Тимъти Зан
Ударът на кобрата (8)

8.

Пири стоя цяла минута на мястото си и безуспешно се опитваше да разбере онова, което виждаше. Хора тук? На повече от сто и петдесет светлинни години от най-близкия свят на човешкия Доминион? Отвъд Асамблеята на трофтите?

Отзад в салона някой се прокашля и високоговорителят на интеркома на мостика изръмжа.

— Значи според вас, губернаторе, всички ние разсъждаваме прекалено антропоморфно? — попита Намиди с подчертано безразличие.

Телек изглежда за първи път изгуби дар слово.

— Сега поне знаем със сигурност, че демесна Балиу няма нищо общо с войната между трофтите и Доминиона — продължи Намиди. — Те едва ли биха пропуснали да споменат, че квазаманците са от същата раса като нас.

— Невъзможно е — промърмори Йорк. — Тук не може да има хора. Просто не може.

— Добре де, не може — каза Кристофър. — Да отидем ли да им го кажем?

— Да не е някакъв вид илюзия? — обади се Джошуа от стаята на близнаците. — Контролируема психическа халюцинация или нещо от този род.

— И в това не вярвам — озъби се Йорк.

— Ако обаче е илюзия — добави Ф’ахл и завъртя някакви копчета, — тя е много силна. Милиметровите радари ги хващат съвсем сигурно и потвърждават формата.

— Може би са роби от царството на квазаманците — предположи Серенков. — Потомци на хора, отвлечени от Земята преди столетия. Във всеки случай, губернаторе, ще трябва да отидем и да се срещнем с тях.

Телек изсъска — изглежда си бе възвърнала говора.

— Капитане, какво показва анализаторът?

— Засега нищо застрашително — докладва Ф’ахл и посочи с пръст един от малкото дисплеи, които не предаваха картини от вън. — Кислород, азот, въглероден двуокис и следи от други газове в приемливи количества. Хм… никакви доказателства за необичайно висока радиоактивност и замърсяване с тежки метали. Бактериалният анализ е съвсем в началото, но засега не са се явили проблеми. Компютърът открива структури на ДНК и на протеина, подобни на тези на Авентини и смята, че няма рискове за здравето.

— Хм. Добре. По-късно лично ще проверя тези данни, но ако структурите са същите като на Авентини, микробите тук няма да представляват голям проблем. Добре, Юри, предполагам, че можем да слезем. За по-голяма сигурност най-добре да вземете филтърни балони. Номер две ще е подходящ, освен ако квазаманските вируси не са много по-малки от нашите.

— Правилно. — Серенков се колебаеше. — Губернаторе, тъй като квазаманците са изпратили посрещачи бих желал да взема целия си екип.

Шестимата квазаманци бяха стигнали почти до кораба. Пири наблюдаваше уголемена картината, очите му проучваха и най-малките подробности — израза на лицата им, сребърно-сивите птици, кацнали върху левите им рамена, закачените на коланите револвери.

— Губернаторе, според мен най-добре е Юри да отиде самичък — обади се той.

— Не, той е прав. Ние трябва да покажем, че им вярваме — каза Телек и въздъхна.

Серенков не чака втора заповед.

— Марк, Декер, Джошуа! Среща на палубата в пълно бойно снаряжение! — изчака трите потвърждения и побърза да слезе от мостика.

— Алмо? — извика Телек, когато Пири се накани да ги последва. — Ти остани да охраняваш кораба.

Пири се намръщи, но нямаше време да оспорва заповедта.

— Майкъл, Дорджей! Заемете позиция на изходния люк! — нареди той по интеркома. Двете посочени кобри и Пири веднага се отправиха назад.

Пири мина тичешком през суматохата покрай изходния люк, без да се блъсне в никого. Когато спря до Телек, Серенков тъкмо излизаше от шлюза.

Ако пътниците на „Капка роса“ бяха шокирани, в не по-малка степен същото беше вярно и за квазаманците. Групата посрещачи трепна и спря. Пири видя, че по лицата им премина изненада и учудване. Той настръхна, но квазаманците не посегнаха към револверите си. Една от птиците изграчи и размаха криле, а собственикът й нежно я погали по гушата и тя се успокои.

Пири усети, че Телек се наведе към него.

— Вярваш ли в теорията на Хърш за балиуите? — прошепна тя.

