Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to be good, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

„Кръгозор“, 2001

История

  1. — Добавяне на анотация

Две

Нищо особено не се случи през следващите няколко седмици. Повече не говорихме по въпроса. Придържахме се към предварително планираните ни обществени ангажименти, което значи ходене на гости през почивните дни на други семейни двойки с деца, хора с приблизително същите доходи и пощенски код като нашите. Стивън ми изпрати три съобщения по мобилния, но аз не отговорих на нито едно. Никой не бе забелязъл, че ме нямаше на втория ден на медицинския семинар в Лийдс. Завърнах се в брачното ложе и с Дейвид правихме секс, най-вече защото просто лежим един до друг, в едно и също легло. (Разликата между секса с Дейвид и секса със Стивън е като разликата между науката и изкуството. Със Стивън всичко е свързано с разбиране, въображение, търсене и адреналин, а крайният резултат е… несигурен, ако разбирате какво имам предвид. Харесва ми, но не съм убедена, че ме кара да се чувствам комфортно. От друга страна Дейвид пък просто натиска това копче, после другото и бум! Разни неща започват да се случват. Все едно си в асансьор — също толкова романтично, но пък практично.)

Ние, със същите доходи и същия пощенски код, безрезервно вярваме в силата на словото — четем, говорим, пишем, имаме терапевти, свещеници и консултанти, които с най-голямо удоволствие ни изслушват и ни казат какво да правим. Така че намерих за доста шокиращо това, че думите ми, силните ми думи, за каквите тогава ги мислех, можеха със същия успех да са и сапунени мехури — Дейвид махва с ръка, те се пукат и никъде не остават никакви доказателства, че някога ги е имало.

И сега, какво? Какво правим, когато думите ни бягат? Ако живеех друг живот, в по-различен свят, свят, където действията имат по-голяма стойност от думите и чувствата, то щях да направя нещо, да отида някъде, може би даже да ударя някого. Но Дейвид знае, че не живея в този въображаем свят и ме бие по точки, защото просто не играе по правилата. Веднъж заведохме Том в увеселителен парк, където участва в една от онези военни игри. Слагаш на гърба си нещо като раничка и когато те оцелят, тя издава звук, което значи, че си мъртъв. Можеш, разбира се, просто да не му обърнеш внимание и да продьлжиш, защото звукът си е просто звук. Но това е в случай, че искаш да въдвориш анархия и да съсипеш играта. Излиза, че точно това правех и аз — когато поисках от Дейвид развод. Издавах звуци, които той отказваше да приеме.

Ето какво е усещането — влизаш в една стая и вратата се захлопва зад гърба ти. За известно време те обзема паника и почваш да търсиш ключ, прозорец или нещо подобно, но в следващия момент разбираш, че няма как да се измъкнеш и затова се опитваш да използваш даденото ти дотолкова, доколкото е възможно. Пробваш стола и установяваш, че всьщност не е чак толкова неудобен. А има и телевизор, две-три книги и хладилник, зареден с храна. Нали знаете, какво толкова му е лошото? А моето желание за развод беше паническо, но бързо стигнах до момента, в който се огледах, за да видя с какво точно разполагам. А това, с което разполагах, се оказаха две прекрасни деца, приятен дом, добра работа, съпруг, който не ме бие и знае кои копчета да натисне в асансьора…

