Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (7)

Седем

Зачислени са ми около хиляда и двеста пациента. Има пациенти, които идват често, и такива, които почти не съм виждала. Има някои, на които мога да помогна, и такива, на които не мога. Но пациентите, за които страдам най-много, са тези, които идват често, но аз изобщо не мога да им помогна. Наричаме ги по обясними причини „отписани“, а някой е пресметнал, че повечето от практикуващите лекари имат в картоните си по около петдесет такива пациента. Те влизат, сядат и ме гледат, а и те, и аз знаем, че случаят е безнадежден. Чувствам се виновна, тъжна, нечестна и ако трябва да кажа истината — до известна степен подложена на тормоз. За тези хора няма друг човек, с когото влизат толкова често в контакт и който изобщо не може да им помогне. Нещо като телевизионен техник, който не може да оправи картината на телевизора, водопроводчик, който не може да спре теч, електротехник, който не може да включи осветлението… Връзката между вас и тези хора след време се прекратява, защото те не могат с нищо да допринесат картината да се промени. Но моята връзка с отписаните в практиката никога няма да се прекрати. Те ще продължават да сядат срещу мен и да ме гледат с упрек до края на живота ми.

Знам, а и госпожа Кортенза, надявам се, знаеше, че не мога да направя нищо за нея. Тя имаше болки в ставите, болеше я и гърбът, не можеше да спи, а болкоуспокояващите не й действаха, но тя идваше при мен отново и отново и ние разговаряхме и разговаряхме, и аз мислех, и мислех, и каквото и да й предложех, то все не действаше (и през това време изразходвах все повече и повече средства за лекарства; рентген и тестове), и вече ми се искаше тя да започне да ходи при някой друг лекар и да ме остави намира, за да лекувам хората, които имам някакъв шанс да излекувам. Хора, които имат надежда, по-млади хора, защото госпожа Кортенза бе стара, прекалено стара дори и за своите седемдесет и три години, а бе и увредена поради възрастта си от това, че бе прекарала живота си в чистене на къщите на други хора. (Нека да бъдем честни — тези къщи принадлежат на хора като мен. Има някакъв странен кръговрат във всичко това. Може би, ако всички ние се откажем от идеята да бъдем добри и да спасяваме света, вместо това си останем вкъщи и започнем сами да си чистим къщите, хората като госпожа Кортенза няма да имат нужда от лекари. Може би госпожа Кортенза, освободена по този начин от болките си и робството на домашна помощница, би могла да бъде полезна за обществото по някакъв друг начин. Може би щеше да прекара живота си, ограмотявайки възрастни хора или да работи с избягали от домовете си тийнейджъри, ако аз не бях решила толкова твърдо, че трябва да се занимавам с лекуването на хора като нея и затова не ми оставаше време да си измия пода.)

Сутринта след пристигането на Добрата новина, госпожа Кортенза се дотътрузи в кабинета, смазана от годините и непосилния труд, тръсна се на един стол и заклати глава, а сърцето ми се сви. Мълчахме една-две минути, докато тя успокои дишането си. Както мълчахме, тя посочи снимката на Моли и Том, която съм забола на таблото, а после посочи мен и аз се усмихнах и й кимнах. Тя ми се усмихна в отговор и вдигна нагоре палци — знак, че много са пораснали. Сигурна бях, че една и съща мисъл бе минала и на двете ни — те изобщо не бяха толкова големи, когато тя започна да идва в кабинета ми. Снимката на таблото тогава е била сигурно снимка на наскоро проходили дечица и по този начин децата ми само подчертваха моята безполезност.

— Как сте, госпожо Кортенза? — казах аз, когато хриптенето й намаля достатъчно, за да има смисъл да започна разговор.

Тя поклати глава. Не беше добре. Погледнах бележките си.

— Помогнаха ли таблетките, които ви предписах последния път?

Тя отново поклати глава. Не бяха й подействали.

— Можете ли да спите?

Не можеше да спи. Имаше нарушен сън. Всичко й беше нарушено. Гледах я, докато можех да издържа да я гледам, без да се срамувам, после пак се вторачих в бележките си, като че в тях имаше нещо, което би могло да реши не само проблемите на госпожа Кортенза, но и всички проблеми на света.

