Фабиан Ленк
Клеопатра и свещената кобра (14)

Светлината

— Е, все пак опита — коментира Акиф изблика на Ким и погледна към Октавиан в очакване на одобрение, но той не го удостои с внимание.

— Отведете ги в щаба! — заповяда триумвирът на облечените в черно войници.

— Какво смятате да правите с нас? — попита Ким.

Октавиан й хвърли бърз поглед и за момент изглеждаше замислен и дори угнетен. След това се сепна и каза глухо:

— Захванахте се с твърде опасна игра. Сигурно разбирате, че залогът е много висок. Играта свърши и вие загубихте!

Ким усети как в очите й напират сълзи. Почувства се малка и безпомощна, измамена и предадена. Беше тъжна и бясна едновременно. В този момент усети ръката на Леон в своята, избърса сълзите си и решително вдигна брадичка.

Октавиан, който беше изключително наблюдателен, забеляза това.

— Няма да направиш някоя глупост, нали?

— Да ги вържем — предложи Скорпиона.

Триумвирът махна с ръка.

— Не, не, не искам да привличаме вниманието, когато минаваме през пристанищния квартал. А сега тръгвайте!

Войниците в черно повлякоха децата навън и ги обградиха. После скриха оръжията под дрехите си. Скорпиона остана в дома си, а малкият отряд, начело с триумвира, се отправи към пристанището.

Леон пристъпваше с наведена глава и мислеше трескаво. Не ги вързаха и не им запушиха устите. Дали да не извикат за помощ или да се опитат да избягат? Но не, за бягство и дума не може да става. Римляните щяха мигновено да ги заловят и да ги убият. А ако извикат за помощ, когато видят някой египтянин? Какво можеха да очакват, че египтянинът ще се нахвърли върху римляните? Едва ли! Освен това римляните щяха да ги принудят да замълчат, не бива да си правят илюзии. Май най-добре е все пак да отидат с тях в щаба. Може би там ще се отвори възможност да избягат, въпреки че надеждата беше малка.

Момчето погледна към сияйните звезди над великолепния град. Беше чудна нощ, изпълнена с тайнствени аромати и шумове. От една къща се разнесе безгрижен женски смях, а когато минаха край гостилницата „Хипопотама“, Леон чу нежните звуци на арфа, а след тях — ръкопляскане. Леон въздъхна. Никой не подозира какво става на улицата и че ги водят към място, откъдето вероятно няма връщане назад.

Момчето отново наведе глава и в този момент видя Кия. Котката вървеше непосредствено до войниците, които ги обграждаха. Опашката й беше вирната и всяка част от тялото й издаваше, че е максимално концентрирана.

Леон въздъхна отново — как би могла да им помогне Кия? И какво ще стане с гордата и умна котка? Надяваше се римляните поне нея да пощадят.

Блесна ярка светлина и проряза като с огнен меч черното небе. Фарът сочеше пътя към Александрия.

Леон стисна здраво зъби. Само да стигнат до фара! Щяха да се върнат в Зибентан и кошмарът ще свърши.

С ъгълчето на окото си той огледа войниците. Няма как да избягат от тях.

Стигнаха площада пред пристанището. На двеста метра от тях се показа дигата, която водеше към фара. В същия момент Леон забеляза, че Кия побягна право към дигата.

Момчето подръпна крайчеца на ухото си. Какво ли означава това? Изпълни го надежда. Може би Сенмут и Хапу щяха да я приберат при себе си. Със сигурност ще се чувства добре при тях… Леон видя как Кия стигна до дигата, после с дълги скокове профуча по нея и изчезна в далечината.

„Късмет“, помисли си момчето и преглътна тъжно. Връхлетяха го спомени. Какви ли не приключения преживяха заедно — в Древния Рим, в Египет, в Гърция, през Средновековието. А сега беше последното им пътуване, във всеки случай последното за Ким, Юлиан и него самия.

Само че нещо не пасва в картинката. Не е в стила на Кия да побегне просто ей така. Дали не си е наумила нещо? Побягна право към фара… Леон се задъха от вълнение. Може би все пак имат шанс. От дигата ги деляха около сто и петдесет метра, трябва да спечелят време. Леон внезапно спря.

— Какво става? Продължавайте, мътните ви взели! — изрева един войник.

Леон се наведе към левия си крак.

— Един момент, нещо ми влезе в обувката. Боли ме ужасно!

Ким и Юлиан го погледнаха тревожно, а той им намигна.

— Какво става? — изсъска Октавиан, който също се обърна.

— Малкият нещо се е наранил — ядосано отвърна войникът.

Октавиан сграбчи момчето за ръката и го дръпна нагоре.

— Стига глупости! Тръгвай, бързо!

С разкривено от болка лице Леон повдигна рамене.

— Не мога да направя и крачка. Наистина!

Войникът безпомощно погледна към триумвира.

— Мога да го нося…

Вбесен, Октавиан махна с ръка.

