Агата Кристи
Карти на масата (27)

Двайсет и шеста глава
Истината

Настъпи много продължителна пауза.

В стаята притъмняваше. Пламъците в камината хвърляха отблясъци.

Госпожа Лоримър и Еркюл Поаро не се гледаха, а се взираха в огъня. Сякаш в тази стая времето беше спряло.

После Поаро въздъхна и се раздвижи.

— Значи така, през цялото време… А защо го убихте, мадам?

— Мисля, че знаете защо, мосю Поаро.

— Защото е знаел нещо за вас, нещо, което се е случило отдавна?

— Да.

— И това нещо е било… още една смърт, мадам?

Тя наведе глава.

Той каза загрижено:

— Защо ми го признахте? Какво ви накара да ме повикате днес?

— Самият вие ми казахте, че може да го направя някой ден.

— Да, така е, надявах се… Знаех, мадам, че единственият начин да се научи истината за вас е при положение, че вие сама го пожелаете. Ако бяхте решили да не говорите, сигурно нямаше да го направите, и тогава никога нямаше да се издадете. Но имаше известен шанс да пожелаете да проговорите.

Тя кимна.

— Умно от ваша страна да го предвидите — умората, самотата… — Гласът й затихна.

Поаро я изгледа с любопитство.

— Така ли стояха нещата при вас? Да, разбирам, че може…

— Сама, съвсем сама — каза госпожа Лоримър. — Никой не познава това, освен ако не е живял като мен — със съзнанието за това, което съм извършила.

Детективът изрече внимателно:

— Ще го сметнете ли за много нахално, мадам, ако ви изразя съчувствието си?

Тя леко наклони глава.

— Благодаря ви, мосю Поаро.

Настъпи нова пауза, след което той каза малко по-бодро:

— Трябва ли да разбирам, мадам, че сте възприели думите на Шейтана по време на вечерята като заплаха, насочена към вас?

Тя кимна.

— Веднага разбрах защо говори така — за да може един човек да го разбере. И този човек бях аз. Когато каза, че отровата е женско оръжие, той имаше предвид мен. Той знаеше. Веднъж вече се бях усъмнила. Тогава говореше за някакъв прочут процес и забелязах, че ме наблюдава. Погледът му казваше, че знае. Но, разбира се, онази вечер бях повече от сигурна.

— Бяхте сигурна и за бъдещите му намерения, така ли?

Госпожа Лоримър отговори сухо:

— Едва ли можеше да се сметне за случайност присъствието на комисаря, както и вашето. Предположих, че Шейтана възнамерява да демонстрира интелигентността си, като ви покаже, че е разкрил нещо, което никой до този момент не е подозирал.

— Кога решихте да действате, мадам?

Тя се поколеба.

— Трудно ми е да си спомня кога точно ми хрумна тази идея — отвърна. — Бях забелязала кинжала още преди началото на вечерята. Когато се върнахме в гостната, аз го взех и го скрих в ръкава си. Никой не ме видя, сигурна съм в това.

— Не се съмнявам, че сте го направили много умело, мадам.

— Тогава реших точно какво ще направя. Оставаше само изпълнението. Рискът не беше малък, но сметнах, че си струва да се опита.

— Прибегнали сте до вашата способност хладнокръвно да преценявате шансовете за успех. Да, разбирам.

— Започнахме да играем бридж — продължи Лоримър с глас, лишен от емоции. — Най-сетне ми се предостави възможност — бях мор. Поразходих се из стаята и отидох до камината. Шейтана бе задрямал. Погледнах към другите — бяха погълнати от играта. Наведох се — и го направих… — Гласът й потрепна леко, но веднага си възвърна невъзмутимостта. — Казах му нещо. Сетих се, че може да ми послужи като алиби. Споменах нещо за огъня и се престорих, че той ми отговаря, а после казах още нещо: „Съгласна съм с вас. И аз не обичам радиатори.“

— Той не извика ли?

— Не. Като че ли изхриптя леко — това беше всичко. Подобен звук би могъл да се възприеме като говор.

