Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (8)

VIII.

На следващия ден следобед го потърсих в колежа и го поканих на вечеря.

— Никога не вечерям навън — каза той. — Сестра ми ме очаква у дома.

— Става въпрос за бизнес вечеря — убеждавах го аз. — Отнася се за вашето бъдеще. Кажете на сестра си, че е жизненоважно да отсъствате тази вечер. На път съм да ви направя богат човек.

Най-накрая той склони.

В седем часа го заведох в „Синия Глиган“ на Тринити стрийт и поръчах за двамата: първо по порция стриди и една бутилка „Кло Вуже Бланк“ — много рядко вино, после по порция говеждо печено и бутилка хубаво „Волне“.

— Трябва да призная, че добре се грижите за себе си, Корнелиус — каза Уърсли.

— Разбира се — отвърнах аз. — Обичате стриди, нали?

— Да, много.

Наблюдавахме как отварят стридите на бара. Бяха „Колчестър“, средно големи и доста сочни. След малко ни ги донесе един келнер. Друг, специално за вината, отвори бутилката „Кло Вуже Бланк“. Започнахме вечерята.

— Защо дъвчете стридите си? — попитах аз.

— А какво очаквате да правя с тях?

— Да ги гълтате цели.

— Карате ме да се смея.

— А не би трябвало. Основното удоволствие от яденето на стриди е в това да ги усещате как се плъзгат надолу към стомаха ви.

— Какви ги говорите?

— Към това се прибавя и фактът, че стридите са живи, което прави изживяването още по върховно.

— Предпочитам да не мисля за това.

— А трябва. Ако се концентрирате достатъчно, дори може да ги усетите как се гърчат в стомаха ви.

Никотинените мустаци на Уърсли започнаха леко да потрепват. Приличаха на малко космато животинче, вкопчило се в горната му устна.

— Ако се загледате много внимателно в една определена част на стридата — казах аз — … ето, точно тук… ще забележите слабото й пулсче, ето тук. Виждате ли? И като забучите вилицата си в него… ето така… виждате как цялата стрида се сгърчва. Същото се получава и ако изстискате лимон отгоре. Стридите изпитват ужас от лимона. Сигурно не им е много приятно да забиват и вилици в тях. Целите се стягат. Плътта им потреперва. Ето сега ще глътна една. Не е ли прекрасна? Ето, сега я усещам как се плъзга надолу по хранопровода ми… А сега ще се отпусна назад и ще зачакам, докато почувствам как мърда в стомаха ми…

Малкото космато животинче върху горната устна на Уърсли започна видимо да подскача нагоре-надолу. Лицето му беше станало бяло като вар. Той бавно отмести чинията си със стриди.

— Ще ви поръчам малко пушена сьомга.

— Благодаря.

Поръчах сьомгата и прехвърлих остатъка от стридите му в своята чиния. Той наблюдаваше как ги ям, докато чакаше келнера да донесе рибата му. Беше притихнал съвсем, а аз точно такъв го исках. По дяволите, тоя човек беше два пъти по-възрастен от мен и се налагаше малко да му посвия сърмите, преди да изтърся безумното си предложение пред него. Просто трябваше да го поукротя и да се опитам да доминирам над него. Иначе нямах никакъв шанс да се навие да участва в плана ми. Струваше ми се, че това, което съм направил дотук не е достатъчно, затова го попитах:

— Разказвал ли съм ви някога за старата си бавачка — за моята нани?

— Мислех, че сме тук, за да говорим за научното ми откритие — каза той.

В този момент келнерът постави пред него чинията с пушена сьомга.

— А! — възкликна той. — Това вече е нещо друго.

— Когато на деветгодишна възраст родителите ми ме изпратиха в училище с пансион — казах аз, — старата ми бавачка трябваше да се пенсионира. Баща ми й купи малка селска къща в провинцията и там тя заживя спокойно старините си. Беше около осемдесет и пет годишна, но невероятно здрава. Никога от нищо не се беше оплаквала. Докато един ден, при едно от обичайните си посещения, майка ми я заварила в много лошо състояние. След дълги и настоятелни разпити, нани най-сетне си признала, че напоследък имала ужасни болки в областта на стомаха. Откога били тези болки, настоявала да разбере майка ми. В интерес на истината, нани ги имала от години, но досега не били толкова силни. Майка ми повикала лекар. Направили рентгенова снимка на корема на нани и на снимката се появило нещо доста необичайно. Точно в средата на стомаха, на около пет сантиметра разстояние една от друга, се виждали две малки матови точици. Докторите нямали представа какво може да е това, затова решили да отворят корема и да видят.

— Надявам се, че това не е поредното ви неприятно анекдотче — каза Уърсли, преживяйки пушената сьомга.

— Не се притеснявайте. Историята е невероятна. Сигурен съм, че ще ви заинтригува.

— Да видим.

— Какво мислите се оказали тези малки матови точици?

— Нямам представа.

— Очички.

— Какво искате да кажете с това „очички“?

— Точно каквото чувате. Когато хирургът отворил стомаха на нани, отвътре го погледнали две малки живи очички.

— Пълна нелепица!

— Но е самата истина! И на кого мислите принадлежали тези две малки живи очички?

— На кого?

— На един огромен октопод.

— Шегувате ли се?!

— Съвсем не! Този октопод живял в стомаха на милата ми нани с години! Той споделял храната й, водата, която пиела. С други думи, похапвал си добре… И всичките му осем отвратителни пипала…

— Не изгарям от желание да чуя по-нататък, Корнелиус…

— … били омотани по най-сложен начин около черния й дроб и другите й вътрешности. Опитали се да ги размотаят, но не успели. Нани умряла на масата.

Уърсли беше престанал да дъвче.

