Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кобра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ViK (2007)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „БАРД“, 1997 г.

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №40

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на анотация

7.

На времето, когато се колонизираше планетата, „Капка роса“ беше единственият междузвезден кораб на Авентини. Тогава той бе предназначен само за проучване на възможностите за евентуално бъдещо заселване на съседните звездни системи и плановиците на Доминиона не виждаха никакъв смисъл да ангажират голям звездолет. С екипаж от пет души и четирима изследователи „Капка роса“ изглеждаше достатъчно просторен, но със сегашния двойно по-голям товар бе направо претъпкан.

Пири намираше обстановката за поносима. Той беше израснал при почти клаустрофобни условия. Малкото градче „Благодарност“, оградено от гори, пълни с рогати леопарди, в смисъл на физическо пространство беше много уютно местенце. Макар че след това бе изпитал удоволствието както от по-достъпното уединение в големите градове, така и от живота сред просторите на пограничните региони на Авентини, той не беше изгубил способността да си създава умствено усамотение там, където не съществуваше физическо.

По-голяма част от останалите десет пътника, макар и в различна степен, също доста добре се адаптираха. Джъстин и Джошуа почти през целия си живот бяха живели в обща стая и дори в претъпканата каюта се чувстваха по-добре от повечето братя, които Пири познаваше. Другите две кобри, Линк и Уинуърд, бяха изкарали последните няколко седмици от интензивните занимания в казармените помещения на Академията и Уинуърд веднъж бе споделил, че в сравнение с живота там, на кораба се чувства като в дворец. Членовете на групата за контакт — която освен Джошуа включваше още Юри Серенков, Марк Риндстат и бившия моряк Декер Йорк — още при подбора бяха изследвани за невротични смущения и Пири беше убеден, че тях нищо не може да ги разстрои — поне видимо. А двамата изтъкнати учени, докторите Билман Кристофър и Хърш Намиди, бяха толкова заети с изследователската си апаратура, програмите и вариантните схеми, та навярно не забелязваха, че едва има въздух за дишане.

Оставаше Лизабет Телек.

За Пири нейното участие в мисията продължаваше да е загадка. Въпреки аргументите за необходимостта от присъствие на високопоставен член на Съвета, той не можеше да проумее как генерал-губернаторът Стигър е позволил в мисия, която прилича повече на военна, отколкото на изследователска, да участва жена. Пири беше със съвременни убеждения и не страдаше от никакви предразсъдъци относно жените доктори или инженери. Но войната бе нещо различно и Стигър, чиито корени бяха от Доминиона, трябваше да разбира това по-добре от Пири. Оттам следваше изводът, че решението е чисто политическо и от него произтичаше още по-натрапчивия въпрос: „Защо той, Алмо Пири, е включен в тази мисия?“

Това наистина го тревожеше. Напоследък нямаше голям достъп до поверителна информация, както по времето, когато поддържаше тесни връзки със семейство Моро. Въпреки това бе очевидно, че Стигър не би включил Телек в мисията, ако не разчиташе нейният доклад и препоръки за Квазама повече или по-малко да съответстват на неговите очаквания. Пири беше добър приятел с Джони Моро, който и като губернатор и като почетен губернатор често кръстосваше шпага с Телек и въпреки това тя бе поискала групата на Пири да я охранява на Авентини; и представи пред губернаторите оценката на Пири за живата сила и за разходите, свързани с мисията; и предложи Пири да командва групата кобри.

Защо правеше всичко това? Дали не се опитваше по този начин да го спечели за своята по-агресивна кауза по въпроса за Квазама? Или му предоставяше последен шанс за истинска работа на кобра, преди да започнат да се проявяват неизбежните последствия от имплантациите в тялото му? Или го правеше с надеждата, че когато той се пенсионира и бъде назначен за консултант, от благодарност ще стане неин политически съюзник? Или просто бе решила, че е най-подходящият човек за тази работа и поне веднъж беше пратила по дяволите всички политически съображения?

Той не знаеше какъв е отговорът и скоро му стана ясно, че по пътя за Квазама няма да го научи. Дипломата по биология на Телек не можеше да й помогне в претъпканата менажерия на „Капка роса“. Тя хитро се опитваше да поддържа връзки с всички и в същото време да се държи като официален ръководител на мисията. Очевидно бе обаче, че няма да има никаква възможност да даде разумно обяснение за своите намерения и мотивации. Може би това щеше да стане, когато пристигнеха на Квазама и контактната група дебаркираше. При условие, че тогава изобщо им останеше време за нещо.

