Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (20)

XX.

— Пучини е велик — казах аз. — Гигант. С него трябва да успеем на всяка цена.

— Къде живее?

— Близо до Лука. На около петдесет километра западно от Флоренция.

— Разкажи ми за него.

— Пучини е един невероятно богат и известен човек. Построил си е огромна къща, вилата „Пучини“, на брега на малко езерце, близо до родното му село Тор дел Лаго. Той, Ясмин, е авторът на „Манон“, „La Boheme“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“ и „Момичето от Златния запад“: всички до една шедьоври. Той може да не е Моцарт, или Вагнер или дори Верди, но все пак е гениален и е гигант. Също така си пада малко особняк.

— В какъв смисъл?

— Невероятен женкар!

— Супер!

— В момента е на шейсет и една години, но това въобще не му пречи. Прославил се е като луд веселяк, незапомнен пияч, бесен шофьор, страстен рибар и още по-страстен ловец на диви патици. Но преди всичко той е сваляч и развратник. Някой веднъж казал за него, че преследва жени, дивеч и либрета, в тази последователност.

— Звучи много добре.

— Страхотен мъж! Има съпруга — една стара повлекана на име Елвира и ако щеш ми вярвай, тази Елвира веднъж била осъдена на пет месеца затвор, защото доказали, че е виновна за смъртта на една от приятелките на Пучини. Приятелката била прислужничка в къщата им и Елвира ги хванала с Пучини в градината късно една вечер. Последвал страхотен скандал, момичето било уволнено, но нещата не свършили дотам. Ужасната Елвира продължила да я преследва дълго след случая, докато накрая бедното девойче нагълтало отрова и умряло. Семейството й завело дело срещу Елвира и присъдата била пет месеца в пандиза.

— И тя излежала ли ги?

— Не. Пучини я измъкнал, като платил дванайсет хиляди италиански лири на семейството на момичето.

— Какъв е планът, в такъв случай? Просто отивам, звъня на вратата и влизам, така ли?

— Не. Така нищо няма да стане. Той е заобиколен от верни слуги и охраняван от свирепата си съпруга.

— Какво предлагаш в такъв случай?

— Можеш ли да пееш?

— Е, не съм Мелба, но имам приятно гласче.

— Идеално! — казах аз. — Значи това е начинът. Така ще го направим.

— Как? — попита Ясмин.

— Ще ти кажа по пътя.

Точно се бяхме върнали на континента от Капри. В момента се намирахме в Соренто. В тази част на Италия през октомври времето беше, горещо и небето бе ясно и синьо, когато натоварихме багажа си на верния Ситроен „Торпедо“ и потеглихме към Лука. Покривът лежеше сгънат назад и беше невероятно удоволствие да се возим в откритата кола по брега на морето от Соренто към Неапол.

— Първо, нека ти разкажа как Пучини се запознал с Карузо — казах аз, — защото това има пряка връзка с нещата, които ще трябва да направиш ти. Пучини вече бил световноизвестен. Карузо не съвсем, даже все още никой не знаел за него. Но той отчаяно искал да получи партията на Рудолф в операта „La Boheme“, която щяла да се поставя в Ливорно. Затова веднъж просто отишъл до вила „Пучини“, позвънил на вратата и помолил да се срещне с великия композитор. Почти не минавал ден, без разни второстепенни певци да направят опит да се доберат до Пучини, затова се налагало да го пазят от такива, иначе нямал да има минута покой.

„Кажете му, че съм зает“ — казал Пучини.

Но след малко слугата се върнал и му съобщил, че човекът отвън категорично отказва да си тръгне.

„Каза, че ще си опъне палатка в градината ви и ще живее в нея, докато не го приемете“ — допълнил той.

„Как изглежда?“ — попитал Пучини.

„Нисък, набит, с мустаци и бомбе. Казва, че е от Неапол.“

„Какъв певец е?“ — попитал Пучини.

„Каза, че е най-добрия тенор в света.“

„Те всички така казват“ — промърморил Пучини, но нещо — и той самият до ден-днешен не знае какво — го подтикнало да остави книгата, която четял и да излезе в антрето.