Казвам си: „Мога, мисля, че мога. Мога да живея такъв живот.“

Една съботна вечер, Дейвид и аз излязохме на вечеря с Джайлс и Кристин, едни приятели, които познаваме още от колежа. Между мен и Дейвид нямаше проблеми в момента, а и беше хубаво място, традиционен италиански ресторант, в северозападните покрайнини на града, с всичките им хлебчета, кошници с вино и наистина добро телешко (а ако се съгласим със всеобщото мнение, че лекарите не може да са лоши хора, освен ако не са от онези, които инжектират малки деца и пенсионери със смъртоносни серуми, то мисля, че и на мен ми се полага малко телешко от време на време). По средата на вечерта, докато Дейвид беше в поредния си Най-озлобеният човек в Халоуей-вихър (в случай че ви интересува, става въпрос за агресивна атака срещу хората, които решават какво да се сложи във восъчната галерия Мадам Тисо), забелязах, че Джайлс и Кристин се превиват от смях. И не се смееха на Дейвид, а с него. И въпреки че ми е дошло до гуша от тирадите на Дейвид, от привидно неизчерпаемата му себеизяждаща го ярост, внезапно осъзнах, че същевременно наистина умее да забавлява хората. Това ме накара да изпитам доброжелателност, дори топлота към него, и когато се върнахме вкъщи, се отдадохме на още малко натискане на копчета.

А на следващата сутрин отидохме с Моли и Том до плувния басейн Арчуеп и когато една от изкуствените вълни на басейна накара Моли да изгуби равновесие и да изчезна под водата, и четиримата, дори и Дейвид, изпаднахме в луд смях. В момента, в който се поуспокоихме, усетих колко претенциозна съм станала. Не се правя на сантиментална. Осъзнавам, че тази весела картинка на щастливото семейство представляваше именно това — единичен момент, кадър, защото ако беше нередактиран видеоклип, щеше също така да хване и сръднята на Том на път за басейна (мрази да ходи с нас, предпочита да отиде у Джейми), както и поредната дудня на Дейвид (не разреших на децата да си купят чипс от монетния автомат, защото се прибирахме вкъщи и щяхме веднага да обядваме, което принуди Дейвид да ме осведоми, че съм живо олицетворение на скучна бабичка, поддръжничка на Тони Блеър). Това, което имам предвид, не е, че животът ми е едно безкрайно лято, а пък аз съм просто прекалено егоцентрична, за да оценя това (въпреки че е възможно да е и така, което значи, че наистина съм прекалено егоцентрична, за да го оценя), а че е възможно да има и моменти на щастие и докато траят тези моменти, нямам право да изисквам нещо повече за себе си, предвид хаоса, който би настъпил.

Същата вечер се скарах жестоко с Дейвид, а на следващия ден Стивън се появи в службата ми и аз от изненада се полях с недотам пълната си чаша.

Всъщност за караницата няма какво толкова да се говори — просто караница между двама човека, които не се харесват достатъчно, че да не се карат помежду си. Започна се заради нвкакъв скъсан найлонов плик (не знаех, че е скъсан и казах на Дейвид да го използва за… Ох, все едно, няма значение) и приключи с това, че казах на Дейвид, че е некадърен и зъл копелдак, а той ми каза, че му се повръщало всеки път, като чуел гласа ми. Работата със Стивън беше къде-къде по-сериозна. Понеделник сутрин е времето, когато обслужваме хората без предварително уговорен час и тъкмо бях приключила с един симпатяга, който внезапно бе решил, че има рак на ректума. (Нямаше. Имаше цирей — в резултат, предполагам, на надменното му отношение към личната хигиена, въпреки че няма да ви натоварвам с подробностите.) Отидох до рецепцията, за да взема следващата партида медицински картони и видях Стивън да седи в чакалнята, с превръзка през рамото, която съвсем явно беше самоделна.

Ева, рецепционистката ни, се надвеси през плота на рецепцията и започна да ми шепне:

— Онзи с превръзката каза, че отскоро живее в квартала и нямал още адресна регистрация и медицински картон, но пък искал теб специално. Каза, че някой те препоръчал. Да му кажа ли да се разкара?

— Не, няма проблеми. Сега ще се заема с него. Как се каза?

— Ъъъ… — Погледна тефтера си. — Стивън Гарнър.

Това е истинското му име, но нямаше как да знам, че ще го използва. Погледнах към него.

— Стивън Гарнър?

Той скочи на крака.

— Аз съм.

— Бихте ли ме последвали?

Докато вървях по коридора, чух как няколко човека се струпаха при Ева, за да се оплачат, че господин Гарнър прескачал опашката. Чувствах се гузна и исках да се отдалеча възможно ио-скоро, но движението през центъра беше бавно, защото Стивън, който явно се забавляваше от всичко това, успя да се направи и на куц. Натиках го набързо в кабинета, той седна лъчезарно се усмихна.

