Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кобра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ViK (2007)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „БАРД“, 1997 г.

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №40

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на анотация

5.

Първата изненада дойде от стаята, в която го заведоха. Джъстин бе решил, че след операцията новите школници ще бъдат заедно, а ескортът го остави самичък. След бързия оглед на стаята беше шокиран: не можеше един инструктор на кобри да има толкова богато украсен кабинет. Такова писалище от резбовано, кипарисоподобно дърво бе виждал само в рекламните филми, преди да кандидатства в Академията. Значи това беше частният кабинет на самия координатор Сън. Очевидно онова, което щеше да последва, бе извън публикуваната програма.

Зад писалището се отвори скрита врата. Джъстин нервно погледна, но когато видя влизащия мъж, по лицето му се разля усмивка на облекчение.

— Алмо! Мислех, че си още в региона Сизра на лов за рогати леопарди.

— Здравей, Джъстин. Не, моля те не ставай. — Пири седна зад писалището.

Джъстин изведнъж осъзна, че когато го поздрави, Пири не се беше усмихнал.

— Какво има, Алмо? — разтревожено попита той. — Случило ли се е нещо? Божичко… да не е татко?

— Не, всички в семейството ти са добре — побърза да го успокои Пири. — След два месеца обаче… — Той млъкна. — По-добре да започнем от самото начало. Какво знаеш за Квазама?

Джъстин се поколеба. Това, че баща му бе съобщил поверително информацията на семейството си, не беше кой знае какво, но при дадените обстоятелства…

— Само най-общо за предложението на трофтите — отговори той. — Баща ми искаше да обсъди с нас етичната страна на проблема.

— Чудесно — кимна Пири. — Тогава не е необходимо да разискваме този въпрос. През последните три седмици обаче възникнаха някои изменения от страна на Съвета и, може и да не повярваш, от страна на твоя брат.

Джъстин слушаше мълчаливо, докато Пири му обясняваше плана за разузнавателната експедиция и предложението на Коруин. Беше толкова силно шокиран и развълнуван, че изобщо не можеше да мисли трезво.

— Съветът реши да изпрати и двама ви, ако нямате нищо против, разбира се — завърши Пири. — Какво ще кажеш?

Мина време, преди Джъстин да проговори.

— Звучи… интересно. Много интересно. Какво мисли Джошуа? Какво е твоето участие в операцията?

— Джошуа можеш и сам да попиташ. Ще ти го изпратя, след като свършим разговора. Колкото до моето участие — Пири сви устни в нещо между усмивка и гримаса, — аз ще съм ръководител на групата кобри — общо четирима. И ако ти решиш да си един от тях, през следващите няколко седмици ще се занимавам с твоята подготовка.

Джъстин изведнъж усети компютъра, който висеше на врата му — програмируем учебен компютър, който в края на обучението щеше да бъде заменен с имплантиран нанокомпютър на кобра.

— Да разбирам ли, че подготовката ще бъде специална? Не като тази за лов на рогати леопарди?

— Да. Плюс специалните програмируеми рефлекси, вградени в стандартния нанокомпютър, които никога не се използват при работа в гората — отговори Пири и кимна. — Скачане към тавана, мигновено обръщане назад — такива и разни други неща.

— Останалите кобри няма ли също да се нуждаят от подобна подготовка?

— Те ще се присъединят към нас, когато преминеш основното си обучение — след три до четири седмици. — Пири подпря лакти на писалището и събра пръстите си под формата на кошарка. — Виж, Джъстин, ще бъда честен с теб. Струва ми се, че ти виждаш цялата операция като едно голямо приключение, но има сериозна опасност всички ние да оставим кокалите си на Квазама.

— О, хайде, Алмо — усмихна се Джъстин. — И ти ще си там, а ти си късметлия човек и няма да загинеш.

— Млъкни! — сряза го Пири. — Късметът е само статистическа вероятност, съчетана с умения и опит. Нищо повече! И докато аз притежавам и двете, ти на практика нямаш нито едното, нито другото. Ако някой от нас загине, това вероятно ще си ти.

Джъстин се сви на стола си, изненадан от избухването на Пири. През детските му години по-възрастният мъж се бе превърнал в негов идеал. Също колкото и баща му, той беше причина за решението му да стане кобра. Да бъде мъмрен от него за това си решение бе повече от шок.

Лицето му сигурно изразяваше чувствата, които го вълнуваха, ала въпреки това Пири продължи още няколко секунди да гледа строго.

