Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (11)

Единайсет

Единствените сцени в Междузвездни войни, които мога да издържа, са тихите сцени от втория филм Империята отвръща на удара. Или по-точно преди беше вторият, преди четвъртият да стане първи, което прави вторият трети. Преди две-три години Том обичаше непрекъсното да гледа видеокасетите си с Междузвездни войни, една след друга и по ред.

Първоначално предпочитах Империята отвръща на удара просто защото в него имаше нещо по-различно от непрестанното реване, гърмене и свистене. Но постепенно се научих да обиквам неговото… Как се казва. Послание? Има ли послания в сериите на Междузвездни войни? Все едно. Нещо в него проби дълбоко в мен — исках да съм Люк Скайуокър, заминал сам, за да учи за джедай. Исках да се откъсна от войната. Исках някой мъдрец да ме научи на нещата, необходими ми, за да изживея достойно живота си докрай. Знам, банално е, че го разбрах от детски научнофантастичен филм — трябваше да бъде от Джордж Елиът или Урдзуърт или Виржиния Улф. Но от друга страна, точно това е, нали? Нямам време и енергия за Виржиния Улф, което значи, че съм принудена да тьрся смисъл и утеха в касетките на Междузвездни войни на сина ми. Трябва да съм Люк Скайуокър, защото не знам коя друга да съм.

Когато Майнуната и приятелчетата му се преместиха на нашата улица, остро осъзнах, че трябва да мисля. Всъщност, като че ли животът не може да продължава без мисъл. Не можех да разбера кой беше прав и кой крив, домът ми беше пълен с хора, които не познавах… Всъщност, побърквах се. Така че трябваше да го направя, нали? И разбира се, това беше егоистично, прищявка, гадно, но имах чувството, че не мога да разбера как да бъда добра, без да съм лоша. Всеки би разбрал. Кентърбърийският архиепископ, Мириъм Стопард, който и да е. Нали? И това не значи, че по-малко обичам децата си, както и че по-малко обичам съпруга си (не мисля, че е така, но това е сред нещата, за които трябва да мисля)…

 

Изнесох се. Или нещо такова. Само че никой не знаеше. Е, Дейвид и Добрата новина знаеха, както и една колежка на име Джанет, по причини, които по-късно ще изясня, но Том и Моли не знаеха, поне не и до този момент. Живеех или поне спях и живеех в гарсониера на една пряка от къщи, слагах децата вечер да спят, навивах часовника за шест и петнайсет сутринта, обличах се и директно се връщах в семейния дом, без да закусвам, без да пия чай, с нощница и халат в найлоново пликче, за да съм там в шест и половина. Децата нормално трябва да бъдат събудени час по-късно, но бях там да не би, колкото и малко вероятно да беше, някое от тях да се събуди по-рано. (Сега те рядко се будят нощем, но когато го правят, Дейвид се занимава с тях, по простата причина, че аз съм човекът в семейството с истинската работа.) След това се преобличах, за да избегна и най-малките съмнения, които биха могли да се появят у децата — въпреки че трябваше наистина да са доста мнителни за да заподозрат, че майка им ги е напуснала, предвид, че вечер ги слага да си лягат, а сутрин закусва с тях, — прекарвах допълнителния час в четене на вестника, който носех със себе си. На теория излиза, че спях по един час по-малко, но това не беше проблем, защото на практика имах чувството, че спях с един час повече вследствие на ободрителното въздействие на нощите, които прекарвах сама.

Не плащах за стаята. Беше собственост на Джанет Уолдър, третият човек, който знаеше за новото ми битово положение. Джанет работеше в медицинския център, но се беше върнала обратно в Нова Зеландия, за да види новородената си племенница. Всъщност, ако не беше племенницата на Джанет, никога нямаше да реша да се изнеса. Като крадците, които никога не биха откраднали портфейл, ако не стърчеше от джоба на собственика. Всичко се свежда до определени възможности — просто случайно спомена, че ще остави стаята празна, и в рамките на няколко секунди аз взех решението. Все едно — бях безсилна пред изкушението, сетивата ми бяха надмогнати. Чува спокойствието, усещах вкуса на тишината, миризмата на уединението и го желаех повече от всичко друго досега. (И какво говори това за мен? Що за сенсуалист е този, който жадува за пустота?) И след това на място, за секунди измислих моя план, защото необходимостта е майка на изобретателността. Прибрах се вкъщи, казах на Дейвид какво щях да правя и го направих.

