Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (3)

Три

Връщам се вкъщи от работа и Дейвид едва ли не изхвръква от кабинета си да ме посрещне.

— Виж! — казва той и започва енергично да се кланя, като че ли аз съм самата кралица, а той някакъв роялист маниак.

— Какво става?

— Гърбът ми. Не ме боли вече! Нито бодване дори.

— Ходи ли при Дан Силвърман?

Дан Силвърман е остеопат, когото препоръчваме в нашия кабинет, а аз от месеци повтарям на Дейвид, че трябва да отиде при него. Какви месеци — години!

— Не.

— Какво стана?

— Отидох при друг човек.

— Кой?

— Ами, един човек.

— Кой човек.

— Онзи там, от Финсбъри Парк.

— Финсбъри Парк?

Кабинетът на Дан Силвърман е на тежкарската Харли Стрийт. Доколкото ми е известно в района на Финсбъри Парк няма еквивалент на Харли Стрийт.

— Как го откри?

— Чрез обява на витрината на вестникарската будка.

— Витрина на вестникарска будка? Каква квалификация има?

— Никаква всъщност.

Тази информация ми беше съобщена с гордост и агресивност, естествено. Медицинската квалификация принадлежи към моята половина от голямото разделение на териториите в брачния живот и затова заслужава презрение.

— Значи си разрешил на някой си без каквато и да било квалификация ти да мачка гърба. Много умно решение, Дейвид. Може да те е оскатил за цял живот.

Дейвид започна да се покланя отново.

— Приличам ли на осакатен?

— Не, днес не. Но никой не е в състояние да излекува гръб само с един сеанс.

— Сигурно. Ама Добрата новина може.

— Каква добра новина?

— Така му е името. Добрата новина. Главно „Д“, малко „н“. Всъщност Диджей Добрата новина. Това му е пълната титла.

— Диджей. Не д-р.

— Абе, знаеш ли, тук има нещо, свъзано с клубовете. Мисля, че е работил в дискоклуб или нещо подобно.

— Много полезно, когато става за проблеми с гърба. Както и да е. Отишъл си при някой си, който се каза Добрата новина.

— Не знаех, че се казва Добрата новина, когато тръгвах за него.

— Просто ми е интересно, какво точно пишеше в обявата?

— Нещо като… Ами не помня точно. „Проблеми с гърба? Мога да ви излекувам само с един сеанс.“ И телефонен номер.

— И това те впечатли?

— Ами, да. Разбира се. За какво да се мотая?

— Предполагам, че лицето Добрата новина е някакъв лечител, който се занимава с алтернативна медицина.

Няма да се изненадате, предполагам, че до този момент Дейвид изобщо не се беше проявявал като фен на каквато и да било алтернативна медицина. Пред мен и пред читателите на колоната му във вестника той винаги яростно е поддържал позицията, че не се интересува от никое лечение, което е безвредно за бременни жени и малки деца, и че всеки, който предлага нещо такова, е дебил. (Дейвид, между другото, е страшно консервативен по отношение на всичко, освен политиката. Забелязала съм, че в днешно време има такива хора — хора, които са достатъчно озлобени, за да искат връщане на смъртното наказание или репатриране на афрокарибците, но няма да си признаят това, защото, подобно на всички с нашия пощенски код, минават за либерали и ядът им трябва да намери други отдушници. Всеки ден може да четеш в колоните и по страниците за писма на читателите на либералните вестници за това, коллко са раздразнени от филмите, които не харесват, или от комици, които не намират за смешни, или от това, че някои жени носят фереджета. Понякога си мисля, че животът и за мен, и за Дейвид би бил много по-лек, ако той преживееше драматичен обрат в политическите си разбирания и започнеше да се нахвърля върху обратните и комунистите, а не върху хомеопатите, старите хора по автобусите или критикуващите ресторантите. Сигурно е крайно незадоволително да имаш такива миниатюрни отдушничета за помитащата ярост, която ескалира в теб.)

— Откъде да знам как би го нарекла.

— Даде ли ти някакви лекарства?

— Ъ-ъ.

— Мислех, че това е определението ти за алтернативен лечител. Хора, които не ти пробутват дрога.

