Агата Кристи
Карти на масата (3)

Втора глава
Вечеря у господин Шейтана

Вратата на апартамента се отвори безшумно и среброкосият иконом направи път на Поаро, за да влезе. Икономът затвори вратата също така безшумно и след като помогна на госта да свали палтото и шапката си, попита с тих глас:

— За кого да съобщя?

— Мосю Еркюл Поаро.

Когато икономът отвори друга врата, за да оповести пристигането на госта, в коридора долетяха приглушени гласове.

Шейтана, с чаша шери в ръка, се приближи, за да го посрещне. Както обикновено беше облечен безупречно. Мефистофелското у него тази вечер като че ли беше още по-подчертано, а веждите му бяха извити нагоре сякаш повече от друг път.

— Позволете да ви представя. Познавате ли госпожа Оливър?

Ексцентричността на домакина явно остана удовлетворена от лекото потрепване на Поаро.

Ариадни Оливър се ползваше с ненадминатата слава на една от най-известните авторки на детективски романи и други сензационни истории. Тя пишеше също така и популярни, макар и не съвсем издържани граматично статии със заглавия като „Развитие на криминалността“ и „Прочути престъпления от ревност“, „Убийството от любов срещу убийството за облагодетелстване“. Същевременно беше запалена феминистка и винаги когато някое по-значително убийство намираше място в пресата, вестниците неизменно публикуваха интервю с нея, като често пъти се цитираше едно нейно предишно изказване: „Ах, само ако начело на Скотланд Ярд стоеше жена!“ Тя твърдо вярваше в непогрешимостта на женската интуиция.

Що се отнася до останалото — тя беше жена на средна възраст, привлекателна по един не съвсем общоприет начин, с хубави очи, с възширочки рамене и огромен облак непокорна прошарена коса, с която тя постоянно експериментираше. Имаше дни, когато видът й бе високоинтелектуален — с опъната назад коса, прибрана на кок, оставяйки челото открито; друг път се появяваше с вълнообразни кичури като някоя мадона или пък с недотам подредени ситни къдрици. Тази вечер бе решила да експериментира с бретона.

Тя поздрави Поаро, когото бе виждала на една вечеря с литературни знаменитости, с приятен плътен глас.

— Несъмнено познавате полицейския комисар Батъл, нали? — каза Шейтана.

Един човек с ъгловато тяло и безизразна физиономия пристъпи напред. Чувството, че е направен от дърво, далеч не беше единственото усещане у непредубедения наблюдател — в него почти не оставаше съмнение, че въпросното дърво не е какво да е, а е тъкмо от онзи вид, от който се правят бойните кораби.

Полицейският комисар Батъл минаваше за най-доброто, с което можеше да се похвали Скотланд Ярд в момента. Това не му пречеше винаги да изглежда скован и малко глуповат.

— Познавам мосю Поаро — обади се полицейският комисар. Физиономията му се изкриви в усмивка, за да си възвърне след миг предишната безизразност.

— Полковник Рейс — продължи домакинът.

Поаро виждаше полковника за пръв път, но беше чувал нещо за него. Този мургав и привлекателен мъж с бронзов загар обикновено все се намираше в някой от по-отдалечените краища на империята, особено ако там ставаше нещо тревожно. Сикрет Сървис е словосъчетание, което навярно звучи мелодраматично, но то най-точно можеше да охарактеризира заниманията на полковник Рейс.

Поаро вече бе успял да проумее и да оцени замисъла на своя домакин.

— Другите гости закъсняват — каза господин Шейтана.

— Навярно вината е у мен, защото ми се струва, че ви поканих за 8.15.

Но в този момент вратата се отвори и икономът оповести:

— Доктор Робъртс.

Влезе мъж, чието поведение в леко пародиен стил напомняше на човек, който се суети около леглото на болен. Беше на средна възраст и розовото му лице имаше жизнерадостен вид. Имаше мигащи очички, беше пооплешивял и предразположен към напълняване, а от цялата му личност се излъчваше усещането за добре дезинфектиран медик. Не му липсваха бодрост и самоувереност. Човек оставаше с усещането, че диагнозите му несъмнено са правилни, предписаното лечение — приятно и практично, „а за възстановяване няма да е зле и малко шампанско“. Светски човек!

— Не съм закъснял, надявам се? — весело попита той.

Здрависа се с домакина, а след това бе представен на останалите. Срещата с Батъл като че ли му достави най-голямо удоволствие.

— О, ама вие сте от важните клечки в Скотланд Ярд, нали така? Колко интересно! Сигурно никак няма да ви е приятно да говорите за работата си, но отсега ви предупреждавам, че ще опитам да измъкна нещо. Престъпленията винаги са ме интересували. Е, може би не е много хубаво за един лекар, но няма да казваме на по-нервните ми пациенти, нали? Ха-ха-ха!

