Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (3)

III.

Съобщих на мадам Б., че този път ще остана за дълго и имам една молба. Обясних й, че съм студент по естествени науки. Тя каза, че знае. Желанието ми е, продължих аз, по време на престоя си във Франция, не само да науча френски, но и да продължа да се занимавам с обучението си. Това е свързано с провеждането на някои научни експерименти в стаята ми, което от своя страна изисква работа с такива апарати и химикали, които биха могли да бъдат опасни или отровни, ако човек не знае как да борави с тях. Затова бих искал да имам ключ към стаята си и никой да не влиза там.

— Ще ни вдигнеш всичките във въздуха! — извика тя и се хвана за главата.

— Не се притеснявайте, мадам — успокоих я аз. — Това са просто обикновените мерки за безопасност. Моите професори са ми казвали винаги да постъпвам така.

— А кой ще ви оправя леглото и кой ще ви чисти стаята?

— Аз сам ще се грижа за това. Така ще ви спестя много работа.

Тя доста помърмори, но накрая се видя принудена да отстъпи.

Вечерята на семейство Боавен този път беше свински крачета в бял сос — поредното отблъскващо ястие. Мосю Б. се нахвърли върху яденето с обичайните си грухтежи и екстатични възклицания и когато най-сетне приключи, лицето му беше омазано цялото с отвратителния лепкав бял сос. Извиних се и станах от масата точно в момента, в който той се готвеше да прехвърли изкуствените зъби от устата си в купичката за изплакване на пръсти. Качих се в стаята си и заключих вратата.

За първи път отворих големия кафяв пакет. Прахът, слава богу, беше натъпкан в две големи метални кутии от бисквити. Отворих едната. Вътре имаше бледосиво вещество, фино почти като брашно. В този момент, помислих си аз, може би държах в ръцете си най-голямото кюлче злато, което е намирано някога. Казвам „може би“, защото все още не бях сигурен в нищо. Имах само честната дума на майора, че прахът действа и честната дума на портиера, че ми е продал истински прах.

Легнах на леглото и четох книга до полунощ. В полунощ се съблякох и си сложих пижамата. Отворих едната от кутиите. Стиснах малко от прашеца между палеца и показалеца си й го посипах върху главичката на една карфица, която държах изправена над кутията. На върха й се задържа едва забележима купчинка бледосиви частици. Много внимателно я поднесох до устата си и я облизах. Нямаше никакъв вкус. Седнах на ръба на леглото и засякох времето по часовника си.

Не се наложи да чакам дълго. Точно след девет минути цялото ми тяло се скова. Гърдите ми започнаха да се задъхват, а гърлото ми се стегна и загъргори. Буквално замръзнах на място, също както майор Граут бе замръзнал на верандата на вилата си с чаша уиски в ръка. Но тъй като бях поел много по-малка доза от него, парализата трая само няколко секунди. Тогава почувствах онова, което майорът бе описал така точно: изгарящо усещане в областта на слабините. След още една минута членът ми — и тук майорът пак го беше казал много по-добре, отколкото аз бих могъл — се бе втвърдил и стърчеше като гротмачтата на първокласна състезателна шхуна.

Сега оставаше да направя последната и най-сигурна проверка. Изправих се и отидох до вратата. Отворих я полека и се измъкнах в коридора. Плъзнах се безшумно до стаята на мадмоазел Никол. Тя, разбира се, ме чакаше, сгушена в огромното легло, с малката свещичка, запалена на масата до главата й.

— Bonsoir, monsieur — прошепна тя, като се здрависа с мен по същия официален начин. — Идвате за втория си урок, така ли?

Не казах нищо. Още докато лягах в леглото до нея, започнах да изпадам в едно от онези странни фантасмагорични състояния, които ме връхлитат всеки път, когато съм близо до жена. Този път действието се развиваше в средните векове, в двора на английския крал Ричард Лъвското сърце. Аз бях първият рицар на кралството, безспорният победител във всички турнири, който щеше да демонстрира за пореден път своите сила и мъжество пред Краля и неговия двор на полето на Златната тъкан.

Опонентът ми беше едно огромно и застрашително същество от женски пол, което идваше от Франция и беше съсякло седемдесет и осем доблестни английски мъже по турнири като този. Но моят жребец беше като вихър, а копието ми бе с нечувани размери и здравина, островърхо и трептящо, излято от най-калената стомана.