И изведнъж си спомних, че вкъщи има някой, който беше помогнал на друг и че ако исках да се смятам за лекар, бях длъжна да опитам. Обадих се на Дейвид и го помолих да доведе Добрата новина в кабинета.

— Ще трябва да му платите — каза той.

— С какви пари? С пари от моя таен фонд?

— Не искам да знам с какви. Но няма да го експлоатирате.

— Какво ще кажеш за това: той лекува госпожа Кортенза, а ние не го караме да плаща за квартира и храна. Или за електричество. Или за това, че ни притеснява.

— Не можеш да го викаш всеки ден.

— Не е необходимо да го викам всеки ден. Аз съм напълно компетентен лекар, както ти е известно. Успявала съм да предпиша някой и друг антибиотик и резултатът е бил добър.

Но докато казвах това, започнах да съставям списък на останалите мои рецидивисти. Не можех да си представя, че може да мине без господин Артърс! Или госпожа Макбрайди! Или Щурия Брайън Бийч, както без особена симпатия му викахме в кабинета!

 

Добрата новина пристигна след петнайсет минути — четвърт час, който ми се видя дълъг и макар че не беше по-дълъг от обичайните ми консултации с госпожа Кортенза, бях щастлива, когато той изтече. На рецепцията ми хвърлиха някой и друг учуден поглед, но никой не се възпротиви.

Госпожа Кортенза изгледа брошките на веждите на Добрата новина с открита неприязън.

— Здравей, сладур — каза Добрата новина. — Страшно гадже си, да знаеш. Как се казваш?

Тя продължи да го гледа.

— Това е госпожа Кортенза.

— Не това име. Истинското й име. Собственото й име.

Нямах представа как й беше името, естествено. Откъде пък можех да знам? Тя беше моя пациентка само от пет години. Порових из бележките си.

— Марая.

— Марая — каза Добрата новина, а после го повтори, този път с нарочно пресилен европейски акцент: — Маррраяяя. Е, какво можем да направим за Марая? Нали знаеш песента? От Уестсайдска история!

— Тази песен е от Музикални звуци — казах му аз. — Песента от Уестсайдска история е друга.

Поразмислих за миг дали това нямаше да остане единственият ми принос от цялата консултация.

— Значи за теб има написани две песни? — каза Добрата новина. — Хич не ми е чудно. Ти си такова готино момиче.

Госпожа Кортенза се усмихна срамежливо. Идваше ми да я удуша за това, че се хвана толкова лесно.

— И така, какво трябва да направим тук? Как да помогнем на Марая да започне да танцува отново?

— Тя има хронично възпаление на почти всички стави. Таз, колене. Много силни болки в гърба.

— А тъжна ли е?

— Сигурно, щом толкова много я боли.

— Не, бе, искам да кажа инак, душевно.

— Дали е душевно тъжна? Искаш да кажеш тъжна в душата вместо тъжна в коленете?

— Да, бе, да. Не съм така силен в приказките като теб, доктор Всезнайке. Но дай да видим кой от нас може нещо да направи, за да й помогне.

— Хайде де, трябва ли да е нещастна, преди да започнеш да я лекуваш?

— Помага, ако мога наистина да намеря ключа към нея.

— Тъжна ли сте, госпожо Кортенза — попитах я аз.

Тя ме погледна.

— Тъжна? Тъга?

Нито слухът й, нито английският й бяха на ниво, затова беше трудно да се определи кое от двете я объркваше повече.

— Да. Тъга.

— О, да — каза тя с наслада, която само старите хора могат да изпитат от такава тема на разговор. — Много, много тъжна.

— Защо? — попита Добрата новина.

— Заради прекалено много неща — каза тя. Показа с жест дрехите си — откакто я познавах, винаги беше облечена в черно — и очите й се напълниха със сълзи. — Мъжът ми — продума тя. — Сестра ми. Майка ми. Баща ми. Прекалено много неща.

Човек не може да не прояви съчувствие и разбира се, пренебрегването на мъката не помага, но не е възможно да не си зададе въпроса дали не беше нормално на нейната възраст да е свикнала вече със състоянието на абсолютно самотен човек.

