Агата Кристи
Карти на масата (9)

Осма глава
Кой от тях?

Комисарят Батъл огледа лицата на хората пред себе си. Само един човек отговори на въпроса му — госпожа Оливър, която никога не пропускаше да огласи мнението си.

— Момичето или доктора — каза тя.

Батъл изгледа въпросително останалите двама, но мъжете не желаеха да се произнесат. Рейс поклати глава. Поаро внимателно изглади смачканите листове с резултатите от бриджа.

— Един от тях го е направил — замислено изрече Батъл. — Един от тях лъже безсрамно. Но кой? Не е лесно. Да, съвсем не е лесно. — Помълча минута-две, после каза: — Ако вземем под внимание тяхното мнение, положението е следното — докторът мисли, че е Деспард, Деспард мисли, че е докторът, момичето мисли, че е госпожа Лоримър, а госпожа Лоримър не иска да посочи никого! Не мога да кажа, че картината е ясна.

— Може би не е така — обади се Поаро.

Батъл се вторачи в него.

— Сериозно ли?

Детективът махна с ръка.

— Просто един нюанс, нищо повече! Нищо съществено, на което да се опрем.

Батъл продължи:

— Вие, господа, не желаете да кажете мнението си…

— Няма улики — прекъсна го Рейс.

— О, само мъжете могат да мислят така! — въздъхна госпожа Оливър, като по този начин изрази презрението си спрямо подобна нерешителност.

— Да разгледаме възможностите в най-общ план — поде отново комисарят. — Струва ми се, че аз бих поставил доктора на първо място. Интересен екземпляр е той. Знае точно къде да забие ножа. Но това май е единственото за него. След това да вземем Деспард. Човек с голям кураж, свикнал да взема бързи решения в най-опасни ситуации. Госпожа Лоримър? Тя също е смела, а освен това като че ли крие нещо от миналото си. Има вид на човек, който е преживял някаква беда. От друга страна, за нея бих казал, че е с принципи — такива жени са подходящи за директорки на девически училища. Трудно можем да си представим как забива нож на някого. В действителност не смятам, че го е направила. И накрая — малката госпожица Мередит. За нея не знаем нищо. Тя има вид на обикновено момиче с приятна външност, доста свенлива при това. Но пак повтарям, за нея не се знае нищо.

— С изключение на едно — Шейтана е бил на мнение, че тя е извършила убийство — каза Поаро.

— Ангелско лице, зад което се крие демон — огласи мнението си писателката.

— Това доказва ли нещо, Батъл? — попита полковник Рейс.

— Смятате го само за спекулации ли, сър? Е, в случай като този това е неизбежно.

— Не е ли по-добре да разберем нещо за тези хора?

Батъл се усмихна.

— Трудна работа. Мисля обаче, че вие можете да ни помогнете.

— Разбира се. Но как?

— Що се отнася до майор Деспард, той дълго време е бил в чужбина — в Южна Америка, Източна Африка, Южна Африка — а вие имате начини да получите информация за него.

Рейс кимна.

— Ще бъде направено. Ще събера всички данни.

— О! — извика госпожа Оливър. — Имам идея! Ние сме четирима — четирима детективи, така да се каже, — а и те са четирима! Защо всеки от нас да не се заеме с един? Все едно, че се обзалагаме! Полковник Рейс се заема с майор Деспард, комисарят Батъл взема доктор Робъртс, аз ще проуча Ан Мередит, а мосю Поаро се заема с госпожа Лоримър. Всеки ще води собствено разследване!

Комисарят решително поклати глава.

— Не става, госпожо Оливър. Официално аз съм натоварен със случая, така че трябва да разследвам всички. Освен това е много лесно да се каже: „Да се обзаложим“. Ами ако двама от нас искат да заложат на един и същи кон? Полковник Рейс не е казал, че подозира майор Деспард. А и мосю Поаро може да не иска да заложи на госпожа Лоримър.

Госпожа Оливър въздъхна със съжаление.

— Идеята беше чудесна. Толкова симпатична. — Но почти веднага настроението й се подобри. — Но няма да възразите, ако аз проведа мое малко разследване, нали?

— Не възразявам — отвърна Батъл. — Всъщност нямам власт да ви забраня. Тъй като бяхте тук тази вечер, вие сте съвсем свободна да направите всичко, което ви диктува вашето любопитство или интерес. Само едно бих искал да ви кажа, госпожо Оливър — бъдете малко по-внимателна.

— Ще бъда самата дискретност — каза тя. — Няма да изрека дори и думичка за… — гласът й прозвуча унило и тя замлъкна.

