Агата Кристи
Карти на масата (20)

Деветнайсета глава
Консултация

Телефонът в стаята на Поаро иззвъня и в слушалката се чу почтителен глас:

— Сержант О’Конър. Поздрави от комисаря Батъл. Ще бъде ли удобно на господин Еркюл Поаро да дойде в Скотланд Ярд в 11.30?

Детективът отговори утвърдително и О’Конър затвори.

Точно в 11.30 Поаро слезе от таксито пред входа на Скотланд Ярд. Върху него връхлетя госпожа Оливър.

— Мосю Поаро! Чудесно! Ще ми помогнете ли?

— С удоволствие, мадам. Какво мога да направя?

— Платете ми таксито. Не зная как е станало, но съм взела чантата си за чужбина, а този човек категорично отказва да приеме франкове, лири или марки!

Поаро галантно извади дребни пари, а след това заедно с госпожа Оливър влязоха в сградата.

Отведоха ги до кабинета на комисаря. Батъл седеше зад едно бюро и изглеждаше по-вдървен от всякога.

— Точно като съвременна скулптура — подшушна Оливър на Поаро.

Батъл стана, здрависа се с двамата и ги покани да седнат.

— Реших, че е време да се видим — каза. — Вие ще искате да чуете докъде съм стигнал, а и аз бих искал да чуя същото от вас. Очакваме само полковник Рейс и…

Точно в този момент вратата се отвори и полковникът влезе.

— Съжалявам за закъснението, Батъл. Как сте, госпожо Оливър? Здравейте, мосю Поаро. Извинявайте, че ви накарах да чакате, но утре заминавам и имах неотложна работа.

— Къде заминавате? — попита Ариадни.

— Малко на лов — към Балучистан.

Детективът отбеляза с иронична усмивка:

— Там има малко размирици, нали така? Ще трябва да внимавате.

— Разбира се — отвърна сериозно Рейс, но в очите му се появиха игриви пламъчета.

— Имате ли нещо за нас, сър? — попита Батъл.

— Получих информация относно Деспард. Ето я. И той побутна една папка. — Пълно е с дати и места. Предполагам, че повечето нямат отношение по случая. Не го уличават в нищо. Деспард се очертава доста стабилен човек, с неопетнена репутация. Ползвал се с обичта и доверието на местните жители навсякъде. Едно от африканските му имена, където обичат да прикачват подобни дълги прозвища, е „Човекът, който си държи устата затворена и отсъжда справедливо“. Според общото мнение на белите Деспард е Пука Сахиб^[1]. Отличен стрелец. Хладнокръвен. Предвидлив човек, на когото може да се разчита — това е общото мнение.

Тези думи не впечатлиха особено Батъл и той попита:

— Някаква внезапна смърт да е свързана с него?

— Поисках да се обърне специално внимание на този въпрос. Открихме само, че веднъж спасил свой приятел от лапите на разярен лъв.

Батъл въздъхна.

— Не ми трябват подобни героични дела.

— Много сте упорит, Батъл. Попаднахме само на един случай, който би могъл да ви свърши работа — пътешествие във вътрешността на Южна Америка. Деспард придружавал професор Лъксмор, известния ботаник, и жена му. Професорът почнал от треска и го погребали някъде по горното течение на Амазонка.

— От треска, така ли?

— От треска. Ще бъда откровен е вас. Един от местните носачи (който пък бил изгонен за кражба) разказвал, че професорът не умрял от треска, а бил застрелян. Никой обаче не обърнал внимание на думите му.

— Сигурно му е дошло времето.

Рейс поклати глава.

— Само ви предоставям фактите. Помолихте за тях, сега ги имате, но шансът да заложа на Деспард като герой от онази вечер е нищожен. Той е бял човек, Батъл.

— И поради това не е способен да убие, така ли?

Полковникът се поколеба.

— Не е способен на това, което аз бих нарекъл убийство — отвърна.

— Сиреч би могъл да убие човек заради причини, които за него биха били основателни, така ли?

— Ако е така, то тези причини наистина биха били основателни.

Комисарят поклати глава.

— Не може едни хора да съдят други хора, нито да се саморазправят с тях.