— Синът ми — продължи тя.

— Синът ти е мъртъв?

— Не, не, не е мъртъв. Много лошо. Той се преместил в Арчуей. Никога не ми се обажда.

— Тази тъга достатъчна ли е — попитах аз Добрата новина.

Не знаех, че ще трябва да намираме ключ към тъгата и внезапно желанието ми Добрата новина да види Щурия Брайън започна да не ми допада толкова. Можех да си представя колко много тъга имаше скрита някъде дълбоко в Щурия Брайън и че няма да е лесно на който и да било да го изслуша.

— Всичко това изяснява нещата — каза Добрата новина. — Мога да доловя по-голямата част. Обясни й, че ще трябва да докосна раменете й, врата и главата.

— Разбирам — каза госпожа Кортенза обидено.

— Може ли? — попитах я аз.

— Добре.

Добрата новина седна срещу нея и затвори очите си за малко, после стана, изправи се и започна да масажира скалпа й. Шепнеше нещо през цялото време, но аз не можех да разбера какво.

— Много горещо — каза изведнъж госпожа Кортенза.

— Добре тогава — каза Добрата новина. — Колкото е по-горещо, толкова по-добре. Започва да става.

Той беше прав. Започваше да става. Дали причината бе в интензивността на експеримента или в колективната концентрация, но изглежда, стаята стана по-топла, много по-топла, а за миг изглеждаше и по-светла. Не ми се искаше да усещам тази топлина и да забелязвам как мощността на единичната крушка на тавана от мъглявите си четирийсет вата се беше вдигнала на ярко сияещи сто. Тези факти без съмнение водеха до други, много по-сложни, които, моля да ме извините, изобщо не исках да виждам. Така че реших да отмина всичко това, доколкото ми беше възможно.

Онова, което щеше да се окаже много по-трудно за елиминиране, беше, че след няколко минути лек масаж и придружаващите го смущения в околната среда, госпожа Кортенза стана, протегна се енергично и каза на Добрата новина:

— Благодаря. Много по-добре се чувствам. Много, много по-добре.

Тя ми кимна. Може и да съм параноичка, но кимването й изглеждаше доста хладно — начин да ми каже колко незначителни са били проблемите й и колко лесни за оправяне само ако бях имала някаква квалификация за това — и излезе от кабинета с пет пъти по-голяма скорост, отколкото беше влязла.

— Така — казах аз. — Можеш да лекуваш старостта. Браво. Браво! Можеш да изкараш някоя и друга лира от тази работа.

— Ц-ц-ц, тя не е излекувана — каза Добрата новина. — Разбира се, че не е излекувана. Тялото й е прецакано. Но животът й ще стане по-добър.

Забелязах, че е истински доволен — не заради самия себе си, а заради госпожа Кортенза. Почувствах се незначителна, дребна и безнадеждно объркана.

— Сега можеш да ми обясниш — казах му аз, преди да си тръгне. — Децата не са тук. Каква е тайната?

— Не знам каква е тайната. Това не е онова, което не можех да ти кажа.

— Хайде, кажи това, което не можеше да ми кажеш.

— Дрога.

— Какво искаш да кажеш с „дрога“? „Дрога“ като лекарство или какво?

— То така започна. С екстази. Поне аз така си мисля. Вземах го с тонове, а после и цялата тая работа в клуба „Обичам те, ти си ми приятел“ всеки петък и… аз ставам като някой от ония американски герои от комикси. Човекът паяк и други такива. Променя се структурата на молекулите ми. Придобивам свръхсила.

— Екстази ти е дало свръхсила?

— Така си мисля. — Той сви рамене. — Чудно, нали? Искам да кажа, ти си ходила в университет и си учила неща като бедрената кост се свързва с колянната или каквото е там. И ето ме мен, глътнал едно-друго из клубовете. И стигаме до същото. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, че и за теб има работа.

— Благодаря ти. Много благородно от твоя страна.

— Не, няма проблем. Ще се видим пак на ранчото.