— Работата е, че той ме оправи. За разлика от безполезната Национална здравна служба.

— И колко пъти си пробвал при безполезната Национална здравна служба?

— Няма значение. Безполезна е.

— Е, и какво ти направи този човек?

— Просто поразтри гърба ми с малко загряващ мехлем и ме прати да си вървя. Всичко трая десет минути.

— Колко ти взе?

— Двеста кинта.

Погледнах го.

— Я не се занасяй!

— Не се занасям.

Гордееше се, че е платил тази космическа сума, виждах го по лицето му. В други случаи би се изсмял на некомпетентния шарлатанин, който си позволява да му поиска двеста лири за десет минути работа, може би дори щеше да го фрасне, но сега! Добрата новина (ще трябва да му измисля друго име, ако вземе да стане редовна тема на разговор) се е превърнал в полезно оръжие във войната, която водим един срещу друг. Аз смятам, че двеста лири са прекалено голяма сума, затова той е удоволствие плаща двеста лири. Като се замисли човек, извратеността на тази логика е действително тревожна, защото докъде ще доведе тя? Възможно ли е, например, да вземе да продаде децата на някое педофилско общество срещу някаква пиклива сума пари само и само защото това наистина би ме извадило от равнонесие? Вярно, той обича децата си. Но пък истински, съвсем истински мрази мен, така че, трудно е да се каже.

— Двеста лири.

— Мога да ходя при него, колкото пъти искам. За каквото и да е. Безплатно.

— Че нали оправя всичко от първия път, така че няма да ти се налага?

— Струва си парите. Затова иска толкова много.

Пак се покланя, нагоре-надолу, нагоре-надолу и ми се хили. Поклатих глава и отидох да видя децата.

 

По-късно гледахме телевизия заедно, като семейство, и за кой ли път в последно време се чудех как може една вечер да изглежда толкова по домашному обикновена, като животът въобще не е такъв. През последните седмици, независимо от Стивън, даже си създадохме нова семейна традиция за понеделник вечер — вечеря с чинии на коленете, докато гледаме Светът на динозаврите. Очевидно семейната традиция е като издръжливо пустинно цвете, годно да вирее и на най-неблагоприятна почва.

Дейвид продължава да се старае да развали хармонията помежду ни, като първо ляга на пода и се опитва да прави коремни преси (стимулът по-скоро е надебелялата му талия и общата му физическа форма, а не гърбът му, но тъй като гърбът вече не му е пречка, няколко минути продължава да произнася хвалебствия за добродетелите на Добрата новина, докато децата не му изшъткват да млъкне), след което се опитва да си прави майтап с предаването.

„Три седмици по-късно мъжкият се завръща, за да направи повторен опит за полов акт“, казва Кенет Брана. „Сигурен ли си, че не са петнайсет дни, Кен? — казва Дейвид. — Защото в края на краищата това е станало преди сто милиона години. Може да излезе, че не си преброил някой и друг ден.“

— Млъквай, Дейвид. На децата им харесва.

— Малка доза критика няма да ги убие.

— Е, това ти трябва, когато си дете. Критичен подход.

Но накрая млъкваме някакси и гледаме програмата, къпем децата, слагаме ги да си легнат и ядем, без почти да разменим дума. През всичкото това време аз едва се сдържам да не кажа нещо, да не направя нещо, но какво е то — не знам.

 

На другата сутрин, по време закуска, Том непрекъснато гледа втренчено Дейвид и мен и след известно време това започва да ме изнервя. Изнервящо дете е нашият Том — мълчалив е, но реагира бързо, директен е, почти до грубост. Има личностните характеристики на дете-чудо, но никакъв проявил се талант.

— Какво ти става? — питам го аз.

— Нищо.

— За какво си ни зяпнал така?

— Искам да разбера дали се развеждате.

Ако това беше на кино, щях да поднасям към устните си чаша кафе, думите на Том щяха да предизвикат силно, смешно задавяне и кафето щеше да потече през носа ми върху блузата. Но в действителност, слагам парче хляб в тостера и съм с гръб към него.

— Защо да се развеждаме?

— Някой ми го каза в училище.

