката и ритъма да изискват трета дума, при това съществително, за да завърши мисълта си елегантно, предвид, че беше стигнал до „света“, не му оставаше вече избор освен да започне да ръси разни измишльотини за вселената.

— И все пак не мога да разбера какво толкова сте говорили цели два дни.

— Нито аз. Не знам как мина времето. Бях поразен, когато той ми каза, че е вторник следобед. Говорих за… Говорих много за теб, как не се държа добре. Говорих за работата си, за това, което пишех, казах, че се срамувам от него и че го мразя заради грубостта и липсата на снизхождение. От време на време той ме караше… Господи, неудобно ми е.

Внезапно ме прониза една мисъл. Ще се наложи да разсъждавам някой друг път дали му викат страх или не.

— Между вас не е станало нещо по-такова, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Не спиш с него, нали?

— Не — каза той, но неутрално, без оттенък на насмешка, възмущение или опит да се защити. — Не, не спя с него. Съвсем не е това.

— Извинявай. И така, какво те накара да направиш?

— Накара ме да коленича на пода и да държа ръката му.

— И после какво?

— Просто ме помоли да медитирам с него.

— Ясно.

Дейвид няма фобия към хомосексуализма, макар че има случаи, в които е показвал, че му е неясна както гейкултурата, така и това, което хомосексуалистите правят (особено странен е за него синдромът Шер), но няма съмнение, че е хетеросексуален, чак до провлечените му слипове и катранения сапун, който предпочита. По този въпрос не може да има съмнение, разбирате ме, нали? И все пак ми беше по-лесно да си го представя как се пуска на Добрата новина, отколкото да седне на пода и да медитира.

— И всичко беше наред, така ли? Когато те накара да медитирате? Ти не взе, нали разбираш, да го удряш или нещо такова?

— Не. Предишният Дейвид щеше да направи това, знам. И то щеше да бъде грешка. — Произнесе го толкова сериозно, че временно се изкуших да се откажа от позицията си по отношение на ненасилието в рамките на семейството. — Трябва да призная, че отначало се чувствах малко неудобно, но за всичко това се иска време. Нали?

Съгласих се, че, разбира се, че се иска време.

— Искам да кажа, просто като си помисли човек за своите личностни характеристики… („Личностни характеристики“? Що за мъж е този, който говори на собствената си жена в брачното им ложе с фрази, взети от колоната „Размисъл за деня“)… — Можеш да мислиш с часове. С дни. А пък има и още толкова много…

— Какво, светът и всичко останало? Страданията и така нататък?

Започвам да откривам, че не е възможно да обърнеш работата на майтап с някой, за който откриваш, че е изгубил всякакво чувство за хумор и самоирония.

— Да, разбира се. Нямах представа колко много хора страдат, докато не ми се отвори време и пространство да помисля за това.

— И сега какво?

Не исках да минавам през целия този ад. Исках да намеря пряк път и да открия какво означава всичко това за мен, за мен, за мен…

— Не знам. Всичко, което знам, е, че искам да живея по-добър живот. Че искам всички ние да живеем по-добър живот.

— И как да го направим?

— Не знам.

Не можех да не си дам сметка, че всичко това звучи наистина много плашещо.

 

Стивън ми остави съобщение на мобифона. Не му се обадих.

 

Върнах се вкъщи на следващата вечер и чух отдалече, че става нещо. Още докато пъхах ключа в ключалката, чух Том да < крещи и Моли да плаче.

— Какво става?

Децата и Дейвид седяха около кухненската маса — Дейвид начело, Моли от лявата, а Том от дясната му страна. Обичайната камара от поща, стари вестници, малки пластмасови модели от пакетирана храна, всичко беше изчистено от масата, очевидно с цел да се създаде атмосфера за домашен съвет.

— Подарил е на някой компютъра ми — съобщи ми Том.

Том плаче рядко, но сега очите му подозрително лъщяха — дали от ярост или от сълзи, трудно беше да се каже.

— И сега ще трябва двамата да използваме моя — каза Моли, чиято способност да плаче никога не е била под въпрос и която в този момент имаше вид на човек, който оплаква цялото си семейство, загинало при автомобилна катастрофа.

— Не ни трябваха два компютъра — каза Дейвид. — Два компютъра е… не точно неприлично, но без съмнение признак на алчност. Така или иначе, никога не са включени едновременно.

