Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (17)

15

Вторник, 1 октомври

Когато в осем часа сутринта телефонът иззвъня, Робърт Стивънс посегна да го вдигне с лявата си ръка, докато с дясната продължаваше здраво да държи чашата с кафе.

Неговото „добро утро“ бе малко грубовато, забеляза развеселено съпругата му, за която бе женен от четиридесет и три години. Долорес Стивънс знаеше, че мъжът й не обича да му звънят рано сутрин.

„Онова, което може да се каже в осем, спокойно би могло да почака и до девет“ — бе неговата максима.

Обикновено по това време му се обаждаше един от възрастните му клиенти, с чиито данъци се занимаваше. С Долорес се бяха преселили в Портсмут преди три години с намерението да прекратят работа, но Робърт реши да поддържа формата си, както се беше изразил, и пое няколко избрани клиенти. В разстояние на шест месеца се беше натоварил в пълния си капацитет.

Лекото раздразнение бързо изчезна от гласа му, докато казваше:

— Нийл, как си?

— Нийл! — възкликна Долорес и в тона й моментално се прокрадна тревога. — О, надявам се да не ни изненада, че няма да може да дойде този уикенд — промърмори тя.

Съпругът й махна да мълчи.

— Времето? Страхотно. Не би могло да е по-хубаво. Още не съм прибрал лодката. Можеш да пристигнеш в четвъртък? Чудесно. Майка ти толкова ще се радва. Дърпа ми слушалката. Знаеш колко е нетърпелива. Добре. Ще се обадя в клуба да запазя игрището за голф за два часа.

Долорес грабна слушалката и чу развеселения глас на единственото си дете.

— Ама че си нетърпелива тази сутрин — рече синът й.

— Знам. Но е толкова хубаво, че ще те видя. Така се радвам, че можеш да дойдеш. И ще останеш до неделя, нали, Нийл?

— Разбира се. И аз нямам нетърпение. Окей, трябва да тръгвам. Кажи на татко, че неговото „Добро утро“ звучеше повече като „Върви по дяволите!“ Още не си е допил първото кафе, нали?

— Точно така. Довиждане, скъпи.

Родителите на Нийл Стивънс се спогледаха. Долорес въздъхна.

— Единственото нещо, което ми липсва от нюйоркския живот е, че Нийл се отбиваше, когато пожелае — рече тя.

Съпругът й стана, отиде до печката и напълни чашата си.

— Нийл спомена ли, че съм имал раздразнен глас, когато се обадих?

— Каза нещо такова.

Робърт Стивънс се усмихна неохотно.

— Е, знам, че не съм много ведър рано сутрин, но точно в този момент се страхувах, да не би да се обажда Лора Арлингтън. Много е разтревожена. Непрекъснато ми звъни.

Долорес изчака.

— Направи някои сериозни инвестиции, от които нищо не излезе и сега си мисли, че онези шикалкавят.

— Права ли е?

— Мисля, че да. Става дума за едно от онези уж страхотни сведения. Брокерът я убедил да инвестира в малка компания, която щяла да бъде купена от „Майкрософт“. Тя взела сто хиляди акции по пет долара едната, уверена, че ще получи голяма печалба.

— Петстотин хиляди долара! Колко струват сега?

— Продажбата на акциите току-що бе спряна. Колкото до вчера, ако е можела да ги продаде, би получила по осемдесет цента за акция. Лора не може да си позволи да загуби толкова пари. Щеше ми се да бе поговорила с мен, преди да се забърка в подобна каша.

— Не мисли ли да се премести в резиденцията „Латъм Майнър“?

— Да, и точно с тези пари смяташе да плати. Те бяха почти всичко, което имаше. Децата й искаха да се настани там, но този брокер я убедил, че с подобна инвестиция не само ще има възможността да живее в „Латъм“, но ще може да остави и нещо на децата си.

— Незаконно ли е онова, което е извършил?

— За съжаление не. Може би неетично, но не и незаконно. Както и да е, смятам да поговоря с Нийл по този въпрос. Затова особено се радвам, че ще дойде.

Робърт Стивънс отиде до големия прозорец, който гледаше към залива Неръгенсит Бей. Също както и сина му, той бе широкоплещест, атлетично сложен мъж. Шестдесет и осем годишен, с някога пясъчноруса, а сега побеляла коса.

Водата в залива бе спокойна, неподвижна почти като в езеро. Тревата зад къщата, чийто двор стигаше до водата, започваше да губи кадифената си зеленина. Кленовете вече се обагряха в оранжево, медно и виненочервено.

— Красиво, спокойно — рече той, поклащайки глава. — Трудно е да се повярва, че на три километра оттук една жена бе убита в собствения й дом.

Обърна се и погледна жена си — природно красива, сребристата й коса бе вдигната на висок кок, чертите й все още бяха деликатни и меки.

— Долорес — добави той и тонът му изведнъж стана суров, — когато ме няма, искам непрекъснато да държиш алармената инсталация включена.

— Добре — съгласи се тя кротко. Всъщност не искаше съпругът й да разбере колко дълбоко я беше потресло това убийство, нито пък, че след както бе прочела подробния репортаж за случилото се във вестника, бе проверила предната и задната врата и, както обикновено, ги бе намерила незаключени.