Фабиан Ленк
Клеопатра и свещената кобра (3)

Мъжът на скелето

Слънцето заслепи очите им, беше топло, а във въздуха се носеше мирис на море. Отпред се беше ширнал морски залив и върху синьо-зелените вълни леко се полюшваха множество кораби — обикновени тръстикови лодки с извити като дъга носове, от които рибари хвърляха мрежите си, барки^[1], натоварени догоре със зърно, широки салове, превозващи дънери, както и един огромен боен кораб с три реда гребци, с широко платно и страховит таран.

На пристанището се виждаха складове и кръчми, а между тях се полюшваха палми. Кейове, също като остри езици, се врязваха в огромното пристанище. Големи търговски кораби, току-що разтоварени, бяха полегнали на дрейф.

На един остров отдясно зад висока стена се издигаше величествен дворец, изграден от множество свързани една с друга сгради, всяка с плосък покрив, опасан със златна лента, която блестеше на слънцето, фасадата на великолепното здание бе от ослепително бял мрамор, който контрастираше невероятно красиво със синьото море. По первазите на широките прозорци, високи няколко метра, пъстрееха множество цветя с великолепни багри — червен мак се редуваше със синя метличина. В средата на високата стена се издигаше величествена правоъгълна кула с пиластри^[2], висока около десет метра. Пиластрите изглеждаха крехки, но всъщност всеки от тях крепеше по едно каменно създание с глава на сокол, увенчана с огромен кръгъл диск.

— Бог Ра^[3] — прошепна Юлиан, който добре си спомняше предишните две пътешествия в Древен Египет. — Богът на слънцето.

Двете каменни създания бяха свързани с просторен балкон, украсен с множество малки каменни колони.

„Дали оттук Клеопатра не се показва пред народа?“, помисли развълнувано Юлиан.

Точно по диагонал, вдясно зад палата, се издигаше великолепен храм. Юлиан си спомни думите на Ким в библиотеката. Няма съмнение, че това е храмът на богинята Изида. Пъстроцветни фигури, които Юлиан не можеше да разпознае оттук, покриваха глинения пилон^[4] на храма.

В този момент Леон го откъсна от мислите му.

— Ние всъщност сме до фара! — възбудено прошепна той.

Едва сега приятелите видяха, че Темпус ги е пренесъл в света на египтяните през огромната квадратна основа на фара.

Леон вдигна глава и погледна нагоре. Това не беше фар като тези от учебниците или като морските фарове, които беше виждал през ваканциите край Северно море. Беше огромен и се състоеше от четири части. Дълга дига го свързваше с пристанището на Александрия. Фарът имаше квадратна основа, всяка от страните беше дълга около двеста метра. Основата се издигаше на около петнайсет метра над морската повърхност и оформяше обширна тераса, заобиколена със стена. От вътрешната страна стените бяха украсени с релефи на владетели и богове.

Върху основата се издигаха три високи кули, разположени стъпаловидно една над друга. Най-долната беше четириъгълна и се извисяваше на повече от седемдесет метра и имаше около четиринайсет етажа. В основата кулата беше по-широка, а нагоре се стесняваше. На всеки от етажите се виждаха по седем прозореца. Цялата фасада беше облицована с мрамор и блестеше на слънцето като бяло злато. Близо до входа на кулата се издигаше строително скеле.

— Момчета, кулата би била невероятно място за живеене с фантастичен изглед към морето! — възкликна Ким, която вместо с дънки и маратонки беше облечена с бяла ленена рокля с два вътрешни джоба, а на краката си носеше сандали. Леон и Юлиан бяха само с кожени препаски и сандали.

Най-горният етаж на кулата беше украсен с богат фриз^[5], над който се издаваше красив корниз. От илюстрацията, която видя в библиотеката, Леон знаеше, че на четирите ъгъла на кулата има по един тритон^[6], който надува рог във формата на раковина. Кулата завършваше с квадратна площадка, върху която се издигаше втора кула — осмоъгълна постройка, висока около трийсет метра. Тя също беше украсена с фриз.

Върху каменната площадка на последния етаж на осмоъгълната кула се виждаше последната — цилиндрична кула, увенчана с великолепна статуя на Зевс^[7]. От кулата струеше ярка светлина — светлината на фара.

— Невероятно! — очаровано възкликна Юлиан.

В същия момент Кия измяука и всички обърнаха очи към нея. Котката гледаше към входа на фара. Там стоеше широкоплещест мъж с дълга кожена престилка. Голата му кръгла глава сякаш бе поставена направо върху раменете. Изпод престилката се подаваха мускулести крака, извити във формата на буквата „О“. Мъжът нервно потропваше.

