Агата Кристи
Карти на масата (17)

Шестнайсета глава
Показанията на Елси Бат

Хората от Скотланд Ярд съвсем неколегиално бяха прикачили на сержант О’Конър прякора „Слугинската молитва“.

Несъмнено той притежаваше изключително привлекателна външност. Беше висок, строен, с широки рамене; но не толкова правилните черти, колкото онази дяволита, малко разбойническа искра в очите му го правеше неотразим за нейния пол. Нямаше съмнение също така, че сержант О’Конър постигаше резултати, при това страшно бързо.

Той беше толкова експедитивен, че само четири дни след убийството на Шейтана вече седеше в евтините места на кино „Уили Пили“, долепил рамо до госпожица Елси Бат, бившата прислужница на госпожа Крадък от Норт Одли Стрийт 117.

След като внимателно изпълни първоначалните си встъпителни слова, сержантът премина към основната атака.

— Та това ми напомня — казваше той — за един мой стар приятел. Казваше се Крадък. Биваше си го.

— Крадък ли? — попита Елси. — Била съм при едни Крадък.

— Чудна работа. Да не би да са същите?

— Живееха на Норт Одли Стрийт — каза тя.

— Моите познати пък тъкмо щяха да се местят по онова време в Лондон — веднага отвърна О’Конър. — Да, май че беше Норт Одли Стрийт. Госпожа Крадък доста се позаглеждаше по мъжете.

Елси тръсна глава.

— Не можех да я понасям. Все намираше кусури и постоянно мърмореше. Според нея нищо не вършех както трябва.

— И на съпруга й не му се разминаваше май, а?

— Тя все се оплакваше, че не й обръщал внимание, че не я разбирал. Дай й само да пъшка и да повтаря колко била болна. Ако питат мен, нищо й нямаше.

О’Конър удари по коляното си.

— Сетих се! Нямаше ли нещо между нея и някакъв доктор? Май работата беше доста сериозна?

— Доктор Робъртс ли имате предвид? Него си го биваше, истински джентълмен.

— А, всички жени си приличате — каза сержант О’Конър. — Веднъж да се чуе нещо лошо за някого и вие скачате да го защитавате. Знам ги тия като него.

— Не, нищо не знаете и се заблуждавате за него. Той не е такъв човек. Да не би да е виновен, че госпожа Крадък все го викаше вкъщи? Какво му остава на един лекар? Ако питат мен, той изобщо не й обръщаше внимание, освен като на пациентка. За всичко е виновна тя. Направо не го оставяше на мира.

— Е, добре, Елси. Имате ли нещо против да ви наричам Елси? Имам чувството, че се знаем цял живот.

— Да, ама не е така! Елси, как ли не!

Тя тръсна глава.

— Добре тогава, госпожице Бат. — Той я изгледа многозначително. — Та казвах, че мъжът й сигурно е имал доста притеснения. Не е ли така?

— Един ден му кипна чайникът — призна Елси. — Само че, ако ме питат, тогава си беше и болен. Точно след това и умря.

— Да, спомням си. Умря от нещо странно, нали?

— Нещо японско, дето го хвана от една нищо и никаква четка за бръснене. Ама как може никой да не обръща внимание на тези работи? Оттогава не съм докоснала нищо японско.

— Английското си е най-добро, така зная аз — поучително каза сержантът. — Та значи той и докторът се скарали, така ли?

Елси кимна. Явно беше обзета от удоволствието да си припомни старите скандали.

— Със зъби и нокти се нахвърлиха един срещу друг. Поне господарят. А доктор Робъртс си кротуваше. Само каза: „Глупости“ и „Какво ви е прихванало?“.

— Сигурно е било в дома на Крадък, нали?

— Да. Току-що беше пратила да го повикат пак и тогава двамата с господаря се счепкаха. В този момент пристигна докторът и господарят се нахвърли върху него.

— Какво му каза?

— Е, не съм подслушвала, разбира се. Караха се в спалнята на господарката. Като усетих, че нещо ще става, взех кофата и се заех със стълбището. За нищо на света не можех да изпусна такъв случай.

Сержант О’Конър одобри постъпката й, като в същото време си мислеше колко добре е, че бе подходил към Елси по неофициален път. Ако трябваше да я разпитва в полицията, сигурно щеше да вдигне олелия до бога, че не е чула и думичка.

— Та казвам аз — продължи Елси, — доктор Робъртс си кротуваше, а пък господарят се беше развикал.