— Браво! Браво за сър Осуалд! — извика Кралят. — Браво за рицаря с най-мощното оръжие! Само той и никой друг може да си служи с такова огромно копие! Пронижи я, храбри рицарю! Пронижи я!

Впуснах се в двубоя галопирайки, като държах гигантското си копие насочено право към най-уязвимата част на френското същество и когато стигнах до нея, започнах да я мушкам на силни тласъци, бързи и сигурни. За миг бях разпердушинил доспехите й и тя лежеше на земята, крещейки за милост. Но аз не бях настроен да бъда милостив. Окрилян от аплодисментите на Краля и неговата свита, продължавах да забивам стоманеното копие в агонизиращото тяло, докато го забих десет хиляди пъти и още десет хиляди пъти, като през цялото време чувах виковете на благородниците.

— Давай, сър Осуалд! Ръгай, без да спираш! Само така!

И тогава дочух Краля да казва:

— Брей, струва ми се, че този храбър момък ще строши прекрасното си копие, ако не престане да блъска така.

Но на копието ми нищо му нямаше, затова продължих да ръгам, а за грандиозен финал набучих френското женище върху стоманения му връх и галопирайки около арената, развях победоносно тялото й над главата си под виковете „Gadzooks!“ и „Victor ludorum!“.

Всичко това, както се досещате, отне известно време. Нямах никаква представа точно колко, но когато най-сетне дойдох на себе си, скочих от леглото и погледнах триумфиращ проснатата в него жертва. Момичето хриптеше и се задъхваше като повален от хрътки благороден елен и за миг се уплаших, да не съм й направил нещо лошо. Не че ми пукаше де.

— Е, мадмоазел — казах аз, — още ли съм в детската градина?

— О, не! — извика тя, а дългите й крака потръпнаха. — О, не, мосю! Не, не, не! Вие бяхте яростен, вие бяхте великолепен! Направо ме разбихте!

Това ме накара да се почувствам отлично. Излязох в коридора, без нито дума повече и се шмугнах в стаята си. Какъв триумф! Този прах наистина беше фантастичен! Майорът е бил прав! И портиерът в Хартум не ме беше преметнал! Сега бях готов да се заровя в златната си мина и вече нищо не можеше да ме спре. Унесен от тези приятни мисли, скоро заспах.

На другата сутрин започнах веднага да действам по въпроса. Както добре знаете, бях спечелил стипендия за естествени науки, следователно бях много добър по физика, химия и някои други дисциплини, но химията винаги е била най-силния ми предмет.

С други думи вече знаех всичко за производството на едно обикновено хапче. В 1912 г. годината на нашия разказ, разпространената практика сред фармацевтите беше да произвеждат много от хапчетата по домовете си с помощта на така наречените хапче произвеждащи машини. И така, още на другата сутрин се впуснах по улиците на Париж и след много търсене открих в една затънтена уличка на левия бряг на Сена магазинче за фармацевтични уреди на старо. От там си купих малка запазена машина за хапчета, която изкарваше по 24 професионални на вид хапчета при едно пускане. Купих си още чифт много чувствителни везни.

После намерих една аптека, в която ми продадоха голямо количество калциев карбонат, малко трагаканта и бутилка кохинил. Всичко това занесох в стаята си, разчистих тоалетната масичка и го подредих върху нея.

Правенето на хапчета е изключително лесна процедура, стига човек да знае как. Калциевият карбонат, който е абсолютно безвреден и неутрален, съставлява основната маса на хапчето. Към нея се добавя прецизно измереното количество активен ингредиент, в моя случай кантаридис. И най-накрая за ексципиент се прибавя малко трагаканта. Ексципиентът е онова, което смесва и втвърдява съставките, оформяйки ги в едно прекрасно, атрактивно хапче. Отмерих съответните количества, достатъчни за направата на 24 внушителни таблетки. Добавих няколко капки кохинил, който е безвкусен червен оцветител. Всичко това разбърках добре в една купичка и го вкарах в машината. В миг пред мен се появиха 24 огромни, идеално оформени червени хапчета. И всяко от тях, стига да бях мерил и разбърквал както трябва, съдържаше точно толкова кантаридис, колкото щеше да се събере на главичката на една карфица. С други думи всяко от тях представляваше мощен ерогенен експлозив.

