Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кобра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ViK (2007)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „БАРД“, 1997 г.

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №40

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на анотация

22.

Петнадесет минути по-късно Кимерон се сдоби със съгласието на властите в Пурма, където държаха Серенков и Риндстат. Прекратиха радиозаглушаването само за пет минути, но Пири вече бе получил разрешение да изпрати чрез външните високоговорители на кулата съобщение до Линк да предупреди другите кобри да не се показват и да не предприемат атака. Когато най-после разрешиха на Пири да се свърже с Телек, тя одобри споразумението и нареди Линк, заедно с Уинуърд да чакат в кулата пристигането на Пири. Неохотно придружен от Кимерон, Пири се качи в една кола, приготви лазерите си за неизбежната засада и по широкия булевард се отправиха към летището.

Засада нямаше. Колата мина през няколко поста, но никой не посегна да извади оръжие. Караха покрай високи сгради, без никой да хвърли дори камък срещу тях. Прекосиха дори тълпи от тъжни квазаманци край кулата на летището. Нищо застрашително. Изкачиха се до главния шлюз на „Капка роса“ и заедно изчакаха завръщането на Уинуърд и Линк.

Двете кобри влязоха в кораба и Пири се обърна към Кимерон:

— Ние изпълнихме нашата част от споразумението — каза той с твърд и спокоен глас. — Ти изпълни само половината от вашата част. Вярвам, че няма да се поддадеш на изкушението и да се отметнеш.

— Двамата ви другари ще чакат, когато кацнете в Пурма — отговори хладно Кимерон.

— Добре. Сега се качвай на колата и изчезвай, преди да сме тръгнали. — Пири мина през шлюза и той се затвори.

Вътрешната врата се плъзна встрани и в същия момент „Капка роса“ леко се наклони и се отлепи от земята. Пири влезе в салона, където го чакаше Линк.

— Може би наистина ще отлетим — тихо подхвърли по-младата кобра.

— Вероятно, но остава едно голямо „може би“ — кимна Пири. — Как е Майкъл? Видя ми се доста зле, когато минахте покрай мен.

— Не зная. Сега за него се грижи губернаторът. Предполагам, че е в по-добра форма от Декер.

— Какво се е случило с него? Видях да го изнасят на носилка, но повече нищо не зная.

Линк сви устни.

— Опитал се да измъкне контактната група от автобуса. Мохите издрали ръката му до костта.

Пири почувства как мускулите на врата му се стегнаха.

— О, Господи. Той…

— Много е рано, за да може да се каже нещо определено, освен че вероятно ще оживее. — Линк облиза устни. — Слушай, Кимерон каза ли нещо за Джъстин? Когато докараха Декер на борда, той се смени с Джошуа. После го откараха към Пурма.

„За непровокирани убийства в Пурма — беше казал Кимерон, — «Капка роса» е осъдена на смърт.“ Дали не бяха дело на Джъстин? Сигурно. Кимерон не го спомена при преговорите за освобождаване на другите пленници. Означаваше ли това, че Джъстин бе на свобода, самичък в квазаманската нощ?

Или беше мъртъв?

— Нищо не каза — отговори бавно Пири. Умът му подсказваше, че Джъстин е в опасност. Беше се случило онова, за което се тревожеше още от самото начало. — Добре. Първо ще кацнем в Пурма, ще вземем на борда Юри и Марк и след това ще решим какво можем да направим за Джъстин.

— Да. — Линк за момент огледа лицето му, след това кимна. — Така ще направим. А сега да се върнем в салона и да видим какво става.

— Разбира се. — Обратно в салона, където ги чакаше Джошуа… Но Пири нямаше да му каже, че неговият брат може да е мъртъв. Във всеки случай, още беше рано да му го казва.

 

 

Вързан здраво за изключително неудобния стол за разпит, Риндстат наблюдаваше вратата, през която бяха излезли екзекуторите и се опитваше да изглежда спокоен пред фокусираните към него камери.

Задачата му не беше лесна. Разпитът бе шумен и брутален. Когато четиримата квазаманци неочаквано изключиха стробоскопните светлини и излязоха от стаята, той почувства облекчение. Но те се забавиха и отсъствието им започна да му се струва злокобно. Какво можеше да изисква половинчасова подготовка? Шокови процедури? Ултразвукови? Може би нещо толкова грубо… и ужасно… като рязане парче по парче? При тази мисъл стомахът му се сви на топка. Смърт… бърза смърт… това си бе пожелал той, когато пое риска да участва в мисията. Бавното мъчение беше нещо съвсем различно, а той знаеше много повече от авентинската технология, отколкото наистина бе готов да им разкаже.

