Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (6)

Шест

Същата вечер на никой от нас не му се вечеряше — не че имаше въобще кой знае какво за ядене. Бях планирала да стопля замразената лазаня в микровълновата печка, но от нея не бе останало нищо. Тя отдавна беше закарана във Финсбъри Парк, където беше сервирана в картонени чинии на пияниците, които се търкаляха по пейките до входа от страната на Севън Систърс Стрийт. (Дейвид я раздаде сам, докато ние, всички останали, седяхме в колата. Моли искаше да отиде с него, но аз не й позволих — не защото имаше някаква опасност, честно да си призная, а защото от нея в момента достатъчно ми се гадеше и без това. Страх ме беше, че ако ми се наложеше да я гледам как храни бедните като някоя дикенсова благодетелна дама на осем години, ще я намразя толкова много, че няма да мога да полагам за нея необходимите майчински грижи.

Когато се завърнахме вкъщи, аз се извининих и отидох да си легна в спалнята с неделните вестници, но не бях в състояние да ги чета. Написаното вече не засягаше мен, мен, мен… Свързвах го с Дейвид и различните неща, за които той можеше да направи. След известно време забелязах, че вече не приемам новините като информация, а като потенциален източник на неприятности за семейството и за съдържанието на банковата ни сметка и фризер. Откъснах една от статиите — за група афганистански бежанци, натъпкани в някаква църква в Бетнъл Грийн и я изхвърлих, защото описваше достатъчно бедност и страдание, за да осигури глад за цялото семейство.

Гледах зейналата дупка във вестника и изведнъж се почувствах страшно уморена. Не можехме да живеем така. Това не беше вярно, разбира се, защото можехме, и то добре — не така добре както преди, може би, но все пак добре — нямаше да гладуваме, независимо от това колко лазаня беше раздадена. Добре тогава. И какво? Можехме, но не го исках. Това не беше животът, който бях избрала за себе си. Само дето и то не беше вярно, защото съм го избрала, предполагам, когато съм казала, че взимам Дейвид за съпруг в бедност и богатство, в болест и здраве, докато сме живи. Последното очевидно беше съвсем на място, защото той най-вероятно беше болен, а и бедността най-вероятно скоро щеше да ни застигне.

Какво си мислех, че избирам, когато се омъжвах за Дейвид? Какво всеки един от нас мисли, че избира? Ако сега се опитам да си спомня полузабравените фантазии, с които живеех тогава, ще кажа, че са излезли погрешни по отношение на благосъстояние и здраве, но не и по отношение на трудности. Мислех преди всичко, доколкото си спомням, че ще бъдем бедни, но щастливи — в смисъл, че ще живеем в малко, но уютно апартаментче и ще прекарваме голяма част от времето си в гледане на телевизия или пиене на бира из кръчмите и че ще трябва да се задоволим със старите мебели на родителите ни, подарени ни от тях. С други думи, трудностите, които бях готова да понеса през първите години на брака си, бяха преди всичко от роматичен характер, повлияни от клишетата за живота на младите семейни двойки, както го показват в повечето телевизионни комедии — или по-скоро от рекламите на строителните фирми, като се вземе предвид, че повечето телевизионни комедии са по-изискани и по-сложни от моите фантазии. Мислех си, че по-късно едната група трудности (трудностите, състоящи се от гледане на телевизия в малък апартамент и ядене на сандвичи с пюре от стар фасул върху препечен хляб) ще бьде заменена от друга — трудностите, които човек среща, когато има две хубави, умни и здрави деца. Ще се появят синове с кални от ритане на топка маратонки, дъщери тийнейджърки, захапали телефона, и съпрузи, които ще се налага да бъдат отлепяни от телевизора, за да измият чиниите… Господи, тези проблеми щяха да бъдат безкрайни и аз нямах никакви илюзии — калните маратонки щяха да бъдат адски неприятни! Но бях подготвена, не бях наивна. Бях печена. Никой и нищо нямаше да може да ме накара да купя бели килимчета…

Това, което дори и за миг не си представяш в дена на сватбата си — защото няма начин, — е, че някой ден ще намразиш съпруга си, че ще го гледаш и съжаляваш дори за това, че си разменила две думи с него, да не говорим за обаждането по телефона или флуидите. Невъзможно е също така да се предвидят отчаянието, депресията, усещането, че животът ти е свършил, желанието да удариш децата си, което се появява от време на време, независимо, че знаеш, че никога няма да го направиш. И разбира се, през ум не ти минава, че ще изневеряваш, а когато достигнеш до този етап от живота си (а всеки стига до него рано или късно), ти не си представяш гадното гузно присвиване в стомаха в тези случаи, нито колко нещастна неизбежно ще се чувстваш. Нито пък си помисляш, че се събуждаш някоя сутрин и съпругът ти се оказва човек, когото не познаваш. Ако някой някога мислеше за тези неща, никой никога нямаше да се жени, нямаше, разбира се. Тогава всъщност импулсът да се ожени човек, щеше да идва от същото място, от което идва импулсът да изпиеш шише белина, а хората се стараят да потискат тези импулси, а не да ги отпразнуват с тъжествени церемонии. И така, хората не си позволяват такива мисли, защото бракът — или намирането на партньор, с когото човек иска да прекара живота си и да има деца — е в генетичната ни програма. Той е нещо, до което рано или късно човек знае, че ще стигне, и ако то му бъде отнето, остава си само със служебните повишения и печалбите от лотарията, а това не му е достатъчно и затова всички се лъжем, че е възможно да започнем тези отношения, при които единствените ни проблеми ще бъдат чистенето на кални маратонки и мръсотия, а после се чувстваме нещастни и започваме да взимаме лекарства против депресия, след това се развеждане и умираме самотни.