Все още не бях готов да предприема решителни действия.

Отново излязох по улиците на Париж и не след дълго намерих производител на комерсиални опаковки. От него закупих хиляда кръгли картонени кутийки, с диаметър два сантиметра. Купих и памук.

После отидох при един печатар и му поръчах хиляда кръгли етикетчета с диаметър два сантиметра. На всяко от тях трябваше да пише:

След два дена отидох да ги прибера. Купих си буркан с лепило. Върнах се вкъщи и залепих двайсет и четири от тях.

„Хапчета за ПОТЕНТНОСТ

Проф. Юсупов.

Тези хапчета са изключително силни.

Използвайте ги умерено,

за да не навредите на себе си и на

партньора си. Препоръчана доза:

по едно на седмица.

Единствен дистрибутор в Европа:

О. Корнелиус,

192, Авеню Марсо, Париж“

След два дена отидох да ги прибера. Купих си буркан с лепило. Върнах се вкъщи и залепих двайсет и четири от тях върху двайсет и четири от кутийките. Във всяка кутийка сложих по малко памук и върху него поставих едно-единствено червено хапче.

След два дена отидох да ги прибера. Купих си буркан с лепило. Върнах се вкъщи и залепих двайсет и четири от тях върху двайсет и четири от кутийките. Във всяка кутийка сложих по малко памук и върху него поставих едно-единствено червено хапче.

Сега вече бях готов.

Както може би отдавна сте се досетили, имах намерение да се занимавам с търговия. Щях да продавам хапчетата си за потентност на определена клиентела, която скоро щеше да крещи за още и още. Щях да ги продавам лично, в кутийки по едно, на безбожни цени.

А клиентите ли? Откъде щях да ги намеря? Чудите се как едно седемнайсетгодишно момче, попаднало в чужд град, щеше да открие хора, на които да продава магическите си хапчета? Е, аз не изпитвах никакви притеснения по въпроса. Трябваше да намеря само един подходящ човек, на когото да предложа едно-единствено хапче и да чакам да дотича на следващата сутрин за още. Той на свой ред само трябваше да подшушне на приятелите си и новината щеше да обхване града като горски пожар.

Вече бях набелязал първата си жертва.

Дотук не съм споменавал, че баща ми, Уилям Корнелиус, беше дипломат. Нямаше големи спестявания, но съумяваше да живее добре със заплатата си. Последната му длъжност беше посланик в Дания и в момента тъпчеше на едно място във Външно министерство в Лондон в очакване на ново, по-високо назначение. Тогавашният британски посланик във Франция беше някой си сър Чарлс Мейкпийс. Той беше стар приятел на баща ми и преди да замина за Франция баща ми му написа едно писмо, в което го молеше да ме наглежда по време на престоя ми в Париж.

Вече знаех какво трябва да направя и веднага се заех с това. Облякох си най-хубавите дрехи и се отправих към Британското посолство. Естествено, не влязох през главния вход, а позвъних на вратата на частната резиденция на посланика, която се намираше в същата внушителна сграда, но от задната страна. Беше четири часът следобед. Някакъв лакей в бели кюлоти и червена ливрея със златни копчета отвори вратата и се облещи срещу мен. Нямах визитна картичка, но някак си успях да обясня, че родителите ми са близки приятели на сър Чарлс и лейди Мейкпийс и помолих да съобщят на лейди Мейкпийс, че Осуалд Корнелиус, ескуайър, е дошъл да поднесе почитанията си.

Поканиха ме в нещо като вестибюл, където седнах и зачаках. Пет минути по-късно лейди Мейкпийс влетя в стаята сред вихрушка от коприна и шифон.

— О! — извика тя, като взе ръцете ми в своите. — Значи вие сте синът на Уилям! Винаги е имал вкус този стар разбойник! Получихме писмото и чакахме да се обадите.