— И тогава?

— Тогава се върнах към масата за бридж. Тъкмо играеха последната ръка.

— Просто седнахте и продължихте да играете?

— Да.

— И интересът ви към играта не отслабна ни най-малко, за да можете да ми възпроизведете почти всички наддавания и изиграни ръце два дни по-късно?

— Не — простичко отвърна тя.

— Epatant! — възкликна Поаро.

Той се облегна назад и кимна с глава няколко пъти. После рязко смени посоката на нейното движение и силно я тръсна.

— И все пак има нещо, мадам, което не разбирам.

— Да?

— Струва ми се, че пропускам нещо. Вие сте жена, която внимателно претегля и обмисля всичко. Решавате, че поради някаква причина ще поемете голям риск. И го поемате — при това успешно. А после, няма и две седмици, променяте решението си. Откровено казано, мадам, тук нещо не е наред.

Устните й се извиха в усмивка.

— Напълно сте прав, мосю Поаро. Има нещо, което не ви е известно. Каза ли ви госпожица Мередит, че се видяхме?

— Доколкото си спомням, било е около дома на госпожа Оливър.

— Струва ми се, че да. Но аз имам предвид самата улица. С Ан Мередит се срещнахме на Харли Стрийт.

— А! — Той я изгледа внимателно. — Започвам да разбирам.

— Надявах се на това. Бях ходила при един известен лекар, който само потвърди подозренията ми. — Усмивката й стана още по-широка. В нея вече нямаше и следа от горчивина. — Не ми остава да играя още много бридж, мосю Поаро. О, той не ми го каза точно така, разбира се, а се постара да скрие истината. С малко повече грижи и прочие, и прочие, можело да живея още няколко години. Само че нямам намерение да полагам никакви грижи. Не съм такъв човек.

— Да, да, започвам да разбирам — каза Поаро.

— Имаше значение, разбира се — един месец, може би два, не повече. И тогава, тъкмо когато си тръгвах от този специалист, срещнах Ан Мередит. Поканих я на чай. — Тя помълча, а после продължи: — В края на краищата аз не съм толкова лоша жена. Пиехме чай, а аз не преставах да мисля. С действието си онази вечер не само лиших от живот човека Шейтана (нещо непоправимо), но в различна степен повлиях неблагоприятно върху живота на трима души. Поради моето деяние доктор Робъртс, майор Деспард и Ан Мередит (никой от тях не ми е причинявал нищо лошо) бяха подложени на голямо изпитание, дори на опасност. Това поне можех да поправя. Не съм сигурна дали съм се чувствала силно трогната от положението на доктор Робъртс или майор Деспард, макар че ги очакваше значително по-дълъг живот от мен. Те бяха мъже и можеха да се погрижат за себе си. Ала когато погледнах Ан Мередит… — Тя се поколеба, а после бавно продължи: — Ан Мередит е още момиче. Животът е пред нея, а тази проклета история можеше да я погуби… Подобна мисъл не ми се нравеше… И тогава, мосю Поаро, аз осъзнах, че това, за което вие намекнахте, се е сбъднало. Не можех повече да мълча. Затова ви позвъних днес…

Изминаха няколко минути.

Еркюл Поаро се наведе напред. Загледа втренчено, при това съвсем умишлено, госпожа Лоримър. Тя му отвърна с кротък и спокоен поглед.

Най-сетне той проговори:

— Госпожо Лоримър, сигурна ли сте, уверена ли сте (ще ми кажете истината, нали?), че убийството на господин Шейтана не е било планирано предварително? Не сте ли планирали всичко преди? Не отидохте ли на вечерята с ясен план за убийството?

Тя го изгледа за миг, после поклати глава и отвърна:

— Не.

— Значи не сте планирали убийството предварително?

— Разбира се, че не.

— Тогава… тогава… О, вие ме лъжете! Не може да не ме лъжете!

Гласът й прозвуча студено:

— Но моля ви, мосю Поаро, вие се самозабравяте!

