Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (13)

Тринайсет

„Щом любов нямам, нищо не съм“, пееше Лорин Хил за дванайсети, седемнайсети, двайсет и пети път на дискмена на Джанет и всеки път си помислях — да, това съм станала аз, едно нищо, и започвах или отново да плача, или просто ми се искаше да заплача. Сега разбрах защо кутията на Дейвид така ме разстрои — не защото съпругът ми все още си спомняше с умиление нашия сватбен ден, а защото някаква част от мен, която трябваше да има чувства, беше болна, умираща или мъртва, а аз до тази вечер не бях забелязала нищо.

Не знаех кога е станало това, но знаех, че трябва да е било отдавна — преди Стивън (ако не беше така, нямаше да се появи Стивън), много преди Добрата новина (ако не беше така, нямаше да се появи Добрата новина), но след раждането на Том и Моли, защото по онова време бях нещо и някой, най-важният човек на света. Може би, ако водех дневник, щях да открия точната дата. Щях да прочета нещо, записано там, и да кажа, а, да, беше 23-ти ноември, 1994 година, когато Дейвид каза това или направи онова, което ме накара да се отдръпна по този начин? Не, подозирам, че сама съм се затворила, че нещо в мен просто се е пречупило, или пресъхнало, или закърняло, а аз съм позволила да стане това, защото така ми е било удобно. Останало ми беше достатъчно за Том и Моли, но то не се броеше, защото беше просто рефлекс и моите изблици на топлота от време на време бяха нещо подобно на повика да пишкам.

Може би това е наша обща беда. Може би Марк е мислел, че ще открие топлота в църквата и може би всички тези хора от нашата улица, които прибраха бездомни, са мислели, че ще я открият в стаите си за гости, а Дейвид я беше открил на върха на пръстите на Добрата новина — беше отишъл да я потърси, защото бе искал да я почувства още веднъж, преди да умре.

О, не говоря за романтичната любов — безумния копнеж към някого, когото не познаваш много добре. А чувствата, които изпълват работната ми седмица — чувство на вина, разбира се, и страх, и раздразнение, и някои други подли поривчета, от които се чувствам недобре половината от времето, — не са ми достатъчни, не са достатъчни на когото и да било. Говоря за онази любов, която изпълва човека с оптимизъм, с доброта… Къде се беше дянало всичко това? Изглежда, някъде по пътя просто бях изпуснала парата. Накрая, бях разочарована от работата си, от брака си, от себе си и се бях превърнала в човек, който не знае на какво да се надява.

Струваше ми се, че номерът е да се откажеш от съжаленията. В това бе цялата работа. А не бихме могли да се отказваме вечно от тях, защото не е възможно да не правим грешки, за които да не съжаляваме, но най-добрите от нас успяват да докуцукат до шейсетте или седемдесетте си години, преди да се предадат. Аз, лично, издържах до около трийсет и седмата, Дейвид — до същата възраст, а брат ми се предаде на още по-ранна възраст даже. А не бях сигурна, че за съжалението има лекарство. Подозирах, че не.

 

Новата пациентка ми изглеждаше смътно позната, но не се чувствах много наясно. Малкото туркинче, което бях прегледала точно преди нея, вероятно беше много болно и аз се бях опитала да обясня на майка му с помощта на здравния работник, който знаеше турски, защо изпращам детето на мозъчен скенер. Така че нервите ми се бяха поопънали и отначало не проявих към кожното оплакване на новата пациентка интереса, който ми се щеше винаги да проявявам.

Помолих я да си съблече блузата и тя весело каза нещо за това колко мразела да показва дебелия си стомах на отвратително кльощави докторки. В момента, в който блузата покри лицето й, разпознах гласа. Беше собственост на милата женица от църквата.

— Случвало ли ви се е това и преди?

— Някога отдавна. От стрес е.

— Защо така мислите?

— Защото последния път се беше появило, когато почина майка ми. А пък в момента имам проблеми в работата.

— Какви проблеми в работата?

Беше непрофесионален въпрос. Непрекъснато слушах как хората имали проблеми в работата и до момента не бях проявявала и най-малък интерес, въпреки че когато се чувствах особено състрадателна, можеше и да изломотя нещо. Но пък милата женица… Разбира се, че исках да разбера какъв й беше проблемът с работата.

—        Безсмислена е и я мразя… Мразя хората, за които работя. Особено… ами особено шефа си.

— Може да се облечете.

Започнах да й пиша рецепта.

— Миналата седмица бях в църквата ви.