Вероятно преувеличавам. Може би всички тези размишления за пиене на белина, гълтане на лекарства против депресия и самотна смърт са неадекватна реакция на раздаването на лазаня на умиращите от глад пияници. В деня на сватбата ни, в частта, когато говореше с нас насаме, викарият ни посъветва да уважаваме мислите, идеите и предложенията си. Тогава това искане не изглеждаше нещо необикновено, напротив — изглеждаше най-лесното нещо на света. Например Дейвид предлага да отидем на ресторант и аз казам: „Добре, хайде.“ Или нещо е намислил да ми подари за рождения ден. Нещо от този род. Сега разбирам, че един мъж може да направи на жена си най-различни предложения, не всички от които са достойни за уважение. Той може да предложи да ядем отвратителни субстанции като овчи мозък например или да реши да организира неонацистка партия. Същото може да се отнесе и към мислите и идеите, нали? Тъкмо се готвех да изтъкна всичко това на викария двайсет години след събитието, когато на вратата се позвъни. Не обърнах внимание, но след две минути Дейвид ми извика отдолу, че имам посетител.

Беше Стивън. Краката ми едва не се подкосиха, когато го видях. Съпругът ми стоеше до него, а децата ми тичаха наоколо, като в сцена от филм, която те втрещява, просто защото е извън сферата на човешкото въображение.

Започнах да представям любовника си на съпруга си, но Дейвид ме спря.

— Знам кой е — каза той спокойно. — Стивън сам ми се представи.

— А, добре.

Искаше ми се да попитам дали Стивън не беше казал не само името си, но и каква беше връзката му с мен, но атмосферата ми даваше всички отговори, които ми бяха необходими.

— Искам да говоря с теб — каза Стивън. Погледнах разтревожено Дейвид. — С двама ви — добави Стивън, макар че ако това беше опит някак да ме успокои, изобщо не успя.

Не исках да говоря. Исках Дейвид и Стивън да влязат в някоя стая, да излязат и да ми кажат какво да правя. И щях да го направя — каквото и да решат, само и само да не ми се налагаше да седя с двамата на кухненската маса. Дейвид пусна Стивън пред себе си, влязохме и седнахме на масата в кухнята.

Дейвид предложи нещо за пиене, а аз се молех Стивън да не приеме. Представях си ужаса да чакаме чайника да кипне или Дейвид да рови из фризера, за да намери леда и после да го троши десет минути.

— Може ли само чаша вода от чешмата?

— Аз ще ти налея.

Скочих, грабнах една чаша от миялната машина, изплакнах я, напълних я с вода от чешмата, която оставих да се изтече, за да се изстуди, и я сложих пред него. Никакъв лед, никакъв лимон, никаква специална любезност, но идеята, че това може да ускори нещата, беше разбита от Дейвид.

— А за теб, Кейти? Чаша чай? Или да направя кафе?

— Не! — възпротивих се аз с глас, извисен до фалцет.

— Какво, ако само сложа чайника, за да…

— Седни, моля те.

— Добре.

Той седна и започнахме да се гледаме един друг.

— Хайде, кой иска да започне? — попита Дейвид весело.

Погледнах го. Не бях съвсем сигурна, че беше в хармония със сериозността на момента. (Или дали пък не бях мелодраматична и по някакъв начин не си въобразявах прекалено много? Може би моментът не бе белязан с никаква сериозност. Може би хората по света правят това непрекъснато и затова Дейвид беше така приветлив. Прекалено насериозно ли, както обикновено, взимах нещата?)

— Може би аз — каза Стивън, — тъй като поисках да се срещнем.

Двамата мъже се усмихнаха и аз реших, че този път усещането ми беше вярно — приемах нещата прекалено насериозно, а неща от този род непрекъснато се случваха и моето неудобство беше причинено от злополучна и срамна за края на 20-ти век порядъчност. Може би Стивън обикаляше подред съпрузите на жените, с които спеше, почти ежеседмично. Може би… Може би и Дейвид правеше така, поради което очевидно знаеше как да постъпи, какво да каже и как изобщо трябва да бъде.

— Просто исках да разбера докъде го докарахме — каза Стивън по най-приятния начин. — Извинете, че не се обадих преди това и не ви предупредих, но оставих на Кейти две съобщения, а тя не ми отговори и затова си помислих, дали не е по-добре аз да хвана бика за рогата, както се каза?