— Защо? — попита той.

— Заради всичко — отговорих му аз. — Заради Добрата нонина, заради Маймуната и защото ме е страх от всяко следващо нещо, което би могъл да направиш. — „И защото изчезвам — щеше ми се още да му кажа. — Защото всяка сутрин се събуждам и от мен е останало все по-малко.“ Но не можех да му кажа това, защото не знаех дали имам право, а и никога нямаше да разбера, ако не получех джедайска подготовка.

— Честно казано, не знам — казах аз. — Сигурно искам малко почивка.

— Почивка от какво?

„Почивка от брака ни“ — ми се искаше да му кажа. Защото в края на краищата, дотам се свеждаха нещата. Като се махнат работните часове, семейните закуски и вечери, само това оставаше — времето, което имах за себе си, беше запълнено с това да съм съпруга, а не толкова майка и лекар. (И господи, колко страшно беше, че това бе единственият вариант! Единственото време, когато не изпълнявах една от тези три роли, беше, когато ходех до тоалетната.) Но не го казах, разбира се. Просто вяло му посочих това, което се надявах да види — че бях гниеща, изтощена от войни планета, на която нямаше достатъчно кислород за да съществуват комплексни форми на живот.

— Моля те, остани — каза той, но не усетих никаква убеденост или отчаяние в гласа му. Може би не се стараех достатъчно.

— Защо искаш да остана? — попитах го аз. — Какво значение има това за теб?

Настъпи дълга, дълбокомислена, фатална пауза, преди той да каже каквото и да било, пауза, която ми позволи първо да му обърна гръб, и второ — да забравя това, което впоследствие успя да скалъпи.

 

Гарсониерата на Джанет беше на горния етаж на къща с тераса на Теймър Роуд, успоредна на Уебстър Роуд. Терасата бе странна, защото всъщност е много красива, но е запусната. Бяха започнали една по една да реставрират къщите и аз бях по средата на последния ред порутени къщи.

Под мен имаше още три апартамента и вече познавах и харесвах всичките им обитатели. Гретхен, която работеше в областта на връзките с обществеността, ми обеща най-различни рекламни материали. Тя живееше с Джон в най-големия апартамент, на партера, с градина. Над тях се помещаваше Мари, която преподаваше философия в университета на Северен Лондон и през празниците се прибираше в Глазгоу. А над Мари — Дик, тихо и нервно момче, което работеше в местния музикален магазин.

В тази къща течеше непрекъснат купон. Заедно взимахме решения как да живеем, какви са задълженията ни и какво би било възможно най-хубавото. Например миналата седмица проведохме у Гретхеп събрание и гласувахме да си вземем по-голяма пощенска кутия. Мари си поръчваше много книги и пощальонът, като не можеше да ги вкара в кутията, ги оставяше на стъпалото до входната врата да се мокрят. Чу ли това, Дейвид? Размерът на пощенските кутии! Това са нещата, които можем да променим! (Сигурно, но все още не бяхме получили квота, а и не знаехме кой инсталира пощенски кутии, нито как да разберем.) Беше напълно нормално обсъждане, кратко, логично, хармонично и справедливо. Джон щеше да плати две трети от разноските, аз нямаше нищо да плащам. Пиехме вино и слушахме Еър, които са французи и свирят главно инструментали. Звучат все едно, че е най-подходящо да ги слушаш в асансьора. Еър беше новата ми любима група, въпреки че Дик гледаше малко отвисоко на тях, по тих и нервен начин, типичен за него. Казваше, че има доста по-добри френски поп групи в момента и че ако искаме, щял да ни направи записи.

