Агата Кристи
Карти на масата (18)

Седемнайсета глава
Показанията на Рода Доус

Рода Доус излезе от универсалния магазин „Дебнъмс“ и се спря замислено на тротоара, явно обзета от нерешителност. Лицето й беше много изразително и всяка емоции веднага се изписваше върху него.

В този момент то казваше: „Да го направя или не? Иска ми се… Но може би не трябва…“

Портиерът се приближи към нея и изрече с надежда:

— Такси, госпожице?

Тя поклати глава.

Едра жена с пакети в ръце, чието лице изразяваше подранила предколедна треска за пазаруване, я блъсна грубо, но Рода остана неподвижна, опитвайки се да вземе решение.

„В края на краищата защо пък не? Нали ме покани — но тя сигурно кани всеки… И не очаква да приема сериозно… И Ан не ме искаше — съвсем ясно даде да се разбере, че предпочита да отиде с майор Деспард при оня адвокат… И защо пък не? Нали трима вече са много… А и не е моя работа… Не че горя от желание да видя майор Деспард… Макар че е симпатичен… Сигурно е хлътнал по Ан. Мъжете не си правят толкова труд, освен ако не… Имам предвид, че никога не е само от любезност…“

Млад пощальон се блъсна в нея и каза с укор в гласа:

— Извинявайте, госпожице.

„О, боже! — помисли си Рода. — Не мога да стоя тук цял ден само защото съм пълна идиотка и не мога да взема едно решение… Мисля, че това палто и тази пола много си отиват. Дали пък кафявото няма да е по-практично от зеленото? Като че ли не. Е, какво, отивам ли или не? Сега е три и половина, удобно е… Имам предвид да не си помисли, че отивам за обяд или вечеря. Мога само да се отбия и да хвърля едно око.“

Тя бързо пресече улицата, зави надясно, после наляво по Харли Стрийт и се спря пред сградата с апартаменти, винаги описвана закачливо от госпожа Оливър като „кацнала насред болниците“^[1].

„Е, няма да ме изяде я“ — помисли си и смело влетя във входа.

Апартаментът на писателката беше на най-горния стаж. Униформеният портиер я качи с асансьора и я остави върху новата изтривалка пред една яркозелена врата.

„Направо ужасно — помисли Рода. — По-лошо и от зъболекар. Все пак трябва да приключа с това.“

С пламнало лице натисна звънеца.

Отвори й възрастна прислужница.

— Тук ли… може ли… госпожа Оливър у дома си ли е? — изрече тя.

Прислужницата се отдръпна, Рода влезе и след малко се озова в една доста разхвърляна гостна. Прислужницата каза:

— За кого да съобщя, моля?

— О… ъ-ъ-ъ… госпожица Доус, Рода Доус.

Прислужницата излезе. Точно след минута и четирийсет и пет секунди, които обаче се сториха на Рода цял век, тя се появи отново.

— Бихте ли ме последвали, госпожице?

Рода, още по-зачервена, тръгна след нея. В дъното на коридора се отвори врата. Тя влезе притеснено в някакво помещение, което изплашеният й поглед възприе първоначално като африканска джунгла!

Птици, безброй птици — папагали, канарчета, птици, които орнитологията още не беше описала, се шмугваха вътре и вън в някакъв праисторически лес. Насред този хаос от птичи и растителен живот съзря кухненска маса с пишеща машина върху нея, купища изписани листове по пода и самата госпожа Оливър с разрошена коса, която се надигаше от доста нестабилен стол.

— О, скъпа, много ми е приятно да ви видя — каза домакинята, подавайки изцапаната си от мастилена лента ръка, докато с другата безуспешно се мъчеше да приглади косата си.

Неволно бутна с лакът хартиена кесия, която падна от масата и от нея се посипаха ябълки по пода.

— Няма значение, мила, не се притеснявайте — все някой ще ги вдигне оттам.

Останала почти без дъх, Рода се изправи с пет ябълки в ръце.

— О, благодаря. Няма да ги слагам пак в кесията, защото май е скъсана. Сложете ги върху камината. Така. А сега да седнем и да си поговорим.

Гостенката седна на друг стол и се втренчи в домакинята.

— Вижте, много съжалявам. Сигурно ви прекъснах, нали? — попита тя, като все още се задъхваше.