— За благословеното невежество ли? — отвърна Пири. — Нито дума. Балиуите са знаели, че ние сме от същата раса. Ако са очаквали, че ще проявим желание да освободим хора, поробени от квазаманците, те сигурно щяха да ни кажат.

Телек изсумтя. Намиди и Кристофър, забеляза Пири, очевидно бяха изпуснали размяната на реплики. Той също насочи цялото си внимание към дисплеите; очакваше квазаманците да заговорят, за да разбере играта на балиуите.

 

 

Делегацията на Квазама забележително бързо се съвзе от изненадата при срещата с контактната група — факт, който Серенков прие за добър знак. Независимо дали хората бяха роби или господари, ясно беше, че не са диваци. Серенков не бе съвсем сигурен какво трябва да очаква от този факт, но знаеше, че е добър знак.

Делегацията на квазаманците спря на няколко метра от контактната група. Серенков започна да вдига дясната си ръка, но по средата на движението една от птиците разпери крила и заплашително изграка. Той бързо я свали, почака собственикът на птицата да я успокои, после вдигна ръка на височина на гърдите с обърната навън длан.

— От името на народа на Авентини ви приветствам — каза той. — Ние идваме с миролюбиви намерения. Аз съм Юри Серенков; другарите ми са Марк Риндстат, Декер Йорк и Джошуа Моро. С кого имам честта да разговарям?

Няколко секунди провесеният на врата му преводач продължи да говори и Серенков мълчаливо отправи молитва към небесата, трофтите наистина да са вложили свястна преводаческа програма, за да не вмъкне някоя обида в поздравителното му обръщение.

Изглежда уредбата не направи никакъв гаф. Един от квазаманците пристъпи половин крачка напред и подобно на Серенков, повдигна ръка за поздрав.

— Ние също ви казваме нашето добре дошли. — Секунди след него прозвуча механичният преводач. — Аз съм Моф и ви приветствам от името на градския наместник на Солас Кимерон и народа на Квазама. Преводачът ви говори добре езика ни. Как е попаднал на вашия кораб?

— Нашият преводач е машина — внимателно поясни Серенков. Той не знаеше на какво технологическо ниво са тези хора и дали биха разбрали думата „компютър“, или биха сметнали целия процес за черна магия. — Всяка изговорена от мен дума се изпраща от този микрофон в машината и тя я сравнява с познатите й думи от вашия език…

— Зная какво представлява машинният преводач — прекъсна го Моф. — Други посетители на нашата планета също са използвали такива неща, макар че ние нямаме нужда от тях. Вашата машина има същата модулация като тяхната.

Скритият въпрос беше повече от очевиден и Серенков трябваше за части от секундата да съобрази отговора си. Изглежда честността беше най-доброто решение.

— Ако имате предвид трофтите от демесна Балиу’чка’спми, ние наистина купихме от тях нашия преводач. От тях научихме и за вас, макар те да не казаха, че имате същия произход като нас. Мога ли да попитам как сте дошли толкова далеч от другите човешки светове?

Моф погледна „Капка роса“, после отново се обърна към Серенков.

— Корабът ви е голям, но е по-малък от онзи, за който се говори в нашите предания. Нормално колко души побира?

„С други думи — помисли си Серенков, — още колко души има на борда?“ Отново най-добре да отговори честно; честност, съчетана с факта, че трябва да третира Джъстин Моро като несъществуващ.

— На борда има седем души екипаж и шест члена на дипломатическата мисия — отговори Серенков. — Поради различни причини, те ще останат там.

— А през това време вие какво възнамерявате да правите?

Въпросът намери Серенков неподготвен. Той бе очаквал да проведат разговор с държавници, да обиколят района, но не и такъв въпрос тук, до самия кораб.

— Бихме желали да се запознаем с вашия народ. Да разменим информация от взаимен интерес, да сключим търговски спогодби. В края на краищата, ние имаме общо културно наследство.

Моф го изгледа сурово.

— Нашето културно наследство е борба с хората и природата — отговори безцеремонно той. — Кажете ми къде се намира този ваш свят Авентини, от който идвате?

— Ние живеем на около четиридесет и пет светлинни години оттук — отговори Серенков, като устоя на силното желание драматично да посочи към небето. — Не съм сигурен за точната посока, нито дори дали слънцето ни се вижда от такова голямо разстояние.

— Разбирам. Какви са вашите отношения с владетелите на Раджан Путра и династията Агра?