— Зная, че боли — каза тихо Пири, — но тази болка е далеч по-малка от болката при рана от лазерен лъч. Набий си отсега в главата, че говорим за разузнаване във вражеска територия. Баща ти ще ти обясни, че в сравнение с него, ловът на рогати леопарди е като разходка в парка.

Джъстин облиза пресъхналите си устни.

— Ти не ме искаш, нали?

За първи път Пири отмести поглед от Джъстин.

— Какво искам или не искам няма значение. Съветът е решил и всички кобри-ветерани от войната са съгласни, че идеята е много добра, а губернатор Телек ги е убедила, че аз съм този, който трябва да оглави операцията. Задълженията си определих лично аз и сега не ми остава нищо друго, освен да ги изпълнявам. Точка!

— И се страхуваш, че аз няма да се справя? — попита Джъстин, когато вцепенението му отстъпи пред надигащия се гняв.

— Страхувам се, че никой от нас няма да се справи — хапливо отговори Пири. — И ако опасенията ми се окажат верни, не ми харесва фактът, че трябва да разделям вниманието си между успешното завършване на мисията и твоята безопасност.

— А защо трябва да се грижиш за моята безопасност? — озъби се Джъстин. — Защото ме познаваш от бебе ли? Или защото си приятел на баща ми отпреди това? Сега съм на двадесет и две, Алмо, достатъчно възрастен, за да се грижа самичък за себе си… а ако търсиш логика, трябва да ти обърна внимание, че за разлика от всички вас, аз няма да се отучвам от безбройните малки трикове, използвани в лова на рогати леопарди. Ако пък имаш някакви оплаквания от моята младост, запази ги за след обучението, съгласен ли си? Тогава може би ще бъдеш по-конкретен.

Алмо отново втренчи поглед в него и Джъстин се приготви за второ избухване. Но такова не последва.

— Добре — промърмори Пири. — Просто исках да съм сигурен, че си наясно какво те чака. Вярваш или не, но аз наистина разбирам как се чувстваш… по-късно ще научиш, че другите може и да не те разбират. — Той стана и за момент пак заприлича на стария Алмо Пири. — Сега ще изпратя Джошуа да дойде да си поговорите. Аз ще съм в кабинета си отсреща. Като свършите, ми се обади. Обсъдете подробно всичко, но гледайте да не продължите безкрайно дълго, както обичате да правите. — Той се усмихна и напусна стаята.

Джъстин въздъхна с облекчение и минута по-късно, когато в стаята влезе неговият брат-близнак, дишането му се бе нормализирало.

— Алмо ме предупреди разговорът ни да не трае повече от шест месеца — каза Джошуа и седна в наскоро освободения стол до писалището. — Наистина ли говорим толкова много?

— Само помежду си — отговори Джъстин.

— Може би е вярно — съгласи се другия и огледа критично брат си. — Как се чувстваш?

— От хирургическите операции — чудесно. От разговора с Алмо — като човек, върху когото току-що се е хвърлила някоя огромна гаунта.

Джошуа съчувствено кимна.

— Разбирам те. И така. Какво мислиш по въпроса?

— Звучи така, сякаш наистина трябва да мисля или съм мислил, преди Алмо неочаквано да изпадне в песимистично настроение. Да не би и ти да имаш резерви?

Джошуа се намръщи.

— Не съвсем, като се изключи очевидното ми нежелание да бъда убит. Кой каза, че имам резерви?

— Алмо загатна, че някой имал проблеми с плана.

Джошуа направи болезнена гримаса.

— Може би има предвид мама.

— Мама! — Джъстин удари юмрука на лявата си ръка в дланта на дясната, огорчен, че във възбудата си бе забравил за нея. В следващия миг болката в кокалчетата и дланта му напомни, че въпреки ограниченията, наложени от провесения на врата компютър, системата от подсилващи серводвигатели не бива да се пренебрегва. За щастие с керамичните пластини костите му практически бяха нечупливи, което означаваше, че този път ще се размине само с охлузвания; на гордостта и на кожата.

— По дяволите, хич и не ми мина през ума как ще й се отрази — призна той. — Съобщихте ли й вече?

— О, да, и повярвай ми, изживяното от теб на операционната маса не е нищо. — Джошуа поклати глава. — Не зная. Може би трябва да се откажем.

— Какво каза тя?

— Ти какво очакваш? Емоционално запази спокойствие, логически леко подкрепи целесъобразността, но смяташе, че с това си предложение Коруин я е предал. Опитахме се да я убедим, че за теб тази мисия е по-безопасна, отколкото ако бъдеш изпратен на Целиан или дори в отрядите за изтребване на рогати леопарди, но мисля, че не ни повярва.

