Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (23)

XXIII.

Върнахме се у дома през Швеция и Дания някъде към средата на април. Носехме със себе си спермата на осем крале — по петдесет сламки от седем от тях и двайсет сламки от стария Петър от Югославия. Жалко за Норвегия. Разваляше ни колекцията, макар да имах усещането, че в крайна сметка няма да се окаже чак толкова важно.

— Сега вече си искам ваканцията — каза Ясмин. — И то една дълга ваканция. Всъщност, ние не свършихме ли общо взето?

— Идва ред на Америка — отвърнах аз.

— Там няма много, нали?

— Не, но ще трябва да съберем каквото има. Ще пътуваме комфортно с „Мавритания“.

— Първо искам да си почина. Ти ми обеща. Никъде не тръгвам, преди да съм изкарала една хубава, дълга ваканция.

— Колко дълга?

— Месец.

Бяхме се прибрали с колата направо в Кеймбридж, след като слязохме от ферибота в Херидж и сега седяхме в гостната на Дънроамин с по чаша питие в ръка. Уърсли влезе, потривайки доволно ръце.

— Поздравления — каза той. — Свършили сте страхотна работа с тези крале.

— Ясмин иска ваканция. Но аз лично смятам, че ще е най-добре да се насилим и да покрием Америка преди това.

Уърсли, който пуфтеше с ужасната си лула, погледна Ясмин през гъстия дим и каза:

— Аз съм съгласен с Корнелиус. Свършете си работата първо и после си почивайте.

— Не — отсече Ясмин.

— Защо не? — попита Уърсли.

— Защото не искам, затова.

— Е, предполагам, че си зависи от теб.

— Разбира се, че зависи от мен.

— Не се ли забавляваш? — поинтересувах се аз.

— Нещо взе да не ми е приятно вече — каза тя. — В началото беше страшен майтап. Голям смях. Но сега като че ли взех да се изморявам.

— Не казвай това.

— Вече го казах.

— По дяволите.

— Това, което и двамата забравяте, е, че всеки път, когато искаме спермата на някой проклет гений, аз съм тази, която трябва да отиде и да се бие за нея и в крайна сметка на мен ми излиза през носа.

— Не през носа — казах аз.

— О, стига си се опитвал да го обърнеш на майтап, Осуалд.

Тя изглеждаше много мрачна. Уърсли не каза нищо.

— Ако сега отидеш да си починеш някъде за един месец, ще дойдеш ли веднага след това с мен до Америка? — попитах аз.

— Да. Добре — отвърна тя.

— Сигурен съм, че ще ти хареса Рудолфо Валентино.

— Съмнявам се. Мисля, че дните на лудуването ми приключиха.

— Никога! — извиках аз. — Това е все едно да кажеш, че си мъртва!

— Сексът не е всичко!

— По дяволите, Ясмин, говориш като Бърнард Шоу!

— Може би ще стана монахиня.

— Но преди това ще дойдеш до Америка?

— Вече ти казах, че ще дойда.

Уърсли извади лулата от устата си и каза:

— Имаме забележителна колекция, Корнелиус. Наистина забележителна. Кога ще започнем да продаваме?

— Не бива да бързаме — казах аз. — Имам чувството, че трябва да се въздържаме да продаваме спермата на когото и да било преди смъртта му.

— Защо?

— Великите хора са по-интересни мъртви, отколкото живи. Те се превръщат в легенди едва след смъртта си.

— Може би си прав — съгласи се Уърсли.

— Имаме доста възрастнички в списъка — продължих аз. — Повечето няма да издържат много дълго. Хващам се на бас, че половината от тях ще си отидат до пет-десет години.

— Кой ще продава, когато му дойде времето? — попита Уърсли.

— Аз.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Виж какво, на крехката възраст от седемнайсет години не изпитвах особени затруднения да продавам червените си хапчета на френския външен министър, десетина чужди посланици и почти всички големи клечки в Париж. А съвсем наскоро успях да продам лейди Виктория Нотингам на всички короновани глави в Европа, с изключение само на една.