— Затова ти просто подари единия? Без да се посъветваш с тях? Или с мен?

— Знаех, че ще е безмислено.

— Искаш да кажеш, че нямаше да се съгласят.

— Те едва ли щяха да пожелаят да разберат защо го правя.

Дейвид, разбира се, беше човекът, който бе настоял всяко от децата да получи собствен компютър за Коледа миналата година. Аз исках да вземем един за двамата, не защото съм стисната, а защото започвах да се притеснявам, че ги глезим и гледката на тия два грамадни кашона до елхата (те едва можаха да се вместят под нея) с нищо не намали моите притеснения. Спомням си, че си мислех как не искам да бъда такъв тип родител, докато Том и Моли в това време атакуваха хартията на опаковките с настървеност, която ме отвращаваше. Дейвид видя израза на лицето ми и ми прошепна, че съм типичен либерал, който не знае как да се радва, че съм от хората, готови да откажат на децата си всичко, но на себе нищо. И ето на същото място само след шест месеца аз стоя, вбесена, че синът ми и дъщеря ми са лишени от възможноста да запазят това, което е тяхна собственост, но някакси пак бях на грешната позиция — този път бях представител на силите на злото.

— Къде отнесе компютъра?

— В женския приют в Кентиш Таун. Четох за него в местния вестник. Там децата нямат нищо.

Не знаех какво да кажа. Изплашените, нещастни деца на изплашени, нещастни жени нямат нищо, а ние имаме от всичко по две. Даваме им нещо, малка частица от това, от което имаме прекалено много. Струваше ли да се ядосвам?

— Защо трябва ние да сме хората, които дават нещо? Не може ли това да направи правителството? — попита Том.

— Правителството не може да плаща за всичко — отвърна му Дейвид. — За някои неща трябва да плащаме и ние самите.

— Ние плащаме — каза Том. — За този компютър сме си платили.

— Искам да кажа — каза Дейвид, — че ако искрено се безпокоим за бедните хора, не можем да чакаме правителството да прави всичко. Трябва да правим онова, което смятаме за правилно.

— Е, добре, аз не смятам това за правилно — каза Том.

— Защо?

— Защото става дума за моя компютър.

Дейвид просто му хвърли ангелска усмивка.

— Може би просто са имали лош късмет? — попита Моли.

Този път аз се засмях. „Лош ви е късметът“ беше до съвсем неотдавна обяснението, което Дейвид даваше на децата за нещата, които почти всяко друго дете в училище, освен тях, притежаваше.

— Тези деца и без това нямат никакъв късмет — обясни Дейвид, без да бърза, с прекалено увереното спокойствие на съвсем наскоро излюпен ангел. — Техните татковци са биели майките им и е трябвало да избягат от къщи и да се скрият. Затова не са могли да вземат със себе си играчките си… А вие сте страшни късметлии. Не искате ли да им помогнете?

— Е, да — измърмори Том с неохота, — но не чак с цял компютър.

— Нека да отидем да ги видим — каза Дейвид. — Тогава ще можеш да им го кажеш. Ще им кажеш, че искаш да им помогнеш малко и ще си поискаш компютъра обратно.

— Дейвид, това е възмутително!

— Защо?

— Нямаш право да изнудваш собствените си деца по този начин.

Почувствах се по-добре. Допреди малко, притисната от моралната сила на аргументите на Дейвид, ми беше трудно да се съпротивлявам, но сега ми стана ясно, че той е полудял и иска да унижава всички ни. Как можах да забравя, че винаги така се получава с новопокръстените във вярата. Те просто се фанатизират. Отиват твърде далеч, изгубват всяко чувство за реалност и логика и накрая не се интересуват от никого, освен от самите себе си и от собствената си благочестивост.

Дейвид забарабани с пръсти по масата в яростен размисъл.

— Да, извинявай, за това си права. Възмутително е. Прехвърлих границата. Моля те, прости ми.

Майната ти!

На семейната вечеря цареше раздразнение. Дейвид бе успял някак си да спечели Моли за каузата си — може би, защото бе открила, че това е възможност да дразни Том, а може би, защото Моли винаги беше виждала баща си единствено като идеален и абсолютно разумен човек, а може би, защото Дейвид беше подарил на дома компютъра от стаята на Том, не нейния, въпреки че компютърът, който беше останал, сега беше поставен на неутрална територия в стаята за гости. Том обаче упорито продължаваше да се придържа към своите здраво вкоренени западни материалистични убеждения.