Серенков почувства как пулсът му се учести. Най-после някакви указания за времето, когато квазаманците са напуснали човешкия Доминион. Той нямаше ни най-малка представа кога са съществували споменатите династии, нито си спомняше за някаква страна Раджан Путра, но се надяваше социологическото образование на Намиди да включва и малко история. Как обаче да разбере какви са чувствата на квазаманците към споменатите династии? Ако отговорът му не им хареса, цялата експедиция, без всякакви по-нататъшни обяснения, може да бъде отнесена към графата „врагове“.

— Страхувам се, че въпросът ви не ми говори нищо. Ние напуснахме основната група човешки светове много отдавна и по онова време там нямаше правителство, което да нарича себе си династия, поне доколкото ми е известно.

Моф леко се намръщи.

— Династията Агра претендираше, че е вечна. — Серенков не каза нищо и Моф продължи: — Може би от вашите летописи ще научим какво се е случило след нашето напускане. И така: вие искате да посетите нашия свят. Колко дълго възнамерявате да останете?

Серенков вдигна рамене.

— Това зависи единствено от вас. Ние не желаем да злоупотребяваме с гостоприемството ви. Можем да си донесем и храна.

Моф се беше втренчил в прозрачния балон около главата на Серенков.

— С това на главата ще ви бъде трудно да се храните. Или имате намерение да отивате на кораба за всяко хранене?

— Няма да се наложи — каза Серенков и поклати глава. — Докато огладнеем, ще сме завършили с анализа на вашия въздух. Предполагам, че е безопасен, но сме длъжни да бъдем предпазливи.

— Разбира се. — Моф погледна съпровождащата го група, сякаш очакваше някой да има възражения. Те обаче не казаха нищо. — Много добре, Серенков. Вие и другарите ви можете да дойдете с мен в града. Но заради вашата безопасност, ще трябва да изпълнявате безусловно моите нареждания. На Квазама съществуват много опасности, дори и в Солас.

— Чудесно — съгласи се след кратко колебание Серенков. — Ние добре разбираме колко опасна може да е една планета за чуждоземни посетители.

— Добре. Първото условие е да оставите всичките си оръжия на кораба.

Йорк леко се размърда.

— Но вие току-що казахте, че Квазама може да е опасна — напомни Серенков. Той бе очаквал нещо такова, но реши да възрази. — Ако се страхувате да не използваме оръжията си срещу вашите хора, позволете ми да ви уверя, че…

— Нашите хора не се страхуват от оръжията ви — прекъсна го Моф. — Тези оръжия са опасни за самите вас. Мохите — той посочи към птицата на рамото си — са тренирани да нападат всеки, който вади или използва оръжие, освен за лов или самоотбрана.

Серенков се намръщи и разгледа птицата. Сребърно-синя на цвят, прилична на ястреб, тя отвърна на погледа му с неестествена съсредоточеност. Дългите й остри нокти се държаха за големия пагон, краката й бяха непропорционално големи. Разбра, че е ловна птица. Никога не беше виждал ловна птица, но бе слушал достатъчно разкази от професионални ловци за лов със соколи, за да изпитва нужното уважение към такива същества.

— Добре — отговори Серенков. — Ние ще…

— По моя команда и един по един — продължи Моф и отново поглади шията на птицата. — Най-напред вие, Серенков. Сложете ръка на оръжието и кажете „Оставям го!“, а после бавно го извадете.

Серенков беше закачил лазера си на колана под широкото яке. От калъфа се подаваше само дръжката.

— Оставям го! — извика той и изчака да чуе превода, преди да го изтегли.

Реакцията на мохите беше мигновена. Като една шестте птици изгракаха и разпериха криле, а две от тях дори направиха по един кръг на половин метър от главата на Серенков, преди отново да заемат обичайните си места. До него Йорк плюна и клекна. Серенков силно стисна устни, за да остане напълно неподвижен. Птиците се успокоиха така бързо, както бяха наскачали. Макар и все още с разперени криле, те стояха върху раменете на квазаманците като статуи. Серенков внимателно тръгна към люка на „Капка роса“ и остави лазера си. Като по даден знак птиците прибраха крила и Серенков се върна при групата.

— Ваш ред е, Марк — каза той, като се стараеше гласът му да звучи спокойно.

— Добре. — Марк се прокашля. — Оставям го.

Този път мохите не реагираха така буйно. При Йорк и Джошуа реакцията им беше още по-спокойна. Очевидно те твърде бързо бяха разбрали, че враждебни действия не се очакват.