— Ами и да, и не — отвърна госпожа Оливър. — Аз работя, както виждате. Само че този мой ужасен финландец страшно се е оплел. Той направи едно невероятно интелигентно умозаключение от чиния със зелен боб и току-що откри смъртоносна отрова в лучената плънка на архангеловденската гъска, когато се сетих, че по Архангеловден вече няма зелен боб.

Развълнувана от това надзъртане в най-потайните кътчета от кухнята на детективската литература, Рода едва успя да изрече:

— Ами ако е от консерва?

— Би могло — каза с известно колебание госпожа Оливър, — само че няма да е същото. Постоянно се обърквам в тези градинарски истории. Пишат ми разни хора, за да ми кажат, че напълно съм объркала цветята, защото не можело да ги има заедно по едно и също време. Сякаш има значение. Освен това в лондонските цветарски магазини ги има всичките по всяко време.

— Няма значение, разбира се — побърза да се съгласи Рода. — О, госпожо Оливър, сигурно е прекрасно да се пише!

Ариадни потърка чело с пръст, изцапан от мастилената лента, и попита:

— Защо?

— О! — Рода малко се стъписа. — Ами защото сигурно е така. Трябва да е чудесно просто да седнеш и да напишеш цяла книга.

— Нещата не стоят съвсем по този начин — отвърна домакинята. — Налага се да се мисли, нали разбирате, а това винаги е досадно. Трябва да се правят разни планове. И тогава пък всичко се оплита и започва да ти се струва, че никога няма излезеш от тази каша! Писането не е кой знае какво удоволствие. И то си е работа като всичко друго.

— На мен не ми изглежда така — каза Рода.

— На вас не, защото не ви се налага да го вършите! На мен обаче — да! Има дни, в които трябва непрекъснато да си повтарям сумата, която бих получила от следващата си серия — това някак си те подтиква. Същият ефект има и извлечението от банковата ти сметка, когато видиш колко много си на червено.

— Не съм си представяла, че вие сама си пишете на машина книгите — каза Рода. — Мислех си, че имате секретарка.

— Наистина имах и се опитвах да й диктувам, но тя беше толкова компетентна, че направо ми действаше потискащо. Получих комплекс за малоценност, когато разбрах колко ме превъзхожда със знанията си по английски, по граматика, за разните му там точки, двоеточия, точки и запетаи. След това направих опит с една напълно некомпетентна секретарка, но пак не се получи.

— Сигурно е чудесно да измисляш истории — каза Рода.

— Винаги мога да измислям — отвърна госпожа Оливър с видимо удоволствие. — Отегчава ме само това, че трябва да го записвам. Винаги си мисля, че съм приключила, а когато преброя думите, виждам, че вместо шейсет те са само трийсет хиляди и тогава се налага да измислям още едно убийство и героинята да я отвличат пак. Ужасна досада.

Рода не отвърна. Тя се бе втренчила в писателката е онова благоговение, с което младите гледат бележитите личности, примесено обаче с леко разочарование.

— Харесват ли ви тапетите? — попита госпожа Оливър, като махна с ръка. — Обожавам птиците. Растителността трябва да минава за тропическа. От нея ми става горещо дори и в студени дни. Ако ми е студено, не съм в състояние да направя нищо. А пък Свен Хиерсон трябва да троши леда във ваната си всяка сутрин!

— Всичко това е чудесно — изрече Рода. — А вие сте страшно любезна, като казвате, че не ви преча.

— Ще пием кафе с малко тост — каза госпожа Оливър.

— Кафето да е много черно.

— Мога да пия кафе и да ям тост по всяко време.

Тя отиде до вратата, отвори я и извика. После се върна и каза:

— Какво ви води към града? На покупки ли?

— Да, пообиколих магазините.

— Госпожица Мередит също ли е тук?

— Да, тя отиде с майор Деспард при един адвокат.

— При адвокат ли?

Ариадни Оливър повдигна въпросително вежди.

— Да. Знаете ли, майор Деспард я посъветва да си вземе адвокат. Беше много любезен, наистина.

— И аз бях любезна. И какво от това? В действителност посещението ми като че ли беше доста неприятно на вашата приятелка.