— Ти просто си егоист, Том. Нали, татко?

Дейвид обаче не откликна.

— Там има деца, които нямат нищо — продължи тя. — А ти имаш толкова много.

— Вече нямам нищо. Той всичко раздаде.

— А какви са всичките тия неща в спалнята ти, тогава? — попита нежно Дейвид. — А имаш и половин компютър.

— Мога ли да стана?

Том не беше ял почти нищо, но явно се беше преситил от огромните, изпускащи пара блюда с лицемерие, които му пробутваха от всички страни и аз не го обвинявах за това.

— Дояж си вечерята — каза Дейвид.

Той отвори уста да каже и още нещо — почти сигурно, че Том е ужасно щастлив, че има пред себе си пълна чиния с полуизстинали спагети със сос болонезе, като се има предвид нищетата на дрън-дрън-дрън, но срещна погледа ми и размисли.

— Наистина ли не искаш да ядеш повече? — попитах аз Том.

— Искам да седна на компютъра преди нея.

— Върви тогава.

Том изхвърча от кухнята.

— Не трябваше да му позволяваш, мамо. Той сега ще си помисли, че може винаги да не си дояжда вечерята.

— Моли, млъкни.

— Тя е права.

— О, я млъквай и ти!

 

Трябваше да размисля. Нуждаех се от съвет. Аз съм добър човек. Лекар съм, а в този случай се оказах поддръжница на алчността в противовес на самоотрицанието, на страната на имащите, против нямащите. Само дето не съм поддръжница на каквото и да било изобщо, нали? В последна сметка аз не се изправих срещу моя непоносимо самодоволен съпруг и моята — сега вече — непоносимо самодоволна осемгодишна дъщеря и не им казах: „Слушайте вие тук, доста много работихме, за да можем да платим този компютър и ако някои жени са достатъчно луди да се таковат с мъже, които ги бият, това едва ли е наша грешка!“ В този случай вече щях да съм поддръжница. Всичко, което аз правя, е, че ми идват наум недостойни мисли, които никой не може да чуе и после да се зъби заради недоядени спагети със сос болонезе. Ако бях наистина човек с убеждения, щях да пусна някоя обидна доморасла мъдрост за добрия самарянин, който си позволява да бъде такъв, защото стиска с всички сили собствените си стари компютри и… и… ги подарява на магизин за продажби с благотворителна цел само когато съвсем се скапят. Или нещо подобно.

Така че, в какво вярвам? Очевидно в нищо по-специално. Вярвам, че не трябва да има бездомни и съм твърдо решена да споря с всеки, който твърди обратното. Същото и по случая за пострадалите от насилие съпруги. Също съм и против какво още — расизма, бедността, сексуалната дискриминация. Вярвам, че Националната здравна служба не получава достатъчно средства и че благотворителните акции са от полза, макар че е малко досадно, когато млади хора, облечени като герои от известен телевизионен сериал, се приближат към теб в някой супермаркет и започват да пъхат кофи за събиране на пари под носа ти. И, последно, твърдо убедена съм, че коледните подаръци, които е получил Том, са си негови и не могат да бъдат подарявани на други хора. Ето, това е моят манифест. Гласувайте за мен.

След три дни изглеждаше, че децата са забравили, че някога са имали нужда от два компютъра — Моли изгуби и малкото интерес, които въобще беше имала, докато Том прекарваше по-голяма част от времето си с покемона, а ние получихме писмо от приюта, в което ни пишеха колко много сме променили безрадостния живот на децата, но аз пак продължавам да вярвам в ония, другите неща, за недостатъчното финансиране на Националната служба и премахването на бедността. По тези въпроси не можете да ме помръднете — освен ако, естествено, имате някакво много убедително доказателство за обратното.

 

Дейвид се отказа от писането на романа си, от колоната във вестника — „Не е актуално вече“, — както и от всичко друго, което някога беше правил, мислил или искал да направи. През деня, доколкото можех да разбера, седеше в кабинета си и четеше. Късно следобед готвеше, играеше, помагаше в домашните на децата, разговаряше за това кой как е прекарал деня… Накратко — обазцов съпруг и баща. Описвам го като такъв онзи ден на Бека и образът на образцовия съпруг и баща идва неканен в съзнанието ми — този еталон обаче е направен от пластмаса, а чертите му са замръзнали в постоянно изражение на грижа и внимание. Дейвид се беше превърнал в някаква щастлива показна християнска версия на куклата Кен — мъжа на Барби, но без мъжествената красота на Кен или добре оформеното му тяло.