— Благодаря — кимна Моф, когато и четирите лазера бяха оставени в шлюза. Той вдигна ръце над главата си. С периферното си зрение Серенков зърна движение в покрайнините на колоритния град. Към тях се приближаваше голям открит автомобил с двама квазаманци в него. Върху лявото рамо и на двамата имаше по една издатина. От пръв поглед беше ясно, че тези буци са мохи.

— Градският наместник Кимерон ви очаква — съобщи Моф. — Сега ще отидем в кметството.

— Благодаря — успя да промълви Серенков. — Горя от нетърпение да се срещнем с него.

Той пое дълбоко дъх и се опита да не гледа към мохите.

 

 

Джъстин бе учил, че в човешкия Доминион е имало култури, които са държали много на естетическата външност на сградите и първата му мисъл беше, че квазаманците са потомци на такъв клон от човешката общност. Но докато контактната група бавно вървеше по улиците, той постепенно започна да се съмнява в това си предположение. По сградите не се виждаха нито стенописи, нито рисунки на хора или животни. Цветните петна изглеждаха повече или по-малко като случайно нанесени, макар за кобрата съчетанията да бяха доста приятни. Той се чудеше дали Намиди ще намери нещо съществено в тази окраска.

Серенков се прокашля и веднага стана ясно, че ръководителят на контактната група имаше нещо друго наум, а не художествените умения на квазаманците.

— Изглежда много от вашите хора имат със себе си мохи — подхвърли той. — Мохи и револвери. Толкова ли са опасни условията в Солас?

— Рядко използваме оръжия, но когато прибегнем до тях, боят е на живот и смърт — обясни Моф.

— Аз пък си мислех, че мохите ви осигуряват достатъчно надеждна защита — намеси се Йорк.

— От някои заплахи — да, но не от всички. Може би по време на вашия престой ще имате възможност да видите в града да нахълтва стадо бололини и дори крисджо.

— Добре, но ако се случи такова нещо, не забравяйте, че ние сме обезоръжени — каза Серенков. — Освен ако не възнамерявате по-късно да ни снабдите с оръжие и мохи.

От тонът му беше ясно, че не храни големи надежди, но Моф разсея всякакви съмнения.

— Като чужденци не вярвам градският наместник да ви разреши да носите оръжие — поклати глава той. — А пък и мохите изглеждат твърде неспокойни от вашето присъствие, за да ви защитават.

— Хм — промълви Серенков и млъкна. Джъстин насочи вниманието си към хората по тротоарите. Върху раменете на всички се виждаха вездесъщите мохи. До ушите му достигна шумът от лек ветрец, който разроши косите на хората и перата на птиците. „Странно — помисли си той, — да чуваш вятъра, а да не го усещаш.“

На подсъзнателно ниво това му се стори по-странно дори от факта, че той вероятно беше първият човек в историята, който почти буквално чува и вижда чрез брат си.

Някъде зад него се разнесе друг глас.

— Това извинение ли е? — попита Лири.

— Не мисля — отговори Телек. — Най-близките до контактната група мохи действително изглеждат много по-неспокойни от по-отдалечените. Предполагам, че причината за това е различната ни миризма от тази на квазаманците.

— Генетично отклонение — измърмори Пири.

— По-вероятно диетични различия. Научи ли нещо, Намиди?

— Мисля, че уточних времето на тяхното емигриране — отговори Намиди. — Династията Агра е владеела регион от централна Азия от 2097 до 2180 година, когато официално е създаден човешкият Доминион.

— Ами какво установи за, хм, владетелите на Раджан Путра? — попита Телек.

— За това ще трябва да прегледам подробно историческите архиви, които са на Авентини. Но зная, че когато за първи път е била разрешена цялостната колонизация, е имало голяма миграция от Реджинин и вероятно тогава е създаден света Раджпут.

— Хъм. Може да са били етнически сепаратисти.

— Нямам представа. Предполагам обаче, че квазаманците или са пристигнали заедно, или са били отделни емигрантски групи. И в двата случая, малко са задминали крайната точка, която са искали да достигнат.

— Меко казано, доста много са я задминали — изсумтя Телек. — А къде са били трофтите, когато квазаманците са прекосявали територията на Асамблеята?

— Сигурно не са ги видели — обади се Серенков. — Всъщност, първите космически кораби на Доминиона са били ужасно несигурни и когато са достигали свръхкритично състояние, те са надхвърляли приблизително десет пъти скоростта, която можем да достигнем днес.