— Но знаете, че това се случва, Батъл.

— Аз съм на мнение, че не трябва да се случва. Какво ще кажете, мосю Поаро?

— Съгласен съм с вас, Батъл. Никога не съм гледал с добро око на убийството.

— По какъв забавен начин се изразявате — обади се госпожа Оливър. — Все едно, че говорите за лов на лисици или как се ловят птици заради перата им. Не смятате ли, че има хора, които би трябвало да бъдат убити?

— Много е вероятно.

— Ами тогава?

— Вие не разбирате. Не ме тревожи толкова жертвата, а ефектът върху характера на убиеца.

— А на война?

— На война човек не упражнява правото си на лична присъда. Това именно е опасното. Щом в главата на някого влезе мисълта, че той може да решава кой трябва да живее и кой — да умре, тогава този човек почти вече се е превърнал в най-опасния вид убиец — в арогантния престъпник, който не убива заради материална изгода, а заради идея. Той започва да се мисли за Господ Бог.

Полковник Рейс се надигна.

— Съжалявам, че не мога да остана, но ме чака много работа. Иска ми се да видя края на тази история. Но не бих се учудил, ако това не стане. Дори и да откриете извършителя, ще се окаже почти невъзможно да се докаже. Предоставих ви фактите, които искахте, но според мен Деспард не е вашият човек. Не вярвам някога да е убивал. Шейтана може да е дочул някакви слухове за смъртта на професор Лъксмор, но допускам, че това е всичко. Деспард е бял човек и не вярвам някога да е отнемал чужд живот. Това е моето мнение, а смея да твърдя, че знам нещичко за хората.

— Какво представлява госпожа Лъксмор? — попита Батъл.

— Живее в Лондон, така че може и сам да се убедите. Ще намерите адреса в папката. Някъде в Саут Кенсингтгън. Но пак повтарям — Деспард не е вашият човек.

Рейс напусна стаята, движейки се с подскачащата и безшумна походка на ловец.

Батъл кимна замислено след затварянето на вратата.

— Навярно има право. Полковникът познава хората. И все пак човек не може да приема всичко като някаква даденост.

Той се зае с купчината листове, които Рейс бе оставил на бюрото, като от време на време отмяташе нещо с молив в бележника си.

— Е, господин комисар — обади се госпожа Оливър. — Няма ли да ни кажете какво правите?

Той вдигна поглед и се усмихна. Усмивката раздели лицето му на две части.

— Не би било редно, госпожо Оливър. Надявам се, че го разбирате.

— Глупости — каза тя. — И за миг не допускам, че може да ни кажете нещо, което не желаете.

Комисарят поклати глава.

— Не — решително изрече. — Карти на масата — това е мотото на тази игра. Нямам намерение да играя нечестно.

Госпожа Оливър придърпа стола си по-наблизо.

— Хайде, кажете ни — примоли се.

Комисарят изрече бавно:

— Преди всичко ще ви кажа следното — що се отнася до действителния убиец на господин Шейтана, нямам никакъв напредък. В неговите книжа не открихме нищо подозрително. А за останалите четирима — наредих да ги следят, естествено, но досега няма нищо определено. Както каза и мосю Поаро, има само една надежда — миналото. Трябва да се открие какво престъпление (ако изобщо има такова, защото е напълно възможно Шейтана да е говорел така само за да впечатли мосю Поаро) са извършили тези хора и това може да ни подскаже кой е извършил това убийство.

— Е, и открихте ли нещо?

— Мисля, че да — за един от тях.

— За кого?

— За доктор Робъртс.

Ариадни Оливър го загледа с нетърпеливо очакване.

— Както е известно и на мосю Поаро, аз опитах с най-различни теории. Установих със сигурност, че никой от близките му роднини не е починал от внезапна смърт. Проследих всички останали вероятни нишки и всичко се свежда до една възможност — при това тя е доста неясна. Преди няколко години Робъртс трябва да се е провинил най-малкото в недискретност спрямо една своя пациентка. Може да е било нещо незначително и най-вероятно е така. Но дамата била доста емоционална и склонна към истерични сцени, та или съпругът е надушил нещо, или тя си е „признала“. Във всеки случай докторът бил разкрит. Разяреният съпруг заплашил, че ще го докладва в Медицинския съвет, което навярно би провалило кариерата му на лекар.