— Рогата е най-точната дума — каза Дейвид. — Като се има предвид, че са сложени на мен.

— Моля?

— Рога. Рогоносец. Тъпа шега.

Стивън се засмя учтиво.

— А, разбирам. Съвсем не е тъпа.

— Благодаря.

Трябваше нещо да не е наред с мен. Може би нямаше нищо общо със съвременните морални норми на Северен Лондон, за които нищо не знаех и може би нямаше нищо общо с Добрата новина и неговото въздействие върху Дейвид, а може би причината беше, че аз просто не бях достатъчно вълнуваща като жена за мъжете и никой не се интересуваше особено от мен. Да речем, достатъчно привлекателна за Стивън, за да иска да спи с мен, но ако ставаше дума за сцени на ревност и безумни демонстрации на чувство за собственост и отчаяна любов, аз просто не притежавах онова, което се иска за такива неща. Аз бях Кейти Кар, а не Елена от Троя, Пати Бойд или Елизабет Тейлър. Мъжете не се биеха за мен, те просто идваха, без да бързат в неделя вечер и си правеха блудкави шеги.

— Ако ми позволите да ви прекъсна за малко — казах аз с раздразнение, — бих искала да поускорим нещата. Стивън, какво, по дяволите, правиш тук?

— Чудесно — каза Стивън. — Благодаря ти за въпроса. Поемам си дълбоко въздух. Дейвид, съжалявам, ако това ще ти дойде като шок, защото изглеждаш свестен човек. Но, ами… аз достигнах до извода, че Кейти не иска да бъде с теб. Тя иска да бъде с мен. Съжалявам, но това са фактите. Искам да говорим за това… за това, какво да правим. Като мъже.

И сега, когато чувах „фактите“, представени от Стивън, моята представа за брака като нещо, предизвикващо желание за пиене на белина, мистериозно изчезна, настъпи трансформация и сега желанието ми да разкарам някой беше провокирано от Стивън. Изпаднах в паника.

— Това са глупости — Намесих се, без да съм сигурна дали някой иска да ме чуе. — Стивън, трябва да млъкнеш и да си тръгнеш, преди съвсем да си заприличал на глупак.

— Знаех, че това ще каже — каза Стивън с въздишка и тъжна, всезнаеща усмивка. — Дейвид, може би ти и аз трябва да поговорим насаме.

Възмутителното му нахалство ме вбеси.

— Естествено! Точно така, аз излизам от стаята, а вие ми съобщавате с кого сте решили да остана. — Но истината беше, че се изкушавах да направя именно това!

Не исках да ми се налага да преживявам следващите няколко отвратителни минути от този разговор. Спомних си, че изпитвах същото чувство, когато раждах Том, докато в един миг, зашеметена от райския газ, а после и от инжекцията, някак си реших, че причина за болката, която изпитвах, е не бебето, а стаята, в която раждах, и че ако изляза от нея, всичко ще се оправи. Не беше вярно тогава, не беше вярно и сега — агонията трябва да се преживее без значение къде се намира човек.

Моето озъбване като че ли успя само да го успокои и окуражи.

— Дейвид — каза той, — може да е болезнено за теб, но… от разговорите ни с Кейти през последните два месеца знам, че… Е, добре, че нещата не вървят.

Дейвид деликатно прекъсна Стивън, преди той да успее да започне да изброява проблемите, които мислеше, че има между нас.

— Кейти и аз говорихме за това. Ние работим върху проблемите.

В този момент не можех да не обичам Дейвид. Той беше спокоен, когато имаше пълното право да бъде ядосан за всичко и на всички, в резултат на което за първи път от дълго време аз чувствах, че сме едно цяло, двойка, брачна двойка, и че бракът беше онова, към което трябва всички да се стремим. Точно в този момент бях щастлива, че съм омъжена, че сме двама срещу един, че съм в комбина с партньора си срещу този опасен чужд човек и разрушител, с който случайно съм правила секс. Алтернативата беше пълен хаос, а аз съм прекалено страхлива и прекалено уморена за подобно нещо.

— Има неща, които не можете да решите двамата — каза Стивън. Той избягваше да срещне погледа на когото и да било от нас — гледаше в чашата си с вода.

— Като?

— Тя не те обича.

Дейвид ме погледна в очакване на някаква реакция. Реших да отговоря със завъртане на очи и поклащане на глава — удобен двусмислен отговор на един, без съмнение много труден вьпрос (преди две секунди го обичах, преди двайсет минути го мразех, по-рано следобеда не исках и да знам за него и така нататък, докато стигнем чак до дискотеката в колежа, вероятно), но явно нито клатенето на глава, нито въртенето на очи свърши работа, защото сега и двамата се бяха вторачили в мен.

— Никога не съм казала такова нещо — подхвърлих аз с надежда.