— Звучи доста привлекателно — каза Пири.

— Стига да не се налага човек да спира — отвърна сухо Кристофър. — При излизане от хиперпространството с такава скорост цялата електроника на кораба изгаря. Буквално десетки колонизаторски кораби — обърнете внимание, колонизаторски, не просто проучвателни или разузнавателни се водят като изчезнали. Предполагам, че корабът на квазаманците е един от малкото извадили късмет.

— Или пък са имали нещастието да бъдат отвлечени и докарани тук — допълни го Намиди. — Искам да ви припомня, че още не сме изследвали тази възможност.

— Ако открием следи от някаква друга раса, ще го имам предвид — увери го Телек, — но ми е трудно да си представя роби с револвери.

Джъстин включи директно имплантираните си оптически сензори към тези на Джошуа и видя, че колата с контактната група зави в една от по-широките улици, които бяха видели отвисоко. Той наостри слух да чуе бележките на Серенков. Но ръководителят на групата поне за момента очевидно беше решил да се въздържи и да не притиска квазаманците за повече информация. „Може би е добре — помисли си Джъстин, — защото това затишие ще ми позволи да продължа едновременно да следя градския пейзаж и да слушам разговора в салона.“

— Някакви данни от преводаческата програма за бололините и крисджите? — попита Пири.

Джъстин почувства как Телек вдигна рамене.

— Подразбирам, че са местни животински видове — отговори тя. — Очевидно доста опасни. Тези револвери, дето висят на бедрата им, нямат вид на спортни.

— Съгласен съм. Защо не издигнат около града стена като онези, които са построили около селата?

Настъпи кратка пауза.

— Нямам представа. Хърш?

— Стените около селата може би нямат за цел да не допускат влизането на животни — предположи той, но гласът му не прозвуча много убедително. — Възможно е и двата вида животни да летят или скачат толкова високо, че стените да не могат да ги спрат.

— Тогава защо са построени около селата? — запита Пири.

— Не зная — озъби се Намиди.

— Добре де, не се карайте — каза помирително Телек. — Юри трябва да изясни всички тези въпроси. Сега по-добре да се успокоим и да го оставим да си свърши работата.

Отново настъпи тишина. В Солас Джошуа извърна глава, за да огледа една особено привлекателна жена. Джъстин също се възхити на гледката и се зачуди дали нейната външност или фактът, че мохото беше кацнало на дясното й рамо, бе привлякло вниманието на брат му. Той се опита да види от коя страна е револверът й, но преди да успее да стори това, Джошуа обърна лице напред. „Левачка“, помисли си той и си отбеляза наум, че трябва да предупреди останалите.

Кристофър обърна внимание на друга подробност.

— Хърш, можа ли да направиш някаква преценка за населението на Квазама? Искам да кажа, при условие, че са хора и имаш представа за необходимото жизнено пространство на един човек.

— Може би между петдесет и триста милиона — отговори Намиди. — Това предполага, че през последните три столетия са се размножавали като хамстери, но за новите светове такава раждаемост е нормална. Защо питаш?

— Възможно ли е при такова население да се използва именна система само с малко име?

— Като Моф, например? Едва ли. Особено ако се вземе предвид, че идват от свят, в който се използват няколко имена.

— Което означава, че Моф не казва пълното си име — заключи Кристофър. — А това иде да покаже, че мохите не са единствените, които са разтревожени от нас.

— Така е — съгласи се мрачно Намиди. — Е, недоверието към непознати е част от характеристиките на изчезналите човешки култури.

— Или трофтите, които са били тук преди нас, са станали причина за създаване на нова традиция — изръмжа Телек. — Страхотно ми се иска да имахме дневника от тяхното посещение. Но независимо от причината, трябва да напомним на групата да бъдат много внимателни.

Чу се леко щракане и Телек предаде по транслатора кратко съобщение до контактната група. Сега колата изглежда вървеше по-бавно и Джъстин оглеждаше сградите от получените кадри, като се питаше в коя ли се намира кабинетът на градския наместник. За щастие разговорите в залата престанаха, тъй като учените наблюдаваха същите картини на дисплеите пред тях и докато вниманието му беше съсредоточено върху сигналите от имплантираните в Джошуа датчици, нямаше опасност да изпусне нещо. Той се дразнеше от тези датчици, но трябваше да признае, че вършеха добра работа. Когато дойдеше време да замести Джошуа навън, Джъстин щеше да знае всичко онова, което бе видял неговият брат, а това щеше да бъде от решаващо значение при изпълнение на определената му роля.

