Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (1)

Едно

Бях на един паркинг в Лийдс, когато казах на съпруга ми, че вече не искам да съм омъжена за него. Дейвид дори не беше с мен на паркинга. Беше си вкъщи, гледаше децата и аз му се обадих просто за да го подсетя, че трябва да напише бележка иа класната на Моли. Другото просто някак си… ми се изплъзна. Разбира се, беше грешка. Въпреки че, за мое голямо учудване, се оказа, че съм жена, която може да каже на съпруга си, че не иска повече да бъде омъжена за него, то определено не мислех, че съм човек, който ще тръгне да прави това на някакъв си паркинг, и то по мобилния си телефон. Явно ще се наложи тази моя конкретна преценка да бъде преразгледана. Мога например да опиша себе си като човек, който не забравя имена, защото хилядократно съм успявала да запомня различни имена, и само веднъж или два пъти ми се е случвало да забравя някое. Но за повечето хора разговорите, които слагат край на брачния им живот, ако изобщо провеждат такива, се случват само веднъж. Ако решиш да проведеш подобен разговор по мобифона си на някакъв паркинг в Лийдс, то не можеш да твърдиш, че всъщност това не е типично за теб, по същия начин, по който Ли Харви Осуалд не може да твърди, че убиването на президенти всъщност не представлява нещо типично за него. Понякога се налага да съдим за себе си по еднократен акт.

 

По-късно, докато бях в хотелската стая и не можех да заспя — нещо, което поне донякъде ме утешаваше, защото макар да се бях превърнала в жена, която прекратява брака си на разни паркинги, то поне имах благоприличието да се въртя цяла нощ след това, — си припомних с колкото можах повече подробности нашия разговор, като се опитах да разбера как успяхме да стигнем оттам (часа на Моли за зъболекар) дотук (неизбежен развод) в рамките на три минути. Добре де, десет. Което се превърна в безкраен размисъл в три часа през нощта за това, как можахме да стигнем оттам (бала на колежа през 76-та) дотук (неизбежен развод) в рамките на двайсет и четири години.

 

Честно казано, втората част на този мой анализ ми отне много време, единствено защото двайсет и четири години са доста дълъг период, а в главата ми непрекъснато неканени се пръкват разни малки нещица, дребни подробности, които в широк план всъщност нямат кой знае каква връзка с всичко това. Ако разсъжденията ми за нашия брак можеха да бъдат екранизирани, то критиците щяха да кажат, че всичко е глазура и липсва развръзка и че може да се обобщи по следния начин: срещат се мъж и жена, влюбват се един в друг, раждат им се деца, започват да се карат, стават дебели и намусени (той) и отчаяни и намусени (тя), след което се разделят. Не бих оспорила такова резюме. Не сме някакво си там изключение.

 

Но телефонният разговор… Все не намирам връзката, момента, в който се превърна от относително уравновесен и искрено банален разговор на тема домашни отговорности, в катастрофалния миг, довел до края на известния нам свят. Спомням си почти дума по дума как започна разговорът ни:

Аз: „Здравей.“

Той: „Здрасти. Какво става?“

Аз: „Нищо. Някакви проблеми с децата?“

Той: „Не. Моли гледа телевизия, Том отиде у Джейми.“ Аз: „Просто се обадих да ти кажа, че трябва да напишеш извинителна бележка на Моли за училище. Заради зъболекаря.“

 

Е? Как ви се струва? Ще кажете, че е невъзможно, не и в този момент на разговора. Но ще сбъркате, защото го постигнахме. Почти съм убедена, че точно тогава захапахме в тази посока. Сега, доколкото си спомням, това, което стана, беше, че от другата страна на линията настъпи пауза, злокобна тишина. След това казах нещо от рода на „Какво става?“, а той ми отговори „Нищо“. А после аз пак попитах „Какво става?“, и той пак „Нищо“, но определено не беше нито озадачен от вьпроса ми, нито пък го намираше за забавен. Проявяваше просто сприхавост, което значеше, че трябва да разчепкаме нещата. И затова реших да ги поразчепкам.

— Е, кажи де.

— Не.

— Е, кажи най-после.

— Ами това, което каза.

— Какво казах?

— Ами, че просто се обаждаш, за да ме подсетиш за бележката на Моли.

— И какво толкова?

— Щеше да е хубаво, ако просто се беше обадила заради нещо друго. Нали разбираш, за да ме чуеш. За да видиш как са мъжът ти и децата ти.

— Ох, Дейвид!

— Какво „Ох, Дейвид“?

— Това беше първият ми въпрос — „Как са децата?“.

