Тимъти Зан
Ударът на кобрата (12)

12.

Обиколката из Солас и околностите продължи цели шест дни. Серенков се чудеше как квазаманците успяха да ги ангажират толкова дълго и да им покажат толкова малко.

Във всеки случай, толкова малко важни неща. Те отделиха безброй часове за посещения на художествени галерии, културни музеи и паркове, а вечерите им обикновено бяха запълнени с многочасови дискусии с градския наместник Кимерон или други високопоставени личности, но никога, въпреки настоятелните искания на Серенков, контактната група не посети нещо, което да наподобява съобщителен или изчислителен център, нито им показаха промишлени или производствени мощности.

А такива мощности очевидно съществуваха. Беглите впечатления от междуградските пътища и относително малкият трафик по тях недвусмислено показваха, че стоките в Солас не се внасят.

— Трябва да са под земята — изказа предположение Риндстат вечерта, когато четиримата си почиваха в помещението, свързващо двете спални. — Всичките — рафинерии, производство, обработка на отпадъците. Може дори да има тунелна мрежа за разнасяне на произведените стоки.

— С изключение на по-малките предприятия, като рафинерията за бор, която видяхме през първия ден? — Серенков вдигна рамене. — Може би. Дори вероятно. Обаче сигурно никак не е лесно.

— Зависи какво целят — каза Джошуа. — Солас е чист, красив град — добро място за прекарване на свободното време, дори и ако работиш под земята.

— Или просто се страхуват всичко да е на открито — тихо подхвърли Йорк.

Серенков се опита да прогони обхваналото го напрежение. Той предполагаше, че квазаманците подслушват тези разговори и всичко, което намирисваше на военни концепции, го правеше нервен. Но от друга страна, да оставят без внимание такива нормални аспекти на човешките общества щеше да е още по-подозрително. Особено след като Йорк не се бе отказал от професионалните си интереси.

— Какво искаш да кажеш? Че са построили всичко под земята, за да запазят производствената си база от нападение?

— Или за да не бъде открита — отговори Йорк. — Не забравяйте основното ни предположение: че квазаманците са политически емигранти или заточеници, отишли по-далеч, отколкото са искали и сега не могат да се върнат, тъй като нямат звездолети.

— А може по пътя насам да са се натъкнали на трофтийски кораби? — изказа предположение Джошуа. — Когато квазаманците са емигрирали, Доминиона може би не е знаел нито за трофтите, нито за минтистийците. Ако аз бях на тяхно място и неочаквано бях срещнал трофт, навярно щях да продължа да пътувам, докато не се свърши и последната капка гориво в резервоара.

— Възможно е — каза Йорк и поклати глава. — Разстоянието до Квазама изглежда точно толкова, колкото може да измине колониален кораб с един резервоар гориво. — Той погледна към Серенков. — Предполагам, че най-напред градът е бил построен изцяло под земята. Когато им е станало тясно и никой не се е появил да ги нападне, са излезли отгоре.

— И са се натъкнали на мигриращи бололини. — Серенков въздъхна и поклати глава. — Определено лошо планирано.

— Това не отговаря на въпроса откъде са дошли селата — намеси се Риндстат. — Мисля, че утре можем да научим нещо от тяхната история. Стига екскурзията да продължи.

Серенков вдигна рамене.

— Доколкото зная, първата работа на Моф и компания е утре сутринта да ни изгонят оттук. — Той чу звука на познатата сирена и млъкна.

Йорк се намръщи.

— Още бололини. Мисля, че лично аз бих останал под земята, докато не се намери начин да се спрат проклетите животни.

„Сега поне — помисли си Серенков — улиците ще са доста празни. Колко ли хора убиват тези животни всяка година?“

— Сигурно има причина, поради която им позволяват да влизат в града. Може би някой ден Моф ще се отпусне и ще ни разкаже.

 

 

„За първи път от една седмица се открива възможност да се докопам до нещо — разсъждаваше мълчаливо Пири — и точно сега проклетото стадо реши да нападне през нощта.“

За неговите цели, разбира се, това не беше толкова лошо. Към оптическите усилватели бе включил и светлинен, така че видимостта беше като през облачен следобед и щеше да може да се прицели във всяка тарбина, веднага щом се появеше. А като включеше и системата за търсене и захващане на цели, щеше да е в състояние да следва избраната птица навътре в гората, където спокойно да я застреля, без някой да види блясъка от изстрела.