А и не мислех, че е станал християнин, макар че беше трудно да се отгатне какво точно е станал. Директен въпрос не можеше да изясни нещата. Вечерта, след като получихме писмото от женския приют, Том попита — мрачно, но съвсем уместно — дали сега ще започнем да ходим на църква.

— Църква? — повтори Дейвид, но спокойно, без взрив от злост и отвращение, които щяха да придружат тази дума, независимо от контекста, преди няколко седмици. — Естествено, че не. Защо? Искаш ли да ходиш на църква?

— Не. Не, разбира се.

— Тогава защо питаш?

— Отде да знам — каза Том. — Просто си мислех, че и това ще започнем да правим сега.

— Защо сега?

— Защото си раздаваме нещата. Нали в църквите това правят?

— Не, доколкото знам.

С това случаят приключи. Страховете на Том бяха успокоени. По-късно обаче, когато останахме сами с Дейвид, проведох свое собствено проучване.

— Смешно беше, нали? Том да си мисли, че сега трябва да ходим на църква.

— Не мога да разбера откъде дойде всичко това. Само защото съм дал компютър на някого.

— Не мисля, че е само заради това.

— А какво друго има?

— Те и двамата знаят, че си дал на някого пари. И във всеки случай, това е… Ти ме попита дали не чувствам промяна в атмосферата. Ами, мисля, че и те я чувстват. И свързват това някакси с църквата.

— Защо?

— Не знам. Предполагам… създаваш впечатление на човек обърнал се към религията.

— Добре, но не съм.

— Не си станал християнин?

— Не.

— Тогава, какво си?

— Аз — какво съм?

— Да, какво си ти? Нали разбираш — будист или, или… — Опитах се да си спомня за религии от други култури, които да отговарят на положението и не успях. Мюсюлманството не пасваше, нито хиндуизмът… Може би някой клон на Харе Кришна или нещо, свързано със самолишението и някой подпухнал гуру, който се разкарва наоколо с алфа ромео?

— Нищо такова не съм. Не виждам никакъв смисъл и да бъда.

— Но какво означава всичко това?

— Ние живеехме погрешно и аз реших да поправя нещата.

— Аз не чувствам, че животът ми е погрешен.

— Не съм съгласен.

— А, така ли?

— Предполагам, че в работата ти всичко е наред, но през останалото време…

— Какво?

— Половото ти поведение като начало.

Моето полово поведение… За миг забравих, че през последните двайсет години съм поддържала моногамна връзка със съпруга си, пресечена наскоро от кратка и съвсем безобидна история с друг мъж. А и какво стана с този човек, между другото? Два пъти не му върнах обажданията по телефона и това изглежда доста охлади пламъка му. Тази фраза ме накара да се почуствам като жена, която има нужда от онези клиники за сексуални маниаци, в които се налага да ходят холивудските звезди хора, които въпреки добрите си намерения, не могат да си задържат гащите на задника. Това е страшно вълнуваща картина, но разбрах, че основната й цел беше да ме убеди, че приказките на Дейвид са абсурдни. Истината беше, че съм женена жена, спала с чужд мъж преди две седмици. Езикът, с който си служеше Дейвид, може да беше високопарен, но предположих, че ще ми предяви обвинение, по което трябва да отговарям.

— Ти никога не пожела да говорим за това.

— Няма кой знае колко много за разказване, нали?

Поразмишлявах дали това е вярно и реших, че е така. Мога да се впусна в празни приказки по случая, но той вече знае за него. Всичко останало просто е кратка и банална история без особена тежест.

— Добре и какво друго е погрешно?

— Не става дума за това, какво вършиш погрешно, а за грешките, които всички правим.

— И те са?

— Не проявяваме достатъчно обич. Грижим се за себе си и не искаме да знаем за бедните. Презираме нашите политици, че не правят нищо и си мислим някак, че с това показаме достатъчно, че мислим за тях, а в същото време си живеем в прекалено големи за нас къщи с централно отопление.