Входната врата била широко отворена и през нея се виждал дребничкият Карузо, който стоял в градината, точно пред къщата.

„Кой, по дяволите, сте вие?“ — извикал Пучини.

Карузо извисил великолепния си, плътен глас и отговорил с думите на Рудолф от една от ариите му в „La Boheme“:

„Chi son? Sono un poeta.“ „Кой съм аз? Аз съм поет.“

Пучини бил направо смаян от качеството на гласа. Никога през живота си не бил чувал такъв тенор. Той се втурнал към Карузо, прегърнал го и извикал:

„Рудолф е ваш!“

— Това е истински случай, Ясмин. Самият Пучини обича да го разказва. И днес, естествено, Карузо наистина е най-великия тенор в света, а той и Пучини са много близки приятели. Великолепна история, не смяташ ли?

— Да, но какво общо има тя с моето пеене? Гласът ми, както се досещаш, едва ли ще смае Пучини.

— Разбира се, че не. Но идеята е същата. Карузо е искал партия, ти искаш три кубични сантиметра сперма. А на Пучини ще му е много по-лесно да даде второто, отколкото първото, особено на такова красиво момиче като теб. Пеенето е просто трик, за да се привлече вниманието му.

— Продължавай тогава.

— Пучини работи само нощем, от около десет и половина вечерта до четири сутринта. По това време цялата къща спи. Точно в полунощ аз и ти се промъкваме в градината на вилата и виждаме къде е стаята, в която той работи и която, надявам се, е на приземния етаж. Някой от прозорците със сигурност е отворен, защото нощите все още са горещи. И така, аз се скривам зад един храст, а ти заставаш под отворения прозорец и започваш тихичко да пееш нежната ария „Un bel di vedremo“ от „Мадам Бътерфлай“. Ако всичко върви по план, Пучини трябва да се спусне към прозореца и да види под него едно неописуемо красиво момиче — т.е. теб. Нататък вече няма проблеми.

— Това много ми харесва — каза Ясмин. — Италианците все си пеят един на друг под прозорците.

Когато пристигнахме в Лука, се укрихме в едно малко хотелче и там, в гостната му стая, седнал зад едно старо пиано, научих Ясмин да пее арията. Тя знаеше много малко италиански, но скоро научи думите наизуст и изпълняваше цялата ария доста сполучливо. Гласът й не беше силен, но тя имаше много верен слух. Научих я да казва на италиански: „Маестро, обожавам вашето изкуство. Идвам чак от Англия, само за да…“ и т.н., и т.н., и още няколко други полезни фрази, между които, разбира се: „Единственото, за което ви моля, е да ми дадете един автограф върху собствения си бележник“.

— Смятам, че при него няма да имаш нужда от суданската муха — казах аз.

— И аз така мисля — отвърна тя. — Нека този път да я пропуснем.

— И никакви игли за шапки, ако обичаш — продължих аз. — Този човек е мой кумир и няма да позволя да бъде набоден.

— Иглата ще бъде абсолютно излишна, ако не му дам от праха — каза Ясмин. — С нетърпение очаквам да го видя, Осуалд.

— Сигурно ще си прекараш много добре.

Когато всичко беше готово, се вдигнахме с колата един ден и отидохме до вила „Пучини“, за да поогледаме терена. Сградата беше масивна, разположена на брега на широко езеро и заобиколена от всички страни с ограда, чиито яки метални пръчки бяха високи по три метра. Много гаден номер!

— Ще ни трябва стълба — казах аз.

Върнахме се в Лука и купихме малка дървена стълба, която сложихме на задната седалка на откритата кола.

Малко преди полунощ отново стояхме пред вила „Пучини“, вече готови за щурм. Нощта беше тъмна, гореща и тиха. Подпрях стълбата на металната ограда. Изкачих се по нея и скочих в градината от другата страна. Ясмин ме последва. Прехвърлих стълбата отвътре, за да е готова за отстъплението ни.

