Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (91)

89

Вече не можеше да следи цифрите. Нямаше смисъл.

Не се предавай, окуражи се Маги, опитвайки се да накара мозъка си да остане буден, да не се размъти. Щеше да бъде толкова лесно да заспи, толкова лесно просто да затвори очи и да избяга от онова, което се случваше с нея.

Снимката, която Ърл й беше дал — имаше нещо в изражението на Лаям — изкуствената усмивка, премерената искреност, заучената топлота.

Трябваше да се досети, че имаше нещо преднамерено във внезапно проявеното внимание. Беше повече в негов стил, когато я заряза на партито.

Замисли се за предишната вечер, за гласа. Одил Лейн бе спорила с Лаям. Беше ги чула.

Одил беше изплашена.

— Не мога да го правя повече — бе проплакала. — Ти си луд! Обеща ми, че ще продадеш онова място и ще се махнем. Предупредих те, че Маги Холоуей задаваше твърде много въпроси.

Толкова ясно. За момента толкова ясно.

Вече едва сгъваше ръката си. Беше време отново да извика за помощ.

Но сега от устата й излизаше само шепот. Никой нямаше да я чуе.

Сгъвай… разгъвай… поемай си малки глътки въздух, напомни си тя.

Но умът й непрекъснато се връщаше към едно нещо: първата молитва, която беше научила като дете: „Сега си лягам да спя…“