Тя се изчерви.

— О, не трябваше да говоря такива неща.

— Няма никакъв проблем. Тайната между лекар и пациент и тям подобни.

— Ами, нищо, значи знаете какви са ми проблемите.

— Знам ли?

— Ами, не е ли ясно?

Реших, че е по-добре да не казвам нищо. Нещото, което беше ясно за мен — интрепетацията й на Да те опозная, беше направо измъчена и всякакъв аналог с настоящите рапхитове бяха объркващи до побъркване, — можеше да не е ясно за нея и единственото, което щях да постигна, щеше да бъде да накарам разранените червени петна по гърба й направо да пламнат от нейния гняв. Написах й рецепта и й я подадох.

— Хареса ми.

— Благодаря. Но принципно вече не вярвам в това, което правя, и мисля, че е загуба на време, а тялото ми е убедено в това. Така че се чувствам непрекъснато зле.

— Ами, надявам се, че това е нещо, за което мога да ви помогна.

— Защо дойдохте в църквата ми? Преди не сте идвали, нали?

— Не. Не съм християнка. Но в момента съм в духовно-емоционална криза, така че…

— Лекарите получават ли духовно-емоционални кризи?

— Изглежда, че да. Имам сериозни проблеми с брака си, много съм нещастна и се опитвам да направя нещо по въпроса. Какво бихте препоръчали?

— Моля?

— Какво да направя?

Тя нервно се усмихна. Не беше сигурна дали не се шегувам. Не се шегувах. Внезапно ме обзе желанието да чуя това, което имаше да казва.

— Аз ви казах какво да правите за обрива. Това е моя работа. Сега вие ми кажете какво да правя с брака си. Това е ваша работа.

— Не съм сигурна, че разбирате каква е ролята на църквата.

— И каква е тогава?

— Точно мен май не трябва да ме питате, нали? Защото и представа си нямам.

— А кой има тогава?

— Пробвахте ли консултации?

— Не говоря за консултации. Говоря за това, кое е добро и кое — лошо. Все нещо знаете за това, нали?

— Искате да знаете какво се казва за брака в Библията, така ли?

— Не! — Вече бях започнала да викам. Чувах се, но не можех нищо да направя по въпроса. — Искам да знам какво ВИЕ казвате. Просто ми кажете. Ще направя всичко, което ми препоръчате. Да оставам или да се омитам? Хайде.

Говорех сериозно. Беше ми писнало от това да не знам. Някой друг да решава въпроса.

Милата женица изглеждаше малко уплашена, и то, както предполагам, с право. Сериозно мислех върху това да я държа за заложник до момента, в който не ми даде отговор, какъвто и да е той, въпреки че за момента не възнамерявах да я уведомявам за плановете си.

— Доктор Кар, не мога да ви кажа какво да правите.

— Съжалявам, но това не ми стига.

— Искате ли да се видим в кабинета ми?

— Не. Няма нужда. Загуба на време. Това е въпрос с отговор да или не. За какво половин ден да го обсъждаме? И без това вече цели месеци изгубих да мисля по този въпрос. Стига вече.

— Имате ли деца.

— Да.

— Мъжът ви нагрубява ли ви?

— Не. Вече не. Преди го правеше, но след това го озари доброто. Не по вашия начин. По друг.

— Тогава… — Започна да казва нещо, но изведнъж стана. — Това е смешно. Не мога да…

Издърпах рецептата от ръката й.

— В такъв случай и аз не мога да ви помогна. Свършете си вашата работа и аз ще свърша моята.

— Моята работа не е това. Моля ви, дайте ми рецептата.

— Не. Не искам толкова много. Да оставам или да се омитам — само това искам да знам. Господи, защо всичките сте толкова плахи? Нищо чудно, че църквите са празни. И на най-елементарните въпроси не можете да дадете отговор. Не схванахте ли? Ето, това искаме. Отговори. Ако искахме някакви дълбокомислени простотии, щяхме да си седим вкъщи. И да се балтаем в собствените си мисли.

— Струваше ми се, че ще направите това, което сте си решила, така че няма значение какво бих казала аз.

— Не, не е така. Защото вече нищо не разбирам. Помните ли онази книга, Шмекерджията, онази, дето всички я четяхме в колежа? Е, може би не и в теологическия колеж, но в нормалните колежи я четяхме. Ами, аз съм викарийката. Каквото кажеш — това правя.

Погледна ме и вдигна ръце, за да изрази поражение.

— Остани.