Но за мен Еър звучаха модерно, по детски и необвързано в сравнение с, да речем, Дилън, който ми звучеше стар, женен и обременен — като дома ми. Гъби, марули и домати, право вкъщи, за да готвиш спагети болонезе и как те кара това да се чуууувстваш. Това, че си самаааа? Но никога не съм сама, когато Боб пее. Не преставах да мисля, че именно това представляваше животът в общност — готина музика, бяло вино, пощенски кутии и затворена врата, когато пожелаеш. Следващия път щяхме да говорим за това дали имахме нужда от маса в коридора за пощата и аз чаках момента с нетърпение. (Според мен всички го чакаха, макар да съм готова да изслушам и тези, които не са съгласни.)

Тук всички бяха необвързани, което също ми харесваше. Подозирах, че никой от тях не искаше това. Преди няколко вечери се пуснаха множество пресилени, самокритични и много добре отрепетирани лафове относно романтичния им статут и бих обобщила, че щом темата успя да се прокрадне в разговор за пощенски кутии — Гретхен се чудеше дали размерът на пощенската кутия не беше причина за слабото представяне на Свети Валентин, при което, както и трябваше, всички псевдосъжалително се изсмяхме, — то би се появила в разговор за каквото и да е. И въпреки че щеше да ми е жал за тях, ако те съжаляваха, същевременно фактът, че никой от тях нямаше стабилна връзка, отговаряше напълно на моите цели, защото допринасяше допълнително за атмосферата Империята отвръща на удара. Това ме накара да се почувствам все едно бях започнала нова страница в чужд тефтер. Моят се беше свършил, а и не ми харесваше това, което бях написала.

Не знаех колко време можех да живея така. Джанет щеше да се върне след няколко седмици, но вече бях започнала да се питам дали Мари щеше да използва апартамента си през лятото и дали можех да си позволя собствена гарсониера наред с ипотеката, две деца, съпруг, Добрата новина и бездомните. И всичко това, без да си задавам въпроса дали този живот си заслужаваше — дали тези два часа на вечер, било то сама или в слушане на Еър с Дик, Мари и Гретхен и в говорене за капацитета на пощенските кутии, щеше да свърши работа през следващите четирийсетина години. В момента имах чувството, че щеше, но все пак смятах, че в момента беше все още рано да подписвам четирийсетгодишен договор за каквото и било.

Но, господи, радвах се на тези скъпоценни два часа. Имах чувството, че бях по-щастлива, отколкото бях била от години насам. Размишлявах. Гледах телевизия по миниатюрния апарат на Джанет. Дори четях литературните критики във вестниците и за двете седмици, прекарани тук, бях прочела седемдесет и девет страници от Мандолината на Капитан Корели. Но бързам да добавя, че за това си плащах нощем. Тези два часа си имаха цена. По време на първата нощ се събудих обляна в пот заради кошмар, след което осъзнах къде бях и къде не бях. Облякох се и извървях пътя до къщи и обратно само за да чуя децата как дишат. Оттогава насам през повечето нощи се събуждам точно в 2:25 и се чувствам отчаяна, гузна и обезумяла от притеснение и страх, след което ми са нужни часове, за да заспя отново. И въпреки това, сутрин пак се събуждам освежена.

 

В началото на третата седмица, откакто бях в апартаментта на Джанет, се прибрах вкъщи и заварих Том да гледа телевизия с нов приятел. Новият приятел беше ниско, дебело дете с цирей близо до носа и перчем, подобен на тези, актуални в модерните момчешки банди, който единствено акцентираше, а може би дори и се подиграваше с неговата стряскаща непривлекателност. „Нали знаеш с какви лица съм свикнал?“ — сякаш казваше перчемът. — „Ами, виж го тоя!“ Приятелите на Том не изглеждаха така. Изглеждаха красиви и печени. Това да си печен беше много важно за Том. Тлъстини и пъпки (и пухкави кафяво-бели пуловери) нормално го впечатляваха по-малко, отколкото биха впечатлили който и да е друг.

— Здравей — казах ведро аз. — Кой ни е дошъл на гости?