Веднага забелязахме единствената осветена стая в къщата. Прозорците й гледаха към езерото. Хванах Ясмин за ръка и започнахме да се промъкваме натам. Въпреки че нямаше луна, светлината от стаята се отразяваше във водата на езерото и хвърляше слаби отблясъци върху градината и къщата. Градината беше пълна с дръвчета, храсти и цветни лехи. Много ми харесваше. Такива неща Ясмин наричаше „забавни“. Когато се приближихме достатъчно, дочухме звуците на пиано. Един от прозорците беше отворен. Допълзяхме до него и надникнахме в стаята. И ето там, вътре, седеше самият Пучини, само по риза, с пура в уста и тихичко потропваше на едно обикновено пиано, като от време на време спираше, за да запише нещо в някаква тетрадка и после продължаваше отново. Беше набит, малко подпухнал мъж с черни мустаци. Върху двете стени на пианото имаше завинтени два свещника, в изящно орнаментирани поставки, но свещите им не бяха запалени. На една полица до пианото беше поставена голяма, препарирана, бяла птица, някакъв вид жерав, ако не се лъжа. По стените висяха портретите на известните прародители на композитора — прапрадядо му, прадядо му, дядо му и баща му — всичките почитани музиканти. В продължение на повече от двеста години мъжете от семейство Пучини бяха прехвърляли големия си музикален талант върху синовете си. Сламките на Пучини, стига да успеех да ги направя, щяха да имат изключително висока стойност. Веднага реших да направя сто, вместо петдесет.

И ето ни с Ясмин — стоим в градината и се взираме във великия композитор през отворения прозорец на къщата му. Забелязах, че има гъста черна коса, сресана плътно назад.

— Аз изчезвам — прошепнах на Ясмин. — Изчакай, докато престане да свири и започни да пееш.

Тя кимна.

— Ще се видим при стълбата.

Ясмин кимна отново.

— Успех! — казах аз и се отдалечих на пръсти към едно малко храстче, само на около пет метра от прозореца. През редките му листа продължавах да виждам не само Ясмин, но и всичко, което ставаше в стаята, тъй като прозорците й стигаха почти до пода.

Пианото продължаваше да ромоли. После спря. След това почна отново. Той удряше клавишите само с един пръст и беше неповторимо преживяване да стоиш в такава прекрасна, тиха нощ на брега на малко езерце някъде в Италия и да слушаш как Джакомо Пучини съчинява мелодия, която най-вероятно е някоя великолепна ария за новата му опера. Пианото млъкна отново. Този път композиторът беше съставил вярно фразата и сега я записваше в ноти. Беше се навел над пианото и пишеше направо в ръкописа, над думите на либретиста.

И изведнъж, в абсолютната нощна тишина се разнесе мекият, приятен глас на Ясмин, който пееше „Un bel di vedremo“. Ефектът беше поразяващ. На това великолепно място, в тази тъмна нощ, в неповторимата обстановка, застанал под прозорците на Пучини, край малкото езерце, аз се развълнувах повече, отколкото мога да опиша с думи. Видях как Пучини замръзна на място. Ръката му все още стискаше писалката, допряна до хартията пред него и той продължаваше да стои наведен над пианото, заслушан в гласа, който долиташе от градината. Не се обърна, може би от страх да не развали магията. Под прозореца му стоеше младо момиче и пееше една от любимите му арии с тих и нежен глас. Лицето му не се промени. Устните му не помръднаха. Нищо по него не трепна. Просто слушаше. Вълшебен момент! Изведнъж Ясмин млъкна. За няколко секунди Пучини продължаваше да стои пред пианото. Може би чакаше гласът да продължи или да му бъде даден някакъв друг знак от градината. Но Ясмин също не помръдна и не каза нищо. Просто стоеше под прозореца, с лице, обърнато нагоре и чакаше той да дойде при нея.

Така и стана. Видях го как остави писалката и бавно се надигна от столчето на пианото. Тръгна към прозореца. И тогава я видя. Много пъти съм описвал възпламеняващата красота на Ясмин. Сега тя стоеше под прозореца спокойна, нежна, тиха. Тази гледка сигурно е дошла като благословен шок за Пучини. Той се вторачи в нея и устата му бавно се разтвори. Сънуваше ли? Тогава Ясмин му се усмихна и разпръсна магията. Той се отърси от транса си и продума: „Dio mio come bello!“. Намери се с един скок в градината и прихвана Ясмин със силните си мъжки ръце.

