Агата Кристи
Карти на масата (31)

Трийсета глава
Убийство

— Да не искате да кажете — попита Рода недоверчиво, — че Ан нарочно ме е бутнала? Зная, че изглеждаше така, но тя знае, че не мога да плувам. Дали е било нарочно?

— Беше съвсем нарочно — отговори Поаро.

Колата им се движеше през покрайнините на Лондон.

— Но защо?

Детективът помълча минута-две. Мислеше си, че знае един от мотивите, накарали Ан да постъпи така, и този мотив в момента седеше до Рода.

Комисарят се изкашля.

— Ще трябва да се приготвите, госпожице Доус, за една неприятна новина. Госпожа Бенсън, при която е живяла вашата приятелка, не е починала в резултат на нещастен случай — поне имаме основания да мислим обратното.

— Какво искате да кажете?

— Ние смятаме — обади се Поаро, — че Ан Мередит е разменила шишетата.

— О, не! Това е ужасно! Това е невъзможно! Ан? Но защо ще го прави?

— Имала е причини — отвърна Батъл. — Но по-важното в случая е това, че според госпожица Мередит вие сте били единственият човек, който би могъл да ни каже нещо по въпроса. Предполагам не сте й казали, че сте го споменали на госпожа Оливър?

Рода отговори:

— Не. Мислех, че ще ми се разсърди.

— Сигурно. При това щеше да ви се разсърди страшно много — мрачно изрече Батъл. — Но е мислела, че единствената опасност може да дойде от вас, затова е решила да… да ви елиминира.

— Да ме елиминира? Мен? О, колко жестоко! Не може всичко това да е вярно!

— Е, сега тя е мъртва — каза Батъл — и можем да оставим нещата така. Но не ви е била добра приятелка, госпожице Доус, и това си е самата истина.

Колата спря пред една врата.

— Ще се отбием при мосю Поаро — рече комисарят — и ще поговорим за това.

В гостната на Поаро ги посрещна госпожа Оливър, която правеше компания на доктор Робъртс. Двамата пиеха шери. Ариадни Оливър беше с една от новите си спортни шапки и кадифена рокля с фльонга отпред, върху която имаше огризка от ябълка.

— Заповядайте, заповядайте — прояви гостоприемството си тя, сякаш се намираше у дома си. — Веднага щом ми се обадихте по телефона, аз позвъних на доктор Робъртс и дойдохме тук. Всичките му пациенти са на смъртно легло, но на него не му пука. Всъщност може вече да се оправят в момента. Ние обаче искаме да чуем новините.

— Да, наистина, всичко ми е като в мъгла — обади се Робъртс.

— Eh bien — каза Поаро. — Случаят е приключен. Убиецът на господин Шейтана най-сетне е открит.

— Така ми каза и госпожа Оливър. Тази малка хубостница Ан Мередит. Не мога да го повярвам. Просто невероятно — тя да убие.

— Убивала е и още как — каза Батъл. — Три убийства, при това на път е било и четвърто.

— Изумително! — измърмори Робъртс.

— Ни най-малко — каза госпожа Оливър. — Най-малко вероятната личност. Явно и в живота става като в книгите.

— Удивителен ден — изрече лекарят. — Първо писмото на госпожа Лоримър. Предполагам, че е било подправено, нали?

— Точно така. Фалшиво писмо в три екземпляра.

— Значи е написала едно и до себе си?

— Естествено, фалшификацията е била доста сполучлива. Не би заблудила експерт, разбира се, но пък не се е очаквало да ги гледа специалист, нали? Всички факти са сочели, че госпожа Лоримър се е самоубила.

— Извинете ме за любопитството, мосю Поаро, но какво ви накара да заподозрете, че не е било самоубийство?

— Кратък разговор, който имах с прислужницата от Чейни Лейн.

— И тя ви каза за посещението на Ан Мередит?

— Да, но това между другото. Освен това вече бях стигнал до определени изводи относно личността на човека, убил господин Шейтана. И тази личност не беше госпожа Лоримър.

— Защо заподозряхте Ан Мередит?

Той вдигна ръка.

— Минутка само. Оставете ме да ви представя нещата така, както ги виждам аз. Ще използвам метода на елиминирането. Шейтана не е бил убит от госпожа Лоримър, нито от майор Деспард, нито пък, колкото и странно да ви се стори, от Ан Мередит… — Той се наведе напред и замърка като на котка: — Виждате ли, доктор Робъртс, убиецът на господин Шейтана сте вие; вие убихте и госпожа Лоримър…

Настъпилата тишина продължи поне три минути. После Робъртс се изсмя доста заплашително.

