Агата Кристи
Карти на масата (22)

Двайсет и първа глава
Майор Деспард

— Quelle femme — промърмори Еркюл Поаро. — Ce pauvre Despard! Ce qu’il a du souffrir. Quel voyage epouvantable^[1]!

Внезапно избухна в смях.

Намираше се на Бромптън Роуд. Спря се, извади часовника си и пресметна нещо.

„Ами да, имам време. Във всеки случай малко чакане няма да му навреди, което означава, че мога да се заема с другия въпрос. Как пееше моят стар приятел от английската полиция преди — колко години? — преди четирийсет години? Бучка захар за птиченцето…“

Тананикайки си тази отдавна забравена мелодийка, Поаро влезе в един скъп магазин, посветен главно на дрехи и предмети за разкрасяване на дами, и се отправи към щанда за чорапи.

Като подбра една симпатична и не толкова високомерна госпожица, той оповести желанието си.

— Копринени чорапи? О, да, имаме отлична колекция. Гарантирана чиста коприна.

Детективът ги отхвърли с жест и отново се впусна в обяснения.

— Френски копринени чорапи? Нали знаете, че са по-скъпи заради митото?

Веднага се появи купчина нови кутии.

— Чудесно, мадмоазел, само че аз имах предвид нещо по-фино.

— Мрежата им е номер сто. Разбира се, имаме и с още по-фина мрежа, но се боя, че един чифт струва трийсет и пет шилинга. И никак не са трайни. Просто са като паяжина.

— C’est ca. C’est ca, exactement^[2].

Този път младата продавачка се забави малко повече. Най-сетне се завърна и каза:

— Страхувам се, че в действителност са по трийсет и седем шилинга за чифт. Но пък са красиви, нали?

Тя внимателно ги извади от прозрачния плик — чорапите наистина приличаха на фина паяжина.

— Enfin — точно това исках!

— Прекрасни са, нали? Колко чифта, сър?

— Искам… момент да помисля… деветнайсет.

Девойката едва не се строполи зад щанда, като се задържа изправена единствено благодарение на продължителното обучение да се отнася любезно с клиентите.

— За две дузини правим намаление — изрече тя едва чуто.

— Не, искам деветнайсет чифта. И бих желал леко да се различават по цвят.

Тя послушно ги подреди, опакова ги и приготви сметката.

Щом Поаро си тръгна, другото момиче зад щанда каза:

— Коя ли е щастливката? Сигурно е някой стар мръсник. Е, поне тя скубе както му се полага. Божичко, чорапи по трийсет и седем шилинга!

Без да съзнава колко бе паднал в очите на младите продавачки, Поаро крачеше към дома си.

Половин час след като се прибра, на вратата се позвъни. Няколко минути по-късно в стаята влезе майор Деспард. Беше очевидно, че трудно сдържа гнева си.

— Защо, по дяволите, сте ходили при госпожа Лъксмор? — попита гой.

Поаро се усмихна.

— Виждате ли, прииска ми се да узная истината около смъртта на професор Лъксмор.

— Истината? Да не би да мислите, че тази жена е способна да ви каже истината за каквото и да било? — ядосано попита Деспард.

— Eh, bien, не отричам, че подобна мисъл наистина ми мина през ума — отвърна детективът.

— Дано да е така. Тази жена не е с всичкия си.

— Не сте прав. Тя просто е една романтичка — възрази Поаро.

— Романтичка! Тя е една долна лъжкиня. Понякога ми се струва, че сама си вярва на лъжите.

— Твърде е възможно.

— Ужасна жена. Беше истински ад с нея там.

— На това също мога да повярвам.

Деспард се тръшна на един стол.

— Слушайте, мосю Поаро, сега ще чуете истината.

— Искате да кажете, че ще науча вашата версия на тази история?

— Моята версия — това е истината.

Детективът замълча.

— Отлично съзнавам, че едва ли мога да си припиша някакви заслуги по този начин, но ще кажа истината, защото това с единственото, което може да се направи на този етап. А дали ще ми повярвате или не — това си е ваша работа. Не разполагам с никакви доказателства, които да подкрепят думите ми.

Той помълча около минута, а след това продължи:

— Аз организирах пътуването на семейство Лъксмор. Той беше възрастен симпатяга, малко луд на тема лишеи, растения и други подобни. Тя… ъ-ъ-ъ… но вие вече я видяхте сам. Пътуването беше кошмарно. Никак не ми пука за жената, дори малко ми беше неприятна. Беше от жените, които винаги ме карат да се притеснявам. Първите две седмици минаха добре. След това всички прекарахме треска. С нея се отървахме леко, но старият Лъксмор доста позагази. Една нощ — сега слушайте внимателно — седях пред палатката. Изведнъж видях Лъксмор да върви към храсталаците край реката. Беше изпаднал в делириум и не знаеше какво върши. Още миг и щеше да падне в реката, а паднеше ли там, с него беше свършено. Няма спасение. Нямаше време да хукна към него — оставаше само едно. Както обикновено, пушката ми беше до мен. Грабнах я. Стрелям доста точно и бях сигурен, че ще мога да го сваля на земята с изстрел в крака. И тогава, точно когато натисках спусъка, тази идиотка се хвърли отнякъде върху мен и закрещя: „Не стреляй! За бога, не стреляй!“ Бутна ме леко по ръката в момента на изстрела, но това беше достатъчно, за да го улуча в гърба и да го оставя на място! Уверявам ви, че беше ужасно. А тази кошмарна жена още не беше разбрала какво направи. Вместо да осъзнае, че е отговорна за смъртта на съпруга си, тя непоколебимо вярваше, че съм го застрелял съвсем хладнокръвно заради любовта си към нея, моля ви! Последва ужасна сцена — тя настояваше да кажем, че е починал от треска. Съжалих я, особено като видях, че не разбира какво е направила. Но ако истината излезеше наяве, щеше да й се наложи да го разбере! А после и непоклатимата й увереност, че съм бил влюбен в нея до полуда, ме поразмекна. Щеше да настане пълна бъркотия, ако тръгнеше да обяснява за случилото се. Накрая, отчасти и заради малко спокойствие, се съгласих с нея. В края на краищата нямаше голямо значение — треска или злополука. А и не исках да й причиня куп неприятности, независимо че беше пълна глупачка. На другия ден оповестих, че професорът е починал от треска, и го погребахме. Носачите разбраха всичко, но ми бяха верни и знаех, че при нужда щяха да потвърдят думите ми. Погребахме стария Лъксмор и се върнахме в цивилизования свят. Оттогава се старая да не попадам на тази жена. — Той замълча, а после добави тихо: — Това е моята история, мосю Поаро.

— Значи тази злополука е имал предвид господин Шейтана онази вечер, или поне вие така сте помислили? — попита детективът.

Деспард кимна.

— Сигурно я е научил от госпожа Лъксмор. Не е трудно да се изкопчи нещо от нея, а тази история сигурно му се е сторила забавна.

— Тази история е можело да се окаже опасна за вас — в ръцете на човек като Шейтана.

Деспард сви рамене.

— Не се страхувах от него.

Поаро не отвърна нищо.

Майорът тихо се обади отново:

— И за това мога да ви дам само моята дума. Предполагам спокойно може да се каже, че съм имал мотив да убия Шейтана. Е, сега, когато истината е наяве, решението да я приемете или не зависи от вас.

Поаро вдигна ръка.

— Приемам я, майор Деспард. У мен няма съмнение, че случилото се в Южна Америка е станало точно така, както го описахте вие.

Лицето на Деспард просветна.

— Благодаря — лаконично отвърна той.

После здраво стисна ръката на Поаро.