— Нямаше нужда да го казваш — каза Стивън и аз не можех да отрека, че когато съм говорила за Дейвид, никой не би могъл да твърди, че съм безумно влюбена в него. — А също така и въпросът със секса…

— Определено никога нищо не съм казала за…

— Всъщност каза, Кейти. Каза нещо за разликата между изкуството и науката и че предпочиташ изкуството.

Ох! О, господи. Това съвсем не беше налучкване. Забравила съм, че съм развила любимата си теория за изкуството против науката, но явно — направила съм го.

— Не съм казвала, че препочитам изкуството.

— Ти каза, че си учен по професия и затова не ти трябва наука в леглото.

Сега, като се замислих, наистина си спомних, че казах нещо такова, но го казах, за да накарам Стивън да се почувства добре, защото с мен нищо, нали се сещате, не ставаше. Ирония бе, че това се използваше като оръжие срещу Дейвид, който прави така, че с мен става, каквото трябва. (Ако това ви интересува, тук имаше още един пласт ирония, защото Дейвид е страхотен противник на науката и непрекъснато говори за превъзходството на изкуството над науката и че всички учени са идиоти и тем подобни. Така че изведнъж се оказа, че без да осъзнава, е преминал в другия лагер и е станал учен, най-голям враг на самия себе си. А после, след като е преминал в другия лагер и е постигнал повече от артиста — макар че аз може би говоря така, защото съм учен, — го нападат.)

— Съжалявам — каза Дейвид меко. — Нещо не ми е ясно.

Нито Стивън, нито аз имахме сили да обясним, затова оставихме неговото доста тъжно (и нека си признаем, напълно обяснимо) учудване да виси във въдуха без отговор. Но аз не можех да понеса чувството, че сега изведнъж Стивън и аз бяхме двойката, а неразбирането на Дейвид го поставяше в изолация. Нямах никакво желание да се съюзавам с този глупак. Вече не.

— Стивън, когато ти казах това, аз се опитвах да бъда мила с теб. Това беше обяснение защо не свърших.

Погледнах към Дейвид, като се надявах, че тази брутално ясна информация щеше да го развесели и че развеселяването щеше да бъде отразено на лицето му по някакъв начин, но той остана неутрален и спокоен. Исках да го накарам да се чувства по-добре, отколкото вероятно се чувстваше, но можех да разбера защо споменаването на сексуалната ми връзка със Стивън, даже и нейния относителен неуспех, нямаше да помогне.

— Така казваш сега — каза Стивън. В гласа му се усещаше сълзлива нотка, каквато не бях долавяла досега. — Ти не говореше така, когато лежеше върху мен в Лийдс.

Дейвид погледна за миг настрани и потрепна, както когато игла ти пробива кожата.

— Не, тогава не казах това — произнесох аз с яд. Той наистина започваше да ме нервира. — Знам какво казах тогава. Онова за изкуството и науката. За това говорим. Тълкуваме думите, които знаем, че съм казала. Постарай се да се придържаш към това, Стивън.

— О, много съжалявам, че не съм достатъчно интелигентен за теб.

Погледнахме се един друг с озлобление и това най-после накара Дейвид да се изправи.

— Съжалявам, че се намесвам в разговора ви — каза той. — Но вие двамата не ми правите впечатление на двойка, която има шанс да създаде щастлива и успешна връзка. Изглежда, не се разбирате особено добре. А на този етап би трябвало да се разбирате. В началото. Първи порив на страстта и други такива.

Това беше толкова уместен и добре дошъл коментар, че ме накара да се усмихна, макар думите „вие двамата“ и „двойка“ да ми преседнаха.

— Искам… да бъда честен, Стивън. Кейти изглежда не те харесва кой знае колко. Аз ще я оставя тя сама да говори за себе си, но не мисля, че гори от желание да хукне след теб. А нали разбираш? В тази работа без съмнение трябва да има известно… единодушие. В противен случай нищо няма да излезе, нали?

— Не, дявол да го вземе, няма — казах аз.

— Кейти — опита се Стивън да ме хване за ръката, но аз я издърпах.

Не можех да повярвам, че искаше да оспори казаното.

—        Аз не съм на шестнайсет години, Стивън. Това не е като да се опитваш да убедиш някого да отиде на кино. Аз имам съпруг и две деца. Ти мислиш, че изведнъж ще приема нещата от твоя гледна точка и ще ги напусна? „О, да, прав си. Искам да съм теб. Ах, че съм била глупава.“ Аз направих грешка. Ще трябва да живея с нея, а също и Дейвид. Моля те, върви си.

И той си отиде. Повече никога не го видях. (О, да, аз мисля за него, разбира се, че мисля. Той не е повече част от този разказ, но през месеците и годините, които ще дойдат, аз ще откривам, че се чудя дали той си спомня за мен, има ли партньорка и дали не съм му оставила малък, но лош белег… Не съм спала с толкова много мъже, че да забравя някой от тях, особено последния. Така че макар и да не чуете повече за него, не правете грешката да мислите, че всичко ще е като че ли кога не го е имало.)

— Благодаря ти — казах аз на Дейвид, когато чух вратата да се хлопва. — Благодаря ти, благодаря ти.