— Това аз го направих — обади се Ясмин, — не ти.

— О, не — казах аз. — Писмата от крал Джордж го направиха, а това беше моя идея. Та не вярвам да мислите сериозно, че бих имал някакви затруднения да продавам семенната течност на гениите на разни богати жени, нали?

— Не, може би — каза Уърсли.

— И между другото — продължих аз, — ако аз съм този, който извършва продажбите, мисля, че трябва да получа и по-голям дял от печалбата.

— Хей! — извика Ясмин. — Стига си говорил такива работи, Осуалд!

— Бяхме се споразумели за равни дялове, нали така? — каза Уърсли с враждебно изражение.

— Стига де, успокойте се! — казах аз. — Само се шегувах.

— Да се надяваме — измърмори Ясмин.

— Ако трябва да съм честен, мисля, че Артър би трябвало да получи най-големия процент, защото той е измислил целия процес на замразяването.

— Е, мога само да кажа, че това е много великодушно от твоя страна, Корнелиус — ухили се Уърсли.

— Четирийсет процента за изобретателя и по трийсет процента за изпълнителите. Ще се съгласиш ли с това, Ясмин?

— Не съм сигурна. Поработих доста здраво. Искам си едната трета.

Това, което и двамата не знаеха, беше, че отдавна бях решил в крайна сметка аз да прибера основната част от парите. На Ясмин, каквото и да ставаше, никога нямаше да й трябват толкова много пари. Тя живееше, за да се облича добре и да яде добре и толкова. А що се отнася до Уърсли, съмнявам се, че би знаел какво да прави с толкова много пари, дори и да ги имаше. Тютюнът беше единствения лукс, който той си позволяваше. Но с мен беше друго. Начинът на живот, към който се стремях, изискваше непременно да притежавам огромно количество пари. За мен беше невъзможно да толерирам едно „що-годе“ добро шампанско или каквото и да е малко неудобство. Така, както аз гледах на нещата, най-доброто за мен и — под това имам предвид наистина най-доброто — не беше просто това, което ме задоволява.

Смятах, че като им оставя по десет процента на всеки и задържа осемдесет за себе си, ще бъдат доволни. Отначало щяха да крещят като пощурели, но после, след като видят, че това е всичко, на което могат да се надяват, щяха да се успокоят и да се радват, че въобще са получили нещо. Естествено, имаше само един начин, по който можех да се наложа над другите двама. Трябваше просто да сложа ръка на Дома на спермата и на всичките богатства, които се съдържаха в него. Трябваше да го преместя на такова място, където нито той, нито тя могат да го достигнат. Това нямаше да бъде трудно. В момента, в който аз и Ясмин се върнехме от Америка, щях да наема една товарна кола, да отида до Дънроамин, когато знам, че мястото е празно и да задигна ценния фризер със сламките.

Никакъв проблем.

Но това щеше да бъде мръсен трик от моя страна, ще кажат някои, малко просташки номер.

Глупости, ще им отговоря аз. Никога нищо няма да получите в този живот, освен ако не използвате възможностите си. Милосърдието никога не е започвало от дома. Поне не от моя дом.

— Кога ще заминете за Америка? — попита Уърсли.

Извадих бележника си.

— Точно след един месец ще бъде събота, петнайсети май — казах аз. — Какво ще кажеш, Ясмин?

— Петнайсети май — повтори тя и също извади бележника си. — Става. Ще се срещнем тук. След четири седмици.

— А аз ще резервирам кабини за „Мавритания“, за да тръгнем колкото може по-скоро след това.

— Добре — каза тя, като записваше датата в бележника си.

— Ще посетим стария Хенри Форд, мистър Маркони, Рудолфо Валентино и всички останали янки.