А, така вече е по-добре, помислих си аз. Това е истинският Пучини. Ясмин не се поколеба да му отвърне. Тогава го чух да казва на италиански: „Трябва да влезем вътре. Ако пианото замлъкне прекалено дълго, жена ми се събужда и става подозрителна“. Видях как се усмихна при тези думи и как блеснаха прекрасните му, бели зъби. Той вдигна Ясмин на ръце и я прехвърли през прозореца. После скочи в стаята след нея.

Аз не съм воайор. Гледах щуротиите на Уърсли с Ясмин от чисто професионални съображения, но нямах никакво намерение да наблюдавам Ясмин и Пучини през прозореца. Половият акт е като да си бъркаш в носа — няма нищо лошо, когато го правиш сам, но отстрани определено е неприятна гледка. Затова тихичко напуснах сцената. Отидох до стълбата, прехвърлих се от другата страна на оградата и се разходих край езерото. Когато се върнах при стълбата след един час, от Ясмин нямаше и следа. Два часа по-късно се прехвърлих обратно в градината, за да проуча обстановката.

Промъквах се предпазливо покрай някакви храсти, когато чух стъпки по чакълената пътека. Обърнах се и видях Пучини и Ясмин, хванати под ръка, да минават на по-малко от три метра зад гърба ми. Чух го да й казва на италиански: „Никой джентълмен не би позволил на една дама да се върне до Лука сама по това време на денонощието“. „Какво? — помислих си аз. — Ще я изпраща до хотела?“ Проследих ги, за да видя къде отиват. Колата на Пучини беше паркирана на алеята пред къщата. Видях го как помогна на Ясмин да седне на пътническото място. После с доста суетня и чупене на кибритени клечки запали ацетиленовите фарове. Завъртя манивелата. Моторът изръмжа и затрака равномерно. Пучини отключи портата в дъното на алеята, скочи на мястото на шофьора и ги видях как потеглят с гръм и трясък.

Хукнах обратно към собствената си кола и запалих мотора. Подкарах като бесен към Лука, но така и не успях да настигна Пучини. Всъщност, бях някъде по средата на пътя, когато го видях да прелита покрай мен по отсрещната страна на шосето, този път сам.

Намерих Ясмин в хотела.

— Взе ли го? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна тя.

— Бързо! Дай ми го веднага!

До зазоряване направих сто сламки от спермата на Пучини, всичките с добра концентрация. Докато се занимавах с това, Ясмин се беше отпуснала в стаята ми на един фотьойл, пиеше червено „Кианти“ и ми разказваше.

— Страхотно си прекарахме! — каза тя. — Направо беше великолепно! Защо не са всички като него?

— Радвам се за теб.

— Той е толкова жизнерадостен! Смяхме се през цялото време. И дори ми изпя една малка част от новата си опера, тази, която пише в момента.

— Каза ли ти как ще се казва?

— Турио — каза тя. — Туридот. Нещо такова.

— Съпругата не ви ли създаде неприятности?

— О, не! Но беше много смешно, защото дори когато се въргаляхме на дивана, полудели от страст, той трябваше да се протяга от време на време и да блъска по пианото, само за да увери съпругата си, че се труди върху новата си опера, а не върху някоя жена.

— Велик мъж, не мислиш ли?

— Страхотен! Поразителен! Намери ми още един такъв.

От Лука тръгнахме на север към Виена, като по пътя се отбихме при Сергей Рахманинов в приятната му къща на езерото Люцерн.

— Много странно — каза Ясмин, когато се върна в колата след едно очевидно изморително запознанство с великия музикант, — много странно, но между мистър Рахманинов и мистър Стравински има невероятна прилика.

— В лицето ли?

— Като цяло. И двамата имат дребни телца и бузести физиономии. Огромни носове като ягоди. Красиви ръце. Фини стъпала. Слаби крака. И огромни членове.

— Това ли ти показва опитът ти досега — че гениите имат по-големи пишки от обикновените мъже?

— Определено — каза тя. — Много по-големи.

— Страхувах се, че ще го кажеш.