 

По-късно седях и гледах как Моли се къпе във ваната, разглеждах я и не можех да открия и най-малката следа от екземата й.

— Моли, помниш ли, когато отиде при Добрата новина?

— Да. Разбира се.

— Помниш ли какво ти каза той? Пита ли те нещо?

— Какво нещо?

— Не знам? Пита ли те как се чувстваш?

— М-м-м-м. Ами, да. Пита ме дали не се чувствам тъжна.

— И ти какво му каза?

— Казах, че понякога ми е малко тъжно.

— За какво?

— Мъчно ми става за баба Папагал.

Така наричахме майката на Дейвид, защото на външната й врата имаше каменен папагал. Беше починала миналата година.

— Да. Тъжно е.

— И за Попи.

Котката ни, която беше убита малко след смъртта на баба Папагал. Тези събития стояха много по-близо едно до друго в идеалния свят на едно дете, отколкото на нас би ни се искало да бъде. Баба Папагал припадна, когато ни беше на гости и макар че всъщност умря по-късно през нощта в болницата, беше ясно, че не е добре, когато я откарваха. Глупаво беше — сега като си помисля, — че организирахме точно тогава търсене на изгубената Попи. Моли и аз я намерихме (но на части по улицата). Искаше ми се да не беше видяла нито едното, нито другото.

— И това е тъжно.

— И за твоето бебе.

— Моето бебе?

— Бебето, което е умряло.

— А, това бебе.

Бях пометнала около осемнайсет месеца преди да родя Том. Доста обичайно помятане на първо бебе на десет седмици. Навремето това ми действаше много депресиращо, но сега почти напълно го бях забравила. Да ме убиеш, не можех да си спомня, че съм казвала на Моли за това, но ясно беше, че съм го направила и тя го беше запомнила и бе скърбила по някакъв неин си начин.

— И това ли те натъжава?

— Да. Разбира се. То е било мое братче или сестриче.

— Да, нещо такова.

Исках да й обясня нещата някакси, без да ги усложнявам с души и зародиши и всичко останало, което трябва да бъде спестено на едно осемгодишно дете, колкото е възможно по-дълго. Смених темата.

— Нещо друго?

— Мисля, че бях тъжна и за теб и татко?

— Защо беше тъжна за нас?

— Защото можеше да се разведете. И защото съвсем сигурно ще умрете.

— О, Моли!

Знам, че има стотици начини, по които може да се отговори на този въпрос, но в момента те всички ми изглеждаха дълбоко погрешни и не можах да насиля себе си, за да вляза в предвидената за родителя в такива случаи роля на утешител. Възможно беше да се разведем, както и нямаше съмнение, че ще умрем някой ден. За моето неимоверно уморено от света съзнание и мрачно настроение това изглеждаше точно и прецизно обобщение на ситуацията и аз нямах намерение да кажа на Моли нещо по-различно. Вместо това протегнах ръка и докоснах челото й така, както вероятно беше направил Добрата новина, извършвайки съдбоносния опит да я освободя от тези гнетящи мисли. Чувствах, че това е единственият физически контакт, който можех да си позволя. Повече от това, каквото и да бе то, щеше да се излее в поток от мъка и отчаяние.

— Вече не се притеснявам за тези работи — каза Моли весело, като че ли беше нейна работа да утешава мен, а не обратното.

— Наистина?

— Да. Наистина. Добрата новина ги накара да изчезнат.

 

След като децата си легнаха, не ми се искаше да слизам при Добрата новина и Дейвид, затова поседнах за малко в спалнята и се замислих. Разговорът ми с Моли не ми позволяваше да не мисля, въпреки че в последно време реенето е любимата ми форма на съществуване. А това, за което мислех, се заключаваше във факта, че живеехме живот, който страшно много хора биха приели за нормален. Имаше хора — рок певци, писатели, млади журналисти, които са готови да мислят за всичко, което е свързано с деца, с работен ден и почивки на пълен пансион, като за духовна смърт с дълга агония — хора, които биха ни гледали с безкарйно презрение, до такава степен бяхме прегърнали нещо, представляващо по някакъв начин идеала за консервативен начин на живот. А имаше и хора, бихте могли да се досетите кои са те, които биха ни счели за страшни късметлии, благословени, разглезени от начина, по който сме били отгледани, от цвета на кожата ни, от образованието и доходите ни. Не можех да споря с втората група — и как бих могла? Знаех какво сме получили и какво не ни се е наложило да изпитаме. Но за първата група… не знаех. Струваше ми се, че нормалният живот или този вид „нормален“ живот, който подобни хора презираха, носеше в себе си достатъчно, за да предотврати духовната смърт, и достатъчно, за да предотврати всякаква агония, а и кои бяха тези хора, за да имат право да съдят другите?