— Не забравяйте Алегзандър Греъм Бел — обади се Уърсли.

— Ще ги оправим всичките — успокоих го аз. — След един месец нашето момиче няма да има търпение да тръгне отново, ще видиш.

— Надявам се — каза Ясмин. — Но сега наистина имам нужда от почивка, честна дума.

— Къде ще отидеш?

— В Шотландия, при чичо си.

— Някой любим чичо?

— Да. Брат на баща ми. Ще ходим да ловим сьомга.

— Кога тръгваш.

— Сега. Влакът ми потегля след около нас. Ще ме закараш ли до гарата?

— Разбира се. Аз пък ще замина за Лондон.

Закарах Ясмин до гарата и й помогнах с чантите в чакалнята.

— Ще се видим точно след месец — казах аз. — В Дънроамин.

— Ще бъда там.

— Весела ваканция.

— И на теб, Осуалд.

Целунах я за довиждане, качих се на колата си и подкарах към Лондон. Отидох направо в къщата си на Кенсингтън Скуеър. Чувствах се много добре. Големият план вървеше към осъществяване. Направо се виждах как седя след пет години с някоя глупава богата жена и как тя ми казва:

— Аз много харесвам Реноар, мосю Корнелиус. Просто обожавам неговите картини. Той колко струва?

— Реноар е седемдесет и пет хиляди, мадам.

— А колко е един крал?

— Зависи от краля.

— Ами ето този тук — тъмноокия красавец от Испания — Алфонсо.

— Крал Алфонсо е четирийсет хиляди долара, мадам.

— По-евтин от Реноар?

— Реноар е велик човек, мадам. Спермата му е изключително ценна.

— А какво ще стане, ако нищо не се получи, мистър Корнелиус? Искам да кажа, ако не забременея.

— Нищо няма да платите.

— А кой ще извършва осеменяването?

— Един старши гинеколог, мадам. Всичко ще бъде прецизно изчислено.

— И съпругът ми никога няма да узнае?

— Как би могъл? Той ще си мисли, че сам го е направил.

— Да, сигурно така ще си мисли, нали — ухилва се тя.

— Няма начин, мадам.

— Би било много вълнуващо да имам дете от краля на Испания, нали?

— Помислили ли сте за България, мадам? България е на сметка — само двайсет хиляди.

— Не бих имала българско копеле, мистър Корнелиус, дори и да е от кралско потекло.

— Напълно ви разбирам, мадам.

— Другият, за когото си мислех, разбира се, е мистър Пучини. „La Boheme“ е най-любимата ми опера. Каква е цената на мистър Пучини?

— Джакомо Пучини е шейсет и седем хиляди и петстотин, мадам. Силно ви го препоръчвам. Дете от него почти със сигурност ще бъде музикален гений.

— Аз самата малко свиря на пиано.

— Това ще увеличи шансовете на бебето стократно.

— Нали? И аз така мисля.

— Ще ви кажа нещо поверително, мадам. Преди три години една дама в Далас, щата Тексас роди момченце от Пучини и детето вече е композирало първата си опера.

— Ами?!

— Вълнуващо, не мислите ли?

Страшно щях да се забавлявам, веднъж да започнат продажбите. Но в този момент имах пред себе си цял месец, в който нямаше да правя друго, освен да се забавлявам. Реших да остана в Лондон. Щях да си прекарам наистина царски. По-голямата част от зимата ми беше минала в преследване на разни крале из Европа и сега беше дошъл момента за малко сериозен разврат.

И какъв разврат му ударих… Страхотен купон. През по-голямата част от времето си прекарах лудо (виж том III). Но един ден, в началото на четвъртата и последна седмица от ваканцията ми, когато вече наистина се бях развихрил и работех по мадамите на Лондон така здраво, че тракането на кокалите им се чуваше по целия „Мейфеър“, се случи нещо направо ужасяващо, което сложи внезапен край на усилените ми дейности. Инцидентът беше просто смразяващ. Демоничен. Дори само мисълта за него и то след толкова много години, ме кара да се сгърчвам от остра физическа болка. Все пак, мисля, че трябва да разкажа този мрачен епизод, с надеждата да спася някой колега спортсмен от подобна катастрофа.