— А и по-добре си служат с тях — продължаваше тя. — Превъзходни фехтовачи са!

— Глупости! — извиках аз.

— Не са глупости, Осуалд! Позволи ми да знам!

— Забравяш, че всичките са били под въздействието на суданската муха!

— Прахът им помага, прав си. Разбира се, че им помага. Но не може да се направи никакво сравнение между начина, по който един велик творец си служи с шпагата си и начина, по който го прави един обикновен мъж. Именно това ме кара да се забавлявам толкова.

— Аз обикновен мъж ли съм?

— Не ставай ревнив, Осуалд. Не можем всички да бъдем Рахманинов или Пучини.

Бях дълбоко наранен. Ясмин бе засегнала най-болното ми място. Сърдих се по целия път до Виена, но гледката на този величествен град бързо възвърна настроението ми.

Срещата на Ясмин с доктор Зигмунд Фройд в кабинета му на „Бергасе“ №19 във Виена беше изключително забавна, затова смятам, че си струва да й бъдат отделени няколко реда.

Първо Ясмин си записа час при известния доктор, като заяви, че се нуждае от спешно психиатрично лечение. Казаха й, че ще трябва да почака четири дена. За да запълним времето, й уредих да се срещне първо с внушителния Рихард Щраус. Мистър Щраус току-що беше назначен за помощник-директор на виенската държавна опера и според Ясмин беше много помпозен. Съборихме го като зряла круша. Направих от него петдесет отлични сламки.

Сега вече беше ред на доктор Фройд. За мен известният психиатър спадаше към групата на полушутовете и не виждах причина да не се подиграем малко с него. Ясмин беше на същото мнение. Затова й спретнахме една интригуваща психиатрична болест и в два и половина един хладен, слънчев следобед тя потъна зад вратите на огромната сива сграда на „Бергасе“. Ето какво ми разказа за срещата по-късно същия ден на бутилка „Круг“, след като вече бях замразил сламките.

— Той е едно олизано, малко човече. Много стегнат и някак си строго облечен, като банкер или нещо такова.

— Говореше ли английски?

— Доста добре, но с онзи отвратителен германски акцент. Покани ме да седна от другата страна на бюрото. Веднага му предложих шоколадчето. Той го лапна като агънце. Не е ли странно, Осуалд, как всичките приемат шоколадчето, без да задават никакви въпроси?

— Не мисля, че е странно. Това е най-нормалната реакция. Ако едно красиво момиче ми предложи бонбон и аз ще го лапна.

— Беше доста обрасъл — продължи тя. — Имаше прошарени мустаци и гъста, заострена брадичка, която изглеждаше така, сякаш е била старателно подравнявана с ножица пред огледалото. Но непосредствено под и над устата беше гладко обръснат и космалаците му оформяха нещо като рамка около устните му. Точно те ми направиха най-силно впечатление. Поразителни, плътни устни! Не можех да се отърва от усещането, че са изкуствени гумени устни, лепнати върху истинските.

„Е, фройлайн — каза той, дъвчейки шоколадчето, — да чуем за вашия толкова спешен проблем.“

„О, доктор Фройд, искрено се надявам, че сте в състояние да ми помогнете! — извиках аз, влизайки веднага в ролята си. — Мога ли да бъда откровена с вас?“

„Точно за това сте тук. Легнете, ако обичате, на онази кушетка и просто се отпуснете.“

И така аз легнах на проклетата кушетка, Осуалд, и си мислех, че трябва да бъда благодарна за това, че поне веднъж ще се случи да съм на сравнително удобно място, когато бурята се развихри.

— Разбирам.

— После казах: „С мен се случва нещо страшно, доктор Фройд! Нещо шокиращо и ужасно!“.

„И какво е то?“ — наостри уши той. Явно обичаше да слуша за шокиращи и ужасни неща.