— Ей, я спри за малко…

Мечтата ни, преди Диджей Добрата новина да влезе в живота ни, беше да се преместим от мизерната си стара къща в жилище, което наистина ще ни предоставя достатъчно площ, а не като се обърнем, вечно да се настъпваме. Сега изведнъж се оказа, че се ширим като пет пари в кесия в холоуейския вариант на палата на Елвис Пресли — Грейсланд. Но по този въпрос не ми се разреши да кажа нито дума, защото Дейвид вече беше извън контрол.

— Ние имаме стая за гости и кабинет, а в същото време има хора, които спят на улицата. Ние изхвърляме съвсем годна за ядене храна в мелачката за боклук, а в същото време хората на края на нашата улица просят, за да могат да си купят чаша чай и пакетче чипс. Ние имаме два телевизора. Имахме три компютъра, докато не подарих единия — а дори и това, да намалиш с една трета компютрите на семейство от четирима души, очевидно се смята за престъпление. Ние смятаме, че да платим по десет лири на човек за доставено вкъщи къри, е нищо…

Признавам се за виновна. Мислех, че Дейвид ще каже: „четирийсет лири на човек за храна в малък ресторант“, което сме правили понякога, в случаи, които предизвикваха, разбира се, съмнения и угризения. Но десет лири за доставка вкъщи? Да, виновна съм, признавам си. Често си мисля, че нищо не е да изхарча десет лири за доставка на храна вкъщи и никога през ум не ми беше минавало, че моето безгрижие е някакъв израз на безразличие или вина. Дейвид определено заслужава уважение за тази си задълбоченост.

— Харчим тринайсет лири за компакт дискове, които имаме в друг формат…

— Ти, не аз.

— … Купуваме филми, които децата са гледали на кино и никога не гледат отново…

После последва дълъг списък от подобни престъпления, което изглеждаше дребнаво, защото такива неща се смятат за нещо легално във всяко друго домакинство, но които, както ги представи Дейвид, са нещо егоистично и достойно за презрение. Изключих за малко.

— Аз съм кошмар за всеки либерал — каза Дейвид в края на проповедта си с усмивка, която, ако човек би искал да бъде нетолерантен или параноик, можеше да определи като злонамерена.

— Какво значи това?

— Значи, че мисля това, коеято мислиш и ти, но смятам да действам, а не само да говоря.

 

В неделя майка ми и баща ми дойдоха на обяд. Те не идват много често. Обикновено ние ходим у тях. Когато идват, аз си позволявам да превърна деня в специален случай, с което правя децата си нещастни по същия начин, по който мен ме правеха нещастна в подобни случаи, когато бях дете — сресана коса, най-хубавите дрехи, които имах, помощ при разтребването на къщата, задължително оставане на масата до края на храненето, незвисимо че майка ми говори толкова много, че последната й хапка виенски сладкиш изглежда преглътната часове, след като останалите са свършили. И разбира се, за обяд има печено, нещо, което брат ми и аз мразехме, твърде вероятно защото винаги беше противно — препечено, сухо агнешко, разварено зеле, сос на бучки, мазни и разкашкани печени картофи (обикновеното следвоенно меню през 60-те), но Том и Моли обичат. (За разлика от родителите ми, и Дейвид, и аз умеем да готвим, но за разлика от родителите ми, много рядко хабим тези си способности за децата.)

Най-после спорът за дрехите приключи, всичко беше разтребено, родителите ми бяха пристигнали и ние си пиехме сухото шери и ядяхме ядки във всекидневната. Дейвид току-що беше отишъл в кухнята да нареже говеждото и да сгъсти соса. Миг по-късно — прекалено бързо, за да е успял да свърши работа — той се върна.

— Говеждо печено и печени картофи? Или замразена лазаня?

— Говеждо печено и печени картофи — извикаха радостно децата, а мама и татко се засмяха.

— И аз мисля така — каза Дейвид и отново изчезна.

— Баща ви е голям шегаджия, нали? — каза майка ми на Том и Моли, подходяща реакция на това, което е виждала и чувала в почти всяка домашна ситуация, освен в нашата.