— Струва ми се, че не точно това искаше да каже господин комисарят — обади се Поаро. — Той имаше предвид, че се залавяте с човек, който, доколкото можем да предполагаме, има зад гърба си две убийства. Следователно той не би се поколебал, ако се наложи, да убие и трети път.

Жената го изгледа замислено, а после се ухили съвсем по хлапашки.

— ПРЕДУПРЕДЕНА СТЕ — цитира тя. — Благодаря, мосю Поаро, ще внимавам. Но в никакъв случай няма да остана вън от играта.

Той се поклони почтително.

— Ако ми позволите да го кажа — вие сте ненадмината, мадам.

— Аз така си представям нещата — каза тя с тон, подобаващ на строго делова среща, като същевременно се поизпъчи на стола си. — Никой не бива да задържа информация само за себе си. Това, разбира се, не се отнася до собствените ни изводи и впечатления.

Комисарят въздъхна.

— Но това не е детективски роман, госпожо Оливър.

— Естествено е цялата информация да се предава на полицията — обади се Рейс с възможно най-строгия си тон, а после, вече със закачлива искрица в погледа си, добави: — Убеден съм, че ще спазвате правилата на играта, госпожо Оливър и че ръкавицата с петно, чашата с отпечатъка от пръсти, парченцата изпепелена хартия — всички тези неща ще бъдат предадени на комисаря.

— Шегувайте се колкото си искате — каза тя, — но женската интуиция…

Не довърши изречението си, ала начинът, по който поклати глава, беше достатъчно красноречив. Рейс се изправи.

— Ще наредя да проверят Деспард, но това няма да стане бързо. Какво още бих могъл да направя за вас?

— Благодаря ви, това е напълно достатъчно, сър. Нямате ли някакви предложения? Всяка ваша дума ще ми бъде от полза.

— Хмм. Аз бих започнал по-специално издирване на нещастни случаи при лов, отравяния или катастрофи, но съм сигурен, че вашите хора вече го правят.

— Записах си го.

— Отлично, Батъл. Но няма аз да ви уча на вашата работа. Лека нощ, госпожо Оливър. Лека нощ, мосю Поаро.

И като кимна на Батъл, полковник Рейс напусна стаята.

— Кой е този? — попита госпожа Оливър.

— Човек със забележителна армейска кариера — отвърна Батъл. — Много е пътувал. Едва ли има страна в света, за която да не знае нещо.

— Сигурно е от Сикрет Сървис — отбеляза тя. — Зная, че не бива да ми го казвате, но иначе пък нямаше да го поканят тук тази вечер. Четиримата убийци и четиримата детективи — Скотланд Ярд, Сикрет Сървис, частен детектив и писателка на детективски романи. Умно измислено.

Поаро поклати глава.

— Грешите, мадам. Измислено е твърде глупаво. Тигърът е бил предупреден по този начин и той направи своя скок.

— Тигър? От къде на къде пък тигър?

— Под тигър имам предвид убиеца — поясни той.

Батъл попита направо:

— Какво според вас е уместно да предприемем сега, мосю Поаро? Имам и още един въпрос — как ще прецените тези четиримата от психологическа гледна точка? Зная, че сте много запален на тази тема.

Поаро поглади листовете с резултатите и отговори:

— Имате право, психологията е нещо много важно. Знаем какво убийство с извършено, знаем и как е извършено. Ако от психологическа гледна точка имаме личност, която не би могла да извърши такова убийство, тогава можем да изключим тази личност. За тези хора вече знаем по нещо. Разполагаме с нашите впечатления, известно ни е поведението, което всеки от тях си избра, научихме по нещо за характерите им от това какви бриджори са, както и от почерците, и от тези резултати тук. Ала уви, никак не е лесно човек да се произнесе толкова определено! Това убийство е изисквало кураж, изисквало е човек, способен да поеме голям риск. Да вземем доктор Робъртс — той обича да блъфира, да наддава повече, отколкото позволяват картите му — с две думи човек, напълно уверен в силите си да доведе нещо рисковано докрай. От психологическа гледна точка личността му подхожда доста добре на престъплението. Човек обаче би си помислил веднага, че това автоматично елиминира госпожица Мередит. Тя е боязлива, страхува се да не наддаде повече, внимателна е, пестелива, благоразумна, липсва й самоувереност. Изобщо тя се очертава като последния човек, който би направил такъв рискован удар. Само че боязливият човек убива от страх. Един изнервен и ужасен от уплаха човек може да бъде доведен до отчаяние, когато се озове в безизходица, може да се обърне и да нападне. Ако госпожица Мередит е извършила престъпление в миналото и е допускала, че господин Шейтана е знаел за него и се е готвел да я предаде на правосъдието, тя би се побъркала от ужас и не би се спряла пред нищо, за да се спаси. Резултатът ще бъде същият, само че вече няма да е дело на хладнокръвие и кураж, а на отчаяна паника. А сега да вземем майор Деспард — хладнокръвен и находчив човек, който не би пропуснал възможността, ако е смятал това за абсолютно необходимо. Той ще претегли „за“ и „против“ и ако заложи на спортния шанс, ще нанесе удар, защото е човек на действието; същевременно никога не би се отдръпнал от опасния път, стига да има, макар и малък шанс за успех. И накрая — госпожа Лоримър, дама на средна възраст, която обаче напълно владее ума и силите си. Хладнокръвна жена, притежаваща ум на математик, вероятно тя е най-умната от четиримата. Според мен, ако госпожа Лоримър извърши престъпление, то, убеден съм, това би било умишлено престъпление. Направо я виждам как бавно и внимателно планира ходовете си, стараейки се да предвиди всяка подробност. Точно заради това тя ми се струва по-малко вероятен престъпник от останалите трима. Притежава най-доминиращия характер и с каквото и да се заеме, със сигурност би го довела до успешен край.