Така че Пири прекарваше времето си в разработване на вариантни планове за различни обстановки, поднови дружбата си с близнаците Моро и докато слушаше монотонното бръмчене на двигателите на „Капка роса“, си мислеше дали не е пропуснал нещо. Той се стараеше да избяга от кошмарите за неочаквано, неизбежно бедствие.

 

 

При полет с икономична, високоефективна скорост „Капка роса“ щеше да измине разстоянието от четиридесет и пет светлинни години до Квазама за малко повече от месец. При максимална скорост и често презареждане при трофтите щяха да са достатъчни само шест дни. Капитан Ризън Ф’ахл избра сравнително консервативен среден курс, както поради страх от остарелите системи на „Капка роса“, така също и — предполагаше Пири — поради все още съществуващото недоверие към трофтите.

Така те прекараха петнадесет дни затворени в тъмнината на хиперпространството и само спирките на всеки пет дни за презареждане в дълбокия Космос нарушаваха монотонната гледка през люковете. На шестнадесетия ден пристигнаха на Квазама.

От столетия пуристите твърдят, че никаква фотографска емулсия, холографски запис или компютъризирано визуално изображение не може да има същия обхват и сила, както възприятието на човешкото око. Джошуа беше склонен да приеме това твърдение с разума си, но докато наблюдаваше през люка на каютата, за първи път го прие със сърцето си.

Поетите се оказаха прави: няма друга гледка по-вълнуваща от тази на цял един свят, който бавно и спокойно се върти под теб.

Изправен, притиснал лице към пластмасовия овал на люка, той дори не забеляза, че някой е влязъл, докато не чу зад себе си Джъстин:

— Да не би да имаш намерение да свиеш гнездо тук?

Джошуа не си направи труда да се обърне.

— Намери си друг люк, ако имаш намерение да гледаш. Този съм запазил за себе си, още преди да излетим.

— Хайде, разкарай се — отвърна Джъстин и символично го задърпа за ръката. — Впрочем ти не трябваше ли да си с Юри и другите?

Джошуа махна с ръка към дисплея на интеркома.

— Там няма място за нищо по-голямо от хамстер. Ох, добре де. — Той изсумтя с преувеличено възмущение и се отмести. Джъстин зае мястото му на люка, а Джошуа изчака да чуе първото възклицание на брат си и включи монитора.

На дисплея се появи стаята, пресилено наричана салон. Между различни дисплеи и монитори се бяха настанили Юри Серенков, учените Кристофър и Намиди и губернатор Телек. В дъното, близо до люка, почти извън обхвата на камерата на интеркома, стояха Пири и Декер Йорк и от време на време тихо разменяха мисли. Джошуа увеличи мощта на звуковия усилвател и чу загриженото изсумтяване на Намиди:

— Съжалявам, но просто не мога да разбера от какво са разтревожени трофтите — каза той високо, очевидно за да се чуе в целия салон. — Как може една общност на нивото на обикновено село да представлява заплаха за някого извън собствената му среда?

— Нека проявим малко търпение, моля ви — обади се Телек и вдигна глава от дисплея. — Още не сме направили дори една пълна обиколка. Може градовете им да са от другата страна.

— Въпросът не е само в технологическото развитие, губернаторе — възрази Намиди. — Гъстотата на населението е много малка.

— Това е антропоморфно мислене. — Телек поклати глава. — Може да имат ниска раждаемост или да живеят в просторни жилища и въпреки това да са постигнали високо технологическо развитие. Бил, ти какво виждаш?

Кристофър помълча малко преди да отговори.

— Нищо, от което може да се направи категорично заключение. Между някои селища виждам пътища, но гората не позволява да се каже колко са нагъсто. Няма обаче нито спътникови, нито радиокомуникационни системи.

Джошуа се включи в интеркома.

— Извинете, че се намесвам, но няма ли начин да разберем колко от околните площи са обработени? Това може да ни ориентира.

Телек хвърли поглед към екрана на интеркома.

— Засега по този признак също не могат да се правят никакви изводи — отвърна тя. — Има доста големи площи, които могат да се вземат за ниви, засети със зърно, но теренът и цветът на растителността правят измерванията много несигурни.

— А и оттук не можем да кажем дали дадено село отглежда зърно за собствени нужди или за износ — допълни Кристофър.

— Тогава да слезем долу — промърмори Джъстин от мястото си до люка.

Джошуа обърна глава към брат си. Джъстин замислено гледаше планетата под тях, но по лицето му не можа да открие следи за наличие на такава топка, каквато се бе свила в неговия стомах.

— Нека не сме толкова нетърпеливи — подхвърли хапливо Джошуа.

Джъстин трепна.

— Извинявай. Грубо ли прозвуча?