Проблемът бе там, че тъй като повечето квазаманци си бяха легнали, сигурно нямаше да бъдат убити много бололини и броят на оплодените тарбини, по които да стреля, щеше да е малък. Мърморейки си тихо, той мислено кръстоса пръсти за късмет и зачака да се появи стадото.

И то се появи. Отговорът на молбите му дойде от съвсем неочаквано място. Отвъд пистата за приземяване — на около половин километър встрани и малко на североизток от сегашното му местонахождение — на една висока сграда, която екипажът на „Капка роса“ бе нарекъл „контролна кула“, неочаквано се отвори врата и от нея на тротоара се изсипаха хора и светлини. От протегнатите им ръце изригнаха огънчета и когато мохите им излетяха, до ушите на Пири достигна звукът от изстрели. Той отново насочи вниманието си към стадото и зачака. След няколко секунди тарбините започнаха да се появяват.

От времето на Джони Моро многоцелевото устройство не беше част от оптическите усилватели на кобрите, но преди мисията на Квазама групата на Пири се бе обучавала с тях и той познаваше както техните предимства, така и техните недостатъци. Щом захванеше целите, нанокомпютърът и серводвигателите насочваха лазерните изстрели към тях, независимо че междувременно кобрата можеше да е решила да стреля по друга цел. След като напусна „Капка роса“, Пири се бе натъквал най-малко на двадесет такива цели — повечето големи колкото кучета или маймуни, но не бе стрелял в никоя. Наострил слух за подозрителни шумове, той включи многоцелевото устройство и се притаи.

Не се наложи да чака дълго. Както и преди, мохите бързо атакуваха тарбините, които напразно се опитваха да се спасят. Когато започна атаката обаче, повечето от тарбините намериха убежище в най-близките дървета, преди мохите да могат да се отделят от тях. Пири се прицели в две тарбини, точно когато влизаха в гората и поддавайки се на един малко безразсъден импулс, хвана в многоприцелното устройство и една от съешените мохи. Птиците се мушнаха между клоните и се освободиха. Пири вдигна ръце и от края на пръстите му блъвнаха три лазерни импулса.

Птиците паднаха мъртви под храстите. Той се затича, наведе се над тях, вдигна ги и бързо се отмести, тъй като основното стадо бололини го настигна. Пири кривна встрани, изпревари животните със сто метра навътре в гората, завъртя се на десния си крак, вдигна левия и стреля с бронебойния лазер.

Удареният бололин се повали на земята, дърветата светнаха с отразена светлина. Неговата тарбина излетя нагоре. Тя се издигна може би на десет метра, преди лазерът от пръстите на Пири да я свали.

Останалата част от стадото отмина и гората отново притихна. Пири намери и последната си тарбина, отнесе трофеите до храста, под който бе оставил хладилните чанти и ги напъха в тях. След това клекна до едно голямо дърво, откъдето се виждаше мъртвия бололин и зачака.

Мина цял час, преди звуците от квазаманската група по събиране на трупове да заглъхнат. Той чу някой да се промъква в покрайнините на гората и от време на време да подсвирва. Очевидно търсеше убитото от него мохо. Но той и другите явно добре знаеха, че през нощта е по-добре да не влизат навътре в гората и никой не се доближи до мястото, където седеше Пири.

Най-после квазаманците си отидоха и Пири се зае да премести трупа на бололина по-близо до „Капка роса“. Благодарение на сервоусилвателите теглото на дивеча не беше съществен проблем, но бе затруднен да намери равновесната му точка, за да го носи. Не по-малък проблем беше и откриването на пътека между дърветата и храстите. Не разбираше как животните се ориентират откъде да минат.

Накрая обаче и това бе решено. Пири хвърли трупа близо до скрития си лазерен предавател, включи го и взе микрофона.

— Пири вика „Капка роса“, Пири вика „Капка роса“ — обади се той. — Има ли някой на кораба?