— Е, добре, хубаво. „Как са децата?“ Ама нямаше, нали разбираш, „Как си?“

 

Когато всичко е наред, такива разговори са излишни. Не е трудно да си представи човек как при други, по-добри бракове, телефонен разговор, който започва по този начин, няма да доведе, а и не би могъл да доведе до приказки за развод. При по-добрите бракове може просто безболезнено да се премине през частта за зъболекаря и да се продължи с други теми на разговор — за това какво станало в работата днес или какви са плановете ти за вечерта или дори, в случай че става дума за някои особено зрелищен брак, за нещо, което се е случило във външния свят, неограничен от четирите стени на собствения дом, да речем, как някои си се скарали по телевизията — нещо все така обикновено, незначително и мимолетно, ала теми, които формират същността, ако не и дори движещата сила на обикновения, с нищо непарадиращ, изпълнен с любов брак. Но при Дейвид и мен… Не положението вече не е такова. Такива телефонни разговори се провеждат единствено когато човек е прекарал някоя и друга година в това да наранява и да го нараняват, докато накрая всяка изречена дума вече е кодирана и заредена със смисъл, усложнена и изпълнена с подтекст, напомнящ мрачна, блестящо написана иначе пиеса. Всъщност, докато лежах и се опитвах да събера парчетата от мозайката, ме зашемети мисълта колко интелигентно бяхме изработили своя код — необходими са години на достоен за съжаление гений, за да се постигне подобно нещо.

— Съжалявам.

— Изобщо интересува ли те как съм?

— Честно казано, Дейвид, не се налага да те питам как си. Чувам как си. Здравословното ти състояние е достатъчно добро, за да можеш гледаш две деца и същевременно да ме нападаш. А и по някакви, неразбираеми за мен причини си преизпълнен със злоба. Въпреки това съм убедена, че ще ме осветлиш относно причините за това ти състояние.

— Кое те кара да мислиш, че съм преизпълнен със злоба?

— Ха! Че ти си еманация на злобата. И то по всяко време на денонощието.

— Глупости.

— Дейвид, твоята злоба ти осигурява насъщния.

Отчасти, това наистина си е така. Единствените стабилни доходи на Дейвид са благодарение на една рубрика, представляваща неговия принос към местния вестник. Рубриката е придружена с негова снимка, на която се зъби на камерата, и носи подзаглавие Най-озлобеният човек в Холоуей. Последният брой, който изобщо намерих сили да прочета, беше някаква остра критика срещу бабките и дядковците, които пътували с градския транспорт — защо никога не си приготвяли точни пари? Защо никога не използвали предназначените за тях седалки в предната част на автобуса? Защо вечно държали да стават десет минути преди спирката им, като по този начин сами се обричали системно на травми по особено обезпокоителен, уронващ личността им начин? Все едно де, разбирате какво имам предвид.

— В случай, че не си забелязала, защото вероятно дори не си даваш зор да четеш рубриката ми…

— Къде е Моли?

— Гледа телевизия в другата стая. Писна ми, писна ми, писна ми… Еби му майката!

— Много зряло.

— … Може би, защото наистина не си даваш зор да четеш рубриката ми, не разбираш, че тя е написана с ирония.

Иронично се изсмях.

— Ами тогава, моля да простите на нас, жителите на Уебстър Стрийт 32, за това, че не споделяме чувството ви за ирония. Може би е така, защото всяка сутрин се събуждаме до най-озлобения човек в Халоуей.

— Какъв е смисълът на всичко това?

Може би във филма за нашия брак, направен по сценарий от човек, който търси прости и елегантни начини да превърне скучните, безпредметни караници в нещо по-значимо, именно това би бил моментът, нали разбирате, „Хубав въпрос… Оттук накъде?… Какво всъщност правим?… Нещо си там, от рода на… Всичко свърши.“ Е, добре де, трябва малко да се ошлайфа и ще свърши работа. Но имайки предвид, че Дейвид и аз не сме Том Круз и Никол Кидман, не усещаме тези кратки, тънки метафорични моменти.

— Не знам какъв е смисълът на всичко това. Ядоса ми се, затова че не попитах как си.

— Точно.

— Как си?

— Еби си майката.

Въздъхнах, и то в слушалката, за да може да ме чуе. Наложи се да я преместя от ухото си и да я приближа до устата, което лиши мига от спонтанност, но пък от опит знам, че телефонът ми и без това не го бива много в невербалната комуникация.

— Боже господи! Какво беше това?

— Въздишка.

— Прозвуча ми все едно си изкачила някаква планина.

Известно време мълчахме. Той мълчеше в кухнята ни в Северен Лондон, а аз — на някакъв си паркинг в Лийдс. Внезапно и болезнено ме осени мисълта колко добре познавам това мълчание, формата и въздействието му, всичките му малки, остри ръбчета. (А всъщност дори не е и мълчание. Чува се стърженето на собствената ти ярост, кръвта, която нахлува в ушите ти, а на моменти и фиатът уно, който паркира на съседното място на паркинга.) Истината е, че връзка между обаждането вкъщи и решението за развод няма. Именно затова и не мога да я открия. Това, което мисля, че се случи, беше, че просто скочих с главата напред.