Какво се беше случило с Моли през първите осем години от живота й? Кажи-речи нищо. Бяхме я пазили от света дотолкова, доколкото можехме. Тя беше отгледана в любящо семейство, имаше двама родители, не знаеше какво е глад и получаваше образование, което щеше да я подготви за живота. А и все пак беше тъжна и тази тъга, ако поразмишляваше човек, не беше неуместна. Състоянието на отношенията между родителите й я безпокоеше, беше изгубила човек, когото обичаше (и котка), и беше осъзнала, че подобни загуби ще бъдат неизбежна част от бъдещия й живот. В този момент ми се струваваше, че простото състояние да бъдеш човек, е достатъчно драматично само по себе си за всеки един от нас. Не е необходимо да бъдеш пристрастен към хероина или някакъв щур поет, за да изпиташ нещо много силно.

А другото, което си помислих, беше, че съм предала дъщеря си. Осемгодишна и вече тъжна… Не исках да бъде така. Когато тя се роди, бях сигурна, че мога да го предотвратя, а не бях успяла и въпреки че разбирах, че си бях поставила нереалистична и неизпълнима задача, това не променяше нещата — аз все пак бях участвала в създаването на още едно объркано и пълно със страхове човешко същество.

Бях прекарала сама в тъмното доста дълго. Време беше да се върна към нормалния си живот. И така, слязох долу, за да вечерям със съпруга си и домашния ни гуру с брошки на веждите и да обсъдя с тях перспективата всички хора от нашата улица да поканят у дома си по един бездомен младеж за една година.

Те говореха съвсем сериозно. Разбрах го веднага. Плановете им бяха напреднали дотолкова, че бяха направили списък на къщите на улицата с цялата информация за обитателите им, която Дейвид имаше. Никой от двамата не ми обърна внимание, когато влязох в кухнята, затова застанах зад Дейвид и слушах, като четях през рамото му. Списъкът изглеждаше така:

№1 Неизвестни

№3 Неизвестни

№5 Неизвестни

№7 Възрастна жена (С възрастен мъж? Без значение, щом спят заедно.)

№9 Неизвестни

№11 Ричард, Мери, Даниъл, Клоун

№13 Симпатично семейство азиатци (4?)

№15 Неизвестни

№17 Неизвестни

№19 Уенди и Ед

№21 Мартина

№23 Хю

№25 Саймън и Ричард

№27 Несимпатично семейство азиатци (6?)

№29 Джек и Силв

№31 Ани и Пийт + 2

№33 Роджър и Мел +3

№35 Обявена за продан.

 

И същото за другата страна на улицата. За миг ме разсея моделът на познатите ни — ние знаехме кой живее до нас и кой живее срещу нас, но не знаехме почти нищо за хората, които живееха на петдесет-шейсет метра разстояние от нас, — докато пълната налудничавост на разговора не ме върна отново в стаята.

— По мои изчисления на тази улица има най-малко четирийсет стаи за гости — каза Дейвид. — Не е за вярване, нали? Четирийсет свободни стаи за гости, а хиляди хора навън нямат подслон? Никога досега не съм мислил по този въпрос. Искам да кажа, дразня се, когато виждам необитаеми къщи, но не става дума за необитаемите къщи, нали? Ако на нашата улица има четирийсет неизползвани стаи, тогава само хората с нашия пощенски код ще могат да приютят бездомниците.

— Трябва да си поставим за цел да запълним десет от тях, да речем — каза Добрата новина. — Ще съм щастлив, ако успеем да ги направим десет.