Аз обикновено избягвам да седя от другата страна на ваната, с гръб към крановете. Както и повечето хора, между другото. Но в онзи злокобен следобед, отсрещния удобен, полегат край на ваната беше зает от една малка, сочна палавница, която притежаваше хиперактивни сексуални наклонности. Точно затова беше там. Фактът, че беше английска дукеса също не е съвсем незначителен в случая. Ако бях няколко години по-възрастен, щях да знам какво да очаквам от жена с висок ранг и щях да бъда много по-внимателен. Повечето от тези жени са придобили титлите си, впримчвайки някой нещастен лорд или дук, а за да успееш в тази игра, се изискват особени способности да мамиш и подвеждаш. За да станеш дукеса, трябва да си първокласна манипулаторка на мъже. Много такива са минали през ръцете ми навремето и трябва да ви кажа, че всичките са еднакви. Маркизите и графините не са чак толкова демонични, но следват дукесите по петите. Играйте си с тях при всички положения. Наистина е вълнуващо преживяване. Но, за бога, внимавайте много, докато го правите. Никога не знаете, наистина никога не можете да предвидите, кога ще се обърнат и ще ухапят ръката, която ги гали. Внимавайте, повтарям още веднъж, внимавайте с жените с големи титли.

Както и да е, аз и тази дукеса се бяхме бъхтили във ваната около час или нещо такова и когато тя реши, че й стига толкова, хвърли сапуна в лицето ми и излезе от водата. Огромната, хлъзгава ракета ме уцели в устата, но тъй като нито един от зъбите ми не беше изкъртен или дори разклатен, пренебрегнах инцидента. Всъщност, тя го беше направила само за да ме поуспокои малко и да успее да се измъкне от лапите ми, както и стана.

— Връщай се веднага вътре — казах аз. Исках втори рунд.

— Трябва да си ходя — отвърна тя. Стоеше на разстояние, докато изтриваше малкото си, елегантно телце с една от големите ми хавлиени кърпи.

— Още не сме свършили — примолих се аз.

— Бедата при теб, Осуалд — каза тя, — е, че не знаеш къде да спреш. Някой ден някой ще изгуби търпение с теб.

— Фригидна кучка.

Беше много глупаво от моя страна да кажа такова нещо, още повече че това съвсем не беше вярно, но ето на — казах го.

Тя отиде в съседната стая да се облече. Аз останах във ваната, без да казвам нищо. Чувствах се много разстроен. Не обичам, когато другия се опитва да дава тон.

— Довиждане, скъпи — каза тя и влезе обратно в банята. Носеше тъмнозелена копринена рокля с къси ръкави.

— Върви си, тогава — троснах се аз. — Връщай се при твоя идиотски дук.

— Не ми се сърди — каза тя, прекоси банята и започна бавно да масажира гърба ми под течащата вода.

После ръката й се плъзна към други части на тялото ми и започна да ги гали и дразни нежно. Седях със затворени очи, наслаждавайки се на всичко това и се чудех дали все пак няма да започне отново да се разнежва, както е почнала.

Направо няма да ми повярвате, но през цялото време, докато малката лисичка се е преструвала, че ме гали, за да ми доставя удоволствие, всъщност тайничко и търпеливо измъквала тапата от дъното на ваната. Както добре знаете, когато една тапа се извади от дъното на вана, пълна догоре с вода, всмукването надолу по тръбата е изключително мощно. И ако един мъж седи разкрачен върху това място, както аз бях седнал в момента, просто е неизбежно двата най-нежни и най-ценни аксесоара на тялото му да попаднат в ужасната дупка. Чу се едно глухо „плоп“, когато скротумът ми, увлечен от водовъртежа, хлътна със страшна сила в шийката на канала. Нададох такъв писък, че сигурно са ме чули по целия Кенсингтън Скуеър.