Колата спря до бордюра. Съпротивлявайки се на силното желание да напъне мускули за движенията, които трябваше да извърши брат му, Джъстин остана да лежи на дивана, докато Джошуа, следван от Серенков и останалите, изкачи трите стъпала и влезе в сградата.

 

 

Когато преди осемнадесет години напусна Доминиона, за да отлети на Авентини, Декер Йорк вече беше служил двадесет години като моряк. По време на военната си служба той бе виждал буквално десетки различни високопоставени лица — от селски съветник до комисар на Доминиона и си беше изградил представа как трябва да изглеждат ръководителите и техните приближени.

Според тези стандарти, Кимерон нямаше изобщо вид на градски наместник.

Моф ги въведе в стая, която едва ли би могла да се нарече кабинет. От двете страни на вратата, зад която се чуваше музика, стояха облечени в ливреи пазачи. Те отвориха тежките крила и от вратата заизлизаха струйки дим. Вътре гореше тамян или опиати. Йорк сбърчи нос, но за щастие филтърният балон около главата му не позволяваше на дима да проникне до него. В стаята се виждаха приглушени червени и оранжеви светлини. Изглеждаше голяма, но спуснатите завеси й придаваха вид на елегантен и ограден с нежни стени лабиринт. Моф ги преведе по два прави ъгъла към центъра на помещението.

Пред тях се откри сцена от далечното минало на човечеството. Върху приличен на огромна възглавница трон се бе излегнал едър човек. Макар и не дебел, той очевидно от доста време не беше напрягал мишци. Пред него имаше група танцьори и танцьорки, облечени в екзотични дрехи, а зад тях в полукръг седяха музиканти — живи музиканти — и свиреха. На разпръснати из стаята възглавници седяха мъже и жени, чието внимание бе раздвоено между танцьорите и ниските работни масички пред тях. Когато Моф ги поведе към трона, Йорк привидно небрежно погледна към една маса и успя да види, че между хартиите има апарати, които приличаха на портативни компютри или компютърни терминали. Изглежда технологическото равнище на квазаманците не се ограничаваше само с револвери и коли.

Всички в стаята, с изключение на танцьорите, имаха на раменете си мохи.

Моф ги заведе на няколко метра от трона. Ако седналият на него градски наместник беше изненадан от тяхната поява, той с нищо не го показа. Думите му прозвучаха весело.

— Добре дошли — чу превода в слушалката Йорк. Едрият квазаманец вдигна ръка и музикантите и танцьорите дисциплинирано спряха няколко такта по-късно. — Аз съм Кимерон, градски наместник на Солас. Приветствам ви с добре дошли в Квазама. Моля седнете.

Моф посочи редица възглавници — четири от тях, установи Йорк, поставени пред градския наместник. Серенков кимна и седна. Другите последваха примера му. Моф и останалите от ескорта останаха прави.

— Значи — каза Кимерон и потри ръце, — вашите имена са Серенков, Риндстат, Йорк и Моро и идвате от свят, наричан Авентини. И така. Какво точно — обърнете внимание, точно — искате от нас?

Серенков онемя, сякаш за момент си бе глътнал езика.

— Вие изглежда знаете много за нас — най-после успя да проговори той. — Сигурно ви е известно също, че ние сме тук, за да установим контакти с наши братя, за които не сме знаели, и да направим тези контакти взаимно изгодни.

Още преди да спре преводачът, върху лицето на Кимерон се появи хитра усмивка.

— Да, твърдите, че сте дошли с такава цел. Но защо вие, които можете да извършвате междузвездни полети, смятате, че ще намерите нещо, което да оправдае загубеното от вас време?

„Внимателно, момче — изпрати Йорк предупреждение към Серенков. — Примитивен не означава непременно наивен.“ Той погледна Моф и останалите от ескорта и съжали, че не умее да чете езика на тялото на тази раса.

Серенков бе дошъл на себе си и отговорът му беше шедьовър на привидна искреност.

— Като човек, който е открил нов свят, сър, вие сигурно знаете, че всяка планета е уникална по отношение на своя животински и растителен свят и в по-малка степен в минералните богатства. Да започнем с това, че вашите храни и лекарства сигурно са много по-различни от нашите. — Той посочи към музикантите и танцовата трупа. — Народ, който обича изкуството толкова много, колкото очевидно го обичате вие, притежава по-слабо осезаеми, но не по-малко ценни възможности за културен обмен.