Новият приятел ме погледна и след това се огледа из стаята, като си въртеше главата и се опитваше да открие местоположението на непознатия сред нас. Колкото и съкрушително да звучи, въпреки останалите недъзи, той също така не беше и особено умен. Дори и когато установи със сигурност, че нямаше други в стаята, той пак не отговори на въпроса, по всяка вероятност от страх, че можеше да сбърка отговора.

— Кристофър — измърмори Том.

— Здрасти Кристофър.

— Здравейте.

— Ще останеш ли за чая?

Той отново ме погледна. Не. Нямаше да рискува да го хванат така лесно.

— Тя те пита дали ще останеш за чая — изкрещя Том.

Изведнъж почуствах силно разкаяние и неудобство.

— Кристофър глух ли е?

— Не — каза Том презрително. — Просто е тъп.

Кристофър обърна главата си към Том, а после го блъсна в гърдите, съвсем леко. Том ме погледна и поклати глава, като че ли искаше да каже, че не може да повярва на очите си.

— Къде е баща ти?

— В стаята на Добрата новина.

— Моли?

— Горе. И тя има приятелка на гости.

Моли беше в стаята си с дете, което изглеждаше като осемгодишен женски еквивалент на Кристофър. Новата приятелка на Моли беше дребна, със сивкава кожа, с очила и съвсем откровено смрадлива — никога преди стаята й не беше мирисала така. Въздухът като че ли беше изязъл от котела на някаква вещица и смърдеше на пръдня, нечисто тяло и мръсни чорапи.

— Здравейте. Аз съм Хоуп.

Хоуп — надежда. Господи! Хоуп с почти скандално неподходящото си име е зловещо предупреждение за всички родители на света.

— Дойдох да си играем с Моли. Играем карти. Сега е мой ред.

Тя постави внимателно карта върху купчината.

— Тройка каро. Твой ред е Моли.

Моли сложи карта върху купа.

— Петица купа.

Хоуп беше толкова бъбрива, колкото Кристофър — мълчалив. Тя описваше всяко свое действие. И всичко, което виждаше. И очевидно изпитваше страх от сложни изречения. Затова звучеше като Джанет от Джанет и Джон.

— На какво играете?

— Снап. Това ни е третата игра. Никой още не е спечелил.

— Не е, значи. Да, но вижте… — Започнах да им обяснявам фатално погрешния им начин на игра и че картите, с които играеха, не бяха достатъчни и те се отказаха от играта.

— Може ли да дойда утре? — попита Хоуп.

Погледнах Моли за някакъв признак на неохота или силно отвращение, но лицето й беше маска на дипломатичност.

— Ще видим — казах аз.

— Нямам нищо против — отвърна Моли бързо. — Наистина.

Прозвуча странно като изказване на малко момиче относно вероятна среща с новата й най-добра приятелка, но аз направих пас.

— Ще останеш ли за чая, Хоуп?

— И за това нямам нищо против — каза Моли. — Нека остане, ако иска. Наистина. Ще ми се отрази добре.

Последната й фраза, изречена искрено и весело, ми обяснява всичко, което ми беше необходимо да знам за нашите гости.

 

Какъвто ми е късметът, то се знае, че беше мой ред да готвя. Дейвид и Добрата новина си стояха в спалнята и крояха планове. Кристофър и Хоуп останаха за чая. Яденето премина в почти пълно мълчание, като изключим по някой коментар на Хоуп, представляващ част от главно изречение — „Обичам пица!“, „Майка ми пие чай!“, „Харесва ми тая чиния!“. Тъй като Кристофър, изглежда, можеше да диша само през устата, неговото хранене беше някаква плашеща какофония от пръскане на слюнки, пъшкане и плюскане, които Том наблюдаваше с крайно отвращение. Хората говорят за лице, което само майчиното сърце може да обича, но цялото същество на Кристофър можеше да изопне емоционалните връзки и на майката далеч над предела на еластичност. Никога не бях срещала дете, предизвикващо по-малко обич, макар че трябва да призная, Хоуп с миризмата си, която нито храната, нито присъствието на други хора можеха да отслабят, беше в единоборство с него. Кристофър избута чинията, която беше пред него.