Произнесе го без какъвто и да е намек за оплакване. Акс някой в работата ми каже, че се развеждам, без да съм имала преди това семейни неприятности, щях преди всичко да се притесня за това кой е източникът на информацията. Но детството, разбира се, е време, когато информацията хвърчи към века от всички страни, и за Том е все едно дали е чул новината от майка си и баща си или от малкия Били от втори „в“ клас.

— Кой някой? — попита Дейвид с малко повече от обичайната си агресивност, издавайки се като източник на изпуснатата информация.

— Джо Солтър.

— Кой, по дяволите, е Джо Солтър?

— Едно момче от училището.

— Него това какво го интересува?

Том свива рамене. Той не се интересува от Джо Солтър. Интересува се дали Дейвид и аз се разделяме. Разбирам го.

— Не се развеждаме, разбира се — казвам аз. Дейвид ме гледа с чувство на триумф.

— Тогава защо Джо Солтър каза, че се развеждате? — пита Том.

— Не знам — отвръщам аз. — Но щом не се развеждаме, няма никакво значение какво казва Джо Солтър, нали?

До преди три минути не бях чувала въобще името Джо Солтър, но вече ми се гади от него. В съзнанието ми се появява образът на самодоволно, зло русо момченце, което за всички, освен за съучениците си, а сега и за мен и Дейвид, които сме надзърнали в злобната му душичка, прилича на ангелче.

— Искам да кажа, ние знаем по-добре от него дали се развеждаме или не. А ние си оставаме женени, нали така, Дейвид?

— Щом казваш. — Това наистина му доставяше удоволствие и не бих могла да кажа, че му се сърдя.

— А дали някога ще се разведете? — пита Моли.

Господи! Сега вече разбирам колко духове има в бутилката и защо на човек и през ум не трябва да му минава да я отваря за нищо на света.

— Нямаме такива планове — казам й аз.

— Ние с кого ще живеем, ако се разведете?

— Ти с кого искаш да живееш? — пита Дейвид.

Дори и най-глупавите книги за отглеждане на деца не препоръчват този въпрос.

— Татко! — казва Моли. А после, като си помисля, добавя: — Но без Том.

— Том може да отиде да живее с мама. Така ще е справедливо.

— Татко се шегува — казвам аз бързо на Том, но подозирам, че белята вече е станала.

Дейвид успя да раздели брат от сестра, дъщеря от майка и син от баща за една купа царевични пръчици време. А аз току-що обещах да не се развеждам с него. „Дуу!“, биха ни освиркали брат ми, синът ми и Хомър Симпсън.

По мое настояване Дейвид дойде в кабинета около обяд и отидохме в едно мърляво кафене зад ъгъла, за да обсъдим това, което се бе говорило на закуска. Дейвид не изпитваше никакви угризения. (И по-скоро би могъл да се нарича: Дейвид Безкахърния, така, както Джеймс Бонд 007.)

— След като не се развеждаме, какво лошо може да има? Това е една напълно хипотетична ситуация.

— Хайде, Дейвид. Можеш да се държиш и по-достойно.

— По-добре ли? Че какво правя?

— Залагаш клопки.

— Какво, имаш предвид частта, „щом не се развеждаме“ ли? Това клопка ли се води?

— Искаш да кажа: „Да, но може и да не…“ И тогава ще започнеш да ми натякваш, че съм непоследователна и че на теб казвам едно, а на децата друго.

От известно време насам посрещам с известно възмущение словесните мини, които Дейвид залага, толкова са очевидш (Та какво чудно може да има, че авторът на Природна козметика е точно толкова предвидим при разговор, колкото и когато пише!). Но очевидно съм се отпуснала, защото Дейвид се хвана за последната ми забележка с хъс, който показва, че се е надявал точно това да кажа.

— Чакай, чакай. Ти какво ми каза, когато ми се обади от| Лийдс?

— Нищо… Е, казах ти, но просто исках…

— Не. Кажи какво каза?

— Знаеш какво.

— Повтори го.

— Няма защо да правиш това, Дейвид. Знаеш какво казах тогава и знаеш какво казах на децата тази сутрин.

— И това последователност ли го наричаш?

— Мога да разбера, че от твоя гледна точка може и да изглежда непоследователно.