— Много тежко, много горещо, все това слушам! — мърмореше той. — Това е третият работник, който си хвърля хляба, в името на Хатхор^[8].

Едно момче, на години колкото приятелите, го успокояваше:

— Ще намерим нови работници, татко!

— Така ли? — изсумтя мъжът. — И кога? Всеки момент ще дойдат Клеопатра и онзи проклет римлянин Октавиан, а ние нямаме достатъчно мъже, за да поддържаме огъня. Какъв позор! Ще ме хвърлят за храна на крокодилите…

Приятелите бързо се спогледаха и решението бе взето на мига. Нали се нуждаеха от работа и покрив над главите? Както винаги, Ким и Леон оставиха Юлиан да говори.

— Добър ден — любезно поздрави той бащата и сина.

Очите на мъжа щяха да изскочат от орбитите:

— Добър ли? Че какво му е доброто?

— Мисля, че бихме могли да сме ви полезни. Загубихме родителите си, току-що пристигнахме в Александрия и чухме, че търсите работници — каза той. — Не се боим от работа.

Мъжът присви очи:

— Не ми изглеждаш много силен — заключи той с въздишка. — Работата е тежка. Огънят трябва да гори ден и нощ. През деня го поддържаме с дърва, коренища, тръстика и съчки, а нощем със земно масло^[9] и смола. Не съм сигурен, че…

— Защо не опитаме, татко? — обади се момчето. Любопитните му очи не спираха на едно място. И неговата глава беше гола като на баща му, но подобно на всички египтяни на неговата възраст, той носеше дръзко щръкнал на една страна перчем.

— Наистина не знам, Хапу… — замислено рече баща му.

— Поне да опитаме — предложи Юлиан. — Може да сме на изпитателен срок.

— Е, добре — съгласи се накрая мъжът. — Ако се справите добре, може да спите в конюшнята и ще получавате храна. Покажи им работата, Хапу, аз се качвам горе.

— Благодаря, че ни помогна, Хапу — каза Юлиан, когато бащата изчезна в кулата.

— О, няма за какво! — приветливо отвърна Хапу. — Баща ми се казва Сенмут и е пазач на фара. Обучава и мен. А вие как се казвате?

Приятелите се представиха, като не забравиха и Кия, която веднага се сприятели с Хапу. После момчето им обясни какво трябва да правят. Основната им задача беше да носят нагоре дърва за огъня. Трябваше да следят и дали пламъкът е достатъчно силен.

„Май щеше да е по-добре, ако бяха намерили работа в палата на фараонката, така щяха да са по-близо до Клеопатра“, помисли Юлиан. Но и това беше добро начало. Кой знае дали още утре няма да намерят някоя работа в палата на владетелката.

— Използваме двуколка до горната платформа — започна да обяснява Хапу.

— Значи затова има и конюшня — отбеляза Леон.

— Точно така — отвърна Хапу. — В кулата има спираловидна стълба. Но от площадката с тритоните все пак трябва да носим нагоре дървата или да ги изтегляме с въже.

Юлиан кимна:

— Сигурно няма да е лесно, но ще се справим — отвърна той и погледът му се спря върху скелето.

— Фарът повреден ли е?

— Имаше буря и трябваше да се поправят няколко дупки — отвърна Хапу. — Но работниците вече свършиха с ремонта и всеки момент ще махнат скелето.

Юлиан тъкмо се канеше да отмести поглед от скелето, когато някакво движение привлече вниманието му. Май някой се шмугна там? Слънцето заслепяваше момчето и то заслони очите си с ръка. Стори му се, че някаква сянка изчезва зад един от прозорците.

— Какво има? — попита Леон.

— Не знам, сякаш горе има някого… — момчето отклони поглед, понеже очите му се насълзиха.

— Не е възможно. Там никой не работи вече — отвърна Хапу.

Юлиан не каза нищо, но беше убеден, че видя някого. Странно… Какво ли търси там?

— Кога ще дойде фараонката? — попита Ким, когато заедно с Хапу влязоха в кулата. Вътре беше приятно хладно и няколко работници се размотаваха насам-натам.

— Ами — замислено започна младият египтянин — царицата иска да покаже фара на Октавиан. Затова баща ми е толкова изнервен, както впрочем и всички в Александрия…

— Защо?

