Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (87)

85

Ръката я болеше и бе покрита с пръст. Беше продължила да я движи ритмично с надеждата тръбата да не се запуши, но сега като че ли през вентилационния отвор не падаше повече пръст. Водата също бе спряла да се стича.

Не чуваше вече и барабаненето на дъжда. По-студено ли ставаше или просто влагата в ковчега беше така смразяваща? — зачуди се тя.

Всъщност започваше да й става топло, дори твърде топло.

Започва да ме тресе, помисли си сънливо Маги.

Главата й ужасно олекна. Тръбата е запушена, каза си тя. Едва ли е останал много кислород.

— Едно… две… три… четири…

Сега шепнеше цифрите на глас, като се опитваше да надмогне съня, за да започне отново да вика, когато преброи до петстотин.

Какво значение щеше да има, ако той се върнеше и я чуеше? Какво повече от онова, което вече беше сторил, би могъл да направи?

Ръката й продължаваше да се свива и разпуска.

— Свий я в юмрук — промърмори на глас. — Добре, отпусни. — Така й бяха казали сестрите, когато беше малка и й взимаха кръв за изследване. — Това е само за твое добро, Маги. — Така й бяха казали.

След като Нюела дойде да живее с тях, тя бе престанала да се бои от иглите. Нюела успя да превърне всичко в игра.

— Първо ще свършим тази работа и после ще отидем на кино — увещаваше я тя.

Маги се сети за чантата с фотооборудването си. Какво бе направил с нея и фотоапаратите й. Те бяха нейни приятели. Толкова много снимки бе искала да направи с тях. Имаше толкова много идеи, които й се щеше да изпробва, толкова много неща, които желаеше да заснеме.

— Сто и петдесет… сто петдесет и едно…

Беше разбрала, че Нийл седеше зад нея онзи ден в киното. Беше се изкашлял няколко пъти — особена суха кашлица, която бе познала. Знаеше също, че той сигурно я беше видял, беше забелязал мъката й.

Превърнах случая в нещо като тест. Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб — тази мисъл бе искала да му предаде и да го накара да постъпи според нея.

Но когато филмът свърши и лампите светнаха, него го нямаше…

— Ще ти дам още една възможност, Нийл — каза тя сега на глас. — Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб и ще ме откриеш.

— Четиристотин деветдесет и девет, петстотин!

Отново започна да вика за помощ. Този път крещя, докато не я заболя гърлото. Нямаше смисъл да се опитва да запази гласа си, реши тя. Времето изтичаше.

Въпреки това започна пак упорито да брои: свий… отпусни…

С цялото си същество се бореше с желанието да заспи. Знаеше, че ако се предаде на съня, повече нямаше да се събуди.