— А как изглежда от твоята гледна точка? Защото наистина ми е интересно. Искам да знам как заявката за развод, последвана от изказането, че всъщност не искаш такъв, може да изглежда нещо друго.

— Не е там работата.

И наистина мисля така. Искам да разбера как може да кара дъщеря ни да избира между единия и другия си родител и защо беше така невъобразимо жесток към Том. Защо е споделял с родителите на момчета на име Джо Солтър или с приятелите на родителите на момчета на име Джо Солтър, или дори със самите момчета на име Джо Солтър нашите брачни проблеми? Съвсем справедливо е да искам да знам това, както е напълно справедливо той да иска да знае защо му казах, че искам да сложим край на брака ни, очевидно съвсем изненадващо, но всъщност това беше просто разговор по обяд. Изведнъж ми се стори, че не един обяд, а цял живот да говорим, пак няма да ни стигне времето, защото, ако разговорът по време на закуската можеше да се раздели на много малки парченца, никое от които не би могло да се върне обратно на същото място, то на колко малки парченца бихме могли да разделим последния четвърт век? Той каза, а аз казах, и той каза, а аз казах, и той мислеше така, а аз мислех иначе, и той направи това, а аз направих онова, и… Не трябваше да става така. Това не е начинът, по който се очаква да вървят нещата. Ако нещата бяха така, както ние мислехме да ги направим, нямаше да има за какво да спорим, защото щяхме всичко да сме обмислили и направили, но единственото, което успяхме да направим с общи усилия, е, че създадохме невероятна каша и просто не виждам как…

— Дейвид, просто не виждам как можем да се измъкнем от тази каша.

— Сега пък за какво говориш?

Опитвах се да произнеса думите — онези думи, които бях казала веднъж и от които се отказах тази сутрин, — но за щастие те не понечиха да излязат от устата ми и вместо това започнах да плача, да ридая неутешимо, докато Дейвид не ме изведе от кафенето на улицата.

По всичко личи, че полудявам, но от друга страна съм просто объркана и нещастна, а от трета — си мисля, че знам какво искам, но не мога да се реша да направя крачката заради болката, която това щеше да причини, и напрежението между тези две състояния ме кара да се пръсна. Но когато Дейвид ме докосва по този начин, с нежност, с обич и грижа, всичко се отдалечава на светлинни години, изчезва, и аз просто искам да бъда с него и с децата до края на живота си. Не искам да се докосна до Стивън, не искам да се карам заради това, което Дейвид може да е казал, а може и да не е казал на други хора или заради това, което съвсем определено каза на Том и Моли. Просто искам през деня да си работя работата, вечер да гледам динозаврите, а през нощта да спя с Дейвид. Нищо друго няма значение. Всичко, от което се нуждая, е да задържа чувствата му и ще съм добре.

Сядаме за малко в колата и Дейвид ме оставя да се наплача.

— Не мога да позволя това да продължава — казва той.

— Няма. Това е краят.

— Искаш ли да ми кажеш какво всъщност става?

Типично за Дейвид. Типично за всеки мъж. За да бъде някой в такова състояние, нещо е трябвало „да стане“… Само дето е напълно прав, разбира се, нещо наистина става, нещо, което без съмнение допринася за това да се чувсвам напоследък толкова нещастна. Изведнъж, дали заради решението за динозаврите, или защото Дейвид беше мил с мен, а и заради убеждението, че сълзите означават край на всичко това, струва ми се, бе съвсем ясно какво трябваше да направя и да кажа.

— Дейвид… срещам се с един човек.

Казах му, защото вече не се срещах повече с този човек и защото вътре в себе си знам какво искам и че това по някакъв начин ще се предаде и на Дейвид. Не ми идва наум дори и за миг, че моето признание означаваше за Дейвид начало, а не край на нещо и това, че ме познава вече двайсет и пет години, въобще не значи, че ме познава или ме разбира точно в този момент. Той не каза нищо известно време.

— Може ли тази вечер да си дойдеш направо вкъщи? — попита накрая.

— Да. Добре. Разбира се. Ще говорим тогава.

— Няма за какво да говорим. Но искам да направя нещо за екземата на Моли и ще трябва ти да гледаш Том.