— Никой тук не обича Октавиан — обясни Хапу и подкара една двуколка, натоварена догоре с дърва. — Той ни победи в битката при Акций, съюзникът ни Марк Антоний се самоуби — хвърли се върху меча си, и сега всички се страхуваме, че победителят Октавиан ще ни пороби. Надяваме се прекрасната ни фараонка да го омае, а римляните да си тръгнат и да ни оставят на мира, когато започнем да им доставяме зърно безплатно. Божествената Клеопатра вече успя с Юлий Цезар^[10] и Марк Антоний, защо да не успее и с Октавиан? Никой не може да й устои! Обаче този път всички се страхуват, че може да се случи и друго…

Разнесоха се фанфари, Хапу се стресна и изпусна поводите на магарето:

— В името на Хор^[11], какво е това? — извика Хапу и се втурна навън.

По дигата, свързваща фара с града, приближаваше процесия. Отляво и отдясно в шпалир се движеха войници, въоръжени с копия и щитове. Бяха египтяни, по препаски и с боздугани, и римляни легионери^[12], с типичните къси мечове и брони, под които се виждаха червени туники^[13].

— Това са те! Идват! — Хапу се втурна в кулата, за да съобщи на баща си.

Няколко минути по-късно процесията спря пред кулата. Хапу и баща му се хвърлиха на земята пред една изящна жена и приятелите побързаха да последват примера им.

— Добре, добре, станете! — хладно произнесе жената.

Юлиан се престраши и я погледна. Самата Клеопатра! Не се усъмни нито за миг.

Фараонката имаше тъмни, леко издължени очи, подчертани от светлосини сенки, прав нос и сочни устни. Над челото й се спускаше синьо-черен бретон, а отстрани правата й коса, украсена с перли, стигаше до раменете. Короната представляваше широк обръч от злато, от който се издигаха три глави на кобри от слонова кост. Царицата носеше рокля от великолепна светлозелена коприна, която падаше на вълни, краката й бяха обути в изискани сандали от посребрена кожа. По ръцете й блестяха златни гривни, а на врата й — смарагдова огърлица.

Някакво мимолетно движение отново привлече погледа на Юлиан. Той погледна надясно. Скелето! Някой отново пробяга по него — сега вече беше напълно сигурен. Но сянката изчезна така бързо, както се появи. Момчето отново погледна царицата.

До нея стоеше строен римлянин, около трийсетгодишен, с туника и броня на гърдите. Имаше черна къдрава коса и леко стърчащи уши. Шлем, украсен с червено снопче пера, покриваше черната му къдрава коса. Мъжът имаше открито лице и леко меланхолично изражение. Носът му беше прав, но въздълъг, а погледът на будните му очи бе зорък и умен.

„Това трябва да е Октавиан“, помисли Юлиан. Точно зад него стоеше жена на около четирийсет и пет години. Бялата й рокля бе украсена със златотъкан бордюр. Май беше малко по-висока от Клеопатра, и тъмната й коса падаше на елегантни къдрици по челото. Чертите на лицето й бяха остри, а около устата се беше очертала скръбна бръчка.

— За нас е голяма чест, че можем да ви покажем фара, богоподобна царице! — започна пазачът на фара Сенмут.

Клеопатра се засмя:

— Виждала съм този фар неведнъж. Той трябва да убеди моите гости: благородния триумвир^[14] и неговата сестра Октавия^[15], в строителните умения на египетския народ. — Клеопатра плесна с ръце и един слуга се приближи бързо.

— Донесете носилките! — заповяда тя.

Слугата изчезна.

Малко след това царицата и гостите й седнаха в носилките и слугите ги понесоха нагоре по витата стълба. Приятелите се присъединиха към процесията.

— Октавия е вдовицата на Марк Антоний — обясни Хапу, подтичвайки до тях. — В града се говори, че е дошла в Александрия само за да вземе урната с праха на мъжа си и да я отнесе в Рим, където ще я положи във фамилната гробница. Тази жена няма как да не мрази царицата ни, в името на Амон^[16]…

Юлиан бързо кимна. Клеопатра й беше отнела мъжа, беше го убедила да воюва срещу собствения си народ и Марк Антоний загуби войната и се самоуби, хвърляйки се върху меча си. О, да, няма начин Октавия да не мрази Клеопатра.

Минаха петнайсетина минути, преди процесията да стигне до сигналния огън. Горещината тук беше непоносима — от една каменна вана се издигаха пламъци на три метра височина. Някакъв работник буташе огромно метално огледало, поставено на релса, което отразяваше лумналия огън във всички посоки. Човекът носеше влажна туника, за да се предпази от горещината. Той спря и се поклони, а Сенмут отведе посетителите зад огледалото, където горещината беше по-поносима.

