Агата Кристи
Карти на масата (14)

Тринайсета глава
Втори посетител

Щом видя госпожа Оливър, майор Деспард леко се сепна. Лицето му пламна и червенината изби под загара. Той като че ли се стараеше да прикрие някаква нервност. Насочи се към Ан.

— Много се извинявам, госпожице Мередит — каза той. — Позвъних няколко пъти, но никой не ми отвори. Просто минавах оттук и реших да се отбия.

— Много съжалявам — каза Ан, — но нямаме прислужница. Идва една жена, но само сутрин.

Тя го представи на Рода, която предложи:

— Хайде да пием чай. Да влезем вътре, защото става хладно.

Когато влязоха в къщата, Рода се скри в кухнята, а госпожа Оливър каза:

— Какво съвпадение — да се срещнем всички тук.

Деспард изрече бавно:

— Наистина.

Той замислено я измери с поглед.

— Тъкмо казвах на госпожица Мередит — поде Ариадни, която се забавляваше неимоверно, — че трябва да изготвим план за действие. Имам предвид убийството. Ясно е, че го е извършил докторът. Не сте ли на същото мнение?

— Трудно е да се каже. Няма доказателства.

Изражението на госпожа Оливър казваше само едно: „Типично по мъжки!“

Някаква внезапна сдържаност като че ли обзе и тримата. Госпожа Оливър я долови веднага. Когато Рода поднесе чая, тя стана и заяви, че трябва да се връща в града. Поблагодари за любезността, но се отказа от чая.

— Ето визитната ми картичка — рече тя. — Елате у дома, когато сте в града, и тогава ще обсъдим нещата. Сигурно ще се сетим как да стигнем до истината.

— Ще ви изпратя — каза Рода.

Когато вървяха вече по пътеката, Ан Мередит изскочи от къщата и ги настигна.

— Размислих — изрече.

Бледото й лице изразяваше необичайна решителност.

— Да, скъпа?

— Много мило от ваша страна, госпожо Оливър, да си направите целия този труд. Само че по-добре ще е наистина да не предприемам нищо. Имам предвид… О, всичко беше толкова ужасно! Искам да го забравя.

— Мило дете, въпросът е дали ще ви позволят да забравите.

— О, отлично разбирам, че полицията няма да остави нещата така. Сигурно ще ме разпитват още и аз съм готова за това. Но не искам нищо да ми напомня за случилото се. Навярно просто ме е страх, но така се чувствам в момента.

— О, Ан! — извика Рода Доус.

— Разбирам какво изпитвате, но едва ли е разумно да постъпите така — каза госпожа Оливър. — Ако ги оставим сами, полицаите сигурно никога няма да разкрият истината.

Ан Мередит сви рамене.

— Има ли някакво значение?

— Дали има значение? — отново извика Рода. — Разбира се, че има. Нали така, госпожо Оливър?

— Напълно съм уверена, че е така — сухо отвърна тя.

— Не съм съгласна — заинати се Ан. — Нито един мой познат няма да допусне, че съм аз. Не виждам причина да се намесвам. На полицията това й е работата — да открие истината.

— О, Ан, наистина си страхлива — укори я приятелката й.

— Така се чувствам в момента. — Ан протегна ръка. — Много ви благодаря, госпожо Оливър. Благодаря ви за труда, който си направихте.

— Е, ако наистина се чувствате така, не виждам какво може да се направи — бодро изрече посетителката. — Във всеки случай аз ще действам. Довиждане, скъпа. Обадете ми се в Лондон, ако промените решението си. — Тя се качи в колата и потегли, като размаха бодро ръка към двете момичета.

Внезапно Рода хукна след колата и скочи на страничното стъпало.

— Като казахте да ви се обадим в Лондон — изрече задъхано, — кого имахте предвид — Ан или и мен?

Госпожа Оливър натисна спирачките.

— Разбира се, че и двете.

— О, благодаря ви. Не спирайте. Аз… може би ще дойда някой ден. Има нещо… Не, не спирайте. Мога да скоча.

Тя скочи от колата и като махаше с ръка, се затича към Ан до портата.

— Какво, за бога… — започна Ан.

— Нали е симпатична? — ентусиазирано я попита Рода. — Много ми харесва. Беше с два различни чорапа, забеляза ли? Сигурна съм, че е страшно умна. Че как иначе ще напише толкова книги? Колко забавно ще бъде тя да открие истината, докато полицията и всички други не знаят какво да мислят.

— Защо ли дойде тук?

Рода се ококори.

— Мила, но нали ти каза…

Ан махна нетърпеливо с ръка.