— И какво станало? — задъха се госпожа Оливър.

— Явно Робъртс успял временно да успокои разярения съпруг, който починал от синя пъпка почти веднага след това.

— Синя пъпка ли? Но това не е ли заболяване по добитъка?

Комисарят се ухили.

— Точно така, госпожо Оливър. Това не е отровата на южноамериканските индианци! Може би ще си спомните, че по това време се говореше за заразени евтини четки за бръснене. Доказало се, че Крадък се е заразил именно от четката си за бръснене.

— Доктор Робъртс ли се е грижил за него?

— О, не. Прекалено е хитър за такова нещо. Освен това съм сигурен, че Крадък не би позволил това в никакъв случай. Единствената улика, с която разполагам — а тя не е кой знае каква, — е, че сред пациентите на доктора по него време е имало случай на синя пъпка.

— Искате да кажете, че Робъртс е заразил четката?

— В това е цялата работа. Но имайте предвид, че това е само предположение. Нямаме на какво да се опрем. Чиста догадка. Но е възможно.

— Не се е оженил за госпожа Крадък след това?

— О, боже мой, не! Предполагам, че чувствата са били главно от нейна страна. Чух, че проявила доста силно негодувание, но внезапно заминала към Египет за зимата. Умряла там от някакво странно отравяне на кръвта. Названието му е дълго, но не вярвам да ви каже много. Тук се среща много рядко, но за Египет било нещо обичайно.

— Значи не може докторът да я е отровил?

— Не зная — отвърна Батъл. — Говорих с един мой приятел бактериолог — страшно трудно е да получиш конкретен отговор от такива хора. Никога не казват „да“ или „не“, а винаги „възможно е при известни условия“, „зависи от състоянието на пациента“, „известни са подобни случаи“, „много зависи от идиосинкразията на пациента“ — все такива приказки. Но доколкото поне успях да изкопча нещо от него, то се свежда до следното — възможно е микробите да са били въведени в кръвта още в Англия и симптомите да се проявят по-късно.

Поаро попита:

— Била ли е госпожа Крадък ваксинирана против тиф преди заминаването си за Египет? Доколкото зная, повечето хора ги ваксинират.

— Отлично, мосю Поаро.

— И докторът е поставил ваксината?

— Точно така. Но отново не можем да докажем нищо. Направени са й били обичайните две ваксинации, които наистина са можели да бъдат просто ваксини против тиф. А може би едната е била ваксина, а другата — нещо различно. Не знаем със сигурност и никога няма да узнаем. Всичко е само хипотеза. Можем да кажем само това — възможно с.

Поаро кимна замислено.

— Доста добре съвпада с някои намеци на господин Шейтана, които той направи пред мен. Възхваляваше успелия убиец — човека, когото никога нямало да обвинят в извършеното престъпление.

— Как тогава го е научил господин Шейтана? — попита госпожа Оливър.

Детективът сви рамене.

— Едва ли някога ще го узнаем. Самият той е ходил в Египет, защото там се е запознал с госпожа Лоримър. Може да е чул някой местен лекар да коментира необичайните подробности при случая с госпожа Крадък — например учудване от това как може да се е заразила. Друг път може да е чул да се говори нещо за Робъртс и госпожа Крадък. Може да е направил опит да го позабавлява, като е подметнал нещо пред доктора, и да е забелязал реакцията му, навярно уплаха — само че няма как да го узнаем. Има хора, които умеят да измъкват тайни и господин Шейтана беше един от тях. Но това не ни засяга. Можем обаче да кажем едно — той се е досещал. А дали тези негови догадки са били оправдани?