— Наистина ли?

Дейвид изглеждаше леко разочарован. Като че ли да накара десет от съседите си да приютят някого, когото не познават, беше страшен компромис, който не бе готов да приеме. Значи, до това стигнахме — духовният лечител, който не се се разбира с миялните машини, сега е станал суровият реалист в дома ни, а мъжът ми е оптимистът с розови очила.

— Дали десет няма да означава, знам ли, че сме осуетили акцията?

— Някои хора въобще няма да проявят разбиране — каза Добрата новина.

— А и някои хора може да използват стаята си за гости за други цели — казах аз.

— Какви например? — попита Дейвид с лека агресивност.

Точно с този тон се обръщаше към мен едно време, когато искаше да ме атакува — защо искам да уча децата, че има и други религии например (той не искаше да знаят каквото и да било за която и да е) или защо исках да отида да слушам рецитал на Майа Анджелу („Какво, на чернокожа феминистка ли се правиш сега?“). Бях забравила колко досаден беше този тон.

— Ти например използваше нашата за работна стая.

— Добре, пет от четирийсетте се използват за кабинети.

— А какво ще стане, ако някои от хората поканят родителите си на гости?

— Господи, имаш толкова прозаично мислене.

— Какво прозаично има в това да се каже, че хората имат родители.

— Не е там работата. А в духа! На теб ти липсва.

— Благодаря.

— Нищо от тези неща не може да бъде проблем. Ти просто мислиш негативно.

— Но ти нямаш представа за живота на тези хора, не им знаеш дори имената! — Посочвам хартията пред тях. — А си позволяваш да ми казваш какво е проблем за тях и какво — не. Какво ти дава това право?

— Какво им дава на тях право да притежават полупразни къщи, когато има толкова хора навън, които живеят в кашони?

— Какво им дава право ли? Гадните ипотеки, които изплащат, ето това им дава право. Това са техните домове, Дейвид. И това не са някакви огромни домове. Защо не се захванете с Бил Гейтс? Или с Том Круз? Те по колко стаи за гости имат?

— Ако живееха на отсрещния ъгъл, щях да се захвана с тях. Но те не живеят там. А те не ни и трябват, защото тук и без това има достатъчно място. Ти просто се страхуваш от неудобството.

— Не е вярно.

Напълно вярно бе, разбира се. Ужасявах се от неудобството, което всичко това щеше да причини, на купищата, които можеха да се пренесат само с камиони. Вече дори чувах как бучат дизеловите им мотори.

— Във всеки случай, какво мислиш да предприемеш?

— Не знам. Ще ходя от врата на врата.

— Ами ако направим купон? — намеси се Добрата новина. — Значи, правим купон тук и ти ще можеш да говориш с всеки и… ще бъде супер.

— Чудесно — каза Дейвид с вид на човек, който има срещу себе си гений.

Чудесно — казах аз с вид на човек, който иска да си пъхне главата в пещта.

Но моят вид тях ни най-малко не ги интересуваше.

 

Добре, те грешаха, ясно беше. А бяха и напълно откачили. Но аз просто не можех да проумея защо. Каква беше разликата между това да се предлагат стаи на евакуираните през 1940 година и това да се предлагат спалните за гости на бездомни през 2000 година? Вие бихте могли да кажете, че животът на евакуираните е бил застрашен, Дейвид и Добрата новина биха ви отговорили, че младежите, живеещи на улицата, имат по-ниска прогнозируема продължителност на живота, от когото и да било от нас. Вие бихте могли да използвате аргумента, че през 1940 нацията е била обединена в желанието си да се грижи за всички свои граждани, те биха ви отговорили, че точно това е духът, от който се нуждаем в момента, по сходни причини. Вие бихте могли да им се надсмеете, като им кажете, че са лъжеблагочестиви, че са самозвани светци, морални изнудвачи, фанатици, те биха ви отговорили, че не искат да знаят какво мислите за тях, че на карта е поставено доброто от висш порядък. А всъщност имахме ли ние право да държим една стая свободна и да я използваме като склад за ненужни вещи, или като музикална стая, или като спалня за гости, които никога не идват, когато беше месец февруари, леденостудено и влажно, а имаше хора, които живееха навън, по паважа? И защо ежемесечната вноска помощи за приюти да не е достатъчна? И какво, ако мъжът ми или Добрата новина, или и двамата заедно се окажеха, че са Иисус или Ганди, или Боб Гелдоф? Какво, ако страната досега неистово се е нуждаела от този вид енергия и те са революционизирали начина, по които сме свикнали да мислим за частната собственост, и бездомните престанеха да бъдат проблем за Лондон, Великобритания и Запада? Какво би станало тогава с моето неудобство?

