Агата Кристи
Карти на масата (29)

Двайсет и осма глава
Самоубийство

Новината дойде по телефона в момента, когато Поаро се готвеше да изпие сутрешното си кафе с кифлички.

Той вдигна слушалката и чу гласа на Батъл:

— Мосю Поаро ли е?

— Да, аз съм. Qu’est-ce qu’il y a^[1]?

Гласът на Батъл му подсказа, че нещо се е случило. Собствените му опасения се възвърнаха.

— Моля ви, приятелю, говорете бързо.

— Госпожа Лоримър.

— Лоримър — да?

— Какво, по дяволите, й казахте — или тя на вас — вчера? Нищо не ми съобщихте; всъщност ме оставихте да мисля, че онова момиче Мередит е нашият човек.

Поаро каза тихо:

— Какво се е случило?

— Самоубийство.

— Госпожа Лоримър се е самоубила?

— Точно така. Изглежда, напоследък е била доста потисната. Лекарят й предписал нещо за сън и снощи тя взела свръхдоза.

Детективът пое дълбоко въздух.

— Няма съмнение за… за случайна грешка?

— Никакво. Всичко е от ясно по-ясно. Писала е до тримата.

— Кои трима?

— Другите трима. Робъртс, Деспард и Ан Мередит. Без никакви заобикалки им заявява, че искала да се отърве по най-бърз начин от цялата бъркотия, че тя убила Шейтана и че им се извинявала — извинявала — за притесненията. Напълно делово писмо. Съвсем типично за тази жена — винаги е била много хладнокръвна.

Поаро помълча известно време.

Значи това бе последната дума на госпожа Лоримър. В края на краищата все пак бе избрала да защити Ан Мередит. Бърза и безболезнена смърт вместо продължителен и мъчителен край; последно дело, пропито от алтруизъм — да спаси една девойка, към която тайно е изпитвала състрадание. И всичко това замислено и изпълнено по един ефикасен и безмилостен начин, като се погрижва дори да извести за самоубийството си трите заинтересовани лица. Каква жена! Възхищението му към нея нарасна още повече. Бе извършила всичко в своя непогрешим стил — с ясно изразена решимост и с настойчивост да доведе взетото решение докрай.

Мислеше си, че е успял да я убеди, но явно тя бе предпочела собствените си доводи. Жена с изключителна воля.

Батъл прекъсна мислите му:

— Какво, по дяволите, й казахте вчера? Навярно сте я уплашили и ето ви резултата! Но нали ми намекнахте, че разговорът ви с нея определено е сочел към Ан Мередит?

Поаро не отговори веднага. Той чувстваше, че мъртвата го бе обвързала към волята си така, както не би могла да го стори приживе.

Най-сетне проговори:

— Беше грешка…

Това бяха необичайни думи за него и той ги изрече без особено удоволствие.

— Сгрешили сте, така ли? — попита Батъл. — Няма значение, тя сигурно си е мислела, че я подозирате. Лоша работа — да ви се изплъзне просто така.

— Нямаше да можете да докажете нищо против нея — каза Поаро.

— Може и така да е… Може пък да е за добро. Вие… ъ-ъ-ъ… не сте го желали, нали, мосю Поаро?

Поаро се възмути. После каза:

— Разкажете ми точно какво се е случило.

— Робъртс отворил писмото си малко преди осем. Без да губи време, той се качил на колата си и оставил прислужницата си да се свърже с нас. Стигнал до дома на госпожа Лоримър, втурнал се в спалнята, но било твърде късно. Опитал изкуствено дишане, но напразно. Малко след това пристигнал и нашият лекар и потвърдил опитите му да я съживи.

— Какво е било приспивателното?

— Мисля, че веронал. От групата на успокоителните. До леглото й имало шишенце с таблетки.

— А другите трима? Не се ли опитаха да се свържат с вас?

— Деспард е извън града и не е преглеждал пощата си тази сутрин.

— Ами Ан Мередит?

— Току-що й позвъних.

— Eh bien?

— Била отворила писмото малко преди да й се обадя. Пощата пристига там по-късно.

— И как реагира?

— Напълно според очакванията — огромно облекчение, замаскирано от благоприличие, разбира се. Иначе шокирана и наскърбена.

Поаро помълча, после попита:

— Къде се намирате сега, приятелю?

— На Чейни Лейн.