— О, не е така, уверявам ви. — Рода се раздвижи на стола си, стараейки се да прикрие обзелото я неудобство. — Това е една от причините, заради които съм тук днес — исках да ви обясня. Виждате ли, според мен останахте с погрешно впечатление. Тя наистина изглеждаше малко неблагодарна, но всъщност не е така. Искам да кажа, че не беше заради вашето посещение. Беше заради нещо, което казахте.

— Нещо, което съм казала?

— Да. Не сте знаели, разбира се. Беше просто лошо съвпадение.

— И какво толкова казах?

— Сигурно дори няма да си спомните. Просто начина, по който го казахте — нещо за злополука и отрова.

— Така ли?

— Знаех си, че няма да си спомните. Да. Вижте, преди време Ан е имала ужасно преживяване. Била е в дом, където една жена глътнала отрова — мисля, че било боя за шапки, — вместо нещо друго. И умряла. Това, разбира се, било голям шок за Ан. Просто не може да понася спомена за това или да се говори за него. А вашите думи й го припомниха, затова изведнъж се напрегна и стана особена. Разбрах, че и вие го забелязахте, а аз не можех да кажа нищо пред нея. Но исках да разберете, че не е това, което си мислите. Не е било неблагодарност.

Госпожа Оливър внимателно погледна развълнуваното лице на младата жена, а после бавно изрече:

— Разбирам.

— Ан е страшно чувствителна — каза Рода. — Не умее да… Е, да се изправя пред проблемите. Ако нещо я тревожи, тя предпочита да не говори за него, макар това да не е никак добре, поне аз мисля така. Нещата си съществуват, независимо дали говориш за тях или не. Това е само бягство, все едно да се преструваш, че ги няма. Аз предпочитам да си кажа всичко, колкото и тежко да е.

— А — тихо изрече домакинята. — Но вие, мила моя, сте храбра, докато вашата Ан не е.

Рода се изчерви.

— Ан е много сладка.

По-възрастната жена се усмихна:

— Не съм казала обратното, а само това, че не е храбра като вас. — Тя въздъхна, а после попита доста неочаквано: — Цените ли истината, мила моя, или не?

— Разбира се, че я ценя — отговори Рода с широко отворени очи.

— Казвате го, макар може би да не сте се замисляли. Понякога истината боли и разрушава илюзиите.

— И все пак я предпочитам — отвърна Рода.

— Аз също. Но не съм сигурна дали постъпваме умно.

Момичето развълнувано попита:

— Нали няма да споменете пред Ан каквото ви казах? Моля ви! Ще се разсърди.

— Не съм и помисляла за подобно нещо. Това отдавна ли се е случило?

— Преди около четири години. Странно е как някои неща се случват повторно на хората. Имах леля, която постоянно преживяваше корабокрушения. Ето и Ан е замесена в два смъртни случая, само дето този е много по-лош. Убийството е ужасно нещо, нали?

— Да, така е.

В този момент се появи прислужницата, която носеше черното кафе и тоста.

Рода пи и яде с детинско удоволствие. За нея беше вълнуващо да се храни заедно с такава бележита личност.

Когато приключиха, тя стана и каза:

— Надявам се, че не ви попречих страшно много. Ще имате ли нещо против — искам да кажа ще ви бъде ли неприятно, ако ви изпратя една от вашите книги за автограф?

Госпожа Оливър се засмя.

— О, имам предвид нещо по-добро. — Отвори един шкаф в другия край на стаята. — Коя си избирате? Самата аз доста си харесвам „Аферата на втората златна рибка“. Поне не е толкова лоша като останалите.

Малко шокирана от начина, по който една писателка описва плодовете на своето перо, Рода прие с вълнение. Ариадни Оливър взе книгата, отвори я, написа името си със замах и й я подаде.

— Заповядайте.

— Много ви благодаря. Беше ми страшно приятно. Наистина ли нямахте нищо против, че дойдох?

— Самата аз исках да дойдете — отвърна госпожа Оливър. — След кратка пауза добави: — Вие сте добро дете. Довиждане. И се пазете, мила.

„О, боже, защо ли казах това?“ — измърмори на себе си тя, когато затваряше вратата след гостенката си. Тръсна глава, разроши коса и се завърна към виртуозните занимания на Свен Хиерсон с лучената плънка.