 

Играя една игра със самата себе си, само за да видя как ще се почувствам. Играта е нещо такова. Не седя в кухнята на семейния дом и не гледам как синът ми си пише домашното, а в кухнята на един малък апартамент наблизо. В играта това е мястото, където живея сега, след раздялата. Моли не е тук, защото сега тя не ми говори и обвинява мен за случилото се (Дейвид сигурно й е представил доста едностранчива версия за събитията) и всеки път, когато се опитам да я заговоря, тя ми обръща гръб. Ужасната шега на Дейвид за разделяне на семейството на две, точно по средата, се е превърнала в прозаично и вярно предсказание.

В някои отношения тази игра е полезна. Защо например съм избрала да смятам тази кухня за нечия друга кухня? Защо ми е толкова трудно да си представя, че в случай на разпадане на семейството аз ще остана в дома ни? Не само защото аз съм виновната страна (въпреки че има смекчаващи вината обстоятелства и че не съм чак толкова виновна, както и че бракът ми е брутален и деградирал, в известен смисъл, макар всьщност да става дума за по-мека, дребнобуржуазна версия на бруталност и деградация) — така е, защото аз издържам дома. Дейвид води децата на училище. Дейвид им приготвя храната и следи как си пишат домашните. Дейвид ги прибира от къщите на приятелите им — приятели, които аз никога не съм виждала. Ако Дейвид и аз се разделим, моето напускане ще причини минимално объркване, докато ако той си отиде, не знам как бихме я карали. Аз съм мъжът. Аз съм бащата. Не защото имам работа, а защото Дейвид всъщност няма и заради това главно той се грижи за дома. Ето защо ми е толкова лесно да си представя, че аз се изнасям — защото бащите са тези, които винаги се изнасят от къщи. И ето защо е толкова лесно да си представя, че Моли не ми говори. Тя никога няма да ме предпочете пред Дейвид, а и във всеки случай дъщерята винаги отказва да говори на баща си, след като е открила, че той има някаква извънбрачна връзка. Ето как върви всичко това, цялата тази фройдистка история. Прекалено ли е да се предположи, че Моли може да проявява ревност към мен?

— Том?

— Да.

— Как мислиш за мен — като за татко или като за мама?

— Какво?

— Недей много-много да мислиш, кажи ми първото, което ти дойде наум.

— Мама.

— Сигурен ли си? Не ти ли трябваха няколко секунди мислене, защото се почувства объркан?

— Не. Мисля за теб като за мама, а за татко като за татко.

— Защо?

— Мамо, наистина съм зает — отряза ме той и поклати тъжно глава.

 

Моли страда от екзема още от времето, когато беше съвсем малка. Излиза й навсякъде — по ръцете, по краката, по корема — и никакви мазила, диети или хомеопатични лекарства не можаха да й помогнат досега. Преди да тръгне на училище тази сутрин й намазах ръцете, целите покрити с болезнени на вид пукнатини, с много силен и вероятно много вреден стероиден крем. Но когато се върна вкъщи днес, тя изтича през антрето и ми показа ръцете си — върху тях не беше останала и следи от екземата. Повдигнах дрехите й — на корема също нямаше нищо. Показа ми краката си отзад и там също нямаше нищо! Стомахът ме бе присвил, когато чух, че Моли и Дейвид влизат. Ужасявах се от това, което може да ми донесе тази вечер, но единственото, за което говорихме всички, е какво е станало с червените напукани места по кожата на Моли. (И щом екземата на Моли е по-важна от моята изневяра, какъв изобщо е смисълът от изневярата?)

— Това е невероятно — казах аз.

— Той само докосна мястото и всичко изчезна — каза Моли. — Направо можах да видя как изчезва.

— Не само го докосна — каза Дейвид, — използва и някакъвкрем.

— Нищо не използва, татко. Аз гледах. Нищо не направи. Просто го докосна.

— С крема.

— Само го докосна, мамо.

— Кой само го докосна?

— Диджей Добрата новина.

— А! Диджей Добрата новина. Трябваше да се сетя. Има ли нещо, което той да не може да направи?