— Хайде да влизаме. Съвсем забравих, че го оставихме сам.

— Майор Деспард ли? Ан, много е симпатичен, нали?

— Като че ли.

Тръгнаха по пътеката.

Майор Деспард стоеше до камината с чаша чай в ръка.

Той прекъсна извиненията на Ан, че са го оставили сам:

— Госпожице Мередит, искам да ви обясня внезапното си посещение.

— О, но…

— Казах, че просто минавам, но това не е съвсем вярно. Дойдох нарочно.

— Откъде знаете адреса ми? — попита тя.

— Взех го от комисар Батъл.

Той забеляза как тя леко трепна при споменаването на това име, но веднага продължи:

— Батъл се е запътил насам. Срещнах го случайно на гара Падингтън. Качих се на колата си и дойдох тук. Бях уверен, че ще изпреваря влака.

— Но защо?

Той се поколеба съвсем кратко.

— Може и да греша, но останах с впечатлението, че вие навярно сте, както се казва, „сама на света“.

— Тя има мен — намеси се Рода.

Деспард я стрелна с поглед и явно му се понрави привлекателната, с малко момчешки вид девойка, която се подпираше до камината и внимателно следеше думите му. Двете момичета представляваха приятна двойка.

— Сигурен съм, че госпожица Мередит не би могла да има по-предана приятелка от вас, госпожице Доус — галантно каза той, — но ми се стори, че при тези особени обстоятелства съветът на човек с малко повечко опит няма да е излишен. Госпожица Мередит е заподозряна в убийство. Същото важи за мен и за още двама души. Подобна ситуация не е приятна и тя има своите особени трудности и опасности, които един млад и неопитен човек като вас може да не съзре. Според мен трябва да потърсите помощта на някой добър адвокат. Може би вече сте го направили?

Ан Мередит поклати глава.

— Не бях се сетила.

— Така си и мислех. Имате ли предвид някой добър лондонски адвокат?

Тя отново поклати глава.

— Никога досега не съм имала нужда от адвокат.

— Познавам господин Беъри — каза Рода. — Само че той сигурно е над сто години и е много разсеян.

— Ако ми позволите, госпожице Мередит, ще ви препоръчам моя адвокат, господин Михърн. Фирмата фактически е „Джейкъбс, Пийл & Джейкъбс“. Първокласни адвокати, знаят всички трикове.

Ан беше пребледняла още повече. Тя седна.

— Необходимо ли е наистина? — едва попита.

— Според мен е наложително. Съществуват всевъзможни правни капани.

— А тези адвокати, те дали вземат много?

— Това няма значение — каза Рода. — Всичко ще бъде наред, майор Деспард. Мисля, че сте съвсем прав — Ан наистина се нуждае от закрила.

— Смятам, че таксите им са съвсем приемливи — успокои я той, а после добави загрижено: — Наистина това би било най-доброто, госпожице Мередит.

— Добре — каза Ан. — Ще постъпя така, както вие смятате.

— Чудесно.

Рода изрече с благодарност:

— Страшно мило от ваша страна, майор Деспард. Наистина ужасно мило.

Ан каза:

— Благодаря ви. — След кратко колебание попита: — Споменахте, че комисарят Батъл идва насам, така ли?

— Да, но няма защо да се тревожите. Това е неизбежно.

— О, да, зная. Всъщност аз го очаквах.

Приятелката й развълнувано изрече:

— Милата, това почти я съсипа. Какъв ужас и колко несправедливо.

Деспард каза:

— Съгласен съм, чудовищно е да се въвлича едно младо момиче в подобна история. Ако някой е искал да убие Шейтана, трябвало е да подбере друго време и място.

Рода попита без заобикалки:

— Според вас кой го е направил? Доктор Робъртс или онази госпожа Лоримър?

Майор Деспард се усмихна:

— Може да съм бил и аз, кой знае?

— О, не! — извика Рода. — С Ан сме уверени, че не сте вие.

Той погледна и двете с благ поглед.

„Две хубави деца, затрогващи със своята вяра. Тази малка Мередит изглежда кротко създание. Няма значение, Михърн ще я разпита. А другата е доста наперена. Надали щеше да рухне така, ако беше на мястото на приятелката си. Хубави девойки. Ако можех да ги поопозная по-отблизо…“ — Такива мисли се въртяха из главата му, докато на глас изрече:

— Никога не приемайте нещата такива, каквито изглеждат, госпожице Доус. За разлика от повечето хора аз не ценя толкова човешкия живот. Да вземем истеричния шум около пътните злополуки например. Човек винаги се намира в опасност — от движението по пътищата, от микроби, от още сто и едно неща. Може да умре както от едно, така и от друго. В момента, в който човек решава да е по-внимателен към себе си, приемайки, така да се каже, мотото „Безопасност преди всичко“, вече можете да го пишете мъртъв.