— Вие с всичкия ли сте, мосю Поаро? Не съм убивал Шейтана, а не бих могъл да убия и госпожа Лоримър. Драги ми Батъл — обърна се той към комисаря от Скотланд Ярд, — нима и вие сте на това мнение?

— По-добре изслушайте мосю Поаро — тихо каза той.

Детективът започна:

— Макар и да знаех, че само вие сте могли да убиете Шейтана, трябва да призная, че не беше лесно да се докаже. Но случаят с госпожа Лоримър е доста по-различен. — Той се наведе напред. — Тук не става въпрос дали аз зная, защото нещата стоят много по-просто — имаме свидетел, който ви е видял.

Робъртс притихна. Очите му заблестяха и той изсъска:

— Говорите глупости!

— О, не, не са глупости. Било е рано сутринта. Вмъкнали сте се е измама в спалнята на госпожа Лоримър, където тя е спяла под въздействието на сънотворното си лекарство. Блъфирате отново — от един поглед казвате, че тя е мъртва! Изпращате прислужницата за коняк, гореща вода и прочие. Оставате сам в стаята. Прислужницата е хвърлила само един бегъл поглед. И какво се случва тогава? Възможно е да не го знаете, доктор Робъртс, но има фирми, специализирани в ранно почистване на прозорци. Един такъв чистач пристига със стълбата си точно когато идвате и вие. Поставя стълбата си до стената на къщата и започва работа. Първият прозорец, с който се заема, е този на спалнята на госпожа Лоримър. Когато вижда какво става вътре, той бързо се премества на друг прозорец, само че вече е успял да види нещо. А какво именно — ще чуем от него.

Поаро направи няколко крачки, отвори вратата и извика:

— Влезте, Стивънс.

После се върна на мястото си.

Появи се едър мъж с червеникава коса. В ръка държеше униформена фуражка с надпис „Челси Уиндоу Клийнърс Асосиейшън“ и я мачкаше неловко.

Детективът попита:

— Разпознавате ли някого в тази стая?

Човекът се огледа, а после кимна стеснително към доктор Робъртс.

— Него — отговори.

— Кажете ни кога го видяхте за последен път и какво правеше тогава.

— Ами тази сутрин трябваше в осем да измия прозорците на някаква дама на Чейни Лейн. Започнах да си върша работата. Дамата си беше в леглото. Изглеждаше болнава. Тя тъкмо си надигаше главата от възглавницата. Този господин го помислих за доктор. Той й вдигна ръкава и й сложи някаква инжекция някъде тук. — Човекът посочи с ръка. — Тогава тя падна върху възглавницата. Веднага си рекох, че ще е по-добре да отида на друг прозорец. Да не би да съм направил нещо лошо?

— Напротив, приятелю, свършихте чудесна работа — каза Поаро. После добави тихо: — Eh bien, доктор Робъртс?

— Беше нещо за подсилване… ъ-ъ-ъ… последен опит да я съживя — заекна Робъртс. — Чудовищно е да…

Поаро го прекъсна:

— Нещо за подсилване, така ли? N-метил-цикло-хексанил-метил-малонилова урея — изрече, като натъртваше отделните срички. — Или известно по-просто като евипан. Използва се за упойващо вещество при операции. Големи дози, инжектирани венозно, причиняват моментална загуба на съзнанието. Опасно е да се използва след употреба на веронал или други сънотворни. Лично аз видях синината на ръката й — явна следа от венозна инжекция. След уведомяване на полицията веществото беше изолирано не от кого да е, а лично от сър Чарлс Имфри, главен аналитик на Министерството на вътрешните работи.

— Това като че ли е предостатъчно — каза Батъл. — Няма нужда да се доказва убийството на Шейтана, макар че ако е необходимо, можем да повдигнем обвинение и в убийството на господин Чарлс Крадък, а вероятно и на жена му.

Споменаването на тези две имена довърши доктор Робъртс окончателно. Той се отпусна на стола си.

— Хвърлям си картите — каза. — Хванахте ме! Предполагам, че онзи мошеник Шейтана ви е подшушнал нещо онази вечер. А си мислех, че е него съм се оправил без проблеми.

— Шейтана няма никаква заслуга — отвърна Батъл. — Лаврите са за мосю Поаро.

Той отиде до вратата и повика двама души.

Гласът на комисаря придоби служебен тон, когато оповести официалния арест.

Щом вратата се затвори след обвиняемия, госпожа Оливър се провикна щастливо, макар и не съвсем искрено:

— Винаги съм казвала, че е той!