— Алмо не го вярва, та тя ли?

Джошуа махна с ръка.

— Аз не съм измислил оптимизма. Само се опитвам да го внушавам.

— Да. — Джъстин намери един празен ъгъл, за момент насочи поглед към него, после се обърна към брат си. — Ти наистина ли мислиш, че е по-добре да се откажем?

— Ако трябва да бъда съвсем честен, не. — Джошуа започна да отмята на пръсти. — Първо, основната идея на Коруин звучи примамливо и ние очевидно сме единствените двама в трите свята, които могат да помогнат за нейното осъществяване. Второ, ние вероятно ще сме също единствените на кораба, които споделят мнението на татко, че приемането на ролята на наемни войници е опасен прецедент. И накрая — той неочаквано се усмихна свенливо. — По дяволите, ти си го почувствал още като ученик. Ние сме Моро, синове на кобрата-ветеран от войната с трофтите, на почетния губернатор, на един от първите колонисти на Авентини — Джони Моро. Хората очакват от нас нещо голямо.

— Това съображение е доста идиотско.

— Само по себе си — да. Но съчетано със съображение номер две, то означава, че когато се върнем от Квазама, нашият доклад и препоръки ще тежат и при сегашните настроения в Съвета татко може да се нуждае от допълнителна подкрепа, за да попречи да се извърши някоя глупост.

„А от другата страна на везната — помисли мрачно Джъстин — трябва да сложим чувствата на мама. Ситуацията е патова.“ Но Джошуа беше прав и ако бяха научили нещо от родителите си, то бе, че личното спокойствие и предпочитания никога не бива да се поставят пред дълга в служба на обществото.

— Добре — каза накрая Джъстин. — Ако ти си готов, аз също съм. По дяволите гаунтите.

— Съгласен съм. — Джошуа стана. — Е, тогава време е да се захващаме. Не се съмнявам, че Алмо доста ще те поизпоти, а двама хирурзи подготвят и за мен една операционна маса.

— Хирурзи? — Джъстин се намръщи и внимателно се изправи. — Какво ще правят с теб?

Джошуа хитро намигна.

— Ще научиш, когато му дойде времето. Засега ще ти кажа само, че е нещо, което ще позволи в Квазама ти да се представяш идеално вместо мен.

— Така ли? Хайде, Джошуа, не ме измъчвай…

— Ще разбереш след два месеца — усмихна се Джошуа и излезе.

„Ти с твоите глупави загадки“, помисли си Джъстин. За момент му се прииска да го догони и принуди да се изясни. Но Алмо го чакаше. „Е, вече не сме шестнадесетгодишни“, припомни си той, изпъна рамене и отиде в кабинета на новия си ръководител.

 

 

През дългата си история екраните на видеотелефоните изобщо не се и доближиха до детайлната разделителна способност дори на най-простите компютърни монитори. Навремето беше чул, че това ограничение било въведено не толкова от финансови, колкото от психологически съображения. Бръчки, смръщвания, малки емоционални смущения — всичко се размазваше така, че ако образът на екрана изглежда щастлив, тъжен или ядосан, можеше да се приеме, че самият човек отсреща се намира много дълбоко в съответното душевно състояние. Затова видът на Коруин беше много шокиращ.

— Само преди десет минути бяхме в безизходица, татко — каза най-големият син на Джони и поклати глава. — Тлосите наистина преговарят от името на демесна Балиу, но първият говорител има ограничени пълномощия. Специално по въпроса за бюджета на мисията. Всеки път, когато се опитвахме да включим нещо допълнително в договора, той махаше друго.

Джони хвърли поглед над екрана. Крис, седнала в трапезарията, се преструваше на изцяло съсредоточена върху събирането на изсипаните върху масата електронни компоненти, но Коруин знаеше, че тя внимателно следи разговора.

— В такъв случай може би е по-добре да дойда при вас — предложи той на Коруин. — Все ще мога да помогна с нещо.

— Не си струва — поклати глава Коруин. — В преговорите губернатор Телек е не по-малко твърда от теб. Пък и след залез слънце температурата пада с десет градуса.

Джони се намръщи. Трябваше да се съобразява с времето. В Капитолия бе настъпило първото есенно застудяване и излизането от затоплените сгради не беше за неговия артрит. Разбира се, можеше да облече термокостюм или да вземе допълнително болкоуспокояващи таблетки, но нито едното, нито другото му се нравеше.