— За какво?

— Сигурно е ужасно за теб.

— Да… наистина. И така те ревнувах, така го мразех. Какво мислеше, че правиш?

— Не знам.

Така е — не знаех. Стивън сега ми изглеждаше нереален като продукт на халюцинация вследствие на някаква болест.

— Ти си страхотен. Съжалявам, че те поставих в такова смешно положение.

Той поклати глава и не отговори веднага.

— И аз самият имам принос, нали? Това нямаше да се случи, ако беше щастлива с мен. Съжалявам.

Почувствах се задължена. Не заради това, което бях обещала преди много години, а заради това, което той направи преди пет минути. А така трябваше и да бъде, нали? Тази вечер си легнах с убедеността, че съм готова на всичко за него.

— Всъщност има една услуга, за която искам да те помоля — каза той точно когато се готвехме да изгасим лампите и аз се почувствах доволна. Бях в настроение да правя услуги.

— Разбира се.

— Вчера говорих с Добрата новина и… Ами, той няма къде да живее. Хазяинът му му връчил предупреждение. Та се питах дали не може да дойде тук за една-две нощи.

Не исках Добрата новина да идва тук, не исках, разбира се. Тази перспектива ме изпълваше с безпокойство. Но моят съпруг прекара тази вечер, любезно изслушвайки как моят любовник описва недостатъците му, и сега ме молеше негов приятел да дойде у дома за малко. Не беше необходимо да претърпиш духовно преображение, за да вземеш вярното решение.

 

Добрата новина се оказа смешно малко човече. Около трийсетгодишен, нисък, изключително слаб. Грешка от негова страна би било да се опита да се бие с Том. Имаше огромни, яркосини, изплашено гледащи очи и буйна коса, къдрава, мръсноруса коса. Подозирах, че личната хигиена не държи първенство при него в момента и затова може би трябваше да изчакам с определянето на цвета на косата му, докато не бъде убеден да вземе душ. Направил бе неразумен и изключително неуспешен опит да си пусне козя брадичка, оттам и пухкавото малко кичурче от едно-друго точно в средата под долната му устна, нещо, което всяка майка би се опитала да изчисти с плюнка. Това, което човек забелязва от пръв поглед, е, че и двете му вежди бяха продупчени и че носеше нещо, което приличаше на брошка над всяко око. Децата бяха особено, и може би простимо поразени от това.

— Това костенурки ли са? — пита Том, преди дори да е казал здрасти.

Не исках да се заглеждам по украшенията на веждите му, но сега виждах, че Том беше прав — този човек носеше върху лицето си домашни любимци.

— Не — възрази Добрата новина категорично, като че ли Том беше направил най-невежата грешка на света и тъкмо се готвеше да се впусне в обяснения, когато Моли се намеси:

— Това са миниатюрни морски костенурки — каза тя.

За миг останах поразена от нейната осведоменост, но си спомних, че вече бе виждала Добрата новина.

— Каква е разликата? — попита Том.

— Морските костенурки могат да плуват, нали? — каза Дейвид пресилено весело, като че ли се опитваше да влезе в духа на съвсем друга ситуация — ситуация, при която ние всички седим, ядем пица и гледаме програма за природата, а не сегашната, при която посрещахме с добре дошъл у дома си духовен лечител, на веждите на който се клатушкат препарирани животинки. Веселостта, както забелязах, бе резултат от неудобството му — в края на краищата той бе прекарал доста време на пода с този човек и имаше за какво да се срамува.

— Защо си избра морски, а не обикновени костенурки? — попита отново Том.

Това не беше първият въпрос, който ми дойде наум, но Диджей Добрата новина беше такова чудато създание, че каквато и информация да благоволеше да ни даде, все щеше да бъде безкрайно вълнуваща.

— Няма да се смееш, ако ти кажа, нали?

Започнах да се смея, преди да е казал нещо. Не можах да се въздържа. Мисълта, че някой би могъл да се смее на обяснението за костенурките, но не и на самите костенурки, сама по себе си е смешна. Добрата новина изглежда се обиди.

— Извинявай — казах аз.

— Е, беше доста грубо от твоя страна — каза Добрата новина. — Крайно съм учуден.

— Познаваш ли ме?

— Имам чувството, че те познавам. Дейвид много ми е говорил за теб. Той много те обича, но ти нещо си имала трудности, нали?

За миг си помислих, че иска от мен потвърждение — „Да, точно така!“ — но после разбрах, че това „нали“ е само един от онези словесни паразити, които неговото поколение прихваща подобно на въшки. Не бях срещала досега човек като Добрата новина. Той говореше като хитър стар викарий, със самонадеяност, като гълташе по някой звук, и с подозрителна любезност.