Вече не знаех отговора на никой от тези въпроси. Всичко, което знаех, беше, че не исках този купон и не желаех да подлагам на това съседите си, и че исках Дейвид и Добрата новина да се заинтересуват от създаването на Интернет-компания, за да могат да спечелят милиони лири, които да харчат за момичета, които се показват полуголи на трета страница някои вестници, за кокаин и скъпи дрехи. Хората щяха да го разберат. Това нямаше да разстрои съседите.

 

На другата сутрин на закуска Дейвид и Добрата новина казаха на децата за купона. Моли веднага прояви любопитство. Том седеше на масата и си играеше със своя геймбой, като хапваше по нещо между отделните животи, очевидно незаинтересуван от темата. Седях срещу двамата, докато мъжете, стояха един до друг, подпрели гърбове на секциите, готови да отговарят на въпроси. Невъзможно бе да не се забележи как се бяха променили ролите в нашето семейство, как моето място сега беше при децата. Не казвам това, защото бях майка, а по-скоро защото ми напомняше времето, когато на четиринайсет-петнайсет години ходех на големи смейни събирания и винаги имаше неяснота дали да седя на масата с по-малките от мен мои братовчеди или с лелите и чичовците си.

— И ние ли ще си вземем бездомен вкъщи? — попита Моли.

— Разбира се — каза Дейвид.

— Че нямаме ли си вече един? — казах аз, като хвърлих многозначителен поглед към засегнатата страна.

— И кой друг ще вземе бездомник?

— Всеки, който иска — отговори Дейвид и отговорът му ме накара да изсумтя.

„Всеки, който иска“… Коледа е и тази година всеки иска да получи бездомен така, както преди две години всеки искаше да е Бъз Лайтиър. Но в магазина за бездомници стоката никога не свършва.

— Няма ли да ни кажеш какво толкова смешно има, Кейти?

Заклевам се, че каза точно това. И даже звучеше като учител — строг, леко дистанциран, следващ сценарий, написан преди стотици години.

— Не е това изречението — казах аз. Изведнъж почуствах, че щом съм най-голямото дете, задължително е да бъда и най-непослушното. — Изречението е: „Няма ли да кажеш на целия клас каква е шегата?“

— За какво говориш?

— Разбрах — каза Том. — Ти не разбра ли, татко? Ти си учител, а мама беше непослушна.

— Не ставай глупав.

— Вярно е — каза Том, — точно така звучеше.

— Е, тогава се извинявам. Без да искам. Както и да е. Всички доволни ли сте?

— Имам един въпрос.

Това, че седях на масата с децата и ме мъмреха като тях, ме беше освободило. Лишаването ми от права ми беше дало сили.

— Да, Кейти.

— Какво ще стане, ако някой бездомен отиде в къщата на някой съсед и я ошушка?

Само едно дете може да каже онова, което не трябва да се казва в такива случаи.

— Какво искаш да кажеш?

— Исках да кажа… ами, това. Какво ще стане, ако ние помогнем някой крадец да се засели в къщата на наш съсед? Някой, който е съвсем без пари, отчаян наркоман?

— Ти създаваш погрешен стериотип за бездомник, Кейти. Сьвсем не съм сигурен, че това е правилният подход.

— Съзнавам какво върша, Дейвид. Но просто, знаеш ли… Стереотипът на футболен запалянко е човек, който се напива и троши бутилки в главите на другите хора. Знам, че това е стереотип, защото познавам много хора, които ходят на стадиона на „Арсенал“ и не са такива… Може да има един-двама, които се държат така. А не съм сигурна, че искам да кажа на Джек и Силв, че ще трябва да живеят с някой такъв.