— Прозвуча прекалено самоуверено, което е по-лошо. Твоята склонност към оптимизъм може да се окаже направо опасна.

— А да се промъкваме на пръсти, сякаш сме шайка престъпници, по-добре ли е?

Джошуа се намръщи. Често казваха за тях, че си приличат като две капки вода, но когато помежду им възникнеше разногласие, никак не беше трудно да се различат. Дълбоко в душата си Джъстин притежаваше странно мощен вариант на фаталистичен оптимизъм, който не му позволяваше да повярва, че Вселената е в състояние да го нарани. Напълно нереалистичен и философски, начинът му на мислене беше още по-непонятен, защото той просто не можеше да не оценява потенциалните опасности. Както всички останали семейството, Джъстин бе много проницателен и осъзнаваш рисковете. Той обаче постъпваше така, сякаш тези рисков не се отнасяха за него. Именно това отношение повече от всичко друго подхранваше личните резерви на Джошуа към амбициите на Джъстин като кобра и едва не стана причина да се откаже от участие в тази мисия.

— Аха! — чу се доволното възклицание на Серенков от високоговорителя на интеркома. — Нали искахте град! Ето ви и град.

— По дяволите — промърмори Намиди и попипа клавишите на дисплея. — Това наистина е град. Я да видим! Сигурно има и електроцентрала, макар че все още не можем да открием радиопредавания. Изглежда, че най-високите здания са между десет– и дванадесететажни. Бил, виждаш ли нещо, което да ти прилича на електроцентрала?

— Почакайте — обади се Кристофър. — Тук открих странна емисия на неутрино. Опитвам се да направя спектрален анализ.

— Ето още един град. На юг и малко на запад от първия — докладва Серенков.

Джошуа бавно въздъхна, разкъсван между желанието да се втурне в салона и лично да види града и страха да не пропусне нещо важно през люка.

— Мисля, че ги виждам — каза Джъстин зад него. — Ела да погледнеш.

Джошуа отиде до люка при Джъстин, доволен, че е намерил изход от дилемата. Градовете едва се забелязваха.

— Твоето телескопично зрение открива ли нещо интересно? — попита той брат си.

— От това разстояние? Не ставай глупав. Я почакай! Дойде ми една идея.

Джъстин отиде при интеркома и натисна няколко клавиша. Миг след това вместо претъпкания салон на екрана се появи леко размазана неподвижна картина.

— Включих снимки от камерата със свръхвисока разделителна способност.

Джошуа изви врат да погледне. Градът изглеждаше съвсем нормален: сгради, улици, прилични на паркове площи.

— Не намираш ли, че улиците са разположени под необичаен ъгъл? — попита той. — Мисля, че е по-просто да бъдат север-юг и изток-запад, вместо под този кой знае какъв ъгъл.

Джошуа не подозираше, че връзката със салона не е прекъсната, докато не чу гласа на Телек:

— Ъгълът, в случай че ви интересува, е двадесет и четири градуса по посока на часовниковата стрелка от чистия север. И улиците, ориентирани на югоизток-северозапад са значително по-широки от перпендикулярните на тях. Може ли някой да го обясни?

— Същото е и при втория град — изсумтя Серенков. — Само че улиците са под ъгъл двадесет и три градуса и осем десети, но и тук схемата е същата — широки улици и перпендикулярно на тях — тесни.

— За разлика от селата, градовете изглежда не са оградени — отбеляза Джъстин, докато преглеждаше снимките от камерата.

В другия край на интеркома настъпи кратка пауза.

— Какво имаш предвид, като казваш „оградени“? — попита Намиди.

— Около селата имаше тъмни кръгове — обясни Джъстин и се върна на няколко снимки. — Предположих, че са сенки от заобикалящите ги дървета, но сега не съм сигурен.

— Интересно — промърмори Телек. — Кой е номерът на тази снимка?

— Докато се занимавахте с това — намеси се Кристофър, — получих спектъра на неутринния поток. Изглежда, че в енергетиката тук използват реакторна система деление-синтез.

Някой в салона подсвирна.

— И това ако не е прогрес — чу се друг глас по интеркома, който Джошуа идентифицира като Марк Риндстат.

— И да, и не — каза Кристофър. — Очевидно нямат надеждни централи с ядрен синтез, иначе не биха използвали такава сложна система. От друга страна, технологията на ядрено деление сигурно съществува в селата отпреди сто години.

— В такъв случай трябва да има две култури — реши Джошуа. — Градовете и селата са на различен етап на развитие.

— По-вероятно е градовете да се управляват от чуждопланетни нашественици — предположи Намиди, — докато в селата живеят само местни жители. Мисля, че е ясно от какво са разтревожени трофтите.

