Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (13)

11

— Не, благодаря — отвърна Маги, притискайки слепоочията си с показалци. Смътно съзнаваше, че не беше яла от обед, преди десет часа, но при мисълта за храна гърлото й се стягаше.

— Дори и чаша чай ли, Маги?

Вдигна поглед. Милото, загрижено лице на Ирма Уудс, съседката на Нюела, се бе надвесило над нея. Беше по-лесно да кимне в знак на съгласие, отколкото да продължава да отказва. И за нейно учудване, чашата стопли замръзналите й пръсти и й стана приятно, докато почти врелият чай слизаше по хранопровода й.

Бяха в дневната на Уудсови, чиято къща бе много по-голяма от тази на Нюела. По масите и над камината имаше наредени семейни снимки — на деца и внуци, предположи тя. Уудсови изглеждаха на възрастта на Нюела.

Въпреки стреса и объркването, Маги смяташе, че си е съставила ясна представа за останалите — онези, които трябваше да бъдат гостите на вечерята. Между тях беше д-р Уилям Лейн, директорът на „Латъм Майнър“ — дом за възрастни хора, както бе схванала. Едър, оплешивяващ мъж на около петдесет години, д-р Лейн имаше някакво успокояващо излъчване, докато й изказваше съболезнованията си. Беше се опитал да й даде лек седатив, но Маги му беше отказала. Знаеше, че дори най-безобидните седативи я правеха сънлива дни наред.

Маги забеляза, че всеки път, когато хубавата му съпруга, Одил, понечеше да каже нещо, ръцете й се раздвижваха.

— Нюела идваше да посещава приятелката си, Грета Шипли, в дома почти всеки ден — беше й обяснила, жестикулирайки с пръсти, сякаш приканваше някого да се приближи. После поклати глава и събра длани като за молитва. — Грета ще бъде съкрушена. Съкрушена — повтори убедено.

Одил бе направила същата забележка вече няколко пъти и Маги усети, че й се искаше тя да не го казва отново. Но този път Одил я придружи с още един коментар:

— А и на всички в курса й по изобразително изкуство много ще липсва. Участващите в него така се забавляваха. О, Господи, дори не се бях сетила за това до този момент.

Съвсем в стила на Нюела, помисли си Маги — да споделя таланта си с другите. В главата й изникна яркия спомен как Нюела й подари собствената си палитра за шестия й рожден ден.

— Ще те науча да рисуваш прекрасни картини — бе казала Нюела. Само че не стана така, тъй като не бях много добра, помисли си Маги. Едва когато ми даде глина в ръцете, изкуството придоби реални измерения за мен.

Малкълм Нортън, който се беше представил на Маги като адвоката на Нюела, стоеше до камината. Той бе хубав мъж, но й се струваше, че позира. В него имаше нещо насилено — почти неестествено — помисли си тя. Някак си измъченото му изражение и изявлението му: „Аз бях неин приятел и довереник, а не само неин адвокат“, говореше, че той всъщност е човекът, който има нужда от съчувствие.

Но пък защо хората да си мислят, че аз съм тази, на която трябва да поднасят съболезнованията си? — запита се тя. Всички те знаят, че току-що съм срещнала Нюела отново след двадесетгодишна раздяла.

Съпругата на Нортън, Джанис, прекара повечето време, разговаряйки тихо с доктора. Атлетичен тип, тя би била привлекателна, ако ги нямаше спускащите се надолу бръчки край устата й, които й придаваха сурово, дори горчиво изражение.

Като мислеше за това, Маги се зачуди на начина, по който мозъкът й реагираше на смъртта на Нюела. От една страна толкова я болеше; от друга — наблюдаваше тези хора сякаш през обектива на фотоапарата си.

Лаям и братовчед му Ърл седяха един до друг на столовете до камината. Когато Лаям влезе, беше я прегърнал с думите: „Маги, ужасно е за теб“, но после сякаш разбрал, че тя има нужда от физически и психически простор, за да проумее случилото се сама, не беше седнал до нея на двуместното канапе.

Двуместно канапе, помисли си Маги. Точно зад двуместно канапе бяха намерили тялото на Нюела.

Ърл Бейтмън се приведе напред — бе сключил длани пред себе си, като че потънал в мисли. Маги го беше срещала само на събирането на Мурови, но си спомняше, че бе антрополог, изнасящ лекции за погребалните обичаи.

Беше ли споменала пред някого Нюела какво погребение иска? — запита се Маги. — Може би Малкълм Нортън, адвокатът, щеше да знае.

Звукът на звънеца накара всички да вдигнат погледи. Шефът на полицията, когото Маги беше последвала в къщата на Нюела, сега влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви задържах — рече той. — Няколко от моите хора ще вземат индивидуално показанията ви, така че ще ви пуснем да си вървите възможно най-скоро. Първо обаче имам няколко въпроса, които искам да ви задам, докато сте заедно. Мистър и мисис Уудс, бих желал и вие да останете.

Въпросите на шефа бяха общи, от рода на: „Имаше ли мисис Мур навика да оставя задната си врата незаключена?“

Уудсови му казаха, че винаги я оставяла незаключена и дори се шегувала, че вечно забутвала някъде ключа за предната врата, но така или иначе можела да влезе през задната.

Той попита дали напоследък е изглеждала разтревожена. Единодушно му отговориха, че Нюела била щастлива, развълнувана и с нетърпение очаквала пристигането на Маги.

Маги усети как сълзи опариха очите й. И тогава осъзна: но тя наистина беше разтревожена.

Едва когато шефът на полицията каза: „Сега ви моля да издържите още малко, за да могат хората ми да зададат на всеки от вас по няколко въпроса и ви обещавам, че много скоро ще си бъдете у дома“, Ирма Уудс го прекъсна плахо:

— Може би има нещо, което с мъжа ми трябва да ви обясним. Вчера Нюела дойде у нас. Беше написала ново завещание и искаше да бъдем свидетели при полагането на подписа й. Също така ни накара да се обадим на мистър Мартин, нотариуса, за да го узакони. Изглеждаше малко притеснена и спомена, че мистър Нортън сигурно щял да се разочарова, задето се отказва да му продаде къщата си.

Ирма Уудс се обърна към Маги.

— В завещанието си Нюела ви моли да посещавате или да се обаждате по телефона на приятелката й Грета Шипли в „Латъм Майнър“ толкова често, колкото ви е възможно. С изключение на някои дребни дарения, тя оставя къщата си и всичко останало на вас.