Внезапно се почувствах безпомощна, така, както човек се чувства, когато двете алтернативи внезапно се сливат в една-единствена линия на действие. Исках да се върна с няколко секунди назад във времето. Тогава, когато не знаех какво да правя. Защото, ето каква е истината. Когато човек е оплескал нещата така, както бях сторила аз, бракът му се превръща в забит в стомаха нож и знаеш, че каквото и да решиш — все си загазил. Хората с нож в стомаха не ги питат какво ще ги зарадва, защото радостта вече не е актуално чувство. Всичко вече е въпрос на оцеляване дали да се изтегли ножът и да кърви човекът до смърт, или да бъде оставен на място с надеждата, че ще му излезе късметът и ще се окаже, че ножът всъщност е спирал кръвта. Искаш ли да знаеш каква е общоприетата медицинска истина? Общоприетата медицинска истина е, че не се вади ножът. Наистина.

— Наистина?

— Да. Аз съм викарий. Не мога да тръгна да казвам на хората да си разрушават браковете заради някакви прищевки.

— Ха. Мислите, че всичко това са прищевки?

— Съжалявам, но не можете да оспорите решението ми. Искахте да ви кажа нещо и ето, казах ви го. Останете. Сега вече мога ли да си получа рецептата?

Подадох й я. Почувствах се леко засрамена, което предполагам си беше нормално.

— На никого нищо няма да кажа. Просто ще отида на работа с мисълта, че сте имали лош ден.

— И аз няма да кажа нищо за Кралят и аз — казах аз, някак грубо, но пък обстоятелствата бяха такива.

Съдебните процедури, разглеждащи проявите ни на непрофесионализъм, ако се стигнеше дотам, щяха по всяка вероятност да имат различен завършек, с оглед различното равнище на провиненията ни. Тя би могла да твърди, че изпъстрянето на проповедите с популярни откъси от мюзикъли е част от въведението й. На мен, от друга страна, щеше да ми бъде трудно да търся оневинение за това, че бях задържала лечение до получаването на неподходящ съвет по отношение на брака ми.

— Успех.

— Благодаря ви.

Вече не се чувствах толкова груба, даже на излизане я потупах по гърба. Присъствието й щеше да ми липсва.

 

— Случвало ли ти се е някога… Случвало ли ти се е някога да заплашиш пациент? — попитах Бека, преди да си тръгна от работа.

Бека беше правила множество лоши, лоши неща, някои от тях и в работно време.

— За бога, не — каза възмутено тя. — За каква ме мислиш?

Така изрепетирахме нашия номер добър лекар/лош лекар, в който на нея и за момент не й мина през ума, че в случая правех признание, а не отправях обвинение. Ето, затова е толкова лесно да се говори с Бека. Никога не те слуша.

 

Исках да говоря със съпруга си, когато се върнах вкъщи, но сега той беше женен за Добрата новина. Двамата бяха станали неразделни — но свързани не за бедрата, а за слепоочията, защото, когато и да ги видех, бяха наведени над листове хартия, допрели глава до глава по начин, по който вероятно се пренасяше от единия към другия психичната им енергия. Някога щеше да бъде редно да питам Дейвид какво има на тях. Всъщност щях да изглеждам както груба, така и нежелаеща да му окаже подкрепа, ако не попитах. Сега обаче всички бихме приели, че Моли, Том и аз сме редниците, а те двамата са генералите, и всяко любопитство от наша страна би се разглеждало като нахалство, което в определени случаи беше и наказуемо.

Почуках на невидимата врата на кабинета.

— Дейвид, мога ли да говоря с теб?

Той ме погледна с раздразнение.

— Сега?

— Ако е възможно.

— Хайде, казвай.

— Може ли да вечеряме заедно тази вечер?

— Вечеряме заедно всяка вечер.

— Само ти и аз. Вън от къщи. Добрата новина ще наглежда децата. Ако е свободен, разбира се.

— Тази вечер ли?

Добрата новина провери бележника с програмата си, който се намираше в главата му, и се оказа, че точно тази вечер всъщност е свободен.

— Добре тогава. Смяташ, че имаме нужда от разговор?

— Ами, да.

— За…?

— Едно-две неща. Може би трябва да говорим за снощи. За моята реакция.

— О, не се притеснявай за това. Всички се разстройваме от време на време.

— Да — каза Добрата новина. — Нищо не може да се направи. Както казах на брат ти, тъгата може да стане абсолютен звяр, когато след като се е крила, крила, най-после реши да изскочи.