Вратата се отвори с трясък и въпреки самообладанието си, Риндстат трепна. Влязоха двама от четиримата разпитващи го квазаманци. За момент те се втренчиха в него. Той се постара да издържи погледите им без да трепне. После все така безмълвно те се наведоха и започнаха да го развързват.

„Започва се“, помисли си Риндстат и се стегна. Килията за изтезание беше приготвена и сега щеше да разбере какво са намислили.

Квазаманците го развързаха, но когато Риндстат размърда изтръпналите си крака, мъжете се обърнаха и излязоха. Те затръшнаха вратата зад себе си и го оставиха самичък.

Обърканият му мозък не можеше да го проумее, но квазаманците не му оставиха време за чудене.

— Риндстат — изгърмя един скрит високоговорител, — приятелите ти постигнаха споразумение за твоето освобождаване. Ще ти дадем да се нахраниш и напиеш и след това ще те закараме до края на града.

Високоговорителят силно изпука и млъкна. В същия момент в долния край на вратата се отвори един процеп и през него се подаде табла с димящо задушено.

Това също не можеше да го проумее. Какво толкова ценно им бяха предложили от „Капка роса“, срещу което се бяха съгласили да го пуснат? При вида на храната тревожна мисъл прониза объркания му мозък.

„Отрова.“ В храната и в портокаловия сок беше сложена отрова и той скоро щеше да им каже всичко, което искаха да научат, за да му дадат противоотрова. Или пък наистина го пускаха и тогава щеше да умре, преди да достигне до очистващите системи на „Капка роса“. Финален акт на квазаманско отмъщение.

Коремът му изкъркори и му напомни, че от обяда в Хърисийм, преди почти цял век, не беше ял. Помисли по-внимателно и опасността от отравяне му се видя малко мелодраматична.

Стомахът му отново изкъркори. Да предположим, че просто откажеше да яде? Ако храната наистина беше безопасна, вероятно нищо нямаше да се случи, само щеше да си остане гладен. Но ако в нея имаше отрова, щяха да дойдат и да му я впръскат с някакъв спрей.

Той отиде до таблата, вдигна я и внимателно помириса купата и чашата. По време на обиколката с контактната група няколко пъти беше ял квазаманско задушено и бе пил квазамански сок. Тук и двете храни миришеха така, както ги бе запомнил. Цял безкраен момент се бори с изкушението. Но ако наистина съществуваше вероятност да бъде освободен, тогава и най-малкият риск беше чиста глупост.

— Благодаря — каза той на скрития микрофон и остави таблата на пода до отвора, — но не съм гладен.

Риндстат затаи дъх. Ако гласът на квазаманеца прозвучеше гневно или разочаровано…

— Както желаете — рече другият. Процепът отново се отвори и Риндстат видя как една ръка прибра таблата.

Лъскава ръка.

Ръка в хирургическа ръкавица.

Над отвора се спусна капак, Риндстат се върна при стола си и почувства студ да обхваща цялото му тяло. Със сигурност от отрова, но не в храната. Върху таблата. Смесена с контактен абсорбционен катализатор и пулверизирана върху таблата.

И сега тя беше върху ръцете му и в кръвта му. Значи наистина щяха да го освободят — ако отравянето бе предназначено за разпита, нямаше да има нужда от толкова сложна хитрост — и в същото време да го убият. Мелодраматично или не, варварско или не, квазаманците бяха решили да си отмъстят.

Имаше ли изобщо някакъв шанс да се измъкне жив? Може би, но само ако квазаманците бяха подбрали такава доза, че „Капка роса“ да се отдалечи достатъчно, преди да се разбере за тяхното коварство. Колко време изискваше това? Един час? Два часа? Дванадесет часа?

Нямаше начин да разбере. Но фактът, че знаеше за отровата, щеше да даде на Телек и на корабната апаратура за медицински анализ максимално време за идентифициране и противодействие на използваната срещу него отрова.

„Хайде — мислено се обърна към «Капка роса». — Измъкни ме оттук.“ Той се отпусна на стола и съзнателно забави дишането си. Според теорията, колкото по-бавен беше метаболизмът, толкова по-бавно щеше да се абсорбира отровата в тялото му.