— Довиждане, скъпи — каза дукесата и се изниза от банята.

В мъчителните моменти, които последваха разбрах точно какво значи да попаднеш в ръцете на една от онези жени-бедуини, които се забавлявали като лишавали случайните пътници от мъжествеността им с тъпи ножове.

— Помощ! — пищях аз. — Спасете ме!

Бях парализиран от болка, залепен за дъното на ваната. Имах чувството, че съм попаднал в щипките на огромен рак.

Струваше ми се, че са минали часове, но не мисля, че съм стоял заклещен в това положение повече от десет-петнайсет минути. И това не е малко, като се замислите. Накрая дори не знам как съм успял да се измъкна от ваната цял. Но бях пострадал много сериозно. Силното всмукване е ужасно нещо и двете ми скъпоценни съкровища, които иначе са не по-големи от ренклоди, бяха придобили размерите на пъпеши. Мисля, че старият Джефри Чосър беше написал преди няколко века:

„Дамите със звания гледат да докопат жизненоважните ви притежания.“

И тези безсмъртни думи, повярвайте ми, са гравирани на сърцето ми от онзи момент. Три дена след този зловещ случай ходех на патерици и един господ знае още колко след това се движех като човек, който има таралеж в гащите.

В това осакатено състояние се запътих на петнайсети май към Дънроамин, за да спазя уговорката с Ясмин. Когато слязох от колата и закуцуках към къщата, топките ми все още пламтяха и пулсираха като бесни. Ясмин, разбира се, щеше да иска да разбере какво се е случило с мен. А и Уърсли също. Истината ли да им кажа? Ако го направех, Ясмин щеше да започне да припада от смях, а и вече чувах как Уърсли казва с глупашкия си, помпозен маниер:

— Общо взето си твърде похотлив, скъпи ми Корнелиус. Никой мъж не може да развратничи по начина, по който ти го правиш, без да си плати за това в крайна сметка.

Помислих си, че не бих могъл да понеса такова нещо и то точно в онзи момент, затова реших да ги излъжа, че съм си разтеглил сухожилие в бедрото, докато съм помагал на някаква стара дама, която се спънала и паднала на тротоара пред къщата ми. Занесъл съм я на ръце в къщата и съм стоял с нея, докато дойде линейката, но тя се оказала прекалено тежка за мен и т.н., и т.н. Това щеше да свърши работа.

Стоях под малката веранда пред главния вход на Дънроамин и се опитвах да си намеря ключа. Изведнъж забелязах някакъв плик, забоден с кабарче за вратата. Каква глупост. Опитах се да извадя кабарчето, но не успях, затова отскубнах плика. На него не пишеше нищо и реших да го отворя. Колко глупаво — да не сложат никакво име. Дали беше за мен? Да, за мен беше.

„Скъпи Осуалд,

Артър и аз се оженихме миналата седмица…

Артър? Кой, по дяволите, беше тоя Артър?

Заминахме много надалеч и, надявам се няма да ни се сърдиш, но взехме Домът на спермата с нас, целия, без сламките на Пруст…

Исусе Христе! Артър трябва да е Уърсли! Ами да — Артър Уърсли!

Да, оставихме ти Пруст. Така и не си паднах по тоя малък педераст. Всичките му петдесет сламки са сложени в портативния контейнер в мазето, а листа с подписа му е в чекмеджето на бюрото. Останалите послания с подписите взехме със себе си, така че са на сигурно място…“

Зави ми се свят. Не можех да чета нататък. Отключих вратата, залитнах в къщата и намерих някаква бутилка уиски. Лиснах малко от него в една чаша и го изгълтах.