— Разбира се. Но ако ние нарочно сме дошли на Квазама, за да избегнем всякакъв културен обмен? — попита Кимерон и кимна с иронична усмивка на лице.

— Тогава, господин градски наместник — тихо отговори Серенков, — ще ви се извиним за проявеното нахалство и ще поискаме разрешение да си отидем.

Кимерон го загледа замислено и в залата се възцари продължителна, тягостна тишина. Йорк отново погледна към Моф и ръката го засърбя от желание да държи оръжие. Най-после Кимерон се размърда върху трона от възглавници и наруши мълчанието.

— Е, за ваш късмет, предполагам, ние, квазаманците не сме толкова строги. Макар че някои от нашите хора биха предпочели да не е така. — Той махна с ръка и от краищата на помещението излезе нова група от петима мъже и се приближи до гостите, а Моф се присъедини към тях. — Моф, моля те, придружи гостите ни до техните квартири — каза градският наместник. — Погрижи се да бъдат задоволени всичките им нужди и организирай за утре екскурзия. Ако не възразявате — този път се обърна към Серенков, — днес следобед ще ви подложим на цялостен медицински преглед. За ваша, както и за наша сигурност.

— Нямаме абсолютно нищо против — отвърна Серенков. — Макар че ако имате някакви опасения, трябва да ви уверя, от опита, който сме натрупали на Авентини, че повечето вируси от една планета не застрашават съществата от друга.

— Нашият опит показва същото — кимна Кимерон. — Все пак няма да ни навреди, ако проявим малко предпазливост. До утре.

Серенков стана, Йорк и останалите го последваха.

— С нетърпение ще очакваме отново да се срещнем — каза Серенков и се поклони. После се обърна и тръгна след Моф, който ги изведе от залата.

„А сега право в болницата“, помисли си тъжно Йорк, когато излязоха на огряната от слънце улица и ги поведоха към колата. Самият медицински преглед не го безпокоеше, но той бе готов да се обзаложи, че на докторите ще асистира квазаманска версия на военни експерти. Ако по някакъв начин те разберат как точно се комбинира неговият часовник с калкулатора, писалката и пръстена със сапфирена звезда и какво се получава при такава конфигурация…

Серенков и Риндстат вече бяха в колата и сега беше негов ред да се качва. Той си наложи да не се мръщи, каза си, че няма за какво да се безпокои и ги последва. Военноморският разглобяем ръчен игломет бе направен така, че да не може да се открие.

Когато претъпканата кола тръгна между изпъстрените сгради, той все пак се обезпокои. Войникът беше длъжен да се тревожи от промяната на обстановката.

 

 

Стаята, определена за Джошуа и Риндстат остана тъмна и тиха. Джъстин почака половин час, после изключи апарата за директна връзка и седна на канапето. В салона на „Капка роса“ също бе тихо. Там беше само дремещият Пири. Джъстин внимателно тръгна към вратата, за да раздвижи изтръпналите си мускули.

— Ако си гладен, в ъгъла има храна.

Джъстин се обърна и видя Пири с въздишка да протяга ръце и да става от седалката си.

— Извинявай, без да искам те събудих.

— Няма нищо. Във всеки случай, не съм дежурен. Просто чаках да се освободиш, за да разбера как си.

— Добре съм. — Джъстин седна до другата кобра с табла в ръце и започна да яде. — Как ти се вижда?

— О, по дяволите, не зная — изпъшка Пири. — Не съм сигурен, че можем да приемем буквално всичко, което казват или вършат. Този градски наместник, например. Наистина ли притежава атавистични прояви на стара деспотична традиция или всичко това беше представление, за да ни обърка? И действително ли вършат някаква работа там?

— Я стига — изръмжа Джъстин с пълна уста. — Кой би могъл да работи в такава бърлога?

— За теб е бърлога, защото не си свикнал — отвърна Пири. — Музиката всъщност има успокояващ ефект и позволява на хората да мислят по-логично.

Джъстин отново си представи видяното в кабинета на градския наместник. Възможно е, реши той, наведените над масите хора все пак да са вършели нещо.

— А какво ще кажеш за пушека?

— Може би съдържа някакви транквилизатори.

— Може би. Ще ми се да имаме проба от този въздух и да го анализираме. — Той изсумтя. — Макар че това няма кой знае колко да ни помогне.