— Така ми е писнало от всичко това, Дейвид.

— От кое?

— От това. От непрестанните ни спорове. От дългото мълчание. От неприятната атмосфера. Цялата тази… жлъч.

— А, от това. — Поднесено по такъв начин, все едно отровата във брака ни просто е прокапала през някаква дупка в тавана, която той все се кани да замаже. — Ами, да. Вече е късно.

Поех дълбоко въздух, повече за себе си, не толкова за него, така че този път оставих слушалката близо до ухото си.

— Може би не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си по този начин?

— Много ясно, че не искам. Някаква алтернатива ли предлагаш?

— Ами, изглежда, да.

— Защо не я споделиш?

— Знаеш за какво става въпрос.

— Разбира се, че знам. Но искам ти първа да го кажеш на глас.

На този етап вече не ми пукаше.

— Искаш ли да се разведем?

— Искам да се документира, че не го казах аз.

— Добре.

— Ти, а не аз.

— Аз, а не ти. Стига, Дейвид. Опитвам се да говоря за един тъжен факт, който засяга зрели хора, а ти продължаваш да тьрсиш начини да печелиш точки.

— За да мога да кажа на всички, че ти си тази, която поиска развод. И то, ей така, за нищо.

— О, да, определено за нищо, нали? Мисълта ми е, че предвид безкрайното ни блаженство, нямаше как да се усети, че нещо не е наред. А и това ли е важното за теб? Да кажеш на всички? За теб това ли е основното?

— Щом свършим, веднага хващам телефона. Искам да пусна моята версия, преди да си пуснала своята.

— Ами тогава, просто няма да затварям телефона.

И тогава, когато вече ми се гадеше и от мен, и от него, и от всичко, което двамата представлявахме, направих точно обратното — затворих телефона. По тази причина накрая се озовах в хотелска стая в Лийдс, където се въртях, мъчейки се да проследя различните моменти от разговора ни, като от време на време пусках някоя и друга ругатня — резултат от безсилието ми да заспя. Непрекъснато палех и гасях лампата и телевизора и общо взето правех живота на любовника ми ад. А предполагам, че и него ще трябва да го вместим все някъде в сценария на филма. Ожениха се, той стана дебел и намусен, тя стана отчаяна и намусена и си намери любовник.

Уверявам ви, не съм лош човек. Лекар съм. Една от причините да искам да стана лекар беше, че мислех, че ще е добра работа — в смисъл хуманна, а не високоплатена или престижна. Харесваше ми как звучи: „Искам да съм лекар“, „Аз съм квалифициран лекар“ или „Аз съм семеен лекар с практика в Северен Лондон“. Струваше ми се, че ме прави точно такава, каквато исках да бъда — професионалист, един вид мъдра, но не и неотразима, почтена, зряла, грижовна. Да не си мислите, че човек като е лекар, не се интересува от това как изглежда? Разбира се, че ме интересува. Все едно. Аз съм добър човек, лекар, а пък лежа в едно легло с мъж, когото не познавам особено добре, казва се Стивън, и току-що съобщих на съпруга си, че искам развод.

Както се и очаква, Стивън също не спеше.

— Добре ли си? — попита ме той.

Не смеех да го погледна. Преди два-три часа ръцете му бяха навсякъде по мен, а и желаех да са там, но в момента не го искам в леглото си, в стаята в Лийдс.

— Малко съм изнервена. — Станах и започнах да се обличам. — Ще изляза да се поразходя.

Стаята беше наета от мен, затова взех ключа със себе си, но още в момента, в който го сложих в чантата си, ми стана ясно, че няма да се върна. Искам да съм вкъщи, да крещя, да плача, да се чувствам гузна за объркването в живота на децата ни, което ще създадем. Здравната служба плаща стаята. Въпреки това Стивън ще трябва да поеме минибара.

Един-два часа карах по пътя, след което спрях пред едно кафене за чаша чай и понички. Ако това беше филм, нещо щеше да се случи по пътя към къщи, нещо, което да илюстрира и подсили значимостта на пътуването. Щях да се запозная с някой или да реша да стана нов човек, или да извърша престъпление, или дори да бъда отвлечена от престъпник. Някой деветнайсетгодишен, пристрастен към дрогата, слабообразован, който се оказва по-интелигентен, че дори и по-грижовен от мен, макар аз да съм лекар, а той — въоръжен обирвач. И той ще научи нещо от мен, и аз — от него, след което ще продължим по своите пътища, незримо, но дълбоко помъдрели от краткото ни запознанство. Но както казах и преди, това не е филм и затова си изядох поничките, изпих си чая и се качих обратно на колата. (Защо все говоря за филми? За последните две години съм ходила само два пъти на кино, като и в двата филма главни герои бяха някакви рисувани насекоми. Съвсем възможно е по-голямата част от филмите, които ги дават в днешновреме, да са именно за жени, които безпроблемно пътуват от Лийдс за Лондон, и някъде по магистралата M1 спират за чай и понички.) Пътят ми отне едва три часа, със все поничките. В шест часа, вече си бях вкъщи, където заварих един заспал дом, който, както успях да забележа, беше започнал горчиво да вони на поражение.