— Свърших.

— Не искаш ли още малко? Има още едно парче.

— Не. Не ми хареса.

— На мен пък ми хареса — каза Том, който нито веднъж досега не беше изразил одобрение към нещо, сготвено от мен, защото никога досега не беше имал възможност да накара подобен род одобрение да звучи агресивно.

Кристофър обърна главата си, за да открие източника на тази реплика, но след като го откри, не можа да измисли никакъв отговор.

— Аз обичам пица — каза Хоуп за втори път.

Обикновено при такова повторение човек можеше да бъде сигурен, че Том ще скочи и ще накъса на парчета досадника, но изглежда, че му беше писнало — той само завъртя очи нагоре.

— Телевизорът ви е прекалено малък — каза Кристофър. — И той не’й много силен. Когато това нещо там гръмна, хич не се чу.

— Защо не каза да го засилим — каза Том.

Отново Кристофър обърна главата си сковано като някакъв робот-прототип и отново не се чу никакъв отговор. За четирийсет и пет минути Кристофър постави под въпрос моята лоялност към общото образование. Изведнъж у мен се появи подозрение, че глупостта е заразителна и ми се прииска незабавно да изхвърля това дете от къщата си.

— Къде живееш, Кристофър? — попитах го аз, опитвайки се да намеря тема на разговор, по която той би могъл да има някакъв принос.

— Съфолк Райз — каза той със същия заядливо-отбранителен висок тон, с който другите деца изговарят фразата: „Е, пък няма!“

— И харесва ли ти там? — попита Моли.

Друго дете би могло да бъде заподозряно в опит да се присмее на социалното му положение, но не и Моли. Страхувам се, че тя просто се опитваше да направи най-доброто, което можеше.

— Добре е. По-хубаво от тук. Тук е дупка.

Начинът, по който Том избра момента, беше изключително показателен. Той изброи до десет или може би до двайсет или трийсет и докато броеше, оглеждаше Кристофър, като че ли обмисляше шахматен ход или изключително сложна диагноза. После стана и фрасна съвсем спокойно Кристофър точно по цирея, който когато го разгледахме по-отблизо, се оказа, че се е пръснал и яркожълтото му съдържание се бе разтекло по цялата буза на притежателя си.

— Съжалявам, мамо — каза Том тъжно, докато излизаше от стаята, изпреварвайки първия етап от наказанието си, което още не му беше наложено. — Но трябва да ме разбереш поне малко.

 

— Сега се разкайваме за вината си — каза Дейвид, след като Кристофър и Хоуп си отидоха. (Майката на Кристофър, едра, приятна и съвсем обяснимо разочарована жена, не изглеждаше особено изненадана, когато разбра, че Кристофър е бил ударен и не прояви особен интерес към моето дълго и подробно описание на наказателните мерки, които възнамерявахме да вземем.)

— Какво значи това?

— Ние всички сме виновни, нали така? — ентусиазирано се намеси в разговора Добрата новина.

— Ти винаги си ме карал да вярвам в това.

— Не, бе. Не ти говоря за това, че сме виновни, защото сме членове на жестоко общество. Макар че сме си, разбира се.

— Разбира се. През ум не ми минава да кажа нещо друго.

— Не, аз говоря за индивидуалната вина. Ние всички сме направили нещо, за което се чувстваме виновни. Лъжите, които сме казвали. Такова, нали знаеш, изневерявали сме. Огорченията, които сме причинили. Така че Дейвид и аз говорихме на децата за това, като се опитахме да открием къде се корени тяхната специална вина и след това, така да се каже, ги насърчихме да я обърнат.

— Да я обърнат?

— Ами, да. Така. Обрат. Така го наричаме. Взимаш някоя лоша постъпка, която си направил, или нещо лошо, което си направил на някого, и го обръщаш. Правиш обратното. Ако си откраднал нещо, връщаш го. Ако си се е държал гадно, ставаш добър.

— Защото въвеждаме личното, успоредно с политическото.

— Благодаря ти, Дейвид. Забравих тази част. Личното и политическото.