Джъстин се намръщи. При медицинския преглед всякаква записваща и анализираща апаратура на контактната група учтиво, но категорично, бе конфискувана. Единственото, което Серенков успя да постигне с енергичните си протести, беше обещанието на Моф, че когато се върнат на кораба, ще си я получат.

— Бях се включил към сензорите на Джошуа — обясни Джъстин. — Останах с впечатление, че Телек побесня от случилото се.

— Меко казано. Едва не избухна. — Пири бавно поклати глава. — Почвам да си мисля, че беше права като каза, че шансовете да постигнем желания резултат все повече намаляват. При това развеждане като опитомени зверчета и то без апаратурата си, Юри не може да научи нищо, което квазаманците държат в тайна. А ние оттук, разбира се, с нищо не можем да помогнем.

Джъстин го погледна подозрително.

— Да не би да мислиш, че след ден-два някой ще тръгне на среднощна разходка из града да разузнава?

— Не знам как иначе ще можем да установим истинския потенциал на тяхната заплаха — каза Пири и вдигна рамене.

— А ако ни хванат?

— Ще си имаме неприятности. Затова операцията трябва да се възложи на някой, който знае как да я извърши.

— С други думи, на някоя кобра или на Декер. И тъй като ние си личим, а пък Декер е не само под наблюдение, но е и невъоръжен, малко вероятно е да успеем.

Пири въздъхна.

— Засега си прав. Но може нещо да се промени. — Той погледна Джъстин. — Все още не би трябвало да го знаеш, но Декер не е невъоръжен. Той има със себе си разглобяем ръчен игломет.

— Какво има? Алмо, но те казаха да оставим всички оръжия. Ако го хванат с това…

— Ще си има сериозни неприятности — довърши Пири вместо него. — Зная. Но Декер не иска групата да бъде напълно безпомощна. При голямата проверка иглометът остана неоткрит.

— Доколкото на теб ти е известно.

— Все още е в него.

— Чудесно — рече Джъстин. — Надявам се флотът да е направил от него не само отличен стрелец, но и търпелив човек.

— Сигурен съм — изсумтя Пири и се изправи с лекота, което вероятно се дължеше единствено на имплантираните серводвигатели. — Смятам да убия няколко часа в сън. Ако си достатъчно умен, след като свършиш с упражненията и ти ще направиш същото.

— Да — съгласи се Джъстин и се прозина. — Преди да си заспал, би ли ми казал кога смята Телек да се сменим с Джошуа?

Пири спря пред вратата с нескрито огорчение на лицето.

— В настоящия план се предвижда Джошуа да остане там в обозримото бъдеще.

— Какво? — извика Джъстин и го погледна. — Планът ни не беше такъв.

— Зная — отвърна Пири и безпомощно вдигна рамене. — Обърнах й внимание. Но в момента положението изглежда много стабилно и…

— И тя твърде силно желае да се възползва от предаваните от Джошуа картини. Така ли е?

— Губернаторът едва ли може да се вини за това — каза Пири и въздъхна. — Научих, че искала такива оптически датчици да се имплантират на всички от контактната група, но й отказали поради високата цена на миниатюрните предаватели с разделена честота. И сега, когато квазаманците взеха всичките ни други оптическите сензори, единствено Джошуа е този, чрез когото можем да виждаме какво става там. — Той вдигна успокоително ръка. — Джъстин, разбирам как се чувстваш, но се опитай да не се тревожиш. Квазаманците едва ли ще нападнат сега Джошуа без основателна причина.

„Предполагам, че си прав“, помисли Джъстин, но не намери какво да каже.

— Е, лека нощ.

— Лека нощ.

Пири излезе и Джъстин внимателно протегна ръце. Бе изкарал тринадесет часа на седалката и мускулите му наистина се бяха вдървили, но той почти не почувства болка, тъй като умът му беше зает с последния коментар на Пири. „Без основателна причина.“ Но коя причина е основателна за квазаманците? Някой агресивен акт или забележка, направена от групата на Серенков? Разкриването, че гласовата радиовръзка с кораба всъщност използва канал с разделена честота за предаване и на образи? Или нелегалният игломет на Йорк? Или може би външното разузнаване, което Пири вече бе решил да предприеме?

Вперил очи в тъмния дисплей, Джъстин започна да прави упражнения, натоварвайки тялото си повече, отколкото беше смятал първоначално.