 

Никой не се събуди до осем без петнайсет, така че задрямах на дивана. Въпреки разните му там телефонни разговори и любовници, аз се радвах да съм си вкъщи. Радвах се да усещам топлината на заспалите ми, неразбиращи деца, прокрадваща се през тавана. Нямах желание да лягам в общото легло, не и тази нощ или сутрин или каквото там се падаше в момента — не заради Стивън, а защото все още не съм решила дали някога пак ще спя с Дейвид. Какъв ще е смисълът? Но пък от друга гледна точка, какъв изобщо е смисълът, с развод или без развод? Всичко това е много странно — провеждала съм безброй разговори със или за хора, които „спят в отделни спални“, като че ли спането в общо легло е единственото необходимо условие за оцеляването на брака. Но колкото и да се влошат нещата, споделянето на общо легло никога не е било проблем, останалата част от живота е наистина ужасяващото. Откакто наскоро проблемите ни с Дейвид започнаха да назряват, се е случвало самият факт, че е буден, активен, в съзнание, движещ се и говорещ, да ме кара да искам да повръщам, до такава степен вече не мога да го понасям. Но през нощта е друго. Продължаваме да правим любов, по един полусъзнателен, функционален начин, но не заради секса, а по-скоро заради това, че за последните двайсетина години сме разработили начин, по който да спим заедно. Вече имам контури по тялото, които съответстват на лактите, коленете и гениталиите му. Някак си никой друг не може да се пригоди към тях по начина, по който може той. Особено пък Стивън, който, въпреки че е по-слаб и по-висок и притежава разни други физически характеристики, които би трябвало да са препоръчителни за всяка една жена, която си търси любовник, се оказа, че има части на тялото, разположени на погрешните места. Случваше се снощи на моменти мрачно да се чудя дали Дейвид не е единственият човек на света, с когото някога бих могла да се чувствам удобно, дали бракът ни, както и безброй други бракове, не е оцелял благодарение на някаква перфектна ръстово-теглова зависимост, която все още не е достатъчно добре изследвана, както и дали микроскопична част от милиметъра в погрешната посока при някой от двамата партньори не би означавало, че връзката изобщо не би просъществувала. А и не е само това. Когато Дейвид е заспал, мога да го превръщам отново в човека, който все още обичам. Мога да наложа върху спящата му фигура представата си за това какъв трябва да е, за това какъв беше, като седемте часа прекарани с този Дейвид ми вдъхват точно толкова сила, колкото ми е необходима, за да прекарам следващия ден с другия Дейвид.

И така. Задрямах на дивана, след което Том слезе по пижама, включи телевизора, сипа си царевични пръчици, седна на фотьойла и загледа някакъв анимационен филм. Нито ме погледна, нито каза каквото и да било.

— Добро утро — усмихнах се аз.

— Здрасти.

— Как си?

— Добре.

— Как беше в училище вчера?

Но него вече го нямаше. Пердето на двуминутната възможност за разговор, предоставяна сутрин от сина ми, беше дръпнато. Станах от дивана и включих чайника. Следващата, която слезе, беше Моли, вече облечена в дрехите си за училище. Погледна ме подозрително.

— Каза, че няма да те има.

— Върнах се по-рано. Прекалено много ми липсвахте.

— Ти не ни липсваше. Нали, Том?

Никаква реакция от страна на сина ми. Изглежда, изборът ми е следният: неприкрита агресия от страна на дъщеря ми или мълчаливо безразличие от страна на сина ми. Въпреки че това, разбира се, си е чисто самосъжаление. Нито са агресивни, нито безразлични, просто са деца и надали са успели за една нощ да придобият интуиция на възрастни, пък било то и точно тази нощ.

Последен по ред, но не и по значимост, слезе Дейвид както обикновено по фланелка с къси ръкави и боксерки. Отиде да включи чайника, след което за миг направи озадачена гримаса, когато установи, че вече е включен, и хвърли сънен поглед из къщата, за да разбере дали ги могъл да намери обяснение за тази неочаквана активност на чайника. Намери го пльоснато на дивана.

— Ти пък какво правиш тук?