Той махна с ръка в израз на велико снизхождение.

— Забрави го. Все едно, че нищо не се е случило.

Те се усмихнаха с опрощаващи усмивки и се наведоха отново над листовете хартия. Беше ми дадено „свободно“. Не исках да ми дават „свободно“.

— Не търся прошка. Искам да говорим за станалото. Искам да обясня. Искам ти и аз да излезем и да се опитаме да комуникираме. Като съпруг и съпруга.

— О, да. Извинявай. Няма да е лошо, да. И си сигурна, че не искаш и Добрата новина да дойде с нас? Той е много силен в тези работи.

— Трябва да призная, че в момента съм в изключително интуитивен период — каза Добрата новина. — И разбирам всичко, което каза за отношенията съпруг/съпруга и цялата тази работа за интимността, но не можеш да си представиш какви работи улавям аз, които се блъскат между вас.

И той направи зигзагообразен жест, чието точно значение не ми стана ясно, но който, предположих, имаше за цел да илюстрира нестабилната ни брачна комуникация.

— Благодаря ти, но няма нужда — казах аз. — Ще те извикаме, ако зациклим някъде.

Усмихна се, този път с търпелива усмивка.

— Няма да стане, нали така? Оставам, за да пазя децата, забрави ли? Не мога ей-така да ги оставя сами.

— Ще поискаме да ни опаковат храната и ще се върнем веднага вкъщи.

Той насочи кльощавия си пръст към мен. Нацелила бях решението и ни беше разрешено да излезнем.

 

— И така?

— И така.

Толкова бе познато всичко. Две подлютени питки пападъм за него, една обикновена за мен, чиния със сос от манго и кръгчета лук, поставена отстрани между нас, за да ни бъде по-лесно да си топим… Правехме това вече петнайсет години, от първия път, когато можахме да си го позволим, но преди да се появи усещането, че разнообразието и спонтанността са изчезнали от живота ни. Трябва да отбележа обаче, че в този ресторант ходихме от около десет години. Предишният ни любим ресторант беше сменил собствениците си, а те бяха сменили леко менюто и ние потърсихме друг, който да бъде приблизително еднакъв с предишния.

Места като Царицата на кърито са ни необходими. Не само на Дейвид и мен, а на всички нас. На какво прилича бракът? Нашият приличаше на тази чиния отстрани, омазана със сос от манго. По този начин можехме да го различим от другите бракове. Този сос от манго е нещо като бяло петно отстрани на муцунката на черната ви котка, или регистрационния номер на нова кола, или етикетчето с името на детето, зашито на пуловера, с който ходи на училище. Без него ние щяхме да сме загубени. Без чинията отстрани, омазана с нещо оранжево, аз можеше някой ден да се върна от тоалетната и да седна на мястото на някой съвсем друг брак. (И кой можеше да каже, че този съвсем друг брак би бил по някакъв начин по-добър или по-лош от този, който вече имах? Изведнъж се почувствах поразена от решението си — не от това, което ми наложи викарийката в кабинета, което продължаваше да изглежда ни по-добро, ни по-лошо от което и да е друго, а от решението, което бях взела преди толкова много години.)

— Искаше да говорим — каза Дейвид.

— Ти не искаш ли?

— Да, бе, да. Мисля, че искам. Ако ти искаш.

— Искам, разбира се.

— Добре. — Тишина. — Започвай тогава.

— Няма повече да спя в апартамента на Джанет.

— О, ами, добре.

Той отпи от бирата си, очевидно озадачен дали тази новина ще има някакво отражение върху живота му.

— Вкъщи ли се връщаш? Или си намерила някое друго място?

— Не, не. Връщам се вкъщи.

Изведнъж почувствах известно съжаление към него — в края на краищата въпросът не беше неоснователен. Повечето връзки в кризисно състояние вероятно дават някакъв знак за евентуалното си оздравяване или провал. Въпросните двойки започват да спят отново заедно например или да се нападат един друг с кухненски ножове и тези симптоми могат да се използват за съставянето на някаква прогноза. С нас обаче нещата съсем не стояха така. Аз се бях изнесла, без всъщност да обясня защо, а после тази мила женица викарийката, която не знаеше нищо за мен, ми беше казала да се върна вкъщи, защото се бях държала с нея грубо. Нищо чудно, че според Дейвид въпросът му можеше да има няколко отговора. Трябва да е имал чувството, че ме пита кой ще спечели националното първенство.