— Какво мислиш, че правиш?

— Как иначе да те видя?

— Не разбираш ли, че щом не ти отговорих на съобщенията, се опитвам да ти намекна нещо. Не искам да се виждаме. Край. Сбърках.

Звучеше като нещо, което излиза от моята уста, хладнокръвно и малко остро, сякаш не бях аз. Чувствах се уплашена възбудена и някак по-млада. Внезапно започнах да се чудя дали Ева е забелязала колко привлекателен е господин Гарнър — този; новопоявил се пубертет. (По-късно същия ден се изкушавах да й кажа: „Видя ли го онзи с превръзката? Охааа!“ След което едвам щях да се въздържа да изтърся нещо самодоволно.)

— Да отидем да пием по кафе и да обсъдим въпроса.

Стивън е говорител на протестна организация, която се занимава с политически бежанци. Притеснява се за Закона за политическо убежище за Косово и Източен Тимор понякога толкова много, както сам ми каза, че не може нощем да спи. Той, подобно на мен, е добър човек. Но да се появи в медицински кабинет, симулирайки контузия, и то с цел да тормози един от лекарите… Това не е добро. Това е лошо. Почувствах се объркана.

— Отвън има цяла чакалня с хора. За разлика от теб, всички до един не се чувстват добре. Не мога просто да скоча и да отида да пия кафе, защото така ми се е приискало.

— Харесва ли ти превръзката ми?

— Моля те, върви си.

— Не и преди да ми кажеш кога ще се срещнем. Защо си тръгна от хотела посреднощ?

— Чувствах се кофти.

— Защо?

— Ами, сигурно, защото имам съпруг и две деца.

— А, затова.

— Да. Затова.

— Няма да си тръгна, преди да си уговорим среща.

Причината да не го изгоня беше, че намирах всичко това за странно вълнуващо. Преди няколко седмици, преди да се запозная със Стивън, не се чувствах жена, способна да накара мъж да се направи на сериозно контузен, за да му отделя няколко скъпоценни мига. Външният ми вид е напълно приемлив и знам, че ако положа малко усилия, все още успявам да изкопча така свидното възхищение от съпруга си, но до този момент никога не съм живяла с илюзията, че знам как да накарам представителите на другия пол да обезумеят от страст но мен. Бях майката на Моли, жената на Дейвид, местният семеен лекар. В продължение на двайсет години бях моногамна. И не е като да съм станала фригидна, защото правя секст — секс с Дейвид, макар елементът на привличане и всичко останало вече просто да го няма. Спим заедно, защото просто сме се уговорили да не спим с никой друг, а не защото не можем да устоим на страстта си.

Сега, когато пред мен е Стивън и ми се моли, усещам как се прокрадва мъничко суета. Суета! Зърнах образа си в огледалото и за секунда, само за миг, разбрах защо някой би положил всичките тези усилия, чак да си превърже ръката, за да му отделя няколко скъпоценни мига. Е, все пак не се правя на адски суетна — не казам, че разбирам защо някой би скочил в пропаст или би гладувал до смърт, или би се затворил вкъщи, за да слуша тъжна музика и да удави мъката си в бутилка уиски. Превръзката едва ли му е отнела повече от двайсетина минути, и то при условие, че не е особено вещ в тези работи. Като прибавим и пътя от Кентиш Таун, значи говорим за максимум четирийсет отнети минути — ниска цена и абсолютно нищожни усилия. Това едва ли би могло да се нарече фатално привличане, нали? Не, имам усет за съотносимост и въпреки че би било безумие от моя страна да предположа, че струвам повече от фалшива превръзка, то внезапно почувствах, че поне толкова струвам, а това е изцяло ново и несъвсем нежелано усещане.

Ако бях необвързана или пък ако това беше просто поредната ми връзка след многото други, то бих казала, че държанието на Стивън е най-малкото банално, плаши ме, или е дразнещо. Но не съм необвързана и парадоксалното последствие от това е, че се съгласих да се видя с него след работа.