— Тук лейтенант Колинс — бързо отговори един глас. — Надявам се губернатор Телек и нейните хора да са все още в салона, сър. Позволете да ви свържа.

— Чудесно — каза Пири. Миг по-късно в линията се включи Телек.

— Всичко наред ли е, Алмо? — попита тя.

— Да, доколкото мога да се ориентирам. Виж, имам за теб един бололин и две хладилни чанти с тарбини и мохо. Да включа ли апаратурата за анализ или ще почакаш да ти ги донеса?

— Имаш тарбини? Чудесно. Оплодени ли са?

— Едната е оплодена, другите не. Затова имам и бололин.

— Хм. Разбирам. Ами, предполагам, че най-напред трябва да се заема с бололина, преди хищниците да са се нахвърлили върху него. Можеш ли да ме свържеш чрез лазерния комуникатор с полевия анализатор?

— Разбира се.

Само за пет минути той настрои полевия анализатор и когато го свърза с входния канал на лазерния комуникатор, на другия край на връзката Телек вече бе включила необходимата клавиатура и дисплей.

— Добре — каза тя. — Сега стой по-далече.

Дистанционният анализатор, който приличаше на голяма двойна морска звезда, запълзя по трупа на бололина и се спря от онази страна, където на повечето земни животни се намира сърцето. В едната му ръка се появи скалпел и той направи разрез в тъмната кожа. Пири изчака да се увери, че камерите на анализатора са закрепени здраво на съседните дървета и след това се заразхожда около него, за да пази обекта. Не можеха да си позволят хищници или квазаманци да се натъкнат на трупа. Гледката не беше особено приятна.

Минаха три часа, преди анализаторът да се върне на земята и да сигнализира, че работата е приключила. Трупът вече не можеше да се познае от какво животно е. Пири отвърна очи от него и сложи слушалките.

— Обажда се Пири.

— А, върнах се. — От гласа не можеше да се познае дали Телек е уморена. — Сега отвори хладилните чанти и извади една тарбина. По-добре да започнем с неоплодената.

— Сигурна ли си, че искаш да я анализираш тук? — попита колебливо той.

— С дистанционното всичко става така добре, сякаш работя със собствените си ръце — увери го Телек, — а и по този начин още преди да излетим, ще получа някои от интересуващите ме отговори. Или най-малкото ще предам на Юри въпросите да ги изясни.

— Добре, ти си шефът.

Пири намери нужната хладилна чанта, извади замразената тарбина и я сложи на голата земя. Анализаторът изпълзя върху нея, а Пири отново се заразхожда.

Той се върна още два пъти. Първия път да извади оплодената тарбина, а след това мохото и всеки път се чудеше колко ли време ще издържи Телек с тези деликатни хирургически операции. Но тя не проявяваше никакви признаци на умора и когато светлината на полевия анализатор угасна, на изток небето беше почнало да просветлява.

— Доволна ли си? — попита той, докато събираше апаратурата.

— Още не знам — отвърна бавно Телек. — Данните изглеждат съвсем ясни, но не съм сигурна дали трябва да ги приема за верни. Мохите и тарбините май са два съвсем различни вида, а и мохите като че ли не ги оплождат, ами ги заразяват.

— Какво ги правят?

— Единственият им външен полов орган прилича на органична игла за спринцовка. С нея мохото инжектира течност, която съдържа ядра, подобни на вируси, вместо сперматозоиди. Тези ядра… е, това е само мое предварително предположение… изглежда атакуват клетки в гърба на тарбините и ги превръщат в зародиш на мохо.

Пири погледна осакатеното мохо, което започваше да се покрива с насекоми.

— Странно!

— И аз това казвам — съгласи се Телек и въздъхна. — Но колкото повече мисля, толкова по-естествено ми се струва. По този начин мохите прехвърлят и изхранването, и защитата на малките на друг индивид. Фактически на съвсем различен вид и следователно не трябва да се принасят в жертва.

— Но какъв стимул има тарбината да живее, след като зародишът ще я убие? — възрази Пири. — И как младите птици получават необходимите навици от родителите си?