— Ние изпълнихме политическата част, нали? С бездомните деца и всичко там, свързано с тях?

— О, значи с това вече свършихте, така ли? Излекувахте безприютността? Светът стана по-добро място?

— Моля те, не иронизирай, Кейти. Когато Добрата новина казва „изпълнихме“, той не смята, че сме решили всички проблеми…

— Господи. По никакъв начин. Колко още има да се прави там. Пфу-у!

И Добрата новина започна да си вее с ръка, за да покаже очевидно количеството пот, което все още остава да се пролее заради страданията на бедните по света.

— Но има точно толкова много да се направи и тук, нали разбираш? — Той сочи към собствения си череп. — Или тук, може би. — Пръстът му се премести към сърцето. — Така че с тази работа се занимаваме сега.

— И затова Кристофър и Хоуп ни бяха на гости?

— Точно така — каза Дейвид. — Говорихме с Моли и Том, попитахме ги на какво те искат да направят обрат и ние някакси фиксирахме тези две нещастни деца като специални източници на… съжаление. Моли винаги се е чувствала зле, защото не е поканила Хоуп на последния си рожден ден и… Е-е, може и да се смееш, но Том се чувстваше зле, защото е набил Кристофър в училище.

— Каква ирония, нали? Като се има предвид, че току-що пак го наби.

— Мога да разбера защо го казваш.

— А може би това, което стана днес, беше предвидимо?

— Така ли мислиш? — Ясно беше, че Дейвид не бе предвидил възможността нещата да се повторят. — Защо?

— Помисли си.

— Не искам синът ми да тормози децата, Кейти. А не искам и да не харесва някои деца. Искам да открива доброто и ъ-ъ… достойното за обич във всеки човек.

— И мислиш, че аз не искам?

— Не съм сигурен. Не искаш ли той да открие онова, което прави Кристофър обичлив?

— Да, добре. Има сериозна опасност Кристофър да се окаже специален случай. Изключение от правилото за всеобщата любов.

— Значи не искаш той да обича всички.

— Ако светът беше идеален — да, разбира се. Но…

— Не виждаш ли? — каза Добрата новина развълнувано. — Ние точно това правим. Градим идеален свят в нашия собствен дом!

Идеален свят в моя собствен дом… Не можех все още със сигурност да определя защо тази перспектива така ме ужасяваше, но чувствах някъде дълбоко в себе си, че Добрата новина не беше прав, че живот без омраза въобще не беше живот, че моите деца трябва да имат правото да мразят, когото поискат. Сега бях открила едно човешко право, за което си заслужаваше да се боря.

— А ти? — каза Дейвид, след като Том и Моли си легнаха и аз се готвех да си тръгна.

— Какво аз?

— Ти какво искаш да обърнеш?

— Нищо. Моето виждане е, че всяко нещо, което вършим, го вършим поради някаква сериозна причина. Като това, че Том бие Кристофър. Днешният следобед доказа това. Том го наби два пъти, защото не можеше да не го набие, така че най-доброто, което може да се направи, е те двамата да се държат настрана един от друг, а не да се събират един с друг.

— Значи ти не вярваш, че враждуващите племена могат някога да живеят в мир и добросъседство? — каза Добрата новина тъжно. — Белфаст? Да се откажем? Палестина? И онова място, сещаш ли се, с тутсите и ония другите? Да го отпишем?

— Не съм сигурна, че Том и Кристофър са воюващи помежду си племена. Те са по-скоро две малки момчета.

— Мога да ти приведа аргумент против, така да се каже. Те са в известен смисъл показатели — каза Дейвид. — Може да се приеме, че Кристофър е косовски албанец, да речем. Той си няма нищо, мнозинството го мрази…

„Само дето за разлика от средния косовски албанец, той можеше да си стои вкъщи и да си гледа телевизия. Тогава нищо лошо нямаше да му се случи“ — изтъкнах аз наум по обратния път към гарсониерата.

Бях им хлопнала вратата някъде по време на втората сричка на думата „мнозинство“.