— Не мисля, че точно този уклон на разговора е много полезен.

— Поне веднъж помислил ли си за това?

— Не, разбира се.

— Добре. Ще помислиш ли по въпроса?

— Не.

— Как така не?

— Защото искам да променя начина на мислене на хората. А не мога да променя начина на мислене на хората, ако и аз мисля като всички, нали? Искам да мисля най-доброто за всеки. Иначе, какъв е смисълът?

Последният риторичен въпрос има безброй отговори, но аз не можах да събера сили да изрека който и да било от тях. Поклатих глава, станах от масата и отидох на работа, за да мога отново да стана възрастен човек.

 

Само че сега и работата ми беше променена от семейната ситуация и когато пристигнах в кабинета, Доон, която работеше на рецепцията, беше застанала зад бюрото си със зяпнала уста и сбърчени вежди, като се опитваше да проумее какво иска цяла тълпа възрастни дами от европейски произход, които махаха с ръце във въздуха и викаха: „Горещо! Много горещо!“, имитираха някаква пъргавина (която, тъй като въобще не бяха пъргави, се налагаше да показват най-вече с очи) и се опитваха да изглеждат тъжни.

Доон ме погледна отчаяно.

— Какво си им направила?

— Нищо — казах аз достатъчно бързо, за да не може Доон да реши обратното. — Вчера при мен беше един човек. Масажист. За гърба на госпожа Кортенза. Те за това ли са дошли?

— Той нещо вкусно ли дава или какво?

— О, не мисля, че е така. Мисля, че използва… — Като светкавица през ума ми мина нещо познато и аз изрекох: — Мисля, че използва някакъв крем и… че това действа по някакъв начин на възрастните жени.

— И какво да им кажа?

— Ами, просто… Не знам. Кажи им да си купят вазелин. Ще има същия ефект. Напиши им го на листче и ги разкарай.

И аз се отправих надолу по коридора с надеждата, че ще мога да загърбя целия този неприятен епизод, но след един час Бека дойде да ме види.

— В чакалнята се носи слухът, че някой е излекувал някакъв твой отписан пациент — каза тя с обвинителен тон. — Някой, който ти бил някакъв.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

— Надявам се, че няма. Ей, тия бабички заприиждаха да ми разправят за някой си с топли ръце, който ти бил приятел. Това ли е човекът?

— Кой човек?

— Гаджето?

— Не. Този е… друг.

— Наистина? Друг? Или уж друг, но всъщност, между нас да си остане, обещавам да не казвам на никого?

— Наистина беше друг. С гаджето е свършено. Този е духовен лечител. Човек, който направи на Дейвид тумора в мозъка. Той се нанесе да живее у нас.

— И ти не спиш с него?

— Не, не спя с него. Господи! Мислех, че неговата очевидна способност да лекува ще те заинтересува повече от това кой с кого спи.

— Всъщност, не. Дойдох само да попитам какво е да правиш секс с човек с горещи ръце. Но ти казваш, че не знаеш.

— Не, не знам.

— Ще ми кажеш ли, ако разбереш?

— Бека, ти очевидно живееш със заблуждението, че поради… някои неотдавнашни събития, отсега нататък винаги ще имам любовник от един или друг вид. Изневярата не е професия. Срам ме от това, което се случи. Ще престанеш ли да си правиш майтап с това?

— Извинявай.

— Какво да правя с този човек?

— Кой човек? Те, изглежда, са доста много.

— Млъквай.

— Извинявай, извинявай.

— Дали да го използвам пак?

— Господи, не!

— Защо не?

— Ние сме семейни лекари, Кейти. Учили сме седем години. Сигурна съм, че светът е пълен с хора, които могат да вършат по-добра работа от нас, но не можем да позволим пациентите да научат това, защото това ще е краят.

Права беше, разбира се. Не исках Добрата новина да идва тук всеки ден, дори и да имаше способността да помага на пациентите ми. Особено пък ако имаше способността да помага на пациентите ми. Това е моя работа, а той вече беше ми иззел прекалено много от нея.