Риндстат се облегна и зачака.

 

 

Далечният вой на гравитационните двигатели, твърде слаб, въпреки слуховите усилватели, събуди Джъстин. За момент той остана да лежи във високата трева и си припомни печалните събития. После внимателно повдигна глава.

От движението неволно изохка. Беше забравил за раните, но гледката на северното небе му припомни всички подробности. Червеникавият мъглив овал се разнасяше на фона на блестящите звезди на квазаманската нощ.

През мъглата се виждаха очертанията на „Капка роса“.

Цяла минута гледа мъглата, стиснал зъби, за да не заплаче. Заминаваха. Без него. Също и без Серенков и Риндстат? Навярно. Нямаше начин да разбере със сигурност, но Телек беше разчитала на него да ги освободи и неуспехът му вероятно означаваше, че са ги изоставили.

Изоставени!

Инстинктивно, сякаш се опитваше да се изолира от емоционалния шок, умът му започна да търси изход. Можеше да се скрие в гората и да се храни с диви зверове с надеждата да оцелее до пристигането на военната експедиция, която несъмнено щеше да последва. Или да намери някое село, в което да размени своите умения на кобра срещу укриване от централните власти. Или…

Или просто да остане тук в тревата, докато умре. В края на краищата, всичко водеше до този неизбежен край.

Едва при тази мисъл осъзна, че „Капка роса“ се движи много бавно.

„Прекалено бавно. Корабът е повреден“, беше първото, което му мина през ума. Но ако гравитационните двигатели бяха повредени, Ф’ахл щеше да включи главния двигател. Не, ставаше нещо друго. И изведнъж разбра.

Нарочно летяха ниско и бавно. Търсеха го.

Джъстин мигом се обърна по гръб, насочи поглед към града и вдигна левия си крак, без да се интересува дали някой следи за неговия сигнал. След няколко минути „Капка роса“ щеше да е тук. След отчаянието в ума му нахлу надеждата за спасение, а в тялото му — адреналин. Нека сега квазаманците дойдеха да го хванат, нека целият град тръгнеше по следите му.

Той се прицели към „Капка роса“ и стреля три пъти с бронебойния лазер.

От тридесет километра сензорите на корпуса едва ли щяха да регистрират топлината от тези изстрели, но наблюдателите на кораба не можеха да ги изпуснат. Ако имаше такива.

Очевидно имаше. Отстрани на червения овал на „Капка роса“ светлините за кацане светнаха два пъти. Знак, че го бяха видели! Без да откъсва очи от града за евентуални изненади, Джъстин приклекна и се приготви да скочи.

След няколко минути „Капка роса“ кацна… необяснимо защо на цял километър на север. Мина му мисълта отново да сигнализира, но после реши, че е по-безопасно да отиде при кораба и затича приведен.

Никой не откри огън срещу него. Линк го чакаше до отворения люк и когато се качи, го посрещна с непроницаема усмивка.

— Приветствам те със завръщането ти на кораба — каза той, стисна му ръката, погледна го бегло и обърна очи към града. — Нямаш представа колко щастливи бяхме всички, когато видяхме подадения от теб сигнал.

— Аз също бях щастлив, когато ви видях — може би по-щастлив от всички вас, взети заедно — отговори Джъстин и проследи погледа на Линк. Към покрайнините на града се приближаваха половин дузина коли и един автобус. — Изглежда е време да се махаме оттук.

Линк поклати глава.

— Карат Юри и Марк. Алмо е постигнал споразумение за тяхното освобождаване.

— Какво споразумение? — намръщи се Джъстин.

— Срещу някакво обещание преди да отлетим да не разрушаваме техните промишлени бази. — Линк погледна към Джъстин. — Защо не отидеш да ти прегледат раните? Аз ще се оправя самичък.

— Е… добре. — Нещо не беше в ред, но в момента Джъстин не можеше да разбере какво. Той се обърна, влезе в люка, отвори вътрешната врата и се озова право в ръцете на брат си.

Една минута стояха просто прегърнати. „Единият, който си свърши работата — с горчивина мислеше Джъстин, — и другият, който не успя.“

Срамът обаче отстъпи пред облекчението, че отново са в безопасност.

Джошуа освободи от прегръдката брат си, сложи ръка върху рамото му и двамата тръгнаха назад.

— Ранен ли си?

— Нищо ми няма — поклати глава Джъстин. — Какво стана след като излязох?