— Струва ми се, че да — отвърна Батъл. — Имам чувството, че нашият весел и жизнерадостен доктор не може да се похвали с кой знае какви скрупули. Срещал съм такива хора. Приликата между тях е изумителна. Според мен той си е истински убиец. Убил е господин Крадък. Може да е убил и госпожа Крадък, ако е започнала да му досажда и да го заплашва със скандал. Но дали е убил Шейтана? Това именно е въпросът. А като сравняваме престъпленията, по-скоро съм склонен да отхвърля тази възможност. При семейство Крадък той използва медицински методи. И в двата случая смъртта е била отдадена на естествени причини. Според мен, ако той беше убил Шейтана, щеше да го направи по медицински начин. Щеше да прибегне до микроби, а не до нож.

— Не съм допускала, че е той — каза госпожа Оливър. — Нито за минута. Освен това той много бие на очи.

— Значи Робъртс напуска сцената — промърмори Поаро. — Ами останалите?

Батъл махна нетърпеливо с ръка.

— При тях не съм стигнал доникъде. Госпожа Лоримър е вдовица от двайсет години. Живяла е предимно в Лондон, като от време на време е прекарвала зимата в чужбина. Все по цивилизовани места — Ривиерата, Египет и така нататък. Не сме открили да е свързана с някакъв загадъчен смъртен случай. Изглежда е водила напълно нормален и почтен живот на светска дама. Всички я уважават и имат най-високо мнение за нея. Най-лошото, което съм чул за нея, е, че не понася глупаци! Признавам, че съм готов да вдигна бяло знаме при нейния случай. И все пак трябва да има нещо! Шейтана го е мислел.

Той въздъхна отчаяно.

— Да вземем госпожица Мередит. Нейната история ми е известна много добре — нищо особено сама по себе си. Дъщеря на армейски офицер. След смъртта му не наследява почти нищо. Наложило се сама да си изкарва прехраната. Не била подготвена за нищо. Направих проверка в Челтнъм за нея — нищо особено. Всички съчувстваха на бедното дете. Първо отишла при някакви хора на остров Уайт — нещо като гувернантка и помощничка на майката. Жената, при която е била, сега е в Палестина; говорих със сестра й и тя ми каза, че госпожа Елдън много харесвала момичето. Никакви загадъчни смъртни случаи или нещо подобно. Когато госпожа Елдън заминала за чужбина, Ан Мередит отишла в Девъншир и станала придружителка на лелята на своя съученичка. Тази съученичка е госпожицата, с която живее сега — Рода Доус. Прекарала там две години, докато здравето на госпожица Доус се влошило сериозно и трябвало да се наеме опитна медицинска сестра. Разбрах, че била болна от рак. Още е жива, но паметта й е много отслабнала. Предполагам, че почти постоянно е на морфин. Разговарях с нея. Спомни си за Ан и каза, че била добро момиче. Говорих и с една съседка, която доста по-добре помнеше събитията от последните няколко години. В енорията били починали двама-трима души, които, доколкото разбрах, Ан Мередит почти не е познавала. После идва Швейцария. Очаквах да се натъкна на някаква фатална случка там, но не излезе нищо такова. Няма нищо и в Уолингфърд.

— Значи и Ан Мередит е оправдана? — попита Поаро.

Батъл се поколеба.

— Не бих казал точно така. Има нещо… В нея се долавя някакъв страх, който като че ли не може да се отдаде изцяло на случая с Шейтана. Вижда се, че е напрегната, че постоянно е нащрек. Готов съм да се закълна, че е имало нещо. Но пък от друга страна, животът й е напълно безупречен.

Госпожа Оливър си пое дълбоко въздух — знак, че се забавлява.

— И все пак — каза тя — Ан Мередит е била в един дом, където жена взема по погрешка отрова и умира.

Ариадни Оливър не можеше в никакъв случай да се оплаче от ефекта, който думите й произведоха върху останалите.

Комисарят се завъртя на стола си и я зяпна.

— Вярно ли е това, госпожо Оливър? Откъде го знаете?

— Малко детективска работа — отвърна тя. — Просто се разбирам с млади момичета. Посетих двете девойки и им сервирах една измислена версия, че подозирам доктор Робъртс. Другото момиче, Рода, се държа много приятно. О, тя беше впечатлена от личността ми, защото ме смяташе за истинска забележителност. А пък на малката Мередит никак не й допадна моето посещение и тя съвсем не го скри. Държа се доста подозрително — а защо, ако няма какво да крие? Поканих и двете на гости в Лондон. Дойде Рода и от нея научих всичко — как Ан се държала лошо с мен тогава, защото някакви мои думи й напомнили за трагична случка, а после ми разказа цялата история.