— Както и да е — рече той. — За морските костенурки. Наистина е чудато, нали? Сънувах сън за сините морски костенурки и после Стинг, нали знаете, певецът, не че много го харесвам, когаго бях дете, харесвах Пълис, а и мисля, че неговите соло парчета са шибана работа, извинете за израза, обаче както и да е, той изкара един албум Сън за сини морски костенурки. И така…

Той сви рамене. Останалото — пробиването на дупки във веждите и брошките — явно се смяташе за разбираемо от само себе си, въпреки че не можех да се освободя от чувството, че изпуска няколко етапа от пътя на взимане на решението.

— И после винаги съм си падал по морските костенурки. Винаги съм мислил, че те могат да виждат неща, които ние не виждаме, нали?

Децата гледаха баща си видимо озадачени.

— Какво могат да виждат? — попита Моли.

— Хубав въпрос, Моли. — Той посочи към нея. — Бива си те! Бързо включваш. Ще трябва да внимавам с теб.

Моли изглеждаше доволна, макар той да не направи и опит да отговори на въпроса й.

— Той не знае — изсумтя Том.

— О, знам и още как. Но може би сега не му е времето.

— Кога му е времето тогава?

— Искате ли да покажете на Добрата новина стаята му? — каза Дейвид на децата, очевидно с намерение да сложи край на случая с костенурките и техните психосили. И тъй като и Добрата новина не показа желание да се разпростира в теориите си, взе чантите си и се качи горе.

Дейвид се обърна към мен.

— Знам какво си мислиш.

— Какво се очаква да мисля?

— Знам, че понякога говори глупости. Постарай се да не се оставиш да те обърка това, което е на повърхността.

— Какво друго има?

— Не улови ли вибрациите?

— Не.

— Ами, какво да се прави.

С други думи, някои хора — интуитивните, чувствителните и одухотворените между нас — мога да улавят вибрации, а другите — студените, скучните, прекалените реалист като мен — не могат. Не го приемах.

— Какви вибрации според теб трябваше да уловя?

— Не според мен. Те са си там. Интересното е, че Моли и аз ги усещаме, а ти и Том — не можете.

— Откъде знаеш, че Том не може, а Моли може?

— Не забеляза ли, че Том се държа грубо с него? Ако усетиш вибрациите, не можеш да се държиш грубо. Моли не се държи грубо. Тя ги почувства още от първия път, когато го видя.

— А аз? Бях ли груба?

— Не, не беше груба, а скептична.

— И това неправилно ли е?

— Почти може да се види какво този човек носи в себе си. Ако знаеше как да гледаш.

— И ти мислиш, че аз не знам?

Не можех да разбера защо, но това страшно ме подразни. Исках да знам как би трябвало да гледам или поне Дейвид да ме мисли за човек от типа, който знае как да гледа.

— Успокой се. Това не те прави лош човек.

— Това обаче не е вярно, нали? Според теб. Точно заради това съм лош човек. Защото виждам само вежди, а не това… ъ-ъ… аурата.

— Всички не можем да бъдем всичко.

Той се усмихна с особена усмивка и отиде при другите.

 

— Има няколко неща, с които Добрата новина има проблеми — каза Дейвид, когато всички слязоха отново долу.

— Съжалявам — измърморих аз.

— Аз всъщност не понасям леглата — обясни Добрата новина.

— А имате ли нещо против ние да спим на легла? — казах аз.

Исках да прозвучи сухо и леко като хубаво бяло вино, но страхувам се, беше по-близо до вкуса на оцета.

— Какво правят другите хора, си е тяхна работа — каза Добрата новина. — Аз просто мисля, че размекват човека. Отклоняват го от нещата такива, каквито са.

— И какви са нещата?

Дейвид ми хвърли бърз поглед. Не от предишния тип — ненавистен и зложелателен поглед, с който ме удостояваше едно време. Този беше нов — безкрайно разочарован поглед, и за миг изпитах носталгия по дните, когато ненавистта беше общата ни валута. Тази валута беше в обръщение по онова време по същия начин, по който някога прасетата или крините жито са изпълнявали ролята на пари в натуралното стопанство. И макар че човек ясно може да разбере защо прасетата не се използват вече за тази цел, те поне имат предимството на простотата.

— Това е голям въпрос, Кейти — каза Добрата новина. — А аз не съм сигурен дали си готова за големия отговор.

— Готова си, нали, мамо? — защити ме Том.

— Както и да е — каза Дейвид. — Добрата новина иска леглото да се извади от стаята за гости. Защото ако остане там, за него няма достатъчно място да спи на пода.

— Добре. А къде ще го сложим?

— Ще го сложа в кабинета си — каза Дейвид.

— Може ли и аз да си извадя леглото? — попита Моли. — Не го харесвам.

— Какво му е на леглото ти?

Отправих въпроса си по-скоро към Дейвид, а не към Моли, просто за да разбере как обърква света неговия приятел.

— Не го понасям — отсече Моли.

— Какво точно не му понасяш?

— Ами не знам. Леглата са грешка.

— Когато си имаш свой собствен апартамент, можеш да спиш на пирони и мен това няма да ме интересува. Докато си тук, ще спиш на легло.

— Съжалявам — каза Добрата новина. — Създавам неприятности. Не се занимавайте с това. Аз ще се оправя.