Лейди Мейкпийс беше импозантна дама. Не беше млада, разбира се, но не беше и повехнала старица. Дадох й четирийсет. Лицето й беше като изсечено от мрамор, сякаш нямаше възраст, а огромният й гръден кош се скосяваше до кръстче, което можех да обхвана с длани. Прецени ме с бърз пронизващ поглед и изглежда остана доволна, защото следващите й думи бяха:

— Елате с мен, Корнелиус. Ще пием чай и ще си поприказваме.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе през огромни, пищно обзаведени стаи към едно доста уютно местенце, обзаведено с диван и няколко фотьойла. На една от стените висеше пастел на Буше, а на друга — акварел на Фрагонар.

— Това — каза тя — е малкият ми кабинет. Оттук ръководя светския живот на посолството.

Усмихнах се любезно и седнах на дивана. Един от шантаво облечените лакеи донесе чай и сандвичи на сребърен поднос. Сандвичите бяха с аншоа. Лейди Мейкпийс седна до мен и започна да налива чая.

— А сега искам да ми разкажете всичко за себе си — каза тя.

Последва цял куп от въпроси и отговори за семейството ми и мен. Беше ужасно досадно, но съзнавах, че трябва да го изтърпя в името на моя велик план. Говорихме си така около четирийсет минути, като от време на време лейди Мейкпийс ме потупваше по бедрото, когато искаше да подчертае нещо. Накрая отрупаната с пръстени ръка просто остана върху бедрото ми. Почувствах лек натиск. Охо, помислих си аз, сега пък какво е намислила старата птичка. Изведнъж тя скочи и закрачи нервно из стаята. Наблюдавах я внимателно. Ходеше напред-назад със сключени ръце, главата й трепереше, а гърдите й се повдигаха и спускаха с бясна скорост. Беше се стегнала като пружина. Не знаех какво да правя.

— Е, аз ще вървя — казах накрая и се изправих.

— Не, не. Не си отивайте!

Седнах отново.

— Вие познавате ли съпруга ми? — избърбори тя. — Очевидно не. Едва-що пристигате. Той е много добър човек. Страхотен мъж, но е взел да остарява горкичкият и вече не може да спортува така активно, както едно време.

— Много лошо — казах аз. — Край на полото и тениса.

— Дори и за пинг-понг не става вече — проплака тя.

— Всички остаряваме — успокоих я аз.

— Да, така е, но тук въпросът е в друго.

Тя млъкна и зачака.

Аз също чаках.

И двамата чакахме. Мълчанието продължи прекалено дълго.

Вече не можех да издържам, затова се поразмърда на дивана и попитах:

— В какво е въпросът, мадам?

— Толкова ли не виждате, че се опитвам да ви помоля за нещо? — каза тя накрая.

Не знаех какво да отговоря, затова си взех още един от малките триъгълни сандвичи и бавно го задъвках.

— Искам да ви помоля за една услуга, mon petit garcon — каза тя. — Предполагам, че сте много добър в игрите?

— Да, така е — отвърнах аз. Вече се бях примирил с идеята за партия тенис или пинг-понг с нея.

— И не бихте имали нищо против да поиграем?

— Не, разбира се. За мен е удоволствие.

Налагаше се да й угаждам. Всичко, което исках, беше да се запозная с посланика. Посланикът беше моята цел. Той беше човекът, когото бях избрал за първото хапче и който щеше да задвижи нещата. Но до него можех да се добера единствено чрез нея.

— Това, което искам, не е кой знае какво — каза тя.

— На вашите услуги, мадам.

— О, сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— И казахте, че ви бива в игрите, нали?

— Да, играех ръгби в училище. И крикет. Много добре подавам топката.

Тя престана да крачи и ме изгледа продължително.

Точно в този момент едно малко предупредително звънче започна да дрънчи в главата ми. Не му обърнах внимание. Каквото ще да става, аз не биваше да се опълчвам срещу тази жена.

— Боя се, че не играя ръгби — каза тя. — Или пък крикет.

— Е, аз и в тениса не съм зле. Но не си нося ракетата — казах аз и си взех още един сандвич. Обожавам вкуса на аншоа.

— Баща ми твърди, че рибата аншоа съсипва небцето — казах аз с пълна уста. — Вкъщи такова нещо никога не се сервира. Но аз много я обичам.

Тя си пое дълбоко въздух и гърдите й се издуха като два гигантски балона.