„Просто няма да ми повярвате, доктор Фройд, но за мен е невъзможно да прекарам повече от няколко минути в компанията на един мъж, без той да се опита да ме изнасили! Той направо се превръща в разгонено животно! Разкъсва дрехите ми! Изважда органа си… това ли е правилната дума?“

„Това е толкова правилна дума, колкото всички останали — каза той. — Продължавайте, фройлайн.“

„Той скача върху мен! — извиках аз. — Събаря ме на земята! Прави с мен каквото си иска! Всички мъже, с които се срещам, се държат по този начин с мен, доктор Фройд! Вие трябва да ми помогнете! Изнасилват ме до смърт!“

„Скъпа госпожице — каза той, — всички неща, които ми наговорихте, са често срещана фантазия в главите на някои истерични жени. Тези жени се страхуват да имат полови контакти с мъже. Всъщност, те изгарят от желание да се впускат в полови сношения, копулации и всички останали сексуални забавления, но изпитват ужас от последствията. Затова започват да си фантазират. Въобразяват си, че биват изнасилвани. Но това никога не се случва. Всъщност, повечето от тях са девственици.“

„Не, не! — извиках аз. — Грешите, доктор Фройд! Аз съвсем не съм девственица! Аз съм най-изнасилваното момиче на света!“

„Вие халюцинирате — каза той. — Никой никога не ви е изнасилвал. Приемете това и ще се почувствате мигом спокойна.“

„Как мога да приема това — извиках аз, — когато то не е истина? Истината е, че всеки мъж ме изнасилва! И вие ще направите така, ако остана още малко, ще видите!“

„Не ставайте смешна, фройлайн“ — сопна се той.

„Така ще стане, ще видите! — извиках аз. — И вие ще започнете да ме тормозите като всеки друг мъж, още преди да сме приключили с консултацията.“

При тези думи, Осуалд, старият козел завъртя очите си към тавана и каза с тънка, презрителна усмивчица: „Фантазии, фантазии. Само фантазии“.

„Какво ви кара да мислите, че вие сте толкова прав, а аз въобще не съм?“

„Нека да ви обясня още нещо — каза той, като се облегна назад в стола и кръстоса ръце на корема си. — Във вашето подсъзнание, скъпа фройлайн, вие си представяте мъжкия полов орган като картечница…“

„Той е точно това, що се отнася до мен! — извиках аз. — Смъртоносно оръжие!“

„Именно — каза той. — Ето сега вече стигнахме до нещо конкретно. И всеки път, когато някой мъж го насочи срещу вас, вие си представяте, че той ще дръпне спусъка и ще ви напълни с куршуми.“

„Не с куршуми — казах аз. — С нещо друго.“

„Затова се опитвате да избягате — продължи той. — Отблъсквате всички мъже. Криете се от тях. Седите вкъщи сама по цели нощи…“

„Не седя сама — прекъснах го аз. — Седя с прекрасния си доберман — Фрици.“

„Мъжки или женски?“ — попита рязко той.

„Мъжки.“

„По-зле, отколкото очаквах. Впускате ли се в сексуални развлечения с този доберман?“

„Не ставайте циничен, доктор Фройд. За каква ме смятате?“

„Значи бягате от мъже — каза той, — бягате от кучета, бягате от всичко, което има орган…“

„По-големи глупости не съм чувала през живота си! — извиках аз. — Не се страхувам от ничий орган! И не мисля, че мъжкия полов орган е картечница! Мисля само, че е адски досаден, това е! Писнало ми е от него! Не мога повече!“

„Обичате ли моркови, фройлайн?“ — попита той изведнъж.

„Моркови ли? — казах аз. — Боже господи. Не особено, не. Защо? Обикновено ги нарязвам на кубчета, ако изобщо ги ям.“

„А какво ще кажете за краставиците, фройлайн?“

„Краставиците ли? Много са безвкусни. Предпочитам ги на туршия.“

„Я, я — каза той, записвайки всичко това в картона ми. — Може би ще ви е интересно да разберете, фройлайн, че и моркова, и краставицата са много силни фалически символи. Те представляват мъжкия полов орган. А вие изпитвате желание или да го нарежете, или да го направите на туршия!“

В този момент, Осуалд, едва се сдържах да не избухна в смях. И като си помислиш, че хората наистина вярват в тези идиотщини…

— Той също си вярва — казах аз.