Джошуа погледна към люка.

— Хайде да отидем в салона, където можем да наблюдаваме конвоя — предложи той. — По пътя набързо ще ти разкажа.

Минута по-късно бяха в салона, където завариха Намиди и Кристофър да наблюдават външните монитори. Учените им кимнаха, без да откъсват очи от екраните. Това беше добре дошло за Джъстин; той вече бе приветствай като герой повече, отколкото заслужаваше.

— Къде е губернаторът? — попита Джъстин, когато двамата с Джошуа седнаха пред друг екран.

— В лечебницата с Майкъл. Ще се върне, когато дойдат другите двама. И Алмо е навън, отвъд лампите, които очертават пистата за приземяване. Оттам ще може да прикрива Дорджей. В случай че квазаманците са намислили нещо.

— Няма да има никакви проблеми — обади се Намиди. — Постигнатото споразумение е приемливо и за двете страни и както се вижда, квазаманците спазват обещанието си.

Джъстин изръмжа.

— Като онова с експлозивната яка?

Всички се обърнаха към него.

— Да не искаш да кажеш, че е било измама? — попита Кристофър.

— Искам да кажа, че славно ни изиграха. В цилиндрите е имало камери и рекордери, не експлозиви. Пуснали са Джошуа да влезе в кораба, за да огледат подробно „Капка роса“.

Кристофър тихо изруга.

— Но тогава сигурно са видели размяната ви. Боже мой! Цяло чудо е, че след всичко това си жив.

От съзнанието на Джъстин сякаш се вдигна някакво бреме. В тази светлина свършената от него работа в края на краищата не беше толкова лоша.

Конвоят навън спря на сто метра от „Капка роса“ и когато Телек се върна в салона, около колите вече се бе струпала тълпа квазаманци.

— Добре дошъл, Джъстин! Радвам се, че успя — каза тя разсеяно и се наведе над рамото на Кристофър. — Видя ли ги?

— Не ги виждам — отговори той. — Вероятно са в автобуса на отсрещната страна. — Кристофър посочи с ръка. В потвърждение на думите му от автобуса слязоха две фигури и с леко залитане нагазиха във високата до колене трева.

Серенков и Риндстат.

Двамата мъже тръгнаха към „Капка роса“ и краят на тълпата се отдръпна, за да им направи път.

— Следете за извадени оръжия — обърна се Телек към присъстващите в салона. — Не ми се иска в последната минута да станат жертва на някоя атака или друг подобен номер.

— Ако имаха такова намерение, нямаше ли да го извършат, когато Алмо, Майкъл и Дорджей бяха в ръцете им? — обади се Намиди.

— Може би — изръмжа Телек. — Но тогава бяхме нащрек. Сега сигурно очакват, че сме се успокоили. Във всеки случай, не им вярвам. Много лесно приеха споразумението.

— Както приеха моя ултиматум да върнат Декер на кораба — промърмори Джошуа. Джъстин погледна към брат си и видя, че той съсредоточено наблюдаваха приближаващи се мъже.

Телек проследи погледите на близнаците.

— Нещо не е наред ли?

— Кажи й, Джъстин — подкани го Джошуа, без да откъсва очи от дисплея.

Джъстин отново обясни за яката.

— Хъм — изсумтя Телек, когато той свърши. — Допускаш ли, че на някой от тях са имплантирали бомба или нещо подобно, Джошуа?

— Не зная — бавно отговори Джошуа. — Но нещо не харесва.

— И на мен. — Телек се замисли, взе микрофона и набра външните високоговорители. — Юри, Марк? Спрете за минутка!

Озадачени, двамата мъже спряха на около двадесет метра от шлюза.

— Какво има, губернаторе? Нещо не е наред ли? — извика Серенков.

— Искам двамата да се съблечете по бельо — нареди тя. — Предпазна мярка.

Риндстат погледна през рамо към смълчаните квазаманци.

— Не може ли без тази мярка? — извика той с дрезгав глас. — Нищо не са сложили в дрехите ни. Сигурен съм. Моля ви, нека се качим на кораба облечени.

— Нещо не е наред — промърмори Кристофър. Той взе микрофона от Телек и набра нов номер. — Дорджей, дай им знак тихо да ти съобщят какво става. — Без да чака потвърждение, Кристофър включи външния високоговорител. — Хайде, момчета, чухте какво каза губернаторът. Събличайте се.