— О, така ли? Добре, чудесно! Добре. Добре. Радвам се.

— Наистина ли?

— Да, разбира се.

Исках да го попитам защо, а после да оспоря това, което щеше да каже, но се отказах. Сложила бях край на тези работи. Бях взела решение — или по-точно казано, за мен беше решено — и нямах желание да се отказвам от решението си.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да улесня нещата?

— Сериозно ли ми го предлагаш?

— Да.

— Какво ми е позволено да искам?

— Всичко. Ако смяташ, че е неразумно, ще го обсъдим.

— Има ли някаква възможност Добрата новина да си намери друго място за живеене?

— Това наистина ли те притеснява?

— Да, разбира се.

— Добре. Ще му кажа, че трябва да си върви.

— Просто така?

— Просто така. Не съм сигурен обаче, че ще има кой знае каква разлика. Искам да кажа, той пак ще бъде у нас през цялото време. Работим заедно. Колеги сме. Офисът ни е у нас, вкъщи.

— Добре.

Размислих по този въпрос и реших, че Дейвид е прав — нямаше да има голяма разлика. Не исках Добрата новина да живее в къщата ни, защото не го харесвах, но този проблем нямаше да се реши с неговото преместване да спи нощем в друга къща. Бях изхабила едно от трите си желания.

— Какво точно работите?

— Моля?

— Казваш, че Добрата новина и ти работите заедно? Какво правите?

Една жена от съседната маса ме погледна, погледна за малко на другата страна, а после погледна Дейвид. Тя очевидно се опитваше да проумее какви са отношенията ми с този мъж. Току-що му бях казала, че ще се нанеса да живея при него, а сега пък — с доста голямо закъснение вече, сигурно си мислеше тя — се опитвах да разбера какво работи.

— Ха! Добър въпрос!

Когато нормалните хора реагират на някой въпрос по този начин, това има шеговит оттенък. Нали разбирате: „Добър въпрос! Гледай си работата! Да пукна, ако знам!“, нещо от този род. Но Дейвид искаше да каже: „Хм! Как да ти обясня, толкова е сложно!“

— Благодаря.

Жената от другата маса улови погледа ми. „Не отивай да живееш при него!“, опитваше се да ми каже тя. Опитах се да й отговоря, като използвах същия метод: „Няма страшно! Женени сме от хиляда години! Но напоследък някак изгубихме контакт! Духовен обрат!“ Не бях сигурна дали тя успя да разбере значението обаче. Беше прекалено наситена информация за предаване без думи.

— По-скоро сме на стадий стратегия. Нямаме все още истински проекти налице, но сме в процес на обмисляне.

— И какво обмисляте?

— Мислим как да убедим хората, които имат доход над средната работна заплата, да подаряват частта, с която тя надвишава средната. В момента правим изчисления.

— И как вървят?

— Ами, нали знаеш. Трудно е. Не е така просто, както изглежда.

Не си измислям. Точно това каза в ресторанта Царицата на кърито. Повярвайте ми.

— А пишем и един вид книга.

— Книга?

— Да. Ще я наречем Трудно е да бъдеш добър. Тя е за това как човек трябва да живее живота си. Нали разбираш, предложения. Как да прибереш бездомен, как да раздаваш парите си, как да постъпваш с неща като собственост и не знам още какво, Третия свят и други подобни.

— Значи тази книга е насочена към служители на Международния валутен фонд на най-високо равнище?

— Не, не. Тя е за хора като теб и мен. Защото ние се объркваме, нали така?

— Така е.

— Не мислиш ли, че идеята е добра?

— Фантастична е.

— Не иронизираш ли?

— Не. Книга, която да ни казва как да мислим за всичко. Ще си я купя.

— Ще ти подаря една.

— Благодаря.

Жената от съседната маса не се опитваше вече да улови погледа ми. Вече не бяхме съмишленички. Тя реши, че и аз съм точно толкова луда, колкото и Дейвид, но аз не исках и да знам. Тази книга страшно ми трябваше и щях да вярвам на всяка дума в нея, щях да изпълнявам всяко нейно предложение, колкото й неразумно да бе то. Трудно е да бъдеш добър щеше да стане рецептата, която милата женица отказа да ми даде. Всичко, което трябваше да направя, беше да потисна у себе си скептицизма, който ме правеше човек.