— Но най-интересното в цялата история е как октоподът беше успял да попадне в стомаха на нани. Съгласете се, че в корема на една осемдесет и пет годишна жена да си живее напълно развит октопод не е съвсем естествено. Как беше станало това? Октоподът очевидно е прекалено голям, за да може да влезе по нормалния път: през устата. Поставени сме пред същия проблем като с кораба в бутилка. Как е успял да се намъкне там?

— Предпочитам да не знам.

— Ще ви кажа как. Всяко лято родителите ми водеха мен и нани в Балио в Южна Франция. Там аз и нани ходехме да плуваме в морето по два пъти на ден. Така че най-вероятно тя случайно беше глътнала някое новородено октоподче, което бе успяло да се задържи за стените на стомаха й с малките си пипалца. Нани си похапваше добре, така че и октоподчето си е похапвало добре. Тя винаги вечеряше на една маса с нас. Понякога имаше дробчета с бекон, понякога печено агнешко или свинско. Но най-странното беше, че нани изпитваше особени предпочитания към пушената сьомга.

Уърсли изпусна вилицата си. В чинията му беше останало едно-единствено парченце сьомга.

— Така че малкото октоподче беше расло и се бе развивало добре, докато най-накрая се бе превърнало в един огромен октопод-чревоугодник. Представяте ли си го как седи в тъмните дълбини на тумбака на нани и си казва: „Какво ли ще има днес за вечеря? Искрено се надявам да е винен кебап. Нещо много ми се е приял винен кебап. И малко хрускави препечени филийки с него“.

— Вие имате необяснима за мен склонност към гнусотиите, Корнелиус.

— Този случай влезе в историята на медицината.

— Намирам го за отвратителен.

— Съжалявам. Просто се опитвах да поддържам разговора.

— Не съм дошъл тук, просто за да разговарям.

— Аз ще ви направя богат човек.

— Тогава стига сте дрънкали глупости и ми кажете как смятате да стане това.

— Мислех да го оставя за по-после, когато портвайнът е на масата. Добрите планове се раждат само на чаша портвайн.

— Ще желаете ли още сьомга, сър — попита келнерът, като се взираше в самотното парченце риба в чинията на Уърсли.

— Не, благодаря ви — отвърна Уърсли. — Можете да я вземете.

За известно време настъпи мълчание. Донесоха ни говеждото печено. Келнерът за вино отвори „Волне“-то. Беше март месец, затова към месото имаше печени пащърнаци. Сервираха ни още печени картофи и йоркширски пудинг. Уърсли малко се пооживи като видя месото. Той придърпа стола си към масата и се нахвърли върху храната.

— Казвал ли съм ви някога, че баща ми е страстен познавач на военноморската история? — попитах аз.

— Не, не сте.

— Веднъж той ми разказа една вълнуваща история — продължих аз — за един английски морски капитан, който бил смъртно ранен върху палубата на кораба си в някаква битка по време на Американската война за независимост. Искате ли малко хрян към печеното?

— Да, ако обичате.

— Келнер — извиках аз, — донесете малко прясно настърган хрян. Та както си лежал този капитан на палубата и кръвта изтичала от раните му…

— Корнелиус — прекъсна ме Уърсли, — наслушах се на вашите истории.

— Тази история не е моя, а на баща ми. Плюс това тя не е като предишните. Ще ви хареса, ще видите.

Той беше погълнат от печеното си и дори не ми отговори.

— И така, както си лежал на палубата и кръвта изтичала от раните му, капитанът накарал заместника си да му обещае, че ще върнат тялото му обратно в Англия и ще го погребат на родна земя. Задачата не била лесна, тъй като корабът се намирал някъде около бреговете на Вирджиния. Връщането до Англия щяло да отнеме поне пет седмици. Затова заместникът преценил, че единственият начин да запазят тялото в сравнително добро състояние, е да го поставят в бъчва с ром. Така и направили. Закачили бъчвата за гротмачтата и потеглили обратно към дома. Пет седмици по-късно корабът акостирал в пристанището на Плимут и целият екипаж се строил на палубата, за да отдаде последна почит на своя загинал капитан при преместването му от бъчвата в ковчег. Но когато откъртили капака на бъчвата, отвътре се разнесла такава отровна смрад, че по-силните мъже се втурнали към парапета да повръщат, а по-слабите просто припаднали. Това била истинска загадка, тъй като в моряшкия ром, както сигурно ви е известно, може да се съхранява на практика всичко. Но защо, защо тогава трупът се бил вмирисал така? Вие сигурно също си задавате този въпрос?

— Не, не си го задавам! — сопна се Уърсли. Мустаците му подскачаха енергично нагоре-надолу.

— Нека да ви кажа каква била причината.

— Не искам да знам!

— Но трябва. По време на пътуването няколко от моряците пробили тайно дупка във въпросното буре, сложили му канелка и постепенно изпили всичкия ром.

Уърсли не каза нищо. Изглеждаше много зле.

— „Това беше най-хубавият ром, който някога съм пил“ — чули да казва един от моряците след случая. Какво искате за десерт?

— Не искам никакъв десерт!

Поръчах бутилка от най-хубавия портвайн, с който разполагаха в заведението и две порции сирене „Стилтън“. Изчаквахме да прелеят портвайна в гарафата в пълно мълчание. Беше „Кобърн“: от много добра реколта, но не си спомням годината.

Когато най-сетне портвайнът беше на масата и келнерът донесе чинийките с прекрасния, ронлив, зелен „Стилтън“, казах на Уърсли:

— А сега, нека ви разкажа как смятам да ви направя милионер.

Той ме гледаше съсредоточено. Беше леко раздразнен, но в никакъв случай не нападателен. Бях успял да го усмиря.