„Ако се замислиш малко, Осуалд, ще видиш, че всъщност не ти правим мръсотия и ще ти кажа защо. Артър каза, че…“

Дремеше ми на оная работа какво е казал Артър! Те бяха задигнали ценната сперма. Сперма за милиони! Бях готов да се обзаложа, че този манаф Уърсли беше виновен за цялата работа.

„Артър каза, че в крайна сметка той е измислил процеса за запазване на спермата, нали? А аз бях тази, която свърши черната работа по събирането й. Артър ти изпраща много поздрави.

Тра-ла-ла.

Ясмин Уърсли“

Истински удар беше това. Удар под кръста. Накара ме да се задъхам.

Започнах да беснея из къщата, изпаднал в дива ярост. Всичко в мен кипеше и съм сигурен, че през ноздрите ми е излизала пара. Ако в къщата имаше куче, щях да го ритам до смърт. Вместо това ритах мебелите. Строших доста големи предмети, след което започнах да награбвам по-малките, включително едно преспапие „Бакара“ и една стара етруска паница и да ги мятам през прозорците, като крещях на умряло, докато стъклата им се разсипваха с трясък по пода.

Но след около час-два започнах да се успокоявам и се проснах изтощен в един фотьойл с чаша уиски в ръка.

Както може би вече сте разбрали, аз съм доста гъвкав човек. Избухвам, когато ме предизвикат, но никога не се тормозя за нещо, което вече е станало. Просто го изтривам от съзнанието си. Винаги има изход. Още повече, че за мен няма нищо по-мобилизиращо от голямото нещастие. В часовете след корабокрушението, в този период на мъртво затишие след голямата буря, мозъкът ми започва да работи с бясна скорост. Както си седях с уискито в ръка онази ужасна вечер сред развалините на Дънроамин, в главата ми вече беше започнал да се оформя поредния план за бъдещето ми.

Е, това е положението, казах си аз. Измамиха ме. Всичко свърши. Трябва да започна отначало. Все пак имам сламките на Пруст, които биха могли да ми помогнат финансово в близките години (и не си мислете, че не ми помогнаха) и все пак те не бяха достатъчни, за да ме направят милионер. Така че трябваше да се измисли нещо друго.

В този момент великолепната идея започна бавничко да се промъква в съзнанието ми. Седях спокойно и я чаках да пусне корени и да се раззелени. Тя беше вдъхновена. Тя беше красива в своята кристална простота. Нямаше начин да не успее. Тя щеше да ме направи милионер. Как не се бях сетил за нея още преди?

Обещах в началото на този дневник да ви разкажа как точно станах богат. Изгубих достатъчно време да ви разкажа как не успях да го направя. Позволете ми сега да наваксам като ви разказвам в не повече от няколко параграфа как в крайна сметка станах истински мултимилионер. Великата идея, която ми дойде наум така внезапно в Дънроамин, беше следната:

Веднага щях да отида в Судан, където щях да преговарям с някой корумпиран министър да ми отпусне на наемен срок малкото парче земя, върху което растяха дърветата хашаб и живееха суданските мухи. По този начин щях да държа правата над лова на судански мухи. Щях да събера всички местни „бръмбаротърсачи“ и да ги организирам. Щях да им давам много повече пари, отколкото взимаха в момента като продаваха стоката си на свободния пазар. Щяха да работят изключително за мен. Бракониерите щяха да бъдат безмилостно отстранявани. С други думи, щях да завладея пазара на судански мухи. В момента, в който всичко това се уреди и съм сигурен, че имам постоянни постъпления от судански мухи, щях да си построя малък завод в Хартум за масово производство на известните вече хапчета за потентност на професор Юсупов. Щях да опаковам таблетките още в завода. Щях да създам тайна разпространителна мрежа с основни пунктове в Париж, Лондон, Ню Йорк, Амстердам и други градове по света. Казах си, че след като един крехък седемнайсетгодишен младеж беше успял сам да си изкара сто хиляди лири стерлинги за една година в Париж, какво ли щеше да успее да направи, след като вече е пораснал, в световен мащаб.