После мълчаливо върна микрофона на Телек, която също така мълчаливо го взе. На екрана се виждаше как двамата мъже свалят куртките си. Тъй като знаеше и следеше, Джъстин видя, че Риндстат движи устни. Вече събуваха ботушите си, когато се чу тих глас:

— Марк казва, че са отровени… с някаква отрова върху метален поднос, подаден им от ръце в ръкавици, за да не се докосват до нея.

— Това обяснява защо с такава охота се съгласиха да ги пуснат — изръмжа Намиди. — Губернаторе, трябва веднага да ги вземем на борда и да ги сложим в анализатора.

Телек гледаше екрана и на лицето й се изписа ужас.

— Не са отровени — прошепна тя. — Заразени са. С нещо, което ще погуби всички ни.

За момент авентинците изпаднаха в шок. Първа дойде на себе си Телек.

— Алмо, върни се… използвай товарния люк, през който излезе! Дорджей, влез и затвори другата врата! Веднага!

— Какво? — изреваха в един глас Кристофър и Джошуа.

— Нямаме никаква алтернатива — озъби се Телек. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане на микрофона, лицето й изглеждаше състарено. — Всички много добре знаете, че на борда нямаме изолационно помещение.

— Медицинският анализатор…

— Има голяма вероятност да не установи какво им е дадено — прекъсна тя Кристофър, — камо ли пък да знае как да се противодейства.

Джъстин усети, че под краката му палубата леко се разтърси, когато Пири затвори товарния люк. Миг по-късно разтърсването се повтори; Линк беше затворил главния люк.

На другия дисплей се виждаха Риндстат и Серенков. Бяха замръзнали от ужас.

— Хей! — изрева Серенков.

— Съжалявам — каза Телек и гласът й прозвуча тих като въздишка. Тя изглежда си спомни за микрофона и го вдигна до устата си. — Съжалявам — повтори тя. — Инфектирани сте. Не можем да рискуваме и да ви вземем на борда.

— Извадиха револвери — съобщи Намиди. — Разбраха, че сме узнали за инфекцията.

— Капитане… стреляйте с лазера към квазаманците — извика Телек по интеркома. — Ослепете ги. След това… след това се пригответе за излитане.

— Не можеш да ги оставиш тук.

Джъстин не беше забелязал, че Пири е влязъл в салона, но гласът му показа, че отдавна е вътре и знае всичко.

И че той не приема това решение.

Телек се обърна към него, но в очите й се четеше примирение.

— Каква друга алтернатива имам? — тихо каза тя. — Да ги сложим в скафандри за две седмици… и да наблюдаваме как умират, защото не можем да се доближим до тях и да опитаме някакво лечение?

— Останалите ще сме в скафандри — каза Пири.

— Кислородът няма да ни стигне за дълго — обади се Ф’ахл от мостика. — А зареждането от заразена атмосфера ще бъде много рисковано.

Лазерът освети квазаманците и екраните на дисплеите за кратко оживяха. До ушите на Риндстат и Серенков достигнаха револверните изстрели и писъците на мохите. Те излязоха от вцепенението и се втурнаха към „Капка роса“. „Насочват се към кораба за да ги прикрива — помисли си Джъстин, — докато не излети в космоса и не ги остави.“

И изведнъж намери изход.

— Алмо — извика той, прекъсвайки безцеремонно Телек. — Два скафандъра… на товарния люк! Бързо!

— Джъстин, току-що заповядах… — започна Телек.

— Можем да ги вземем в трюма — продължи Джъстин, а думите му се застъпваха, тъй като се опитваше да говори колкото се може по-бързо. — Той се затваря херметически… Там с ултравиолетови лъчи ще стерилизираме външната страна на скафандрите.

— И ще ги гледаме как умират? — озъби се Телек. — Трюмът дори няма истински шлюз и ние не разполагаме със средства за…

— Но корабите на трофтите имат! — извика Джъстин.

В салона настъпи тишина. Чуваха се само загряването на гравитационните двигатели и заглъхващият шум от стъпките на тичащия в коридора Пири.

Три минути по-късно, сред безразборен дъжд от квазамански куршуми „Капка роса“ излетя и се отправи към звездното небе. След час Серенков и Риндстат, с неопределена прогноза, бяха прехвърлени в изолационната кабина на един трофтийски кораб.

Малко по-късно „Капка роса“ беше в хиперпространството на път за дома.