 

Но, разбира се, открих, че цялата тази идея за обрата ми се върти в главата. Би ли могъл човек да не мисли за това? Дейвид знаеше, че изпитвам чувство на вина едва ли не за всяко нещо и ето, точно затова, той насочи идеята към мен. Подлец! Когато се върнах у Джанет исках да чета и да слушам компактдиска на Еър, който бях взела назаем от долу, но в края на краищата започнах да си правя наум списък на всички неща, за които се чувствах виновна, и дали няма нещо, което бих могла да направя, за да оправя някое от тях. Това, което ме разтревожи, беше, че много лесно си спомнях лошите си постъпки, като че ли те плуваха на повърхността на съзнанието ми през всичкото време и аз можех просто да ги отпеня с лъжица. Лекар бях, добър човек, а все пак имаше нещо…

Номер едно, на първо място в класацията — това, че живеех в гарсониерата. И защото се чувствах виновна, бях усложнила толкова много нещата, с цялото това ставане в шест и всичко останало. Това бе един вид самоналожено наказание и може би това точно можех и да си го простя. (Само че истинската причина да ставам в шест беше, че нямах смелост да кажа на децата, че съм напуснала къщата и трябваше към греха, че живея в гарсониерата, да прибавя и греха на страхливостта. Така че всъщност се почувствах двойно виновна вместо напълно опростена.)

Номер две. Стивън. Или по-скоро Дейвид. Нямаше кой знае какво за казване тук. Бях поела брачния обет и го бях нарушила и не можеше да не съм го нарушила. (Въпреки че имаше смекчаващи вината обстоятелства, както, надявам се, вече сте разбрали.) (Само че, когато се стигне до нещо от този род, няма смекчаващи вината обстоятелства, нали? Винаги, когато гледам шоуто на Джери Спрингър, виновната страна казва на съсипания си съпруг или съпруга: „Опитвах се да ти кажа, че не сме щастливи, но ти не искаше да ме изслушаш.“ А аз в последна сметка винаги си мисля, че престъплението да не изслушваш не заслужава автоматически наказание с изневяра. В моя случай обаче аз наистина мислех, че имам право на защита. Очевидно. Да започнем с това, колко от гостите на Джериж. Спрингър са лекари? Колко от тези травестити и серийни (многодетни) бащи някога са пожелали да се хванат сериозно на работа?) (Може би всички от тях. Може би бях дребнобуржоазна самодоволна критикарка. О, боже!)

Номер три. Родителите ми. Никога не им се обаждах. Никога не ходех да ги видя. (По-скоро отивах, но с огромна досада, отлагане и така нататък.) (Всъщност мислех, че моите родители са по-лоши от всички останали родители. Никога не се оплакваха, никога не изискваха, просто страдаха мълчаливо по начин, който в действителност е страшно агресивен, ако се замислиш за това. Или още по-предизвикателно, опитваха се да проявяват разбиране. „О, не се притеснявай за това. Ти си толкова натоварена — работа, деца. Просто обаждай се, когато можеш…“ Непростимо манипулиращи приказки от този род.) Тук парадоксът обаче е в известна степен успокояващ — тези чувства за вина са вредни за душевното здраве на човека, да, така е. Но хората, които нямат причина да се чувстват виновни, според мен са най-психически нездравите хора, защото за да имаш освободена от вина връзка с родителите си, значи да говориш с тях и да ги виждаш непрекъснато, може би дори да живееш с тях. А това не е добре, нали? Така че, ако това бяха нещата, между които можеше да се избира — постоянното чувство за вина или някаква фройдистка ужасия от рода на пет обаждания по телефона на ден, — тогава бях направила здравия и зрял избор.