— Просто дойдох, за да проверя как си изпълняваш родителските отговорности, когато ме няма. Впечатлена съм. Ставаш последен, децата сами си правят закуска, телевизорът е включен…

Естествено, че не съм справедлива, защото положението винаги е такова, без значение дали съм вкъщи или не, но пък няма смисъл да чакам неговата атака — твърдо вярвам в нападението като средство за защита.

— И така — каза той, — значи двудневният семинар приключи в рамките на един. К’во, да не би да сте ръсили глупости два пъти по-бързо от нормалното?

— Нямах настроение.

— Да, представям си. А каква точно беше причината?

— Искаш ли по-късно да говорим? Да изчакаме децата да тръгнат за училище, а?

— А, да, ясно. По-късно.

Последната дума я изплю с дълбока, но всъщност озадачаваща горчивина — все едно бях прословута с това, че правя всичко „по-късно“, все едно всеки наш проблем се дължи на упорития ми навик да отлагам нещата. Изсмях се, което не помогна на особено нажежената обстановка.

— К’во?

— Какво лошо има в това да предложа да говорим за тези неща по-късно?

— Банално — каза той, но по никакъв начин не се опита да ми подскаже защо.

Разбира се, примамливо беше да правя нещата по неговия начин и да говоря за желанието ми да се разведем в присъствието на двете ни деца, но все някой от нас трябваше да се държи като възрастен, поне временно, така че поклатих глава и си взех чантата. Исках да се кача горе и да поспя.

— Лек ден, деца.

Дейвид зяпна в моя посока.

— Къде отиваш?

— Скапана съм.

— Мислех, че един от проблемите ни, свързани с разделението на труда, беше, че все не можеш да закараш децата научилище. Мислех, че си лишена от това твое основно майчинско право.

Налага се да съм на работа, преди децата да тръгнат за училище, така че ми е спестено ходенето дотам. И въпреки че съм благодарна за това, тази моя благодарност не ми пречи да се оплаквам от липсата на физическа възможност при всяка караница на тема кой какво не прави. А Дейвид, както се и предполага, съвсем ясно знае за липсата на желание от моя страна да се ангажирам с воденето на децата на училище, което е и причината сегашното му припомняне на предишните ми оплаквания да му доставя такова удоволствие. Дейвид, подобно на мен, е доста умел в семейното военно дело и затова за момент погледнах нещата отстрани и се възхитих на кръвожадната му способност да мисли светкавично. Добър ход, Дейвид!

— Цяла нощ не съм спала.

— Нищо. Ще ги зарадваш.

Копеле.

 

Разбира се, и преди съм мислила за развод. Че кой не е? Имах фантазии, свързани с това, че съм разведена още от времето, преди да се омъжа. В представите си бях добра, направо страхотна самотна майка, която поддържа фантастични взаимоотношения с бившия си съпруг — заедно ходим на родителски срещи, правим си тъжни вечери, прекарани в гледане на някогашни снимки, ей такива неща — както и поредица авантюри с млади и стари мъже бохеми (виж Крис Кристофърсън, Алис вече не живее тук — любимият ми филм, когато бях на седемнайсет). Сетих се за тази фантазия в нощта, преди да се омьжа за Дейвид, което, предполагам, е трябвало да ми отвори очите за някои работи, но уви! Мисля, че това, което ме притесняваше, беше липсата на разнообразие в автобиографията ми. Отраснах в шумнатите зелени покрайнини на Лондон (в Ричмънд, ако трябва да сме точни), родителите ми бяха и все още са щастливо женени, бях отличничка в училище, безпроблемно си изкарах матурите, завърших висше образование, намерих си добра работа, запознах се с приятен мъж, сгодих се за него. Единственото, в което успявах да съзра нещо, което поне малко да напомня на тъй желаното от мен изтънчено космополитно разнообразие, беше развод, така че именно там съсредоточих мозъчната си енергия.

Дори си фантазирах момента на раздялата — Дейвид и аз щяхме да разглеждаме туристически брошури. Той щеше да иска да ходи в Ню Йорк, аз пък — на сафари в Африка и предвид, че това щеше да е ентия банален изблик на различия в споровете ни, щяхме да се погледнем и разчувствано да се разсмеем, да се прегърнем и да решим да се разделим. Той щеше да се качи горе, да приготви багажа си и да се изнесе, най-вероятно в съседния апартамент. Но същия ден, по-късно вечерта, щяхме да се съберем на вечеря, заедно със съответните си нови гаджета, всички щяхме да се разбираме прекрасно и щяхме добронамерено да се шегуваме един с друг.

Но вече разбирам колко наистина фантастична беше тази моя фантазия. Вече започвам да подозирам, че носталгичните вечери пред албумите със стари снимки няма да свършат работа. Всъщност, много по-вероятно е снимките да бъдат разрязани на две — а и като знам какъв е Дейвид, вероятно вече е направено, и то още вчера след телефонния ни разговор. Като си помисля, ситуацията е доста ясна: ако се мразите дотам, че да не искате да живеете под един и същ покрив, то надали след това ще имате особено желание да ходите заедно на палаткови излети. Проблемът с това, което си фантазирах, е, че от щастливата сватба скачах директно на щастливата раздяла. Но както се знае, между сватбата и раздялата все се случва нещо лошо.