— Наистина ли?

Звучеше изненадано, все едно осъзнаваше, че бе прескочил границата и при дадените обстоятелства никоя жена със всичкия си не би се навила да се срещне с него. За момент новопридобитата ми сексуална увереност беше накърнена.

— Наистина. Обади ми се по-късно по мобилния. Но моля те, върви си и ме остави да се занимая с някой, на когото наистина му има нещо.

— Да си махна ли превръзката? Да изглежда все едно си ме излекувала?

— Не се прави на шут. А може и да не куцаш на излизане.

— Прекалено ли е?

— Прекалено е.

— Ясно. Чао.

И с радостна крачка той излезе от стаята.

С хореографска стъпка, секунди по-късно, Бека влезе в кабинета — трябва да се бе разминала със Стивън по пътя.

— Трябва да говоря с теб — каза тя. — Дължа ти извинение.

— За какво?

— Случвало ли ти се е да лежиш в леглото и да не можеш да заспиш, накрая се опитваш да възпроизведеш наново предишни разговори и да ги запишеш? Все едно са диалози от театрална пиеса?

— Не.

Много обичам Бека, но започва да ме съмнява, че не е с всичкия си.

— А трябва. Голям купон е. Аз си ги пазя. От време на време ги преглеждам.

— Защо не накараш човека, с който си провела разговора, да идва у вас и да си прочита репликите на глас?

Погледна ме и направи гримаса все едно аз съм побърканата.

— Какъв ще е смисълът? Все едно. Сещаш ли се за последният път, когато ходихме на пица? Ами, аз, нали знаеш, записах разговора. Значи, спомних си всичко онова за брат ти. Но ти — не се смей — спомена ли нещо за изневяра?

— Тихо! — Затворих вратата.

— Господи! Така е, нали?

— Да.

— И аз не ти обърнах внимание?

— Да.

— Кейти, много съжалявам. Защо постъпвам така?

Направих гримаса, с която да й кажа, че не мога да й помогна.

— Добре ли си?

— Да. Долу-горе.

— И значи, за какво става въпрос?

Беше ми интересно да разкодирам интонациите в гласа й. А те се преплитаха. Имаше я, изразяващата момичешкото: „Уааа, искам всичко да чуя!“, но тя познаваше Дейвид, както и Том, и Моли, така че имаше елемент на предпазливост, на загриженост, а вероятно и на неодобрение.

— Сериозна ли е работата?

— Не ми се говори за това, Бека.

— Но преди искаше.

— Да, исках. Но сега вече не знам какво толкова да говоря за това.

— Защо го правиш?

— Не знам.

— Влюбена ли си?

— Не.

— Е, защо тогава?

— Не знам.

Но мисля, че всъщност знам. Ала Бека просто няма да ме разбере. А пък ако ме разбере, ще започне да ме съжалява повече, отколкото бих могла да понеса. Бих могла да й кажа за вълнението през изминалите няколко седмици и за другоземната замечтаност при правенето на любов. Но не бих могла да й обясня, че интересът на Стивън към мен, това, че го привличам, е единственото оптимистично усещане, което изпитвам. Прекалено жалко е. Нямаше да й хареса.

Притеснявах се за срещата ми със Стивън след работа, защото имах усещането, че навлизам в етап втори на нещо, а етап втори, изглежда, е потенциално по-сериозен от етап първи. Знам, разбира се, че етап първи е свързан с най-различни сериозни неща — най-малкото изневяра и измама, но това приключи, а и аз нямах нищо против. Мислех, че Стивън е нещо, което просто мога да махна от съзнанието си по същия начин, по който човек маха трохите от масата. Но пък ако наистина беше троха, която бях успяла да отстраня, то нямаше да дойде по този начин в кабинета, с фалшива превръзка на рамото. Започва все по-малко да прилича на троха и все повече да напомня на петно от вино или мазно леке, неприятно и доста видимо. Истината е, че ми беше притеснено, а се притеснях, защото нямаше да се срещна със Стивън с намерението да му кажа, че повече не искам да се виждаме.