— Знам. Седеше там и си записваше абсолютно всичко на един огромен лист. После каза:

„И какво още имате да ми кажете, фройлайн?“

„Мога да ви кажа какво аз мисля, че става с мен.“

„Да, слушам ви.“

„Аз мисля, че в мен има малко динамо, което се върти и произвежда мощно сексуално електричество.“

„Много интересно — каза той, като не спираше да си записва. — Продължавайте, моля.“

„Това електричество е с толкова висок волтаж, че всеки път, когато някой мъж се приближи до мен, то прескача към него и го разцентрова.“

„Какво значи това «разцентрова»?“

„Възбужда го. Наелектризира слабините му. Направо го подлудява. И точно тогава той се нахвърля върху мен. Не ми ли вярвате, доктор Фройд?“

„Вие сте много сериозен случай — каза тоя дърт пръч. — Ще трябва да проведем доста психоаналитични сеанси, преди да станете нормална.“

През цялото това време, Осуалд, аз гледах часовника си и когато изтече осмата минута, казах:

„О, моля ви, не ме изнасилвайте, доктор Фройд. Вие трябва да сте над тези неща.“

„Не ставайте смешна, фройлайн — сопна се той. — Това пак са халюцинации.“

„Но моето електричество! — извиках аз. — То ще ви разцентрова! Сигурна съм, че ще стане така! Ще прескочи от мен към вас и ще наелектризира слабините ви! Питката ви ще се нажежи до бяло! Ще разкъсате дрехите ми! Вие ще ме изнасилите!“

„Веднага престанете с тези истерични писъци! — извика той, стана от стола зад бюрото си и се приближи до кушетката, на която лежах. — Ето! — каза той и разпери ръце. — Не ви правя нищо лошо, нали? Не се опитвам да ви изнасиля, нали?“

И точно в този момент, Осуалд, прахът го удари и оная му работа се втвърди и щръкна, все едно имаше бастун в гащите.

— Страхотно си го преценила! — казах аз.

— Не беше зле, нали? Тогава протегнах ръка и посочих панталоните му.

„Ето! — извиках аз. — Ето, и с вас стана така, мръсник такъв! Електричеството ми ви удари! Сега ще ми повярвате ли, доктор Фройд? Ще повярвате ли на всичко, което ви казах?“ Трябваше да видиш физиономията му, Осуалд. Наистина трябваше да я видиш. Прахът го удряше здраво и в очите му беше започнал да се появява онзи налудничав маниакален блясък. После взе да пляска с ръце като някаква врана. Но трябва да му се признае нещо: не ми се нахвърли веднага. Успя да се сдържи цяла минута, като през това време се опитваше да проумее какво, по дяволите, става с него. Само поглеждаше панталоните си, поглеждаше мен и мърмореше: „Това е невероятно!… Изключително!… Не мога да повярвам!… Трябва да си водя бележки!… Трябва да си записвам всеки момент! Къде ми е писалката, за бога? Къде ми е мастилото? Къде има хартия? О, по дяволите тая хартия! Много ви моля да свалите дрехите си, фройлайн! Не мога да издържам повече!“.

— Трябва да е било шок за него — казах аз.

— Абсолютен! — отвърна Ясмин. — Това опровергаваше една от най-известните му теории.

— Не го набоде с иглата за шапка, нали?

— Разбира се, че не. Той всъщност се държа много почтено. Веднага след първата експлозия скочи от кушетката, въпреки че прахът продължаваше да го тормози, отиде до бюрото си и както беше чисто гол започна да си води бележки. Трябва да е много волеви човек. Голям ум. Но беше абсолютно объркан и раздразнен от това, което му се случва.

„Вярвате ли ми сега, доктор Фройд?“ — попитах аз.

„Аз трябва да ви повярвам! — извика той. — Вие отваряте вратите към една абсолютно непозната за мен област в науката с това ваше електричество! Този случай ще постави началото на исторически важни открития! Аз трябва да се срещна отново с вас, фройлайн!“

„Но, доктор Фройд, вие пак ще се нахвърлите върху мен — казах аз. — Просто няма да сте в състояние да се въздържите.“

„Знам, фройлайн — отвърна той, като се усмихна за първи път. — Знам. Отлично съзнавам това.“

Направих петдесет първокласни сламки от доктор Фройд.