— Bien. Идвам веднага.

 

 

В преддверието на Чейни Лейн той завари доктор Робъртс, който се готвеше да си тръгва. Обичайният бодър дух на доктора тази сутрин като че ли го беше напуснал. Робъртс беше блед и покрусен.

— Лоша работа, мосю Поаро. Не мога да не заявя, че от моя гледна точка се чувствам облекчен, но да ви кажа право, това е истински шок. Дори и за миг не съм допускал, че госпожа Лоримър може да е убила Шейтана. За мен е голяма изненада.

— Аз също съм изненадан.

— Толкова тиха, възпитана и сдържана жена. Трудно ми е да си представя, че е могла да извърши нещо подобно. Какъв ли мотив е имала? Е, сигурно никога няма да го разберем. Макар че лично аз съм доста любопитен.

— Тази случка навярно сваля голям товар от плещите ви.

— О, да, несъмнено. Би било лицемерно да не го призная. Никак не е приятно да те подозират в убийство. А що се отнася до клетницата — за нея това беше най-добрият изход.

— И тя мислеше така.

Робъртс кимна.

— Да, това е съвестта — каза той и излезе от дома.

Поаро замислено поклати глава. Докторът грешеше. Не угризения на съвестта бяха накарали госпожа Лоримър да посегне на живота си.

По пътя си нагоре по стъпалата той се спря да каже няколко успокоителни думи на прислужницата, която тихо ридаеше.

— Толкова е ужасно, сър. Толкова е ужасно. Ние много я обичахме. И вие така хубаво си пихте чая с нея вчера. А днес вече я няма. Никога няма да забравя тази сутрин — докато съм жива. Господинът звънна на вратата три пъти, преди да мога да му отворя. И как ми извика: „Къде е господарката ти?“ Толкова бях объркана, че едва му отговорих. Виждате ли, ние никога не отивахме при господарката, докато тя не позвънеше — така ни беше наредила. Та нищо не можах да му кажа. А той вика: „Къде е стаята й?“ и тича нагоре, а аз подире му; показвам му стаята и той се втурва вътре, без да чука, поглежда към нея и казва: „Много късно“. Беше мъртва, сър. Ама той ме прати за коняк и гореща вода и се зае с всички сили да я върне към живота, само че не можа. А после дойде и полицията и… и… не е хубаво така, сър. На госпожа Лоримър нямаше да й се хареса. Защо ще идва полиция? Не е тяхна работа дори и да е станало такова нещо и бедната господарка да е взела свръхдоза случайно.

Поаро не отговори на въпроса, а каза:

— Как се чувстваше снощи господарката ви? Беше ли притеснена от нещо?

— Не, сър, мисля, че не. Беше уморена, а като че ли имаше и болки. Напоследък не беше добре, сър.

— Да, зная.

Съчувствието в гласа му накара жената да продължи:

— Тя никога не се оплакваше, сър, но от едно известно време ние с готвачката много се притеснявахме за нея. Започна лесно да се уморява, вече не можеше да върши предишните неща. Мисля си, че посещението на младата дама след вас й дойде в повече.

Поаро беше вече стъпил на по-горното стъпало, но изведнъж се извърна.

— Младата дама? Идвала ли е тук някаква млада дама снощи?

— Да, сър. Вие тъкмо си бяхте тръгнали. Госпожица Мередит, така се казваше.

— Дълго ли остана?

— Някъде около час, сър.

Той помълча около минута, а след това попита:

— И после?

— После господарката си легна. Вечеря в леглото. Каза, че е много уморена.

Поаро отново помълча; после попита:

— Знаете ли дали господарката ви е писала някакви писма вчера?

— След като си легна ли? Мисля, че не, сър.

— Сигурна ли сте?

— На масичката в антрето имаше някакви писма за пощата, сър. Винаги сме ги пускали, преди да заключим. Само че тези май бяха там още от сутринта.

— Колко бяха?

— Две или три, не съм сигурна, сър. Мисля, че три.

— Кой ги пусна? Вие или готвачката? Не забелязахте ли до кого бяха адресирани? Не се засягайте от въпроса ми, но той е много важен.

— Аз ги занесох до пощата, сър. Видях горното — беше до „Фортнъм и Мейсънс“. Другите не ги видях.

Жената изглеждаше искрена.

— Сигурна ли сте, че писмата не бяха повече от три?