Не исках да ме взима от работата, защото хората там са клюкари, така че се уговорихме да се срещнем в жилищния комплекс отсреща. За да избегнем вероятността да се разминем, уточнихме къщата, пред която да се срещнем. По пътя си мислех за човека с цирея, защото това, което правех, беше лошо, подлярско, а за да гледаш нечий цирей в ректалната област, трябва да си добър човек (освен, предполагам, ако не си много, много лош, в смисъл болен, извратен или первезен), така че, когато видях колата на Стивън, не бях особено фокусирана в това какво трябва да правя и как да се държа с него. Качих се и потеглихме към Кларкънуел, защото Стивън знаел някакъв тих бар в някакъв спретнат, нов хотел, а чак по-късно започнах да се чудя как човек, който работи за протестна организация в Камдън може да знае нещо за спретнатите нови хотели в Кларкънуел.

Но това беше място точно като за нас, дискретно, бездушевно, пълно с германци и американци, а и ти носят купичка с фьстъци с пиенето. Седяхме там известно време и едва тогава за пръв път осъзнах колко малко всъщност знам за този човек. Какво точно трябваше да правя? Мога да водя разговор с Дейвид за състоянието на взаимоотношенията ни, защото знам как да навляза в темата — господи, оставаше след толкова години да не мога! — но с него… Че аз дори не знам и името на сестра му! — тогава как да говоря с него дали да изоставя мъжа си и двете си деца?

— Как се каза сестра ти?

— Моля?

— Как е името на сестра ти?

— Джейн. Защо?

— Не знам.

Комай не помогна особено много.

— Какво искаш?

— Моля?

— От мен. Какво искаш от мен?

— В какъв смисъл?

Започваше да ме ядосва, въпреки че вероятно щеше да се изненада, ако знаеше, че досегашният му скромен принос към разговора — няколко пъти „Моля?“ и първото име на сестра му, предоставено вследствие на зададен от мен въпрос — би могъл да провокира подобна реакция. Просто не можеше да схване. Бях изправена пред вероятността от неминуемото разрушаване на всичко, свято в моя живот, или поне така ми се струваше, а той седеше и си пиеше марковата бира, с невиждащи очи за всичко друго, освен за удобството на заобикалящата го среда и радостта от присъствието ми. Всеки момент умирах от ужас да не би да се облегне на стола си и доволно да въздъхне: „Ах, че приятно!“ Исках мъка, болка, объркване.

— Имам предвид, че искаш да напусна дома си? Да отида да живея при теб? Да избягам с теб? Или какво?

— Ега ти!

— „Ега ти“? Само това ли ще кажеш?

— Честно казано, не съм мислил за това. Просто исках да те видя.

— Ами, може би трябва да помислиш.

— Точно сега ли?

— Нали знаеш, че съм омъжена, с деца?

— Е, да, но… — Въздъхна.

— Но какво?

— Но точно сега не ми се мисли за това. Предпочитам първо да те опозная.

— Какъв късметлия.

— Защо пък късметлия?

— Не всеки разполага с толкова много време.

— К’во, значи искаш да зачезнеш с мен и после да ме опознаваш?

— Значи искаш просто афера.

— Дали това е подходящият момент, за да ти кажа, че ще спя тук тази нощ?

— Моля?

— Взех си стая. За всеки случай.

Глътнах си питието и си тръгнах.

 

(— Това пък какво беше? — попита ме той на следващата ни среща, а и аз знаех, че ще има следваща среща, още докато влизах от таксито, което ме закара обратно при мъжа ми и семейството ми. — Защо така ме изостави в хотела? — И тогава изръсих някаква тъпа шега от сорта „за каква ме мислиш“, макар да нямаше, разбира се, нищо смешно в случая. Всичко беше прекалено тъжно. Тъжно беше, че не разбираше защо реагирам така на мазнярските му тузарски жестове, но по-тъжно беше, че накрая успях да убедя себе си, че човекът, способен да ги прави, играе значима и съществена роля в моя живот. Но за тьжни неща не разговаряме. Става дума за любовна афера. Прекалено голямо забавление.)