Вратата отново се отвори.

— Госпожа Лоримър.

Тя беше добре облечена дама на около шейсет години. Притежаваше фини черти, красиво подредена коса и ясен, малко остър глас.

— Надявам се, че не съм закъсняла — каза тя, като се приближи към домакина.

След това се обърна, за да поздрави доктор Робъртс, когото познаваше. Икономът съобщи:

— Майор Деспард.

Майор Деспард беше висок и слаб мъж с привлекателни черти, като лицето му леко се загрозяваше от белег на слепоочието. След представянето той съвсем естествено се озова до полковник Рейс и не след дълго двамата мъже вече говореха за спорт и си разказваха преживелици от сафаритата, в които бяха участвали.

Вратата се отвори за последен път и икономът оповести:

— Госпожица Мередит.

Влезе девойка, която явно наскоро бе навършила двайсет години. Беше със среден ръст и симпатична. На тила й падаха кестеняви къдрици, а сивите й очи бяха големи и леко раздалечени. На лицето й имаше пудра, но не и грим. Говореше бавно и явно се стесняваше.

Тя възкликна:

— Божичко, аз ли съм последна?

Шейтана се спусна към нея с шери в ръка, изричайки изискан комплимент. Последва официално и почти церемониално представяне.

След това младата жена, отпивайки от шерито си, се озова близо до Поаро.

— Нашият приятел е точен до педантичност — подхвърли той с усмивка.

Тя се съгласи:

— Да, виждам. Днес малцина си правят труда да ти представят останалите. Просто казват: „Предполагам, че познавате всички тук“, и те оставят така.

— Независимо дали ги познавате или не?

— Независимо дали ги познавате или не. Понякога човек се чувства неловко, но така е далеч по-впечатляващо. — Тя се поколеба, а после добави: — Да не би това да е госпожа Оливър, писателката?

В този момент госпожа Оливър извиси плътния си глас, обръщайки се към доктор Робъртс:

— Не можете да убегнете на женския инстинкт, докторе. Жените ги умеят тези работи.

Забравяйки, че не е с интелектуалната си прическа, тя понечи да отметне косата си назад, но опитът й бе осуетен от бретона.

— Да, това е госпожа Оливър — каза Поаро.

— Тази, която е написала „Трупът в библиотеката“?

— Самата тя.

Госпожица Мередит леко се намръщи.

— Ами онзи човек с дървената физиономия — какво каза за него господин Шейтана? Че е полицейски комисар ли?

— От Скотланд Ярд.

— А вие?

— Какво аз?

— Зная всичко за вас, мосю Поаро. Всъщност вие разкрихте азбучните убийства.

— Мадмоазел, карате ме да се чувствам неловко.

Тя сключи вежди.

— Господин Шейтана — започна, но спря. — Господин Шейтана…

Поаро се обади тихо:

— За него човек би казал, че е обсебен от на мисълта за престъпления. Така поне изглежда. Няма съмнение, че иска да ни чуе как спорим помежду си. Той вече провокира госпожа Оливър и доктор Робъртс и сега те обсъждат отрови, които не оставят следи.

Госпожица Мередит възкликна:

— Що за странен човек!

— Доктор Робъртс ли?

— О, не, господин Шейтана. — Тя потръпна леко и каза: — Струва ми се, че в него винаги има нещо, което плаши. Човек никога не знае кое може да му е забавно. А то може… може да се окаже нещо жестоко!

— Като например лов на лисици?

Тя го погледна укорително:

— Имах предвид… О, имах предвид нещо ориенталско!

— Навярно мъчителни мисли не му дават покой — каза Поаро.

— Какъв мъчител на мисли?

— Не, не, просто казах, че навярно го мъчат някакви мисли.

— Както и да е, но не бих казала, че ми е много симпатичен — сподели тя, като сниши гласа си още повече.

— Е, поне от вечерята ще останете доволна — увери я той. — Готвачът му е превъзходен.

Девойката го изгледа подозрително, а след това се засмя.

— О — възкликна, — ама вие се държите съвсем по човешки!

— Но как, моля ви се! Нали съм човек!

— Знаете ли — отвърна тя, — всички тези знаменитости тук доста ме смущават.

— Но, мадмоазел, не бива да се смущавате. По-скоро трябва да се вълнувате! Пригответе си писалката и бележничето за автографи.

— Вижте, аз не се интересувам толкова много от престъпления. Според мен така е с повечето жени — детективските истории като че ли са повече по вкуса на мъжете.

Еркюл Поаро въздъхна малко престорено.

— Уви! — промърмори. — Какво не бих дал в този миг, за да бъда една, макар и дребна филмова звезда!

Икономът отвори вратата и тихо съобщи:

— Вечерята е сервирана.