Дейвид не е шегаджия. Не беше шегаджия и преди (той мрази посещенията на родителите ми и никога не би могъл да демонстрираха онази добра воля, необходима да приобщи всички), а не може вече и да бъде шегаджия, откакто чувството му за хумор изчезна под пръстите на Диджей Добрата новина заедно с болката в гърба му. Извиних се и отидох в кухнята, където Дейвид пресипваше всичко, което бяхме готвили последните два часа, в най-голямата тава, която имахме.

— Какво правиш? — попитах аз спокойно.

— Не мога да направя това — каза той.

— Какво?

— Да седна тук и да ям, когато там, навън, има хора, които нямат нищо. Имаме ли картонени чинии?

— Не, Дейвид.

— Имаме. Имаме много, останаха от Коледа.

— Не говоря за чиниите. Не можеш да направиш това.

— Трябва.

— Аз… аз разбирам, ако ти не можеш да ядеш. — (Хич нищо не разбирах, но се опитвах да отклоня вниманието му.) — Можеш да откажеш и… и… да ни обясниш защо.

Все още нямаше нужда да се притеснявам за мъчителния обяд, който ни предстоеше, за неудобството и удивлението на майка ми и баща ми (консерватори и двамата, но не и лоши хора в общоприетия смисъл, а не както Дейвид го разбира) когато изслушват лекция за егоистичните си навици. Всъщност, заклех се, че ако изобщо стигнем до обяда, ако тази храна бъдеше сервирана в истински чинии и хората (под което разбирах хората, които познавам, Господ да ми прости) седнат и започнат да се хранят, то нямаше да се тревожа за нищо. Щях да изслушам идеите на Дейвид със симпатия и интерес. Наблюдавах как той изтърсва печените по специална рецепта картофи в тавата. Прекрасната им, достигнала златист цвят коричка започна да се троши, докато той се опитва да ги натъпче отстрани на печеното.

— Трябва да раздам това — каза Дейвид. — Отворих фризера да извадя бульона за соса и видях всичката тази храна вътре и… просто разбрах, че не мога повече да понасям положението, в което съм. Бездомните…

— МАЙНАТА МУ НА ПОЛОЖЕНИЕТО! МАЙНАТА ИМ НА БЕЗДОМНИТЕ!

Майната им на бездомните? Възможно ли е беше това да съм аз? Дали в цялата история на либералната столична вселена някога човек, който чете Гардиан и гласува за лейбъристите, е изричал тези думи и наистина е мислил така?

— Кейти! Какво става? — Родителите ми и децата се бяха скупчили на вратата и ни гледаха. Баща ми, все още с достопочтения вид на директор на училище, независимо от това, че вече от десет години беше пенсионер, целият бе почервенял.

— Дейвид е подлудял. Иска да подари обяда ни.

— На кого?

— На скитниците, на пияниците, на наркоманите. На хората, които нямат и един ден честен труд в живота си.

Това беше безцеремонен опит да спечеля баща си на своя страна и не се гордеех с постъпката си, но исках да си изям печеното. ИСКАХ СИ ПЕЧЕНОТО!

— Може ли да дойда, татко? — попита Моли, която започвах да презирам.

— Разбира се — каза Дейвид.

— Моля те, Дейвид — отново казах аз. — Нека да не разваляме обяда.

— Нищо не пречи да си направим хубав обяд, но не и с това ядене.

— Защо на тях да не им дадем другия обяд?

— Искам да им дам топла храна.

— Можем да стоплим и другата храна. Лазанята. Ще я сложим в микровълновата печка и ще им я занесем следобед. Цялото семейство.

Дейвид се спря. Имах усещането, че бяхме стигнали до момента, когато във филмите въоръженият, но изплашен престъпник, насочил пистолета си към невъоръжената полицайка, се разколебава в благоразумието на това, което върши. Сцената винаги завършва с това, че той хвърля пистолета на земята и се разридава. Кой казва, че не могат да бъдат създавани оригинални британски трилъри? Можеше ли нещо да бъде по-вълнуващо от това тук?

Дейвид се замисли.

— То май ще е по-удобно за тях да хапнат лазаня, нали?

— Определено.

— Няма да има нужда да се реже.

— Не. А и може да се раздава с голяма лъжица.

— Да. Или даже с метална шпатула, нали знаеш.

— Както искаш.

Още известно време той гледа месото и посмачканите картофи.

— Е, добре тогава.

Майка ми, баща ми и аз въздъхнахме като невъоръжената полицайка, а после седнахме и мълчаливо започнахме да се храним.