— Какво му казваше? — попита О’Конър, като това беше вторият му опит да подразбере нещо повече за най-важното.

— Направо си го ругаеше — изрече Елси.

— Как точно?

Нямаше ли това момиче да си послужи най-сетне с някоя конкретна дума?

— Ами аз не му разбирах всичко — призна си тя. — Казваше едни такива дълги думи като „непрофесионално поведение“, „възползване от ситуацията“ и други подобни. Точно така, чух го да казва как щял да зачеркне доктор Робъртс от… как беше? Май че от Медицинския регистър. Нещо такова.

— Точно така — каза О’Конър. — Да се оплаче до Медицинския съвет.

— Нещо такова. А пък господарката пищеше най-истерично: „Никога не си ме обичал! Ти ме пренебрегна! Изостави ме!“ Чух я да казва и как доктор Робъртс бил истински добър ангел към нея. Тогава лекарят влезе с господаря в будоара, затвори вратата на спалнята и му каза направо: „Добри ми човече, не виждате ли, че жена ви е истеричка? Не се чува какво приказва. Ще ви кажа истината — този случай много ме измъчи, търпението ми се изчерпи и отдавна да съм го зарязал, ако така не пове… повеля… беше дълга дума… повеляваше дългът ми.“ Това му каза. И още, че не трябвало да се пристъпва границата между лекар и пациент. Успя да поукроти господаря и тогава рече: „Ще закъснеете за работа. По-добре е да тръгвате. Обмислете нещата на спокойствие и се надявам да разберете, че се лъжете. Само да си измия ръцете, преди да отида при следващия си пациент. Помислете пак, драги приятелю. Уверявам ви, че всичко е плод на обърканата фантазия на жена ви.“ А господарят каза: „Не зная какво да мисля.“ Тогава той излезе и аз затърках яко, но не ме забеляза. После си помислих, че не изглежда добре. А докторът си подсвиркваше и си миеше ръцете в будоара, където имаше топла и студена вода. След малко излезе с чантата си, както винаги ми каза няколко приятни думи и слезе по стълбите, все така весел, както обикновено. Затова съм сигурна, че не е направил нещо нередно. За всичко е виновна тя.

— И след това Крадък заболя от синя пъпка?

— Да, мисля, че вече я беше хванал. Господарката много се грижи за него, но той умря. На погребението имаше чудни венци.

— А след това? Доктор Робъртс идва ли пак при госпожа Крадък?

— Не, любопитко! Виждам, че нещо не ви е симпатичен. Нали ви казвам, че нямаше нищо. Ако е имало, щеше да се ожени за нея след смъртта на господаря, нали така? Обаче не го направи. Да не е глупак. Разбра я колко струва. Тя счупи телефона да го търси, ама него все го нямаше. А после продаде къщата, на нас ни връчиха предупреждения и тя замина за Египет.

— И през цялото това време не сте виждали доктор Робъртс?

— Не. Тя обаче ходи при него за… как му казваха… за ваксинация срещу тиф. Върна се с ей такава подута ръка. Ако ме питат, той й е дал да разбере, че нищо няма да излезе. Тя не му звъни повече, ами си тръгна много весела и с цял куп нови дрехи — все едни такива светли, макар да беше посред зима. Ама тя каза, че там било много горещо.

— Вярно е — каза сержант О’Конър. — Наистина ставало много горещо, така съм чувал. Тя починала там. Сигурно го знаете.

— Сериозно? Божичко! Може да е била по-лоша, отколкото съм я мислила. — После добави с въздишка: — Какво ли са направили с онези хубави дрехи? Там живеят черни, дето не могат да ги носят.

— Щяхте да изглеждате чудесно в тях — каза сержант О’Конър.

— Нахалник — отвърна Елси.

— Е, няма да нахалствам тогава повече. Трябва да се стягам за командировка.

— За дълго ли?

— Може да е в чужбина — отвърна сержантът.

Лицето й помръкна.

Макар и да не й беше известна поемата на лорд Байрон „Не съм обичал аз газела нивга“, в този момент тя изпитваше точно такива чувства. Каза си: „Чудно как от най-симпатичните никога не излиза нищо. Е, какво пък, нали си имам Фред.“

И слава богу, защото това показа, че внезапната намеса на сержант О’Конър в нейния живот не бе довела до сериозна промяна в него. Фред даже като че ли спечели!