Номер четири. Работата. Това изглеждаше особено нечестно. Можеше да се помисли, че самият ми избор на професия сам по себе си щеше да бъде достатъчен, за да ме освободи от безпокойства от този род. Може да се каже, че даже и лош лекар в лош ден би се чувствал по-добре, отколкото добър търговец на наркотици в добър ден, но страхувам се, че това може и да не излезе вярно. Подозирах, че търговците на наркотици имат дни, когато всичко е зън-зън-зън и те отхвърлят работите си една по една и се връщат вкъщи с чувство за добре свършена работа. Докато аз имах дни, когато бях груба с хората, малко им помагах и можех да видя в очите на пациентите си, че те се чувстват отблъснати, неразбрани, пренебрегнати (Здрасти, госпожа Кортенза! Здрасти, Щури Брайън!). И никога не си свършвах писарската работа. Всичките искания от застраховките са пъхнати най-долу в таблата ми за „входящи“, а бях обещала на последното съвещание на центъра, че ще пиша на местния ни избраник в парламента, че на бежанците е отказан достъп до медицинска помощ, а аз не си бях мръднала и пръста дори…

Не е достатъчно да бъдеш лекар — трябва да бъдеш добър лекар, да се държиш добре с хората, трябва да бъдеш съзнателен, посветен на работата си, мъдър, макар всяка сутрин да влизах в кабинета си решена да бъда точно всичките тези неща, достатъчни бяха един-двама от моите любими пациенти — Щурия Брайън, да речем, или един от онези пушачи, които пушат по шейсет цигари на ден и се държат агресивно, защото не мога да направя нищо за дихателните им оплаквания — и аз се ядосвах, отегчавах, ставах саркастична.

Номер пет. Том и Моли. Всички очевидни неща, прекалено досадно е да се впускам в подробности тук, а те са и прекалено познати на всеки, който някога е бил родител или дете. Плюс, виж (1) по-горе: бях напуснала дома ни (временно, защото бях предизвикана все пак, при това живеех в малка гарсониера зад ъгъла) и не им бях казала. Подозирах, че голям брой майки щяха да си зададат въпроса дали това, което са направили, е правилно при тези обстоятелства.

Споменатите обаче бяха драмите в три действия, които всеки ден се разиграваха в душата на Кар. Имаше и доста едноактни драми, пиеси, които по-скоро бяха за театрите по крайните квартали, не тези в Уест Енд, но от време навреме предоставяха достатъчно материал за мислене преди сън. Брат ми (виж Родители по-горе), за когото знаех, че не е щастлив и когото все пак не бях виждала от деня на празненството; разни други роднини, включително сестрата на майка ми Джоан, която все още очаква да й се каже „благодаря“ за много щедрия жест… О, господи, хайде да не споменаваме това! Имаше и една моя съученичка, която някога ни беше дала вилата си, и Том счупи една от вазите й там, но когато веднъж поиска да пренощува у нас… Хайде и за това да не говорим.

Не исках да ставам мелодраматична. Знаех, че не съм водила лош живот. Но пък и не мислех, че този списък с престъпления беше равен на нищо. Повярвайте им, имаше значение. Да го погледнем. Изневяра. Експлоатиране на приятели при случай. Неуважение към родителите, които не бяха направили нищо, освен че се стараеха да останем близки. Искам да кажа, това прави две от нарушените заповеди и като се вземе предвид че — как беше? — три, четири от десетте са за работата в неделя и за идолите, неща, които вече не са приложими за Холоуей в началото на XXI-я век, видях пред себе си трийсет и три процента попадение, а за мен това е много високо. Спомних си как, когато гледах списъка с божиите заповеди на седемнайсет години, си мислех, че няма да ми е кой знае колко трудно да се справя, особено като се изхвърлят тези за идолите и се оставят наистина важните заповеди. Всъщност нямаше да имам нищо против дори и ако по-трудните заповеди бяха останали. Бог щеше да разбере някое и друго неделно повикване по къщите по спешност, нали?

Пък и колко идоли щях да си създам аз някога? До момента бройката им беше нула. Не бях се изкушавала и щях много да се изненадам, ако някога направех такова нещо. Преди всичко, защото нямах време.

Когато анализирах греховете си (и щом мислех, че са грехове, значи бяха грехове), можах да разбера привлекателността на отново припознатото християнство. Подозирам, че привлекателно беше не толкова самото християнство, колкото пречистването. Защото има ли някой, който да не е искал да започне всичко отново и начисто?