— Просто спомена, че добре се справя и с екземи — каза Дейвид. — Затова си помислих, че няма да е лошо да опитаме.

— Гърбове и екземи. Доста странна комбинация от специалности.

— Той оправи и главоболието на татко — каза Моли.

— Какво главоболие? — попитах аз Дейвид.

— Ами просто… просто най-обикновено главоболие. Случайно споменах, че имам главоболие и той… помасажира слепоочията ми. Стана ми добре.

— И така. Глава, екзема, гръб. Той е истински магьосник, нали? И още двеста лири, а?

— А не смяташ ли, че си струва.

Изсумтях, макар че не знаех какво искам да изразя със сумтенето си. Не знам защо се държа така. Бих платила и два пъти по толкова, за да видя Моли по-добре, но изкушението да се озьбиш е непреодолимо, независимо от обстоятелствата.

— Трябва да отидеш, Том — каза Моли. — Страхотно е! Ставаш целият топъл.

— От крема е — повтори Дейвид. — Направи същото с гърба ми.

— Не е използвал никакъв крем.

— Татко, защо непрекъснато повтаряш, че използва крем, като не е така?

— Ти не можеше да видиш какво прави.

— Видях. А освен това знам какво е усещането от крем. Едно такова хлъзгаво…

— Дий! — възкликна Том.

(За сведение на незапознатите с на пръв поглед безсмислените възклицания на предпубертетите, „Дий!“ е съвсем различно от „Дуу!“. Така, както разбирам, второто е признание на говорителя за собствената му глупост, докато първото означава, че някой друг е глупакът. Първото възклицание се придружава от страшно противна гримаса — присвити очи, озъбване — целта е да се покаже глупост.) Моли не му обръща внимание.

— … А по ръцете му въобще нямаше крем.

Ставаше нещо странно, защото Дейвид не искаше да отстъпи. Ясно беше, че разговорът ще продължи, докато Моли не се откаже от доказателството за собствените си усещания.

— Това е пълна безсмислица, Моли. Погледни ме — той… използваше… крем — отчетливо произнесе Дейвид.

— Има ли някакво значение? — попитах го тихо аз.

— Разбира се, че има!

— Защо?

— Защото лъже. А ние не одобряваме лъжата, нали, Моли?

— Да-а — заядливо каза Том. — Лъжкиня! Мента!

Моли започна да плаче.

— Не е честно! Мразя ви всичките! — изкрещя тя и изтърча към стаята си, така че първата добра новина, която сме имали от седмици, лесно се превърна в още един източник на неприятности и усложнения.

— Браво, Дейвид. Отново се показа.

— Тя не трябва да лъже, нали, татко?

— Той използваше крем — упорито повтори Дейвид, без да се обръща специално към някого. — Да не съм сляп.

 

Дейвид се извини на Моли (не, държа да се отбележи, не защото сам поиска, а защото аз настоях, че би било зряла бащинска постъпка) и Том се извини на Моли, и Моли се извини на всички ни, и всички отново се успокоихме. Ето това в момента представлява мирът в нашето семейство — два часа интервал между спор за един лечител-знахар и неговите кремове и разговора за моята връзка с друг мъж и дали това може да сложи край на брака ни.

— Ще говорим ли сега? — попитах аз Дейвид, когато децата вече бяха в леглата си.

— За какво?

— За това, което ти казах на обяд.

— Какво има да говорим?

— Мислех, че може да искаш да кажеш нещо.

— Не.

— Искаш просто да спрем дотук?

— Не искам да спирам доникъде. Просто предполагам, че ти ще се изнесеш от тук през следващите няколко дни.

Имаше нещо различно в Дейвид, но не бях сигурна какво. Мислех, че ще направи един от типичните номера със запазена марка „Дейвид“, които се състоят от безкрайни драматични слова, вайкания, няколко милиона отровни забележки и страшно много ненавист, насочена към Стивън. Но нямаше нищо такова. Изглежда, на него почти не му пукаше вече.

— Връзката с този мъж приключи. От тази секунда.

— Това не знам, но знам, че никой не може да накара Елвис Пресли да свири за без пари.

Почувствах се зле, в паника. Вече не разбирах нито думите, нито тона му.

— Какво значи това?