Така и стана, скъпи приятели. Върнах се в Судан. Живях там малко повече от две години и нямам нищо против да споделя с вас, че макар да научих доста работи за суданските мухи, също така успях да науча доста работи и за жените, които населяват онези земи. Племената бяха рязко разграничени и рядко се смесваха помежду си. Аз, за сметка на това, се смесвах без проблеми с всичките: и с нубийките, и с хасарийките, и с бегарайките, и с шилуките, и с шукрийките, и с интересните светлокожи ниам-ниамки, които живеят западно от Сини Нил. Нубийките особено ми допаднаха и не бих се изненадал, ако разбера, че думата nubilis идва от там.

До края на 1923 г. малката ми фабрика вече работеше с пълна пара и произвеждаше по хиляда таблетки на ден.

През 1925 г. вече имах представители в осем града. Внимателно ги бях подбрал. Всички, без изключение, бяха пенсионирани армейски генерали. Безработни генерали се намираха под път и над път в онези дни и открих, че те са особено подходящи за тази работа. Бяха работливи, безскрупулни, смели, не изпитваха никакво уважение към човешкия живот и бяха достатъчно тъпи, за да не могат да ме излъжат, без да ги хвана.

Операцията беше невероятно доходна. Печалбите бяха астрономически. Но след няколко години се изморих да ръководя такова голямо предприятие и прехвърлих ръководството на един гръцки синдикат срещу петдесет процента от печалбите. Гърците бяха доволни, аз бях доволен и стотици хиляди купувачи си остават доволни и до този момент.

Не се срамувам да призная, че се гордея с приноса си за щастието на човечеството. Много малко бизнесмени и на практика нито един милионер не е в състояние да заяви, че натрупването на огромното му богатство е предизвикало такава експлозия от екстаз и въодушевление сред клиентите му. И още нещо: бях много щастлив да открия, че твърденията за опасностите, които cantharis vesicatoria sudanii криеше за човешкото здраве, са били силно преувеличавани. Документите ми показват, че не повече от шейсет-седемдесет човека годишно получават някакви тежки травми или осакатяват вследствие употребата му, а още по-малък брой умират.

И последното, което ще ви кажа, е, че през 1935 г., около петнайсет години след случая, както си закусвах в парижката си къща, четейки вестник, окото ми попадна на следната информация в една от клюкарските колонки (превод от френски):

„La Maison d’Or“ в Cap Ferr, най-голямата и най-луксозна частна собственост в цялата Cote d’Azur, наскоро смени собствениците си. Тя е била купена от една английска двойка — професор Артър Уърсли и красивата му съпруга Ясмин. Семейство Уърсли идват във Франция от Буенос Айрес, където са живели много години и са добре дошли в нашата страна. Те ще добавят нов светски блясък към искрящата Ривиера. Освен пищната „La Maison d’Or“, те току-що са станали притежатели и на една великолепна океанска яхта, която е мечтата на всеки милионер в Средиземно море. Има екипаж от осемнайсет човека и пътнически каюти за десет души. Семейство Уърсли са кръстили яхтата си „СПЕРМА“. На въпроса защо са се спрели на това доста странно име, мисис Уърсли отговори със смях: „О, не знам, може би защото е такава огромна яхта, също като кит“.

Страхотно момиче беше тази Ясмин. Не може да й се отрече. Само дето така и не разбрах какво толкова намери в този Уърсли с даскалските му маниери и никотиненожълтите му мустаци. Казват, че е трудно за една жена да си намери добър мъж. Може би Уърсли беше такъв. Но на кой, за бога, му беше притрябвал добър мъж? Или добра жена, по същата логика?

Не на мен във всеки случай.