По линията се чу гласът на Кристофър.

— Ти правиш паралел с онези насекоми, които снасят яйца в тялото на други и когато яйцето се излюпи, се превръщат в храна на ларвата. Но младите мохи не трябва да убиват своя приемник. Ако разгледаш отблизо кожата и мускулите, ще видиш, че мястото, в което се намира зародишът, може да се отвори и след това отново да се затвори с минимални увреждания, без това да се отрази на възможността за летене.

— Ако приемем, че мохото не надвишава определена минимална големина — добави Телек. — А колкото до уменията, след раждане в мозъка на мохите изглежда има много по-голяма част първично програмирана структура с висока плътност на нервните клетки, отколкото в животинските видове, които съм изследвала на Авентини. Това, разбира се, е само предположение. Не е задължително биохимията на Квазама да е строго аналогична на нашата.

— А и ти си изпекъл част от този мозък, като си застрелял птицата — отбеляза Кристофър.

— Престани, Бил. Във всеки случай, струва ми се напълно възможно младите мохи просто да се измъкват изпод кожата на тарбините, да литват и да започват самостоятелен живот в гората.

— Или върху нечие рамо. — Пири се намръщи, когато през ума му мина тази мисъл. — На нечие рамо. Така, както тарбините яздят бололините.

— Значи и ти си забелязал сходството — обади се пак Кристофър. — Още по-интригуващо е, че тарбините имат същата органична игла като мохите.

— Що се отнася до бололините — намеси се Телек, — един Бог знае какъв животински вид използват за износване на своите зародиши. Може би сами си ги износват. При най-големите животни трябва да има нещо различно.

— „Големите бълхи носят на гърба си малки, които да ги хапят…“ — цитира Пири старата поговорка.

— „…малките бълхи носят по-малки и така до безкрайност“ — довърши Телек. — Ти си третият човек, който я цитира тази вечер. Като започнем с мен.

— Хъм. Добре. Контактната група ще продължи ли и утре с разглеждането на града?

— Да. Веднага щом се събудят, ще ги информирам за резултатите. Може би Юри ще съумее да изкопчи повече информация от Моф. — Телек млъкна и Пири чу слаб шум от прозявка. — Най-добре е сега да си легнеш, Алмо — каза тя. — Мисля, че при дадените обстоятелства можеш да пропуснеш проучването на фауната покрай реката, за което говорихме вчера. Имам достатъчно данни, с които да работя известно време.

— Не възразявам — съгласи се Пири. — Като се събудя, ще ти се обадя.

— Само се пази да не те видят. Спокойна нощ или утро.

— На теб също. — Пири изключи лазерния комуникатор, замаскира го и скри анализатора. На десетина метра беше неговото дърво за подслон; високо и дебело, чиито най-ниски клони бяха на пет метра над земята.

С помощта на серводвигателите се оттласна на необходимата височина. Сплетените клони образуваха нещо като клетка. В нея на един здрав клон висеше неговото убежище — непромокаем едноместен спален чувал-хамак. Пири се чувстваше малко неудобно зад бариерата от клони, но докато спеше, тя щеше да бъде най-сигурната му защита срещу месоядните същества.

Той влезе вътре и с въздишка се отпусна на хамака. За момент помисли да включи системата за сигнализация, после се отказа. Ако нещо се случи, „Капка роса“ можеше да установи еднопосочна връзка с него посредством аварийния миниатюрен телефон в ухото му и ако внимателно фокусираха лъча, дори от контролната кула не бяха в състояние да го засекат.

Контролната кула. Той си спомни за хората, които бяха излезли от тъмното, смятано за изоставено здание, за да се упражняват в стрелба по бололини и се разсъни. Тяхното присъствие сигурно нямаше нищо общо с предполагаемата главна задача на кулата. От пристигането на „Капка роса“ не се беше мяркал никакъв самолет. Но ако хората вътре не трябваше да направляват самолети, какво правеха там? Контролираха техния кораб? Може би. Все пак, докато само наблюдаваха, нямаше защо да се тревожат.

Пири затвори очи и престана да мисли за мълчаливите наблюдатели. Забрави всичко.