— Това е, което полковник Том Паркър е казал в Белия дом.

— Моля те, говори нормално.

— Хората на Никсън се обадили по телефона на полковник Том Паркър и го помолили да свири за президента в Белия дом. И Паркър, разбираш ли, казал: „Чудесно, колко ще ни платите?“ А човекът на Никсън казал: „Полковник Паркър, никой не иска пари за частно представление в чест на президента.“ Паркър отвърнал: „Това не знам, но знам, че никой не може да накара Елвис Пресли да свири за без пари.“

— Нищо не разбирам! Престани! Важно е.

— Знам. Просто… разбираш ли, спомних си случката и реших да ти я кажа. Това е моят начин да ти кажа, че какво правиш или какво искаш всъщност няма никакво значение. Ти си президентът, аз съм кралят. Властта е моя. А сега се махай. Благодаря и довиждане.

— Не мислиш така.

Казах това, макар да бях почти сигурна, че точно така мисли. Той си е такъв. Може би, когато се стигне до основното, това е единственото, по отношение на което мъжете с идентичен пощенски код не са претърпели никаква промяна. Те знаят да сменят пелени и да говорят за чувства, и за това, че жените могат да работят и всичко основно, но той по-скоро ще приключи нещата сега, отколкото да ми даде някаква възможност за съмнение, объркване или обида, каквото и да му струва, колкото и да го боли от това, което съм направила. А той ми каза веднъж и сигурна съм, че това ще излезе на преден план…

— Защо смяташ, че не мисля така? Не си ли спомняш? Говорихме вече.

— Спомням си.

— Е, тогава?

Бяхме в леглото. Току-що се бяхме любили — имахме Том, но Моли не беше родена още, а аз не бях бременна, значи трябва да е било през 1992 — и попитах Дейвид дали перспективата да прави секс само с мен и с никоя друга до края на живота си не му действа депресиращо. Крайно нетипично за него, той се отдаде на размисъл. Каза, че понякога това го потиска, но алтернативите били прекалено зловещи, за да бъдат изобщо анализирани и че във всеки случай той знаел, че никога не би понесал полигамия от моя страна, затова едва ли би могъл да очаква в подобен случай снизхождение и за себе си. Така че свършихме с една игра, която всички любовници играят от време на време и аз го попитах дали има обстоятелства, при които би простил моя изневяра — едно случайно приключение след пиянска нощ, да кажем, последвана тутакси от жестоко разкаяние от моя страна. Тогава той отбеляза, че аз никога не се напивам, че никога не съм имала случайни приключения в живота си, затова му е трудно да си представи точно такива обстоятелства. Каза още и че ако му изневеря, причините ще са други, а тези други причини ще означават неприятности — неприятности, за които той не иска да мисли. Много рядко съм признавала, че Дейвид може да притежава някаква проницателност, но сега му свалям шапка. Не бях пияна. Не беше и случайно приключение за една нощ. Спах със Стивън поради цял куп най-различни причини, всяка от които означаваше неприятност.

— Мислила ли си къде ще живееш? — попита ме той, все още съвсем необезпокоен от всичко това.

— Не, разбира се, че не. Казваш ми, че аз съм човекът, който трябва да се махне, така ли?

Дейвид само ме погледна, и то с поглед, дотолкова преизпълнен с презрение, че ми се дощя да избягам от всичко — от съпруга си, от дома си, от децата си — и никога да не се връщам.

 

Добър човек съм. В повечето отношения. Но започвам да мисля, че да бъдеш добър човек в повечето отношения, не е нещо кой знае какво, ако си лош дори само в едно. Защото повечето хора са добри, нали? Повечето хора искат да помагат на другите и ако работата им не им дава такава възможност, те просто правят каквото могат — стоят на телефона на самарянките един път в месеца, участват в спонсорирани състезания или изпращат пари на роднини в провинцията. Не си струва да ви казвам, че съм лекар, защото съм лекар само през работните дни на седмицата. Аз спях с мъж, който не ми беше съпруг, само в извънработно време — не съм толкова лоша, че да правя това през работно време — а в момента това, че съм лекар, не може да послужи за компенсация, колкото и циреи по ректуми да преглеждам.