 

Когато се прибрах, на Дейвид пак му се беше схванал гърбът. Не знаех, че това ще доведе до обрат в живота ни — и откъде да знам? Гърбът на Дейвид винаги го е болял и въпреки че предпочитам да не го виждам така, както е в момента — с болки, изтегнат неподвижно на пода, с няколко книги под главата и безжичен телефон, батерията на който се нуждае от зареждане (което вероятно означава, че няма записани съобщения) върху корема, — достатъчно често съм го виждал в това състояние, за да не се притеснявам.

По-ядосан беше, отколкото очаквах. Ядосан ми бе заради това, че се върнах късно (но, за радост, толкова ядосан, че не пита къде съм била и какво съм правила), ядосан ми бе заради това, че съм го оставила нетрудоспособен да се оправя с децата, ядосан ми бе, че остарява и гърбът му все по-често му създава проблеми.

— К’ва лекарка си, като не можеш да ме оправиш?

Не му обърнах внимание.

— Искаш ли да ти помогна да станеш?

— Разбира се, че не искам да ми помогнеш да стана, глупава жено! Искам тук да си остана. Но не и да трябва да гледам две деца.

— Яли ли са?

— Да, бе, да. Ядоха. От ония наденички, дето сами скачат на скарата и се сготвят от само себе си.

— Съжалявам, ако въпросът ти е прозвучал глупаво. Не знаех кога точно ти се е схванал гърбът.

— Знам ли преди колко шибани часове?

Безразборна употреба на думата, започваща с „ш“, в нашата къща няма. Всичко е много внимателно обмислено. Когато Дейвид ругае по този начин пред децата — които само се правеха, че гледат телевизия, тъй като и двете глави веднага се извъртяха, щом чуха думичката, която не бива да чуват, — той съобщава на всички ни, че е нещастен, че животът му е ад, че ме мрази, че нещата са толкова зле, чак не може да си контролира езика. Може, разбира се, а и успява, през повечето време, така че аз, от моя страна, го намразвам още повече зарад тази негова манипулация.

— Млъквай!

Той въздъхна и започна да мърмори нещо под нос с тон, изпълнен с отчаяние от остротата и липсата ми на съчувствие.

— Какво искаш да направя?

— Дай им да ядат и ме остави на мира. Ще мога да стана след малко. Стига да ме отпусне малко. — Все едно всеки момент щях да го накарам да танцува лимбо, да сглобява шкафове или да ме отведе горе, за да правим любов.

— Искаш ли вестника?

— Вече го четох.

— Ще включа радиото.

И така, слушахме някакво представяне на картини, после Семейство Симпсън и едновременно с това — как цвъртят наденичките на скарата. А аз се опитвах да не настъпвам мъжа си, докато си мечтаех за хотелски стаи в Лийдс и Кларкънуел — не толкова това, което се случва в тях, колкото самите стаи: спокойствието им, спалното бельо, имитацията на един по-добър, по-неангажиращ живот от този.

 

Дейвид прекара нощта в стаята за гости. Наложи се да му помогна да си свали дрехите, така че накрая нямаше как да не мисля за нужди и желания и мъже с циреи на ректумите, въпреки че не ми помогна много. После си легнах и четох вестника. Кентърбърийският архиепископ пишеше нещо за разводите, за синдрома „в чуждия двор тревата е винаги по-зелена“ и за това как не би искал да лиши никой от правото да прекрати бруталния си деградирал брак, но… (Защо вестникът е винаги пълен с неща, свързани с мен, мен, мен… Искам да чета за влакови катастрофи, в които не съм потърпевша, заразено говеждо, което не ям, мирни споразумения в райони, където не живея. Вместо това окото ми улавя единствено статии за орален секс и разпад на съвременното семейство.) Така че няма как да не мисля за брутални и деградирали бракове и за това дали и моят не е такъв, но колкото и да се самозалъгвам, значението на тези думи „брутален“ и „деградирал“, точно в нашия квартал е по-различно, той ме нарича „глупава жено“, създава недружелюбна атмосфера, когато моите родители ни идват на гости, винаги е негативно настроен към съкровените за мен неща, смята, че възрастните хора трябва да седят само на определените за тях места в автобуса — колкото и да го мисля обаче, знам, че бракът ми не е такъв. Връзката ми с Дейвид нито ме брутализира, нито ме деградира. Просто не го харесвам особено много, а това вече си е съвсем друг вид оплакване.