Дребничкият човечец скочи на крака. Той закрачи напред-назад из стаята, като едновременно мърмореше нещо под носа си и издаваше възклицания. Внезапно каза:

— Позволете.

И като отиде до стената, включи осветлението.

Върна се, седна на мястото си, постави ръце на коленете си и отново се вторачи в домакинята си.

— Въпросът е — каза — може ли Еркюл Поаро да греши?

— Никой не е безгрешен — хладно отвърна тя.

— Аз съм безгрешен — заяви той. — Никога не греша. Толкова съм постоянен в това, че чак се стряскам. Ала сега като че ли греша, изглежда, наистина греша. И това ме тревожи. Да допуснем, че знаете какво говорите. Нали вие сте извършили убийството! Не е ли фантастично тогава, че Еркюл Поаро знае по-добре от вас как сте го извършили?

— Не само фантастично, но и абсурдно — още по-хладно каза госпожа Лоримър.

— Тогава остава да съм луд. Определено луд. Не — sacre nom d’un petit bonhomme^[1] — аз не съм луд! Аз съм прав. Трябва да съм прав. Желая да ви повярвам, че вие сте убили Шейтана — но е невъзможно да сте го убили по начина, по който казвате. Никой не може да извърши нещо, което не е dans son caractere! — Той млъкна.

Тя пое дълбоко въздух и ядосано прехапа устни. Готвеше се да каже нещо, но Поаро я възпря:

— Или убийството на Шейтана е било планирано предварително, или не сте го убили вие!

Госпожа Лоримър рязко изрече:

— Наистина си мисля, че сте луд, мосю Поаро! Ако съм решила да призная, че съм убила някого, то няма да лъжа за начина, по който съм го извършила. И защо ще го правя?

Детективът отново се изправи и обиколи стаята. Когато се върна на мястото си, поведението му се беше променило. Беше станал внимателен и любезен.

— Вие не сте убили Шейтана — кротко изрече. — Сега го разбирам. Разбирам всичко. Харли Стрийт. И малката Ан Мередит, застанала отчаяно на тротоара. Виждам и едно друго момиче, преди много време, момиче, което е изживяло живота си в самота, в ужасяваща самота. Да, виждам всичко. Не разбирам само едно — защо сте сигурна, че го е извършила Ан Мередит?

— Но моля ви, мосю Поаро…

— Няма смисъл да се противите, няма нужда от повече лъжи, мадам. Казвам ви, че зная истината. Известни са ми чувствата, които са ви обзели тогава на Харли Стрийт. Не бихте го направили за доктор Робъртс — о, не! Не бихте го направили и за майор Деспард. Но Ан Мередит е по-различна. Към нея изпитвате състрадание, защото тя е извършила това, което сте извършили и вие някога. Вие дори не знаете, така поне предполагам, какви причини е имала за това. Но сте убедена, че го е направила тя. Били сте убедена още онази вечер, когато комисарят ви помоли да изкажете мнение за случая. Да, виждате ли, известно ми е всичко. Безполезно е да лъжете повече. Разбирате го, нали?

Той почака за отговор, но такъв не последва. После кимна в знак на задоволство.

— Да, вие сте разумна. Това е хубаво. Постъпката ви е изключително благородна, мадам — да поемете вината върху себе си и да спасите това дете.

— Забравяте — проговори сухо тя, — че аз не съм невинна. Преди години, мосю Поаро, аз убих съпруга си…

Настъпи тишина.

— Разбирам — наруши я Поаро. — Това е справедливостта. В крайна сметка всичко се свежда точно до това — справедливостта. Имате логичен ум. Искате да страдате заради вашето престъпление. Убийството си е убийство — няма значение кой е жертвата. Вие притежавате кураж, мадам, освен това умеете да виждате нещата ясно. Но ви питам още веднъж: Как може да сте сигурна? Откъде знаете, че именно Ан Мередит е убила господин Шейтана?

Госпожа Лоримър въздъхна дълбоко. Настойчивостта на Поаро беше сринала и последната й съпротива. Тя отговори на въпроса по най-простия начин, сякаш беше дете:

— Защото я видях.