— През нощта огънят се вижда на триста стадия^[17] разстояние — гордо обясни Сенмут.

— Впечатляващо, много впечатляващо — отвърна триумвирът със звучен глас и отстъпи крачка назад. На челото му избиха капчици пот.

— Да излезем при тритоните и да се освежим — предложи Клеопатра.

Всички се отправиха по стълбите надолу, към терасата с фигурите на боговете. Разтичаха се слуги, които предлагаха иреп — вино, разредено със студена вода.

Триумвирът отпи глътка и каза:

— В Рим нямаме такъв фар. Или поне не още. — Смехът му прозвуча надменно. От погледа му не убягна гледката, която се разкриваше. — Трябва да призная, че Александрия е красив град.

Клеопатра се поклони в отговор:

— О, да, очарователна е, в името на Изида!

— Но само благодарение на римляните — отбеляза ехидно Октавия.

Клеопатра ядно повдигна вежди.

„Надушвам олелия, помисли Ким“, но не каза нищо.

— Мъжът ми Марк Антоний превърна Александрия в това, което е днес — продължи вдовицата. — Имаше един римлянин, който допринесе много за разцвета на този град.

Клеопатра презрително махна с ръка:

— Това е смешно и ти добре го знаеш. Но ти прави чест, че искаш да запазиш спомена за любимия ни Марк Антоний и възхваляваш името му. Все пак е учудващо, като се има предвид, че те напусна!

— Да, направи го — привидно се съгласи Октавия и след това язвително добави, — защото беше сляп. Ти го съблазни, но никога не си го обичала! Само го използваше, за да запазиш властта си. И накрая го убеди да участва във война срещу Рим, война, която не можеше да спечели. А сега е мъртъв! Това ще тежи на твоята съвест, Клеопатра!

— Достатъчно, в името на Амон! — извика царицата и захвърли бокала си на земята.

Вдовицата разпери ръце:

— Няма да ми затвориш устата! — изкрещя тя. — Каква ще е следващата ти стъпка? Може би искаш да съблазниш и брат ми Октавиан? И да продължиш да управляваш като марионетка на Рим? Само че това няма да се случи отново! Времето ти изтече, Клеопатра, но ти не го разбираш!

Приятелите стреснато се спогледаха. Очите на Клеопатра мятаха мълнии. Но преди да успее да направи каквото и да било, Октавиан повелително вдигна ръка.

— Прекалявате! — каза той с глас, нетърпящ възражение. — Поведението ви е детинско и недостойно!

— Достойнство ли? — изсъска вдовицата. — Известно ли ти е, Клеопатра, какво изобщо означава думата достойнство? Управляваш от години, само защото римляните ти го разрешават. Ти си…

— Достатъчно! — категоричен беше Октавиан и този път сестра му замлъкна.

Ким видя, че вдовицата прехапа устни и впери поглед в морето. В очите й се появиха сълзи.

— Какво ще кажете за една малка закуска в палата? — смени темата Клеопатра и хвърли закачлив поглед към Октавиан.

— С удоволствие — отвърна той и се засмя.

Никой не пророни и дума, докато се връщаха. Приятелите, Сенмут и Хапу вървяха пред носилките.

Долу се беше събрало множество. Хората очакваха да зърнат царицата и гостите й. Приятелите се смесиха с тълпата. Юлиан погледна още веднъж към огъня на фара, но очите му отново се спряха на скелето. Един прът се подаде от прозореца близо до скелето и го разклати леко.

В същия момент се понесе глъчка. Юлиан погледна — Клеопатра излизаше от кулата, а триумвирът и сестра му все още бяха под арката на входа. Момчето пак обходи с поглед скелето. То се заклати още по-силно. Юлиан успя да види, че прътът се движи! Някой се крие в кулата и клати скелето! Ако съоръжението се срути, ще падне точно върху главата на царицата!

Юлиан изкрещя, за да я предупреди, но гласът му потъна сред шумотевицата. Ким и Леон изненадано го погледнаха, но момчето нямаше време да им обяснява и само посочи към конструкцията. Ким и Леон мигновено разбраха каква е работата и се втурнаха да предупреждават хората наоколо, а Юлиан се спусна към Клеопатра. Кия се стрелна между краката му и се устреми към царицата, която в същия момент се наведе към едно дете. Котката скочи към Клеопатра, царицата извика и се обърна.

— Внимавайте! — извика Юлиан. — Скелето!