— Каза ли кога и къде е станало?

— Преди три години в Девъншир.

Комисарят измърмори под носа си и записа нещо в бележника. Непоклатимото му спокойствие бе нарушено.

Госпожа Оливър се наслаждаваше на триумфа си. Удоволствието й беше голямо.

— Свалям ви шапка, госпожо Оливър — каза той. — Този път поведохте с една точка. Информацията ви е изключително полезна. Освен това показва колко лесно може да се пропусне нещо.

Той сви вежди.

— Едва ли е била дълго на това място. Най-много няколко месеца. Сигурно е било между остров Уайт и госпожица Доус. Да, точно така. Естествено сестрата на госпожа Елдън си спомни, че заминала за Девъншир, но не можа да си спомни точно къде или при кого.

— Кажете ми — обади се Поаро — била ли е тази госпожа Елдън, как да се изразя, малко разхвърляна?

Батъл го изгледа с любопитство.

— Изненадвате ме, мосю Поаро. Откъде може да го знаете? Сестра й беше доста точна в описанието.

Спомням си, че каза: „Сестра ми е толкова разхвърляна и разпиляна.“ Но вие, вие как го узнахте?

— Ами защото е имала нужда от помощница — обади се госпожа Оливър.

Поаро поклати глава.

— Не, не е това. Но няма значение, аз просто полюбопитствах. Продължете, господин комисар.

— Затова — продължи Батъл — допуснах, че е заминала при госпожица Доус направо от остров Уайт. Лукава девойка се оказа тя, добре ме измами. Да лъже през цялото време.

— Лъжата невинаги е доказателство за вина — каза Поаро.

— Зная, мосю Поаро. Това се отнася до лъжеца по рождение, фактически тя се оказа такава. Винаги казва това, което ще прозвучи най-добре. Но все пак доста голям риск поема, като крие подобни неща.

— Не е допускала, че се интересувате от минали престъпления — каза госпожа Оливър.

— Още една причина да не се укрива тази информация. Смъртта трябва да е била приписана на нещастен случай, така че не е имала от какво да се бои — освен ако е виновна.

— Освен ако е виновна за смъртния случай в Девъншир, да — каза Поаро.

Батъл се извърна към него.

— Да, разбира се. Дори тази случайна смърт да се окаже не толкова случайна, от това не следва, че тя е убила Шейтана. Но тези случаи също са убийства. Желанието ми е престъпниците да не остават ненаказани.

— Шейтана мислеше другояче — обади се детективът.

— В случая с Робъртс — да. Остава да видим дали е така и при госпожица Мередит. Утре заминавам за Девън.

— Знаете ли къде трябва да отидете? — попита Ариадни Оливър. — Не исках да разпитвам Рода за повече подробности.

— Правилно сте постъпили. Едва ли ще имам проблеми. Сигурно е имало следствие, от което ще е останал протокол. Това е нормална полицейска практика. Утре сутринта ще разполагам с всички данни.

— Ами майор Деспард? — попита госпожа Оливър.

— Открихте ли нещо за него?

— Чаках сведенията от полковник Рейс. Разбира се, наредих да го следят. Има нещо интересно за него — отишъл при госпожица Мередит в Уолингфърд. А нали си спомняте думите му от снощи — че я видял за пръв път у Шейтана?

— Тя е с хубава външност — отбеляза Поаро.

Батъл се засмя.

— Да, сигурно това е причината. Между другото Деспард не се е оставил ей така, ами е потърсил услугите на адвокат. Сигурно очаква неприятности.

— Предвидлив човек — каза детективът. — Подготвя се за всеки случай.

— И следователно няма да хукне да забива нож, без да се замисли — въздъхна комисарят.

— Така е, освен ако не е имал друг избор — каза Поаро. — Не забравяйте, че може да действа светкавично.

Батъл го изгледа.