— Ще ви кажа какво искам — прошепна тя. — Искам да ме любите, и да ме любите, и да ме любите! Искам да ме любите до смърт! И искам да го направите сега! Сега! Бързо!

Боже господи, помислих си аз. Ами сега?

— Не се шокирайте, скъпо момче.

— Не се шокирам.

— О, не, шокирате се. Изписано е на лицето ви. Изобщо не трябваше да ви моля за това. Та вие сте толкова млад! На колко години сте? Не, не ми казвайте! Не искам да знам. И сте толкова апетитен! Но учениците са забранен плод, нали? Колко жалко! Очевидно е, че все още не сте се докоснали до изгарящия свят на жените. Предполагам, че дори сте девствен.

Е, това вече беше прекалено!

— Грешите, лейди Мейкпийс! — казах аз. — Забавлявал съм се с жени и от двете страни на Ламанша. Също и по море.

— Ами? Не ви вярвам, палавник такъв!

Все още бях седнал на дивана. Тя стоеше изправена над мен. Огромните й червени устни бяха разтворени, а гърдите й се издигаха и спускаха от учестеното дишане.

— Разбирате, че никога не бих ви помолила за това, ако Чарлс вече… не ставаше за тази работа, нали?

— Разбира се — поразмърдах се аз. — Отлично ви разбирам. И ви съчувствам. Изобщо не се притеснявайте.

— Сериозно ли говорите?

— Да, разбира се.

— О, мое прекрасно момче! — извика тя и се нахвърли върху мен като тигрица.

Няма нищо съществено за разказване от боричкането, което последва. Може би си заслужава само да спомена, че лейди Мейкпийс ме изненада с диванната си техника. До онзи момент винаги бях гледал на дивана като на неподходяща територия за аламинутни изпълнения, въпреки че, бог ми е свидетел, често бях принуден да го използвам в гостните на лондонските дебютантки, докато родителите им хъркаха на втория етаж. За мен диванът е страшно неудобно място, заобиколено от три страни с ватирани прегради и с толкова тясна хоризонтална част, че човек непрекъснато се изтъркулва от нея на пода. Но лейди Мейкпийс беше диванен факир. За нея диванът беше нещо като гимнастически кон, върху който тя правеше най-различни сложни упражнения: премятания, подскоци, завъртания, извивания, като се кълчеше по най-невероятен начин.

— Била ли сте някога учителка по физкултура? — попитах я аз.

— Млъкнете и се концентрирайте! — отвърна тя, премятайки ме като кифличка от хилядолистно тесто.

Имах късмет, че бях млад и гъвкав, иначе със сигурност щеше да ми счупи нещо. Това ме накара да се замисля за бедния сър Чарлс. Какво ли беше преживял на времето! Нищо чудно, че бе решил да пасува. Но веднъж да глътне вълшебното хапче, помислих си аз, тогава тя ще вика за милост, не той.

Лейди Мейкпийс бързо сменяше ролите. Няколко минути след като приключихме с лудориите, тя вече седеше на бюрото в стил „Луи XV“, така добре пригладена и невъзмутима, както в първия миг на срещата ни. Цялото й напрежение се бе изпарило и на лицето й се беше появило доволното, лениво изражение на боа, която току-що е нагълтала жив плъх.

— Вижте — каза тя, като гледаше някакъв лист хартия. — Утре в посолството има тържествена вечеря по случай освобождаването на Мейфкинг.

— Но Мейфкинг беше освободен преди дванайсет години — казах аз.

— Да, но ние още го празнуваме. Искам да кажа, че адмирал Жубер не може да присъства, защото прави проверка на флотата си в Средиземно море. Какво ще кажете да дойдете на негово място?

Едва се сдържах да не извикам „ура“. Точно това ми трябваше!

— Ще бъде чест за мен.

— Ще присъстват повечето от министрите — каза тя — и всички посланици. Имате ли бяла вратовръзка?

— Да — казах аз. В онези времена човек не тръгваше никъде без пълно вечерно облекло, дори и на моята възраст.

— Много добре — каза тя, попълвайки името ми в списъка на поканените. — До утре вечер в осем часа тогава. Приятен ден, малкото ми мъжле. Много се радвам, че се запознахме.

Тя вече беше забила нос в листа хартия, затова излязох и намерих изхода сам.