 

Когато се прибрахме вкъщи, намерихме Добрата новина заспал в креслото с отворен на гърдите му бележник. Докато Дейвид слагаше чайника, аз взех внимателно бележника и го погледнах крадешком. „ВЕГЕТАРИАНЕЦ ИЛИ МЕСОЯДЕН?????“, пишеше там с големи червени букви, „ЕКОЛОГИЧНО ЧИСТО РАЗРЕШЕНО???? Вероятно.“ Без съмнение книгата щеше да ни каже как да изхранваме четиричленно семейство с екологично чисто месо, след като сме раздали по-голяма част от доходите си. Оставих внимателно бележника там, откъдето го бях взела.

— Гот ли беше?

— Жестоко — казах аз. — Обаче много ме боли главата, ще се пръсне.

Дейвид пристигна във всекидневната с три чаши чай.

— Съжалявам — каза той. — Ти не ми каза.

— Боли ме главата от известно време. От няколко дни. Някой да има някаква идея?

Дейвид се засмя.

— Нали познаваш Добрата новина. Той е пълен с идеи, но не мислех, че ще се заинтересуваш.

— Интересувам се от това да ми мине главата. Кой няма да се интересува? И не мога да взимам повече парацетамол. Цял ден се тъпча с него.

— Ти сериозно ли? — каза Добрата новина. — Искаш да те лекувам?

— Да. Защо не?

— И си готова да приемеш това, което може да се случи? — каза Дейвид.

— Готова съм.

— Добре тогава. Да отидем в кабинета.

 

Искаше ми се някак наистина да имам главоболие, но нямах. Болеше ме само душата и аз исках на всяка цена да се отърва от тази болка. Предавах се. Не бях успяла да ги победя, трябваше да стана като тях и ако това значеше, че никога няма да произнеса и едно свързано изречение, нямаше да ми дойде и една иронична мисъл или нямаше да разменя дори и една шега с колеги или приятели, приемах го. Бях готова да пожертвам всичко за брака си и за единството на семейството си. Може би в това всъщност се състои бракът — смърт на индивидуалността, и Добрата новина е без значение. Трябвало е да унищожа себе си още преди години. И докато се качвах нагоре по стълбите, имах чувството, че изживявам собственото си поражение.

Добрата новина ме въведе в стаята и аз седнах на стола на Дейвид до писалището.

— Трябва ли да съблека нещо?

Не изпитвам никакви страхове от този род по отношение на Добрата новина. Съмнявам се, че той притежава някаква сексуалност. Мисля, че тя е изразходвана по някакъв начин, послужила е като бульон за соса на неговото духовно задушено.

— О, не. Ако не мога да мина през един-два пласта памук, как ще стигна до истинската Кейти, нали така?

— И така, какво искаш да направя?

— Просто седни тук. Къде те боли главата?

Показвам място, където е реалистично човек да го боли главата, и Добрата новина леко го докосва.

— Тук?

— Да.

Той го масажира известно време. Усещането е приятно.

— Нищо не улавям.

— Какво значи това?

— Ами, питам се, сигурна ли си, че там те боли?

— Може би малко по-нагоре?

Той премести пръстите си два-три сантиментра и продължи леко да разтрива скалпа ми.

— Цъ-цъ. Нищо.

— Наистина? Даже не — ох! — тук точно.

— Не даже и тук точно. Съжалявам.

Тонът му показваше, че знае, че симулирам, но учтивостта не му позволяваше да го каже.

— Така значи?

— Да. Нищо не мога да направя. Не мога да открия болката.

— А не можеш ли да направиш пак номера с топлите ръце?

— Това не става така. Трябва да има нещо там.

— Какво значи това? — попитах аз, защото знаех, че не говори за главоболието.

Говореше за нещо друго, за нещо, което той мислеше, че липсва, и аз вярвах, че е прав — нещо липсваше и затова преди всичко дойдох в тази стая.

— Откъде да знам. Ръцете ми казват така. Не си… Съжалявам, ако ти звучи грубо, но ти не си тук. В духовния смисъл на думата.

— А Дейвид беше ли?

— Трябва да е бил.

— Не е честно! Дейвид беше отвратителна, саркастична свиня, на която за нищо и никого не й пукаше!

— Е-е, да, добре, не знам нищо за това. Но имаше нещо, с което да се работи. С теб… Като с изтощен акумулатор на кола си. Нали знаеш, завъртам ключа да запаля и само… кър-чънк-кър-чънк-кър-чънк.

Звуците, които издаваше бяха невероятно точна звукова картина на това, което чувствах.

— Може да имаш нужда от проводник за презареждане — каза Добрата новина весело. — Да слезем ли долу да си изпием чая?