След кратка пауза той продължи:

— Но както сами виждате, това не ни помага много. Не, има само един начин да се разреши загадката — трябва да надникнем в миналото.

Батъл въздъхна и измърмори:

— Вие го казвате.

— Според Шейтана всеки от четиримата е извършил убийство. Разполагал ли е с доказателства или са били само догадки? Не можем да кажем, но едва ли е имал неопровержими доказателства и за четиримата…

— Съгласен съм с вас — каза комисарят и кимна. — Това би било прекалено голямо съвпадение.

— Допускам следното — споменава се убийство или нещо подобно и господин Шейтана забелязва нечие изражение. Той беше много наблюдателен и чудесно разчиташе израженията на лицата. Забавно му е да продължи с опитите си и почти незабелязано задълбочава в иначе явно безцелния разговор, като е нащрек за всякакво примигване, преднамерена сдържаност или желание за отклоняване на темата. О, това не е трудно. Ако човек има подозрения относно някаква тайна, няма нищо по-лесно от това съмненията му да се потвърдят. Всяка попаднала на място дума се забелязва, стига да следиш за това.

— Да, подобна игра би доставяла удоволствие на нашия покоен приятел — каза Батъл.

— Следователно можем да допуснем, че така се е подходило в един или в повече от случаите. В друг случай пък може да е попаднал на конкретна улика и да е проследил тази нишка. Но се съмнявам дали изобщо е разполагал с конкретни доказателства за някой от случаите, които да предостави на полицията.

— Или пък друго — обади се Батъл. — Често пъти имаме подозрения, че е извършено престъпление, само че не можем да го докажем. Във всеки случай е ясно какво трябва да се направи — трябва да се проучи миналото и на четиримата, като се обърне внимание на смъртни случаи, свързани с тях. Предполагам, че забелязахте, както и полковникът, какво каза Шейтана по време на вечерята.

— Черния ангел — промърмори госпожа Оливър.

— Малка и симпатична алюзия за отрова, за нещастен случай, за умишлена лекарска грешка, за злополука по време на лов. Няма да се изненадам, ако с това е подписал смъртната си присъда.

— Да, тогава настъпи неприятна пауза — каза Ариадни.

— Така е — потвърди Поаро. — Думите му са стреснали поне един човек и той е помислил, че Шейтана знае много повече, отколкото е в действителност. Слушателят решава, че това е прелюдия към края, че вечерята е проява на черен хумор, уредена от Шейтана, чиято кулминация ще бъде предаването му на полицията! Да, с тези думи той подписа смъртната си присъда.

Настъпи пауза.

— Всичко ще се проточи много дълго — въздъхна Батъл. — Не можем веднага да разберем това, което ни интересува, а трябва да бъдем и предпазливи, защото никой от четиримата не бива да заподозре какво вършим. Всичките ни въпроси и проучвания трябва да изглеждат свързани с това убийство. Никой не трябва да разбира, че се досещаме за мотива на престъплението. И най-лошото в цялата тази дяволска работа е, че трябва да проверим за цели четири възможни убийства в миналото, а не само за едно.

Поаро се обади на свой ред:

— Нашият приятел господин Шейтана не беше непогрешим. Възможно е — казвам само, че не е изключено — той да е грешал.

— И за четиримата ли?

— Не, смятах го за по-интелигентен.

— Тогава наполовина?

— Дори и това не. Бих казал един от четиримата.