— О, напълно съм съгласна с вас — извика Рода. — Смятам, че човек трябва да живее сред опасности, стига да му се предостави такъв шанс. Само че животът, общо взето, е доста скучен.

— Е, невинаги е така.

— За вас — да. Вие ходите по разни диви места и ви нападат тигри, стреляте по какво ли не, кърлежи се забиват в краката ви, жилят ви насекоми, лишени сте от всякакви удобства, но пък е адски вълнуващо.

— Е, и госпожица Мередит преживя нещо вълнуващо. Едва ли се случва често да си в стая, в която се извършва убийство.

— О, моля ви! — извика Ан.

Той бързо добави:

— Моля за извинение.

— Ужасно наистина, но пък същевременно и вълнуващо! — въздъхна Рода. — Може би Ан не оценява това. А госпожа Оливър сигурно е страшно развълнувана от това, че е била там снощи.

— Госпожа… О, дебелата ви приятелка, която пише книги за онзи финландец с непроизносимото име. Да не е решила да се прави на детектив?

— Ами да.

— Тогава да й пожелаем успех. Ще бъде забавно, ако успее да изпревари Батъл и сие.

— Какво представлява комисарят Батъл? — полюбопитства Рода.

— Изключително интелигентен човек. И много кадърен.

— О! — каза тя. — Ан спомена, че бил малко глупав.

— Според мен това е част от неговия арсенал. Не бива да допускаме грешки — Батъл не е глупак. — Той се надигна. — Е, трябва да вървя. Само още едно нещо.

Ан също бе станала.

— Да? — каза тя, протягайки ръка.

Деспард помълча малко — явно търсеше подходящи думи. Той пое ръката й и я задържа в своята, после погледна право в големите й красиви сиви очи.

— Не ми се сърдете — каза той. — Искам да ви кажа следното: съвсем човешко е да има нещо в познанството ви с Шейтана, което не искате да се разчува. Ако е така, моля ви, не се сърдете (почувства отдръпването на ръката й) — вие сте в пълното си право да откажете да отговаряте, на каквито и да е въпроси, поставени от Батъл, ако адвокатът ви не е тук.

Момичето издърпа ръката си. Очите му се разшириха и потъмняха от гняв.

— Няма нищо, нищо… Аз почти не познавах този отвратителен човек.

— Съжалявам — каза майор Деспард, — но реших, че съм длъжен да го спомена.

— Вярно е — обади се Рода. — Ан почти не го познаваше. Не й беше много симпатичен, но пък организираше страшно хубави празненства.

— Това — мрачно изрече майорът — като че ли е било единственото негово оправдание, че е живял.

Ан изрече хладно:

— Комисар Батъл може да ми задава всякакви въпроси. Аз нямам какво да крия, нямам.

— Моля ви да ми простите — рече Деспард.

Тя го изгледа. Гневът й премина и тя се усмихна мило.

— Няма нищо. Направихте го за добро, зная.

Отново му подаде ръка. Той я пое и каза:

— Ние сме в една и съща лодка, така да се каже. Трябва да си помагаме…

Ан го изпрати до портата. Когато се върна, Рода гледаше през прозореца и си подсвиркваше. Щом приятелката й влезе в стаята, тя се обърна.

— Страшно е привлекателен, Ан.

— Симпатичен е, нали?

— Много повече от симпатичен… Направо изгарям по него. Защо не бях на това празненство вместо теб? Щях да се наслаждавам на вълнението — как мрежата се стеснява около мен, как върху ми пада сянката на ешафода…

— Говориш глупости, Рода! — Гласът на Ан прозвуча рязко. Следващите й думи вече бяха изречени по-меко: — Много хубаво стана, че намина насам. Непознат човек да си направи труда за момиче, което е видял само веднъж.

— О, съвсем ясно е, че си пада по теб. Мъжете никога не любезничат просто така. Нямаше да си направи труда, ако беше разногледа или пъпчива.

— Така ли мислиш?

— Точно така, мило глупаче такова. Госпожа Оливър е много по-неутрална.

— Не ми е симпатична — отсече Ан. — Нещо ме смущава в нея… За какво всъщност дойде тя?

— О, показваш обичайните женски подозрения. Ако питаш мен, тъкмо майор Деспард пристигна тук с определени цели.

— Сигурна съм, че не е така — разгорещено извика Ан.

А когато Рода Доус избухна в смях, тя пламна.