 

Като се замисли човек, какъв всъщност е смисълът на една любовна афера? През последвалите три седмици спах два пъти сьс Стивън, като и двата пъти не стигнах до оргазъм (не че оргазмът е единственото важно нещо, въпреки че в дългосрочен план си е един вид така). Говорихме за ваканции от детството, за децата ми, за предишната му връзка с жената, с която живеел, но която се върнала в Щатите, общата ни антипатия към хората, които не задават въпроси… И какво точно печеля от това? А какво точно искам да спечеля? Вярно е, че напоследък не съм говорила с Дейвид за ваканции от детството, и то по-логични причини, но дали точно това е нещото, което липсва в брака ни — възможността да погледна лирично назад и носталгично да говоря за красотата на скалистите плажове на Корниш? Може би трябва да опитам по същия начин, по който човек пробва да отиде някъде през празниците, далеч от децата и мръсното пране. Може би трябва да се върна вкъщи и да кажа: „Знам, че и преди си го чувал, но може пак да ти разкажа за случая, когато намерих монета от една лира под умрял рак, който баща ми каза да не пипам?“ Но пък тази история беше скучна и първия път, когато я разказах, и единственото, което я направи интригуваща, беше безкрайната обсебеност на Дейвид с всичко, което ми се бе случило, преди да се запозная с него. Сега сигурно щях да се радвам, ако реакцията му беше под формата на въздишка или някоя друга измърморена неразбрано мръсна дума.

Защото, разбирате ли, това, което наистина искам и което получавам, когато съм със Стивън, е възможността да започна живота си отначало. Представата на Дейвид за мен вече е в завършен вид и съм сигурна, че и двамата не я харесваме особено. Искам да откъсна тази страница и да започна начисто, по същия начин, както правех като дете, когато оплесквах някоя рисунка. Дори не е важно кой ще е новият лист в скицника, така че е без значение дали харесвам Стивън какъв е точно в леглото и такива работи. Просто се нуждая от пълното му внимание, когато му казам, че любимата ми книга е Мидълмарч на Джордж Елиът, просто искам да изпитвам усещането, което само той ми дава, усещането, че не съм сбъркала в нищо.

 

Реших да кажа на брат си за Стивън. Брат ми е по-малък от мен, без деца, в момента необвързан. Бях почти уверена, че няма да ме кори, въпреки че много обича Моли и Том и дори на няколко пъти е излизал с Дейвид, за да пийнат по едно и да хапнат по нещо, когато мен ме е нямало. С Марк сме много близки, винаги вярвам на думите му и уважавам разбиранията му.

Това, което каза, беше „Теб к’во, дъската ли ти хлопа?“. Бяхме в тайландски ресторант в Мъсуел Хил, на една пресечка от мястото, където живее, и още не бяха пристигнали ордьоврите. Ще ми се да бях оставила трудната част за по-късно вечерта. (Макар да не предполагах, че ще е толкова трудно. Защо така се заблудих? Защо предположих, че брат ми нямаше да реагира по този особен начин? Представях си как пием бира и ядем някое тайландско блюдо, докато тихо, шептящо и законспирирано разговаряме, но вече разбирах, че бях сбъркала адреса и че брат ми нямаше да е никакъв брат, ако просто се беше усмихнал и бе поклатил дружелюбно глава.) Погледнах го и безсилно се усмихнах.

— Знам как ти изглежда — казах аз, — но ти просто не разбираш.