Качих се на колата, закарах децата на училище и се прибрах вкъщи. Дейвид вече се беше скрил зад затворената врата на кабинета си. Днес рубриката му не излиза, така че или пишеше рекламна брошура за някоя фирма, за което доста му плащат, или работеше по романа си, за което нищо не му плащат. Отделя повече време за романа си, отколкото за брошурите, което е източник на напрежение, когато нещата помежду ни не вървят. Когато се разбираме, ми се иска да го подкрепям, да се грижа за него, да му помогна да осъзнае на какво е способен. Когато не се разбираме, ми се ще да скъсам глупавия му роман на парчета и да го накарам да си намери истинска работа. Преди време прочетох част от книгата и бях отвратена. Нарича се Природна козметика и представлява сатира на британската посткултура след гибелта на Даяна, символизираща болезнена чувствителност. Последната част, която прочетох, беше за това как всички от персонала на Природна козметика — фирма, която продава бананов крем за лакти и лосион за крака, направен от сирене бри, както и цял асортимент други забавни и безсмислени козметични продукти, — имат нужда от психотерапевтична помощ, за да превъзмогнат скръбта от смъртта на осиновеното от тях магаре.

Добре де, изобщо не притежавам квалификация на литературен критик, най-малкото, защото вече не чета книги. Преди четях, преди, когато бях друг, по-щастлив, по-жизнен човек, но сега вече заспивам с Мандолината на Капитан Корели в ръце, като след шест месеца усилия, не съм дочела и първата глава. (Между другото, това не е по вина на автора и съм убедена, че книгата е точно толкова добра, колкото ми разправяше приятелката ми Бека. Вината е в оловото на клепачите ми.) Дори и когато вече нямам и представа кое може да мине за сносна литература, все пак знам, че Природна козметика е ужасна книга — злобна, груба, самовлюбена. Малко напомня на самия Дейвид или по-точно на този Дейвид, в който се превърна от няколко години насам.

Деня, след като я четох, консултирах една жена, която роди мьртво дете. Трябваше да премине през всичките родилни мъки с ясното съзнание, че детето й ще се роди мъртво. Аз, разбира се, й препоръчах психотерапия и тутакси се сетих за Дейвид и неговото осмиващо творение. Достави ми също така, разбира се, горчиво удоволствие — вечерта да го осведомя, че месечните вноски по ипотеката ги плащаме именно защото си изкарвам парите от това да препоръчвам нещата, които той презира. Беше от хубавите вечери.

Само една статия във вестника, който зачетох, ми хвана окото — някаква омъжена жена си навлякла неприятности заради това, че направила свирка на непознат в първа класа на самолет. Мъжът, който бил женен, също загазил, но жената беше тази, която ме заинтригува. Аз такава ли съм? Не и пред външния свят, но вътрешно точно такава се чувствам. Някак изпусках волана, а това ме плашеше. Стивън всъщност не е непознат. Разбира се, че го познавам, но след двайсетгодишен брак всякаква сексуална връзка с друг ми се вижда лекомислена, произволна, дори развратна. Това, че се запознах с мъж на някакъв семинар на Националната здравна служба, това, че пихме по нещо, това, че отново се срещнахме, това, че вечеряхме заедно, това, че имахме и четвърта среща, в края на която се целунахме, и това, че накрая си уредихме среща след конференция в Лийдс, за да спим заедно, е моят еквивалент на това да си сваля дрехите в пълен с хора самолет и да извърша „сексуален акт“, както му викат във вестниците, с напълно непознат. Заспах, загърната със страниците на Гардиан, и сънувах сънища, които бяха сексуални, но в никакъв случай не и еротични. Сънища, изпълнени с това как хора правят разни неща на други хора, нещо като художествена алюзия на ада.

Когато се събудих, Дейвид беше в кухнята и си правеше сандвич.

— Здрасти — каза ми той и посочи с ножа дъската за хляб. — Искаш ли?

Нещо в тривиалността на предложението му ме накара да се разплача. Сдържах се. Разводът означава да не ти правят сандвичи — е, или поне да не ти ги прави бившият ти съпруг. (Дали това наистина е вярно, или е просто израз на сантиментална глупост? Наистина ли е невъзможно да си представя, че някъде в обозримото бъдеще съществува ситуация, в която Дейвид предлага да ми постави парче кашкавал между две филии хляб? Погледнах го и реших, че наистина е невъзможно. Ако Дейвид и аз се разведем, ще ми е ядосан за цял живот — не защото ме обича, а защото просто е такъв. Донякъде е възможно да си представя как не ме сгазва с колата, докато пресичам улицата — когато да речем, Моли е изтощена и ми се налага да я нося, — но е трудно да си представя как прави елементарен жест на доброта.)