— Един невинен и трима виновни? Това никак не е добре. Проблемът в цялата история е, че дори и да открием истината, това пак няма да ни е от полза. Някой може да е бутнал баба си по стълбището през 1912, но това да не ни върши работа през 1937.

— Не, не, ще ни бъде от полза — окуражи го Поаро. — Сам го знаете много добре.

Батъл бавно кимна.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна. — Същият почерк.

— Да не би да искате да кажете — обади се госпожа Оливър, — че и предишната жертва е била прободена с нож?

— Може и да не е толкова жестоко, госпожо Оливър — обърна се към нея комисарят. — Но не се съмнявам, че по принцип престъплението ще бъде от същия тип. Може да се различава в подробностите, но в основата си ще бъде същото. Звучи странно, но престъпниците винаги се издават по това.

— Човекът е животно, лишено от оригиналност — заключи Еркюл Поаро.

— Жените — обади се госпожа Оливър — са способни на голямо разнообразие. Лично аз никога не бих извършила две престъпления по един и същи начин.

— А не повтаряте ли сюжетите си? — попита Батъл.

— Убийство сред лотосите — промърмори Поаро. — Уликата на свещения восък.

Ариадни Оливър се извърна към него, а в погледа й се четеше възхищение.

— Браво на вас! Страшно сте умен! Тези две книги наистина са с абсолютно еднаква фабула, само че никой досега не го е забелязал. В едната става дума за откраднати документи по време на неофициално празненство на министри от кабинета, а в другата има убийство в едно бунгало сред каучуковите плантации на остров Борнео.

— Само че повратната точка и на двете истории е една и съща — каза детективът. — Един от вашите най-добри трикове. Стопанинът на бунгалото подготвя собственото си убийство, а министърът подготвя кражбата на собствените си документи. В последната минута се намесва друго лице и превръща измамата в реалност.

— Много ми хареса последната ви книга, госпожо Оливър — каза Батъл. — Онази, в която всички началници на полицейски участъци ги застрелват едновременно. Е, имате някои пропуски при описването на полицейските порядки. Зная, че държите на точността, та си мислех дали…

Тя го прекъсна:

— В действителност изобщо не ми пука за точността. Че кой е точен? В днешно време никой. Ако някой журналист напише, че момиче на двайсет и две се самоубива с газ след последен поглед към морето, като целува на прощаване любимия си лабрадор Боб, мислите ли, че някой ще вдигне шум за това, че момичето било на двайсет и шест, стаята не гледала към морето, а кучето било териер на име Бони? Щом един журналист може да си позволи такива неточности, не виждам какво толкова може да стане, ако бъркам полицейските чинове и пиша револвер, когато имам предвид автоматичен пистолет, диктофон, когато имам предвид грамофон, и използвам отрова, която ти дава възможност да кажеш само едно изречение, преди да издъхнеш. Важното е да има много трупове! Ако нещата започват да стават скучни, малко кръв ги разведрява. Тъкмо някой се приготвя да каже нещо — и го убиват. Номерът винаги се харесва и го има във всичките ми книги. Е, разбира се, това става по различни начини. А хората страшно си падат по неоткриваеми отрови, по тъпи полицейски инспектори, по момичета, завързани в мазета, в които тече газ или вода (в действителност това е ужасна смърт), и за герой, който може с голи ръце да обезвреди от трима до седем престъпници. До този момент съм написала трийсет и седем книги и всички те, разбира се, са абсолютно едни и същи, както забеляза мосю Поаро и както не е забелязал никой друг досега. А единственото нещо, за което съжалявам, е, че направих детектива си финландец. Аз, разбира се, не зная нищо за финландците и постоянно получавам писма от Финландия, в които ми се посочват какви невъзможни неща казва или върши той. Явно в тази страна умират за детективски истории — сигурно заради дългите нощи. Докато пък в България или Румъния например като че ли изобщо не четат! Май трябваше да направя детектива си българин. — Тя направи кратка пауза и продължи: — О, страшно съжалявам — пак заговорих за моите книги, а тук си имаме работа с истинско убийство. — Лицето й грейна. — А колко чудесно ще бъде, ако никой от тях не го е убивал! Представете си следното — поканва ги, а после кротко се самоубива — само и само за да ни обърка.

Поаро кимна.

— Чудесно разрешение. Чиста работа. И изпълнено с ирония. Ала уви, господин Шейтана не беше такъв човек. Той обичаше живота.

— Не мисля, че беше много симпатичен — отбеляза госпожа Оливър.

— Симпатичен — не — каза Поаро. — Но беше жив, а сега е мъртъв. А както веднъж му казах, отношението ми към убийството е твърде буржоазно — не го одобрявам. — После добави по-тихо: — Така че… готов съм да вляза в клетката на тигъра…