— Добре — каза Джони. — Но ако вие, момчета, не приключите скоро, обадете ми се и аз ще ви помогна. Изглеждаш ми уморен, Коруин.

— Ще се справя. Главната причина за обаждането ми беше да уточня някои неща по твоето предложение за паралелната разузнавателна мисия. Каква част от нея смяташ, че трябва да се финансира от нашите светове?

— Абсолютно никаква — отговори категорично Джони. — По същество това си е търговска сделка, Коруин, а никой не търгува със стока, която нито е видял, нито е проучил. Разбира се, тъй като фактически демесна Пуа предлага петте планети, вие вероятно можете да настоявате говорителят да задължи тях с плащането на разузнаването. Нека Пуа и Балиу сами се разберат как да си поделят разходите.

— Аха. — Коруин скептично поклати глава. — Трудно ми е да повярвам, че тази шайка търговски главорези са били в съюз достатъчно дълго, за да водят война.

— Бяха. Повярвай ми. И нищо не ни дава основание да мислим, че не могат отново да го направят.

— Разбрах какво искаш да кажеш. Ако трофтите заплатят всички други разходи, искаш ли да използваме „Менсаана“ за проучвателната експедиция?

Джони прехапа устни.

— Бих предпочел те да осигурят и кораба. Но ако се наложи да приемем това предложение, съгласен съм. Да платят обаче горивото.

— Добре. Всъщност аз ще прокарам това искане срещу нещо, от което се нуждае квазаманската мисия. Ще говорим по-късно.

Прекъснаха връзката и за момент Джони остана загледан в екрана, като се опитваше да си представи всички възможни насоки, които можеха да вземат преговорите. Беше като огромен троен шах с прекалено много възможности, които трябваше едновременно да отчита. Той се изправи — една сравнително лесна операция в добре затоплената стая, — отиде при масата и седна до Крис.

— Как върви? — попита Джони, като гледаше купчината от проводници, миниатюрни компоненти и интегрални схеми.

— Бавно — отговори тя, докато настройваше диагностичния уред. — Започвам да разбирам защо всички предпочитат да купуват от трофтите готова електронна апаратура, вместо да си доставят компоненти и сами да си я правят. Тези интегрални схеми, например, имат много странни характеристики, съвсем различни от посочените в проспектите.

— Ще ги разбереш — увери я Джони. — Навремето ти беше най-добрият електроник в…

— В Ариел? — изсумтя тя. — Голям успех! Бяхме само двама. Трябваше да бъда или най-добрата, или да се задоволя с второто място.

— Определено беше най-добрата — заяви категорично Джони. Това бе отново старата Крис, с позабравеното напоследък чувство за хумор. Може би най-сетне бе преодоляла напрежението от последните няколко седмици.

А може би просто беше намерила спасение в своето минало. От години не бе използвала за нищо сериозно квалификацията си на електроник.

— Ти естествено разбираш — тихо се намеси тя в мислите му, — че ако включите „Менсаана“ в тази проучвателна мисия, няма да разполагате с никаква подкрепа в случай, че „Капка роса“ закъса на Квазама.

Джони поклати глава.

— Няма да използваме „Менсаана“ в опасни операции. А ако потрябва подкрепление, ще имаме на разположение два или три кораба на трофтите.

— Аз мислех, че трофтите не искат да се бият с квазаманците.

— Ако възникнат някакви проблеми, ще трябва да се намесят — заяви мрачно той. — Но според мен, те няма да имат сериозни ангажименти. Пък и една група командоси едва ли може да участва в истински военни действия.

— Само дето ще искат да защитят направените инвестиции.

— Сега вече разсъждаваш като истински трофт. — Джони се пресегна и я прегърна през раменете. — Запомни, Крис — каза сериозно той, — че за да имат тези данни, с които съм убеден, че разполагат, трофтите от Балиу са изпратили най-малко един екип дипломати, които са отишли на Квазама и са се върнали оттам живи и здрави. За това свидетелства третото ниво на тяхната преводаческа програма. Джъстин и Джошуа ще бъдат в пълна безопасност. Уверявам те.

— Ще ми се да си прав — въздъхна Крис. — Но ти знаеш, че майката има изключителното право да се безпокои.

— Спомням си как преди тридесет години такова изключително право имаше съпругата.

— Нещата се променят. — Крис въртеше в ръка една шестстенна интегрална схема. — Винаги е било така.

— Вярно — съгласи се Джони. — Но не винаги промените са към по-добро. Спомням си и времето, когато правехме пътешествия само двамата, без децата. Какво ще кажеш, ако се опитаме да върнем тези дни?