— Смятат, че Квазама представлява преден пост на друг народ, който се движи към техните територии — заяви мрачно Телек. — Моро, не знам кой от двама ви попита, но вече изяснихме тъмните пръстени. Това са стени около метър широки и два до три метра високи.

Близнаците се спогледаха.

— Искате да кажете примитивна защита? — попита Джъстин.

— На такава прилича — съгласи се Серенков. — Губернаторе, смятам, че ще бъде добре, ако съкратим тази част от пътуването на една до две обиколки. Те вече сигурно са ни открили и колкото по-дълго останем на орбита преди да кацнем, толкова по-малко искрени и честни ще изглеждаме в техните очи. Няма да можем да твърдим, че не сме знаели за тяхното съществуване.

— Особено ако смятаме да използваме механичния преводач на трофтите — съгласи се (според Джошуа, твърде неохотно) Телек. Той погледна скрито екрана на интеркома, за да види израза на лицето й, но то с нищо не показваше дали тя се страхува да им заповяда да слязат в змийското гнездо. „Стават двама — помисли си мрачно Джошуа и се обърна към люка. — А може пък аз да не съм прав. Вероятно съм прекалено предпазлив или дори безкрайно страхлив.“

Много странно, но тази възможност не го накара да изпита чувство на срам. В края на краищата, когато се приземят, Телек щеше да остане в относителната безопасност на „Капка роса“, а Джошуа и останалите от контактната група трябваше да излязат. Там долу вродената предпазливост вероятно щеше да бъде предимство, а не недостатък.

 

 

На следващата обиколка корабът слезе над петното, което Намиди нарече „градски пояс“ и се насочиха към мрежа от самолетни писти в северния край на най-северния от градовете. Когато съгледаха пистите, всички се развълнуваха, а Намиди ги посочи като доказателство, че Квазама наистина представлява предна база за междузвездни полети. Кристофър обаче установи, че тяхната широчина и дължина са по-подходящи за самолети, отколкото за совалки, след което в салона започнаха разгорещени спорове. Накрая Декер Йорк определи, че пистите изглежда са ориентирани по посока на преобладаващите ветрове, а не по най-вероятните вектори за изстрелване на совалки. При по-нататъшното проучване не откриха космодрум и Телек реши да използват самолетното летище.

За Пири това беше най-изнервящата досега част от цялото пътуване. Завързан здраво за катапултната седалка близо до главния изход, далеч от всякакви люкове за наблюдение или интеркомни дисплеи, той се чувстваше съвсем безпомощен. Ако квазаманците искаха да свалят „Капка роса“, планирането при кацане беше много подходящ момент. Всъщност, за по-добра възможност квазаманците не биха могли и да мечтаят; те вероятно не знаеха, че „Капка роса“ се спуска с гравитационни двигатели, като машина за вертикално излитане и че нейният екипаж почти няма опит в кацане на аварийна писта, каквато Телек им наложи да използват.

Но никой не откри огън по тях и корабът кацна сравнително добре. Без да се срамува, Пири въздъхна от облекчение, но въпреки това, когато се развърза и се изправи, продължи да държи под око най-вътрешната врата на люка. Според плана трябваше да изчакат няколко минути и след това да изпратят навън Серенков да се срещне с посрещачите, каквито квазаманците навярно щяха да изпратят. А през цялото това време Пири и една от неговите кобри щяха да бъдат единствената сила, която да защитава „Капка роса“.

Звуковите му усилватели, включени на максимална мощност, доловиха ахването на Намиди от салона.

— Божичко, губернаторе. Погледнете! Това е… О, Господи.

— Алмо! — изгърмя в следващия миг гласът на Серенков от другия край. — Елате тук!

Пири хукна към мостика, където Серенков се готвеше да слезе, ръцете му автоматично заеха позиция за стрелба с лазерите.

Когато пристигна, видя сивата стая оживяла от преливащите цветове на мониторните екрани с изгледи от града и заобикалящата го гора. До този момент Пири нямаше представа колко колоритен е градът — гората и сградите бяха в една и съща цветова гама, сякаш за мимикрия. Но в момента декоративното изкуство на квазаманците никак не го интересуваше.

— Какво има? — попита той.

Серенков, застанал зад командирския стол на Ф’ахл, посочи с леко трепереща ръка към най-близката сграда на няколкостотин метра.

— Квазаманците.

Пири погледна екрана. Към „Капка роса“ идваха шест фигури, всяка с револвер от едната страна и нещо, подобно на малка птица на рамото от другата. Шест фигури…

Хора, също като тези на „Капка роса“.