— Да, сър, сигурна съм.

Поаро замислено поклати глава. Отново се заизкачва по стъпалата, но пак се обърна и попита:

— Сигурно знаете, че господарката ви е взимала лекарство за сън?

— О, да, сър, докторът й го предписа. Доктор Ланг.

— Къде стоеше това лекарство?

— В малкото шкафче в стаята на господарката.

Поаро не зададе нови въпроси, а се качи горе. Лицето му беше доста мрачно.

На горната площадка го посрещна Батъл. Комисарят имаше разтревожен вид.

— Радвам се, че дойдохте, мосю Поаро. Искам да ви представя доктор Дейвидсън.

Лекарят подаде ръка. Беше висок мъж с меланхолично изражение.

— Нямахме късмет — каза той. — Час-два по-рано и можехме да я спасим.

— Хм — рече Батъл. — Не бива да го казвам официално, но не съжалявам. Тя беше… ъ-ъ-ъ… беше истинска дама. Не зная какви причини е имала да убие Шейтана, но е възможно да са били основателни.

— Във всеки случай — обади се Поаро — е съмнително дали би доживяла процеса си. Беше много болна.

Лекарят кимна.

— Напълно сте прав. Е, може би е за добро.

Той заслиза надолу.

Батъл извика след него:

— Една минутка, докторе.

Поаро промърмори:

— Мога ли да вляза?

Батъл кимна през рамо.

— Да, може. Ние приключихме.

Детективът се вмъкна в стаята и затвори вратата. Приближи се към леглото и се загледа в спокойното лице на покойната.

Беше силно разтревожен.

Дали бе посегнала на живота си като последен жест, за да спаси девойката от позор и смърт, или имаше някакво друго, много по-зловещо обяснение?

Според някои факти…

Внезапно той се наведе и заоглежда една синина върху ръката на покойницата.

Изправи се отново. В очите му танцуваше онова котешко пламъче, чието значение беше известно само на много близки негови познати.

Той бързо излезе от стаята и слезе долу. Батъл и един негов подчинен бяха до телефона. Последният остави слушалката и каза:

— Не се е върнал, сър.

Батъл каза:

— Деспард. Опитвам се да го открия. Има писмо за него с клеймо от Челси.

Поаро зададе въпрос, който беше изненадващ:

— Беше ли закусил доктор Робъртс, преди да дойде тук?

Комисарят го изгледа.

— Не — отвърна. — Доколкото си спомням, той каза, че е излязъл, без да закуси.

— Значи сега ще си е у дома. Можем да му се обадим.

— Но защо?

Но Поаро вече набираше номера. После попита:

— Доктор Робъртс? С него ли говоря? Mes oui, Поаро се обажда. Само един въпрос — добре ли познавате почерка на госпожа Лоримър?

— Почеркът на госпожа Лоримър? Не, струва ми се, че не съм го виждал преди.

— Je vous remercie^[2].

Поаро бързо остави слушалката.

Батъл го гледаше втренчено.

— Какво ви става, мосю Поаро? — тихо попита той.

Детективът го сграбчи за ръката.

— Слушайте, приятелю. Вчера, няколко минути след като съм си тръгнал оттук, е пристигнала Мередит. В действителност я видях да се качва по стълбите, но тогава не бях сигурен, че е тя. Веднага щом си е тръгнала, госпожа Лоримър си е легнала. Доколкото прислужницата си спомня, тогава тя не е писала никакви писма, а и поради причини, които ще разберете, след като ви разкажа за разговора ни, не вярвам тя да е написала тези три писма преди моето посещение. Тогава кога ги е написала?

— След като прислужниците са си легнали? — подхвърли Батъл. — Станала е и ги е пуснала сама.

— Да, това е възможно, но съществува и друга вероятност — че тя изобщо не ви е писала.

Батъл подсвирна.

— Боже мой, да не искате да кажете…

Телефонът иззвъня. Сержантът вдигна слушалката и след малко се обърна към комисаря:

— Сержант О’Конър се обажда от апартамента на Деспард, сър. Според него Деспард се намира в Уолингфърд-он-Темз.

Поаро хвана Батъл за ръката.

— Бързо, приятелю. И ние трябва да отидем в Уолингфърд. Уверявам ви, че много се тревожа. Едва ли това е краят. Отново ви повтарям, приятелю, тази млада дама е опасна.