— Е, добре тогава. Обясни ми.

— Напоследък толкова съм депресирана — казах аз.

Той разбира какво е това депресия. Той, така да се каже, черната овца на семейство Кар. Работил е какво ли не, неженен, злоупотребяващ с хапчета, стигнал до терапия.

— Ами, предпиши си нещо. Говори с някой специалист. Не виждам как любовната афера ще ти помогне. А разводът определено няма да го стори.

— Не искаш да ме изслушаш, нали?

— Разбира се, че ще те изслушам. Но има разлика между това да те изслушат и това да ти ръкопляскат, нали? За второто се обърни към някоя от приятелките си.

Сетих се за Бека и изсумтях.

— На кой друг си казала?

— На никой. Ами, всъщност, на една приятелка, но тя май не ме разбра.

Марк нетърпеливо поклати глава, все едно използвах някакви женски метафори.

— Това пък какво значи.

Свих безпомощно рамене. Марк винаги ми е завиждал на това, че имам хора като Бека около себе си. Щеше да му е трудно да повярва, че просто безизразно се е усмихнала, все едно току-що съм изкарала инфаркт и ломотя несвързани неща.

— За бога, Кейт! Дейвид ми е приятел.

— Така ли?

— Е, добре де, не ми е баш най-добрият приятел, но все пак, нали знаеш, от семейството е.

— И това сигурно значи, че трябва да остане част от семейството во веки веков? Защото ти е зет и защото два-три пъти сте излезли заедно да ядете къри. А това, какво на мен ми причинява, е без значение.

— Какво ти е причинил?

— Не е… това, което си мислиш. Хората като нас не правят такива неща. Просто… просто непрекъснато е срещу мен.

— Дрън-дрън.

— Господи, Марк! Все едно слушам него.

— Ами, тогава по-добре се разведи и с мен. Избягай от всички, които не те одобряват по всяко време на денонощието.

— Пречупва ми духа. Забива ме в земята. Не го правя щастлив…

— Мислила ли си за терепевтична помощ?

Изсумтях и Марк осъзна, че все пак става дума за Дейвид. Изръмжа като Хомър Симпсън и макар и за миг, пак бяхме брат и сестра.

— Добре, де, ясно, Кофти идея. Искаш ли да говоря с него?

Не казах нищо. Не знам защо. Може би, защото не исках и дума да изтече от този разговор в реалния свят. Просто исках брат ми да дойде за една вечер в странния сапунения мехур, в който се бях напъхала. Исках разбиране, не действия.

— А какво точно би те ощастливило?

На този въпрос вече имах отговор. Мислила съм за това и си знам репликите дума по дума.

— Искам Дейвид вече да не е Дейвид.

— Аха. И кой искаш да е тогава?

— Някой друг. Някой, който наистина да ме обича, да ме кара да се чувствам добре, някой, който да ме уважава и да мисли, че съм супер.

— Ами той наистина мисли, че си супер.

Започнах да се смея. Не беше ироничен или горчив смях, въпреки че надали би могъл да се намери по-подходящ момент, който да го провокира. Беше смях, идващ директно от стомаха, Това беше едно от най-смешните неща, които бях чувала от месеци насам. В момента за много неща не съм сигурна, но съм убедена до мозъка на костите си, че Дейвид не ме смяташе за велика.

— Какво? Какво толкова казах?

Трябваше ми малко време да си върна самообладанието.

— Съжалявам. Ама че идея — Дейвид да мисли, че съм велика.

— Знам, че е така.

— Откъде?

— Просто така… Нали разбираш.

— Не. Всъщност не разбирам. Точно това е, Марк.

 

Вярно е — не искам Дейвид да продължава да бъде Дейвид. Искам нещата като структура да си останат същите — искам да си е баща на децата ми, искам за него да съм си женена от двайсет години, дори нямам нищо против теглото му и схванатия гръб. Просто не искам да чувам този глас, този тон, и да срещам този навъсен поглед. Искам да ме харесва наистина. Толкова много ли е да се иска това от един съпруг?