Крис тихо изсумтя.

— Мислиш ли, че Съветът ще може да функционира без теб толкова дълго?

Джони трепна при деликатната критика.

— Сигурно ще може — отвърна той, приемайки въпроса буквално. — Коруин познава достатъчно добре работата, пък и докато завърши мисията на Квазама, едва ли ще се случи нещо особено важно. Идеално време за ваканция.

— Как можеш да говориш за ваканция, когато синовете ти ги грозят кой знае какви опасности?

— А защо не? — попита той. — Говоря съвсем сериозно. Дори да знаем, че нещо не е в ред, оттук с нищо не можем да им помогнем. Онова, което можехме да направим — да изпращаме совалки, които да отиват до Квазама и да се връщат, — беше отхвърлено като много провокативно. За теб ще е по-добре да намериш нещо, с което да ангажираш ума си, вместо да се отдаваш на мрачни мисли.

Крис погледна електронната апаратура пред себе си.

— Щом това не може да ангажира ума ми, съмнявам се, че ваканцията ще успее.

— Говориш така, защото не знаеш каква ваканция имам предвид — каза той и мислено кръстоса пръсти за късмет. Ако й представеше в подходяща светлина замисъла си, тя може би щеше да се съгласи, а Джони беше твърдо убеден, че и двамата се нуждаят от това. — Имах предвид едно екскурзионно пътуване с кораб със спиране на различни места, разходки из гори и ливади и понякога дори плуване в топли води. Общуване с хора, когато ни се прииска, усамотяване, когато си пожелаем и всички удобства като у дома. Как ти се струва?

Крис се усмихна.

— Също като от проспектите за онези крайбрежни излети, които рекламираха, когато бях малка. Да не искаш да кажеш, че някой предприемчив човек е закупил дълбоководен лайнер от трофтите?

— Не съвсем. Ще бъде ли достатъчно, ако ти кажа, че маршрутът включва пет планети?

— Пет пла… Джони! — Крис зяпна от изненада. — Нали нямаш предвид проучвателната мисия?

— А защо не?

— Какво означава това „защо не“? Та тя е научна експедиция, а не туристическа екскурзия за хора на средна възраст.

— Не забравяй, че аз съм почетен губернатор. Щом Лиз Телек е успяла да убеди Съвета да я приемат на Квазама, аз сигурно също бих могъл да се възползвам от нейните аргументи.

По лицето на Крис трепна един мускул.

— Вече си уредил това пътуване, нали? — попита тя, изпълнена с подозрения.

— Да, но ще замина само, ако дойдеш и ти. Не те лъжа, Крис. Ще бъда най-обикновен наблюдател. Евентуално ще вземам политически решения, но с нищо друго няма да се занимавам. За нас това наистина ще е нещо като ваканция.

Крис наведе очи.

— Само че ще бъде опасно, нали?

— Такъв беше животът ни в Ариел, когато се оженихме — вдигна рамене Джони. — Тогава ти като че ли не възразяваше особено.

— Тогава бях много по-млада.

— И какво от това? Защо пък цялото забавление да е само за Джъстин и Джошуа?

Джони беше очаквал, че ще последва някаква реакция, но бе съвсем неподготвен за смеха, в който избухна Крис. Искрен смях, неподправено весело настроение.

— Невъзможен си — възкликна тя и се извъртя на стола, за да го погледне в очите. — Преди малко ти казах, че се тревожа за тях. А какво се готвим да правим? Коледна размяна на тревоги!

— Може просто да стоварим всичките тревоги на Коруин. За братята сутрин, за родителите следобед, а вечер да се тревожи вместо мен в Съвета. Хайде, Крис, може би това е единственият ни шанс да видим мястото, където евентуално ще живеят нашите праправнуци. — „Във всеки случай, единственият шанс да го видим заедно — добави той наум — през трите или четирите години, които ми остават да живея.“

Лицето й с нищо не показа, че е проследила мисълта му, но минута по-късно тя въздъхна и кимна.

— Добре. Да отидем на тази екскурзия.

— Благодаря, скъпа — каза тихо Джони. Той знаеше, че това няма да компенсира мъката от раздялата със синовете й, които заминаваха неизвестно къде във Вселената, но все пак беше макар и малка утеха, че за известно време ще задържи поне съпруга си.

Джони се надяваше да е така. Въпреки неговите уверения, бе напълно възможно двама от тримата им сина да бъдат погълнати от Вселената и никога да не се върнат.