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Както искаш.

Това вече е друго нещо. В тона му се прокрадна лека нотка на обида, все едно на неистовите му усилия да люби, а не да мрази, беше отвърнато с агресивна войнственост.

— Искаш ли да поговорим?

Сви рамене.

— Добре. За какво?

— Ами, за вчера. За това, което ти казах по телефона.

— И какво ми каза по телефона?

— Че искам развод.

— Така ли каза? Я виж ти. Ах, че нелюбезно, а? Хич не е хубаво да казваш такива неща на мъжа си.

— Моля те, престани.

— А какво искаш да правя?

— Да се държиш нормално.

— Добре тогава. Ти искаш развод, — а аз — не. Което значи, че ако не можеш да докажеш, че съм те малтретирал или не съм си изпълнявал съпружеските задължения, или к’вото щеш там, или пък, че съм чукал друга жена, то ще се наложи да се изнесеш и чак след пет години живот без мен, ще ти дам развод. Ако бях на твое място, щях да се размърдам. Пет години си е бая време. Надали ти се ще да отлагаш.

Разбира се, не бях помислила за това. Някакси си представях, че изричането на думите ще е достатъчно, че самият израз на такова желание ще е доказателство, че бракът ни не върви.

— Ами какво, ако съм… Нали знаеш…

— Не, не знам.

Не бях готова за всичко това. Просто разговорът си имаше своя логика.

— Прелюбодействал.

— Ти? Светата вода ненапита? — Изсмях се. — Първо, за да направиш това, трябва да намериш някой доброволец, който да те залюби. След това трябва да престанеш да си Кейти Кар, семейната лекарка с две деца, и да го залюбиш и ти. Но дори и тогава няма да има никакво значение, защото пак няма да ти дам развод. Тъй.

Чувствах се раздвоена. От една страна се успокоих — преминах предела, направих признанието и нямаше връщане назад, от друга — се вбесих. Мисли, че не ми стиска да направя това, което направих снощи! Даже по-зле, мисли, че и без това никой не би се навил да го направи с мен. Малодушието ми надделя над обидата.

— Значи просто няма да обърнеш внимание на това, което ти казах снощи?

— Ъхъ. Общо взето, да. Защото това са пълни глупости.

— Щастлив ли си?

— О, господи, стига вече!

Има една определна група хора, които отговарят на един от най-елементарните и уместни въпроси с нехайно, нетърпимо богохулство. Дейвид е сред най-преданите членове на тази група.

— Това пък к’во значение има?

— Казах го вчера, защото се чувствах нещастна. А мисля, че и ти не си щастлив.

— Разбира се, че не съм щастлив. Що за идиотска констатация!

— И защо не си щастлив?

— Поради задължителните тъпи причини.

— И кои са те?

— Ами, като за начало, защото оглупялата ми жена току-що ми поиска развод.

— Целта на въпроса ми беше да те насоча към това защо оглупялата ти жена иска развод.

— К’во. Че искаш развод, защото не съм щастлив ли?

— Отчасти и заради това.

— Колко великодушно от твоя страна.

— Изобщо не се правя на великодушна. Не ми харесва да живея с човек, който се чувства нещастен.

— Така е в живота.

— Не. Не е така в живота. Мога да направя нещо по въпроса. Просто не мога да живея с човек, който се чувства нещастен. Направо се побърквам.

— Абе, пра’и к’вото искаш.

И така, той си взе сандвича и се върна при сатиричния си роман.

 