— Сигурен ли си? — попита Дейвид.

— Няма нужда наистина. Мога да спя и на легло.

Последва пауза и той погледна Дейвид, който очевидно бе станал наместник на Добрата новина на земята.

— Другото нещо, което безпокои Добрата новина — всъщност безпокои и двама ни, е къде ще лекува той хората.

— Възнамерява да ги лекува тук?!

— Да. Къде другаде?

— Мислех, че ще остане тук само няколко нощи.

— Сигурно ще е така. Но той трябва да работи. Поел е задължения към някои хора. Така че, нали разбираш? Ако се окаже, че се налага да остане повече от ден-два…

— Стаята за гости не става ли?

Дейвид го погледна и той сви рамене.

— Не е идеалното място — каза Добрата новина. — Заради леглото. Но ако няма друго място…

— Колкото и да изглежда странно, ние имаме една празна стая — лечебница, която въобще не използваме.

— За съжаление, сарказмът е една от слабостите на Кейти — каза Дейвид.

— Имам и безброй други. Милион!

И изведнъж си спомних, че една от тях вчера посети дома ни и че Дейвид беше необикновено добър. Почувствах се неловко.

— Може би засега твоята спалня е най-подходящото място.

— Чудесно. Там мога да работя добре. Има чудесна атмосфера, разбираш, нали?

— И последното нещо е, че Добрата новина е вегетарианец.

— Прекрасно.

— Пълен вегетарианец всъщност, само на растителна храна е.

— Добре. Много благоразумно. Много по-добре е за здравето. Това ли е всичко?

— Ами, засега.

— Приятно прекарване тогава — казах аз на Добрата новина, който беше сигурен, че ще бъде много щастлив тук.

Аз пък бях сигурна, че той никога няма да си отиде.

 

Дейвид приготви пиле за нас и зеленчуци за всички, докато той и Добрата новина разговаряха в кухнята, а после за първи път се хранихме заедно. Основната тема на разговор беше Добрата новина: Добрата новина и морските костенурки (какво виждат те се оказа необяснимо с думи), Добрата новина и как стоят всъщност нещата („Лошо, приятелю, но има надежда, нали знаеш? Стига веднъж да разбереш къде можеш да я намериш.“), Добрата новина и неговите лекуващи ръце. Моли поисека той да ги затопли веднага, на място, но Дейвид й каза, че това не е трик за забавление.

— Винаги ли си можел да правиш това? Можеше ли да правиш това, когато беше, колкото мен?

— Не, не можех, докато не станах на колко, на около двайсет и пет?

— Сега на колко си?

— Трийсет и две.

— Тогава как разбра, че можеш да го правиш? — Въпросът зададе Том, който си оставаше недокоснат от чара на Добрата новина.

— Моята приятелка по онова време. Нещо си беше изкривила врата и ме помоли да й направя масаж и… всичко стана някак по чудо.

— Как?

— Ами по чудо. Крушките започнаха да светят по-силно, стаята се затопли. Е, истинска сензация.

— А откъде смяташ, че е дошла дарбата ти?

Приятно ми беше да отбележа, че оцетът в гласа ми е намалял. Започвах да свиквам. Не бях хубаво бяло вино все още, но ставах за пиене — във всеки случай ставах за пунш.

— Знам това, но не мога да го кажа пред децата. Не е подходящо.

Нямах представа какво значи това, но ако Добрата новина смяташе, че историята за това, как е станал лечител, е неподходяща за малолетни, нямах намерение да споря с него, въпреки настояванията им.

— Не — каза Добрата новина. — Съвсем сериозен съм. Задайте ми друг въпрос.

— Как се казваше твоята приятелка? — попита Моли.

— Глупав въпрос — изсумтя Том. — Кой се интересува от това? Идиотка.

— Хей, Том, приятелю. Ако тази информация е важна за някого, тогава кои сме ние, та да съдим? — смъмри го Добрата новина. — Може да има цял куп причини, заради които Моли да иска да знае името на моята приятелка. Вероятно съвсем разумни причини. Затова, нека не наричаме хората идиоти, а? Тя се казаше Андреа, Моли.

Моли кимна самодоволно. Лицето на Том изразяваше потисната ненавист — от този вид изражения, които вестниците използват, за да илюстрират статия за етническото разделение в бивша Югославия — и аз разбрах, че Диджей Добрата новина си е спечелил враг.

 

През останалата част от вечерята се стремяхме да избягваме конфликтни теми. Добрата новина разпитваше любезно за работата ни, за училищата, за учителите по математика — настоящи и бивши, а ние отговаряхме учтиво (макар и малко лаконично в някои случаи) и по този начин мина времето, докато и последната хапка беше преглътната и разчистихме масата.

— Аз ще измия чиниите — каза Добрата новина.

— Ние имаме миялна машина — казах му аз и Добрата новина погледна притеснено Дейвид.

Не беше трудно да се предвиди какво ще последва и аз додадох:

— О, ти не приемаш миялните машини! — Вложих пресилено отегчение в гласа си, с което исках да предам идеята, че различните антипатии на Добрата новина могат в някакъв момент да станат дразнещи.