Прогнозата на Поаро се оказа вярна. Вечерята беше вкусна, обслужването — безупречно. Меко осветление, полирано дърво, синкави отблясъци на чаши от ирландско стъкло. Приглушената светлина придаваше на господин Шейтана, седнал начело на масата, по-демоничен вид от всякога.

Той вежливо се извини за неравномерния брой гости от двата пола.

От дясната му страна беше госпожа Лоримър, а отляво — госпожа Оливър. Мередит бе настанена между комисаря Батъл и майор Деспард. Поаро се намираше между госпожа Лоримър и доктор Робъртс.

Последният му подметна шеговито:

— Няма да ви позволя да окупирате единственото хубаво момиче за цялата вечер. Зная ви аз французите, никак не си губите времето.

— В действителност съм белгиец — промърмори Поаро.

— Предполагам, че няма голяма разлика, когато се отнася до жени, а, стари момко? — бодро подхвърли докторът.

След което шеговитостта изчезна от гласа му и той съвсем професионално започна да обяснява на полковник Рейс от другата си страна за последните постижения при лекуването на сънната болест.

Лоримър се обърна към Поаро и поде разговор за последните театрални представления. Тя се изяви като истински познавач и умел критик. После преминаха към книги, а след тях се прехвърлиха на световна политика. Лоримър бе едновременно добре информирана събеседница и много интелигентна жена.

Отсреща госпожа Оливър питаше майор Деспард дали са му известни някакви по-екзотични отрови.

— Ами например кураре.

— Но, драги мой, това е вече изтъркано! Употребявана е вече стотици пъти. Имам предвид нещо наистина ново!

Майорът сухо отвърна:

— Примитивните племена са доста консервативни и предпочитат да се придържат към онова, което са използвали техните деди и прадеди.

— О, колко са скучни — каза госпожа Оливър. — Аз пък си мислех, че постоянно си правят експерименти, като смесват разните му билки и тем подобни. Винаги съм си мислела, че това е отличен шанс за всички изследователи. Само си представете как се връщат у дома и виждат сметката на всичките си богати чичовци с някоя нова отрова, за която никой не е чувал.

— За такова нещо не е необходимо да се ходи по диви места — отвърна Деспард. — Просто човек трябва да посети някоя съвременна лаборатория, за да се натъкне на микробни култури с най-невинен вид, способни обаче да причинят истински заболявания.

— Това няма да върви пред моите читатели — каза писателката. — Освен това тези названия толкова лесно се бъркат — стафилококи, стрептококи и какво ли не още. Направо взимат здравето на моята секретарка, а пък освен това са и страшно скучни, не мислите ли? А вие на какво мнение сте, господин Батъл?

— В живота хората рядко прибягват до подобни сложни ходове, госпожо Оливър — отвърна полицейският комисар. — Те обикновено използват арсеник, защото е чиста работа и лесно може да се намери.

— Глупости — не се сдържа тя. — Така е, защото има толкова много престъпления, които Скотланд Ярд не може да разкрие. Е, ако там имахте жена…

— В действителност имаме…

— Да, да, онези ужасни полицайки със смешни шапки, дето безпокоят хората по парковете! Имам предвид жена, която да ръководи нещата. Жените имат усет по отношение на престъпленията.

— От тях излизат добри престъпнички — каза комисарят. — Владеят се отлично. Удивително е как хладнокръвно могат да отричат всичко.

Шейтана тихо се изсмя.

— Отровата е женско оръжие. Навярно има много тайни отровителки, които не са разкрити.

— Разбира се, че има — обади се госпожа Оливър с щастливо изражение, след което си сипа гъши пастет.

— Лекарите също не са лишени от възможности — продължи домакинът с многозначителен тон.

— Протестирам — извика доктор Робъртс. — Когато тровим пациентите си, това е плод на чиста случайност. — Той се засмя.

— Ако обаче трябваше да извърша престъпление… — продължи Шейтана. Той спря и нещо в тази пауза прикова вниманието на околните. Всички се обърнаха към него. — … струва ми се, че бих постъпил много просто. Винаги може да се прибегне до нещастен случай — например при стрелба, — или пък нещастен случай в домашна обстановка. — След тези думи той повдигна рамене и взе чашата си. — Но какво ли мога да кажа аз по тези въпроси, когато съм ограден от толкова експерти… — Той отпи. Светлината на свещите преминаваше през виното в чашата му и хвърляше червен оттенък върху лицето му, брадичката, почти неправдоподобните вежди…

Настъпи кратка пауза, която бе нарушена от Ариадни Оливър:

— Колко е часът? Без двайсет или и двайсет? Като че ли прелетя някакъв ангел… О, краката ми не са кръстосани! Сигурно е черен ангел!