— А сега, мосю Поаро, какво става с вашите карти? Май още не сте ги свалили на масата.

Детективът се усмихна.

— О, не държа кой знае какви карти. Да не мислите, че крия факти от вас? Не е така. Не съм се добрал до почти нищо. Говорих с доктор Робъртс, с госпожа Лоримър, с майор Деспард (още не съм говорил с госпожица Мередит) — и какво узнах? Това, че доктор Робъртс е много наблюдателен, че госпожа Лоримър от друга страна притежава отлична способност да се концентрира, но иначе е почти сляпа за останалите неща около нея. Но пък обича цветя. А Деспард забелязва само неща, които са му приятни — килими, спортни и ловни трофеи. Той не притежава това, което наричам външно зрение (да забелязваш нещата около себе си, което е характерно за наблюдателните личности), нито пък вътрешно зрение — способността да се концентрираш върху едно нещо. Зрението му, така да са каже, е ограничено по силата на собствената му воля — той забелязва само това, което съответства на неговата душевна и умствена нагласа.

— Това значи наричате факти, така ли? — попита учудено комисарят.

— Наистина са факти, макар и дребни може би.

— Ами госпожица Мередит?

— Оставих я за накрая. Но и нея ще разпитам какво си спомня от стаята.

— Това е стар подход — замислено изрече Батъл. — Чисто психологически. Ами ако ви заблуждават умишлено?

Поаро усмихнато поклати глава.

— Не, това би било невъзможно. Независимо дали се опитват да ме заблудят или да ми помогнат, те задължително се разкриват пред мен.

— Сигурно имате право — замислено каза Батъл. — Само че аз не мога да работя така.

Поаро каза, все още с усмивка на уста:

— Струва ми се, че в сравнение с вас и госпожа Оливър — дори и с полковник Рейс, — аз съм направил твърде малко. Картите, които свалям на масата, са доста скромни.

Батъл примигна няколко пъти.

— Що се отнася до това, мосю Поаро, двойката от козовете е наистина скромна карта, но може спокойно да вземе, което и да е от трите аса. Независимо от всичко ще ви помоля да свършите малко работа от по-практическо естество.

— И тя е?

— Искам да разпитате вдовицата на професор Лъксмор.

— А защо вие не го направите?

— Защото, както току-що казах, утре заминавам за Девъншир.

— Защо не го направите вие? — отново попита Поаро.

— Не се примирявате лесно, нали? Е, да ви кажа право, струва ми се, че вие ще измъкнете от нея повече, отколкото аз.

— Защото моите методи са по-малко ортодоксални ли?

— Може да се каже и така — ухили се Батъл. — От инспектор Джап зная, че не обичате лесните решения.

— Като покойния Шейтана?

— А мислите ли, че той би могъл да измъкне нещо от нея?

Детективът изрече натъртено:

— Според мен той отдавна е успял да го направи!

— Защо мислите така? — остро попита Батъл.

— Една случайна забележка на майор Деспард.

— Значи се е издал, така ли? Доста необичайно за него.

— О, драги ми приятелю, невъзможно е човек да не се издаде — освен ако не мълчи като риба! Думите са най-коварният издайник.

— Дори и ако човек лъже? — попита госпожа Оливър.

— Да, мадам, защото веднага става ясно, че изричате определена лъжа.

— Карате ме да се чувствам неловко — каза госпожа Оливър и стана.

Комисарят я придружи до вратата и стисна ръката й.

— Вие бяхте ненадмината, госпожо Оливър — каза той. — По-добър детектив сте от онзи ваш върлинест лапландец.

— Финландец — поправи го тя. — Той си е истински идиот, но хората го харесват. Довиждане.

— Аз също трябва да вървя — каза Поаро.

Батъл записа един адрес на листче хартия и го пъхна в ръката му.

— Ето. Заемете се с нея.

Поаро се усмихна.

— И какво очаквате да разбера?

— Истината за смъртта на професор Лъксмор.

— Mon cher Батъл! Нима някой знае истината за нещо?

— Аз заминавам за Девъншир — изрече комисарят решително.

Детективът само измърмори:

— Странно, много странно.