— Така е — кимна той.

— Май не понасяш много неща, с които доста голям брой хора нямат никакъв проблем — отбелязах аз.

— Така е — повтори той. — Но това, че голям брой хора нямат проблем с нещо, не означава, че са прави, нали? Искам да кажа, много хора са мислели, че… че робството не е нещо кой знае какво, но, нали знаете? Не са били прави, нали? Грешали са страшно много, ама страшно много. Защото то изобщо не е нещо добро, нали? То е наистина нещо ужасно, приятелко. Роби. Няма начин!

— Мислиш ли, че робите и миялните машини са едно и също нещо, Добра новина? Или може би не съвсем същото?

— Може би за мен са едно и също.

— Може би за теб цял куп неща са едно и също. Може би педофилията е същото, каквото е… каквото е… сапунът. Може би фашизмът е същото, каквото са тоалетните. Но това не означава, че ще карам децата си да пикаят в градината, защото твоят морален код включва това.

„Може би фашизмът е същото, каквото са тоалетните…“ Аз наистина го казах, току-що. Ето света, в който изведнъж започнах да живея, свят, в който подобна фраза можеше да мине за смислен аргумент.

— Държиш се глупаво. И саркастично — смъмри ме Дейвид.

Сарказъм — моята ужасна слабост.

— О, значи аз съм глупава, така ли? А не човекът, които не иска да спи на легло, защото някакси не било редно?

Почувствах се затруднена. Трябваше да се справя с дилемата робство — миялни машини, без да прибягвам до детински обиди.

— Опитвам се да преживея без онези неща, които не всички хора притежават — каза Добрата новина. — Няма да имам такива неща, докато ги нямат всички. Когато, да кажем, и последният селянин в бразилските тропически гори има миялна машина или, нали знаеш, такова нещо, машина за правене на капучино, или един от онези телевизори, дето са с размера на стена в къща, тогава може да ме броиш и мен, нали разбираш? Но дотогава съм аут.

— Много благородно от твоя страна — заключих аз.

И с огромно чувство на облекчение си помислих: „Побърканяк.“ В последна сметка от този човек нямаше какво да се научи. Нямаше начин той да ме накара да се чувствам нища духом или неправа, подла или разглезена — той просто не беше съвсем в ред и аз можех да го игнорирам, без да се страхувам.

— Всички хора по света имат миялни машини — каза Моли, явно объркана, и всички моменти, в които бях се чувствала неспособна да бъда майка, са нищо в сравнение с този единствен срамен момент.

— Това не е вярно, Моли — казах аз бързо и остро. — И ти го знаеш.

— Кой няма тогава? — Не се държеше нахално. Просто не можеше да се сети за някой, който няма.

— Не ставай глупава — казах аз, но просто печелех време, докато се сетя за някой от нейния свят, който си мие чиниите на ръка. — Ами Дани и Шарлот?

Дани и Шарлот живееха в общински апартамент по надолу улицата и още докато говорех, усетих, че давам израз на най-отвратителната форма на класова стереотипизация.

— Те си имат всичко — каза Моли.

— Имат и ди ви ди и дигитална сателитна телевизия — каза Том.

— Добре, добре. Ами децата, на които татко даде компютъра на Том?

— Те не влизат в сметката — каза Моли. — Те нямат нищо. Те даже нямат дом. И аз не познавам никой от тях. А и не искам да познавам никого от тях. Струват ми се малко грубички за моя вкус. Независимо от това, все пак ми е мъчно за тях и съм щастлива, че им дадохме компютъра на Том.

Това е моята дъщеря?!

Моралното възпитание винаги е било много важно за мен. Говорила съм и за Националната здравна служба и за важността на каузата на Нелсън Мандела. Обсъждали сме бездомните, разбира се, и расизма, и сексуалното неравенство, и бедността, и парите, и справедливостта. Дейвид и аз сме им обяснили, по най-добрия възможен начин, защо човек, който гласува за консерваторите, няма да бъде напълно приет в нашия дом, макар че правим специално изключение за баба и дядо. И макар че от пресиленото държание на Моли по време на епизодите с компютъра и лазанята ми се гадеше, някаква част от мен ми казваше, че тя се ориентира добре, разбира всички тези разговори и въпросите не са били напразни. Сега аз виждах, че тя е високомерна патрицианка, самата Мис Милосърдие, която след двайсет години ще бъде член на организационния комитет на някой отвратителен благотворителен бал в Уорикшър, ще хленчи за бежанците и ще подарява дрехите, които са й омръзнали, на жената, която й чисти.

— Виждаш ли сега — каза Добрата новина, — ето защо аз не играя тази игра. Играта на собственост. Защото мисля, че хората стават мързеливи, разглезени с камък в гърдите вместо сърце.

Погледнах моята мързелива, разглезена, с камък вместо сърце дъщеря и казах на Добрата новина, че моите деца с удоволствие ще му помогнат да измие чиниите.