— Не искам да привличаме внимание — натърти той и заповяда войниците да обградят Леон. След това извади меча си и го насочи към момчето: — Сигурен ли си, че не можеш да ходиш?

Леон измъчено се усмихна.

— Е, добре, ще се опитам.

Триумвирът се усмихна хладно.

— Този отговор исках да получа.

Леон тръгна отново. Куцаше сърцераздирателно и успя да постигне своето — отрядът значително забави ход.

Момчето хвърли поглед към фара. Стори му се, че най-горе, под светлинния купол, мерна някакви сенки. Наведе се към Ким, която вървеше до него, и бързо й прошепна нещо. Тя изненадано го погледна и напрегнатото й лице се отпусна в усмивка. Бързо предаде новината на Юлиан.

От дигата ги деляха само стотина метра. Леон трескаво съобразяваше. Дали Кия е стигнала фара? Вероятно да. Колко време ще й е нужно да стигне до най-горната кула? Леон отново застена и спря. Трябва да спечели още малко време. Не минаха и десет секунди и видя лицето на Октавиан до своето. Беше разкривено в ужасна гримаса.

— До гуша ми дойде от твоите игрички! — извика вбесен триумвирът.

— Само няколко минутки, почивам си и тръгвам веднага — отвърна унило Леон и се подпря на Юлиан.

— Много се надявам, защото търпението ми се изчерпа! — просъска римлянинът.

Леон закуцука напред и отново погледна към фара. „Тичай, Кия, тичай“, молеше се той наум.

Светлината на фара се устреми към морето, поглади тъмните вълни и разпенените им гребени заблестяха.

До дигата оставаха още петдесетина метра.

Леон затвори очи. „Моля те, Кия!“ Внезапно светлината стигна до първите къщи. Сърцето на Леон подскочи.

— Наведете глави и не поглеждайте нагоре! — прошепна той на Ким и Леон.

След това всичко се разигра с мълниеносна бързина. Светлината се устреми към площада и се плисна над отряда. Октавиан и войниците му изреваха заслепени. Извърнаха се на другата страна, но беше късно. Крещейки, те закриха с ръце очите си и започнаха да залитат.

— Сега! — извика Юлиан и се втурна през стената от тела пред себе си.

Усети върху рамото си ръка, която се опита да го сграбчи. Пръсти като от стомана се вкопчиха в него, но момчето удари ръката и пръстите отпуснаха хватката. Приведен, Леон се втурна напред. Дигата беше само на няколко метра. Хвърли бърз поглед назад. Ким го следваше плътно по петите, а Юлиан? Къде е Юлиан?

Обзе го ужас. Видя приятеля си обграден от огромните фигури на войниците, които пипнешком протягаха ръце към него. Ето че най-после и той успя да се отскубне, но се препъна и падна. Един от мъжете се хвърли към него — беше Октавиан, с изваден меч.

— Юлиан! — извика Леон.

Юлиан бързо скочи на крака. От коленете му течеше кръв. Той се огледа, видя римлянина, меча над главата си, готов за удар, и онемя от страх.

— Къде сте? — изкрещя римлянинът, изпълнен с омраза. — Ще ви пипнем, в името на Марс^[1]!

Той безпомощно се запрепъва и отмина Юлиан, който сякаш дойде на себе си и се втурна към приятелите.

— Бързо към фара! — извика Леон. Тримата се втурнаха към фара, колкото сили имаха. Там ги очакваше една стара познайница, която радостно измяука. Кия!

— О, ти си наистина невероятна! — с облекчение извика Леон, грабна котката и се взря в загадъчните й очи. — Вдигнала е тревога и е успяла да предупреди Хапу и Сенмут за положението, в което се намираме. Точно на това се надявах. Двамата са разбрали, че сме заловени. Заслепиха римляните и ни помогнаха да избягаме.

— Ей, какво става с вас? — извика някой отгоре. Беше Хапу. — Качвайте се!

Приятелите се спогледаха. А сега накъде? Откъм пристанището се носеха гласове. Октавиан и войниците му идваха насам.

— Жалко! Отново няма да можем да се сбогуваме с новите си приятели — рече Юлиан.

— Да, така изглежда — въздъхна Ким. — Не трябва да губим време.

Леон кимна.

— Разгадахме загадката, знаем как е умряла Клеопатра и кой я е убил. Но и ние ще оставим малка загадка след себе си.

Ким и Юлиан го погледнаха изненадано. Леон се усмихна.

— Имам предвид, че Хапу и Сенмут ще се чудят къде сме изчезнали…

След това се запъти право към основата на фара, където Темпус ги остави на идване в света на египтяните.

Погледнаха за последно към града, хиляди светлини се отразяваха в морето, погледнаха към потъналия в светлина дворец и внушителния храм на богинята Изида…

Гласовете зад тях се усилваха. Римляните щяха да се появят всеки миг.

— Е, добре, да тръгваме — промълви Леон и с Кия на ръце пристъпи в основата на фара. Темпус ги подхвана и ги отнесе вкъщи.

В Зибентан.