В медицинския център сме общо тринайсет човека. Пет семейни лекари и останалият персонал, благодарение на който центърът функционира — управител, сестрите, рецепционистите. Някои работят на пълно работно време, други — на половин ден. С кажи-речи всички се разбирам, но най-добрата ми приятелка е Бека, семеен лекар като мен. Бека и аз обядваме заедно, когато имаме тази възможност, и веднъж месечно излизаме, за да пием по едно и да ядем пица. Познава ме по-добре, от който и да било друг в службата. Иначе сме много различни една от друга. Тя е веселяшки цинична по отношение на работата ни и това защо я вършим и не вижда никаква разлика да работиш в сферата на медицината и да работиш, да речем, в областта на рекламата. Умира си от смях заради моралното удовлетворение, което получавам от работата си. Но когато не говорим за работа, си говорим нормално. Е, да, пита за Моли, Том и Дейвид, а аз обикновено успявам да й разкажа за някоя и друга простотия на Дейвид, която да намира за особено забавна. Въпреки това, просто изглежда, че в нейния живот има някакси повече неща за казване. Вижда и прави неща, а и любовният й живот е достатъчно хаотичен, за да осигури разни истории с необичайни развръзки и неразбории. С пет години е по-млада от мен и от две-три години е необвързана, вследствие на безмислено отлагана болезнена раздяла с гаджето й от университета. Тази вечер страда заради някакъв тип, с който се срещнала три пъти през последния месец. Мисли, че нещата наникъде не вървели, не се чувствала уверена, че помежду им има разбирателство, въпреки че в леглото определено го имало… Обикновено, когато говори за такива неща, се чувствам стара, но съм поласкана, че някой споделя с мен, интересувам се и съм дълбоко впечатлена от множеството раздели, връзки и флиртове, до известна степен дори и малко завиждам на Бека заради самотата, която периодично усеща, когато в живота й нищо ново не се случва. Някакси всичко това говори за искрица живот, за електрическа активност в камерите на сърцето, тъй дълго затворени при мен. Но точно тази вечер, всичко това ми се струва отегчително. На кой му пука? И да се види пак с него, и да не се види, все ми е едно. В края на краищата, какво толкова има да губи? Но пък от друга страна аз, омъжената, с любовника…

— Ами, като не си сигурна, за какво ти е да взимаш решение. Защо просто не оставиш нещата известно време да се развиват на самотек?

Долових отегчението в гласа си, но тя не го усети. Когато се виждаме с Бека, на мен не ми е скучно. Не ни е такава уговорката.

— Не знам. Имам предвид, че когато съм с него, не мога да съм с друг. С него правя неща, които не бих правила иначе. Утре вечер ще ходим в лятното кино да гледаме някакъв китайски филм. Ако беше някой, за когото съм сигурна — няма проблем. Така се прави, нали? Но като не си сигурен в човека, това си е чиста загуба на време. Имам предвид с кого точно ще се срещна в лятното кино? В тъмното. Когато не можеш да говориш?

Внезапно усетих неистово желание да отида да гледам китайски филм в лятното кино — всъщност, колкото по-китайски е филмът, толкова повече ще ми хареса. Това е още една камера в сърцето ми, която не дава никакви признаци за електрическа активност — камерата, която се изпълва с живот, когато гледам филм, който да ме разчувства, или чета книга, която да ме вдъхнови, или слушам музика, която да ме натъжи. Сама заключих тази камера, по логични причини. А сега се усещам все едно съм се съюзила с някакъв варварски бог — ако не отворя камерата, ще ми бъде позволена точно толкова енергия и оптимизъм, колкото да изкарам работния ден, без да ме обземе желание да се обеся.

— Извинявай. Всичко това сигурно ти звучи адски глупаво. На мен ми звучи глупаво. Ако знаех, че ще се превърна в жена, която накрая се събира с омъжени жени и мрънка за това, че е необвързана, щях да се застрелям. Наистина. Млъквам. Още сега. Повече няма да споменавам за това. — Превзето си пое дълбоко въздух, но продължи, преди да издиша: — Но пък може да се окаже и свестен, нали? Откъде да знам? Точно това е про блемът. Така съм се разбързала, че нямам време да реша дали е готин или не. Все едно да пазаруваш на Бъдни вечер.

— Изневерявам на мъжа си.

Бека небрежно се усмихна и след кратка пауза каза.

— Блъскаш наред в кошницата, а след Коледа…

Не завърши изречението си, най-вероятно, защото аналогията й за нищо не струваше и излизането с мъже няма нищо общо с коледни базари и кошници.

— Чу ли какво ти казах?

Пак се усмихна.

— Честно казано, не те чух.

Превърнала съм се в призрак, от онези, комично безполовите, безобидни духчета, дето ги има в детските книжки и старите телевизиони предавания. Колкото и да се напъвах, Бека никога нямаше да ме чуе.

— Брат ти е ерген, нали?

— Брат ми е депресиран тип на половин работен ден.

— Това генетично ли е? Или просто обособено от обстоятелствата? Защото, ако е генетично… ще е рисковано. Но чак по-късно. Имам предвид, не се срещат толкова много депресирани деца, нали? Това си е нещо, което се развива чак по-късно. А и аз съм си толкова стара, че няма да ме има, когато станат депресирани възрастни. Та така. Може би си заслужава да се помисли по въпроса. Ако той е навит, и аз съм навита.

— Ще предам. Да, мисля, че би искал да има деца.

— Супер! Страхотно.

— Знаеш ли, онова, което го казах, а ти не го чу…

— Не, к’во.

— Когато казах, „Чу ли какво ти казах?“, а ти — „Не, не те чух“.

— Не, не се сещам.

— Ясно.

— Той е на моята възраст, нали? Или поне горе-долу?

Продължихме да говорим за брат ми и депресията му, за липсата му на амбиция до момента, в който Бека изцяло изгуби интерес от раждането на деца.