Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (18)

XVIII.

Слязохме долу и се качихме в колата. Подкарах към Рю Лоран Пише. Спрях на около двайсет метра от №8, на отсрещната страна на улицата. Къщата беше голяма, каменна, с черна входна врата.

— Хайде, тръгвай — казах аз. — Пожелавам ти успех. Мосю Пруст е на втория етаж.

Ясмин слезе от колата.

— Този банан е малко неудобен — подхвърли тя.

— Е, сега знаеш какво е да си мъж.

Тя се обърна и закрачи към къщата, пъхнала ръце в джобовете на панталоните си. Видях, че опита входната врата. Не беше заключена, може би защото всички в къщата живееха поотделно. Ясмин отвори вратата и влезе.

Настаних се удобно в колата и зачаках. Аз, генералът, бях направил всичко, което е по силите ми, за подготовката на предстоящата битка. Останалото зависеше от Ясмин — войника. Тя беше добре въоръжена — двойна доза прах (накрая се спряхме на този вариант) и дългата игла за шапка, по чийто страховит връх все още личаха следите от засъхнала кралска кръв. Ясмин бе отказала да ги изтрие.

Вечерта беше гореща и облачна, в края на август. Платненият покрив на синия ми Ситроен „Торпедо“ лежеше спуснат назад. Седалката беше удобна, но не можех да се концентрирам върху книгата, която се опитвах да чета. Бях прекалено неспокоен. Виждах добре къщата и започнах да я разглеждам не без възхищение. Очите ми се спряха върху огромните прозорци на втория етаж, където живееше мосю Пруст. Зелените кадифени пердета бяха дръпнати настрани, но не можех да видя какво става в стаята. Може би точно в този момент Ясмин беше вътре и декламираше фразите, които бяхме репетирали така старателно: „Моля да ми простите, мосю, но аз съм влюбен във вашето изкуство. Дошъл съм чак от Англия, само за да почета огромния ви талант. Моля ви, приемете тази малка кутия шоколадови бонбони… много са вкусни… имате ли нещо против да си взема един… а ето и за вас, опитайте…“.

Изтекоха двайсет минути. Изтече половин час. Непрекъснато поглеждах часовника си. Отношението на Ясмин към „това малко педерастче“ ме караше да мисля, че срещата й с него няма да премине под формата на приятен разговор tate a tate, както беше станало с Реноар и Моне. Даже напротив, мислех си, посещението щеше да бъде кратко, делово и може би доста мъчително за великия писател.

Оказа се, че съм бил прав, поне за бързината. Точно трийсет и три минути след влизането на Ясмин в къщата, черната входна врата се отвори и тя изхвърча на улицата.

Опитвах се да открия следи от боричкане по дрехите й, докато идваше към колата, но не забелязах нищо такова. Меката, кремава шапка стоеше килната на главата й под същия кокетен ъгъл, както преди и общо взето цялата изглеждаше така спретната и свежа, както при влизането си в къщата.

Или се лъжех? Не ходеше ли някак по-сковано, по-тромаво от преди? Да, точно така… И не движеше ли великолепните си дълги крака някак по-внимателно от обикновено? Да, имаше нещо такова… Всъщност походката й беше като на човек, който е карал колело с неудобна седалка доста дълго време и най-сетне е слязъл от него.

Тези дребни детайли ме успокоиха. Те бяха доказателство за жестоката битка, която галантният ми войник със сигурност беше провел.

— Браво — казах аз, когато тя седна в колата.

— Какво те кара да мислиш, че съм успяла?

Много беше свежа нашата Ясмин!

— Само не ми казвай, че не си.

Тя не ми отговори. Настани се удобно в колата и затвори вратата.

— Аз трябва да знам, Ясмин, защото ако си успяла да измъкнеш плячката, трябва да бързам да я замразя, преди да е станало прекалено късно.

Да, тя беше успяла. Разбира се, че беше успяла. Подкарах бясно обратно към хотела, където направих петдесет изключителни сламки. Всяка от тях, според теста ми за концентрация, съдържаше най-малко седемдесет и пет милиона сперматозоида. Сега вече със сигурност знам, че са били истински ударни дози, защото днес, деветнайсет години след случая, мога да заявя абсолютно отговорно, че някъде из Франция тичат четиринайсет дечица, чийто баща е Марсел Пруст. Аз съм единственият човек, който знае това. Всичко се държи в пълна тайна. Тайна, известна само на мен и на майките. Съпрузите не знаят нищо. Това е тайна на майките. Трябваше да ги видите тези четиринайсет наивни, богати и амбициозни жени, запалени по литературата. Сигурно всеки ден се взират с умиление в децата си, заченати от спермата на Марсел Пруст и си мислят, че са станали майки на поредния велик писател. Лъжат се. Не съществуват никакви доказателства, поне до този момент, че преките потомци на великите писатели също са велики писатели. Понякога се раждат второстепенни писатели, но това е всичко.

С великите художници нещата като че ли стоят по малко по-различен начин. Вземете например Тение, или Брьогел, или Тиеполо, или дори Писаро. В музиката също е така. Великолепният Йохан Себастиян е притежавал толкова мощен талант, че просто е нямало начин да не предаде нещичко от него и на децата си. Но с писателите определено не е така. Най-великите от тях почти винаги изникват от неплодородна почва: от семействата на миньори, касапи или обеднели даскали. Но тази проста истина не беше в състояние да спре снобски настроените по отношение на литературата богати дами, които искаха да имат бебета от великолепния мосю Пруст или изключителния мистър Джойс. Каквото и да е, моята цел беше да правя пари, а не да развъждам гении.

Някъде към девет часа вечерта вече бях приключил със замразяването на сламките и запечатването им в контейнера с течен азот. Ясмин се беше изкъпала и преоблякла в хубави женски дрехи. Заведох я на вечеря в „Максим“, за да отпразнуваме успеха. Тя все още не ми беше разказала нищо подробно.

От дневника си разбирам, че и двамата сме започнали вечерята си с порция escargots. Беше средата на август и дивите кокошки вече пристигаха от Йоркшир и Шотландия. Поръчахме си по една за основно ястие. Казах на оберкелнера, че трябва да бъдат приготвени полусурови. Поръчах още бутилка „Волне“ — едно от любимите ми бургундски вина.

— А сега — казах аз, след като приключихме с поръчките, — искам да ми разкажеш всичко.

— Подробен отчет ли искаш?

— Да. До най-малките детайли.

Ясмин взе една репичка от чинийката пред себе си, сложи я в устата си и бавно я схруска.

— На вратата имаше звънец — започна тя, — затова позвъних. Отвори ми Селест. Трябваше да я видиш тази Селест, Осуалд. Беше мършава, с остър нос, уста като нож и малки кафяви очички, които ме измериха от глава до пети с нескрито отвращение.

„Какво желаете?“ — попита остро тя.

Надрънках й ония работи: че идвам чак от Англия, само за да поднеса един малък подарък на великия писател, когото боготворя.

„Мосю Пруст в момента работи“ — каза тя и се опита да затвори вратата, но аз сложих крак в процепа, блъснах я и влязох вътре.

„Не съм изминал целия път от Англия, само за да ми захлопнат вратата под носа — казах аз. — Много ви моля да уведомите господаря си, че съм тук.“

— Браво на теб! — възхитих й се аз.

— Трябваше да блъфирам — каза тя. — Селест се вторачи в мен.

„Името ви, моля?“

„Мистър Ботъмли — отвързах аз. — От Лондон.“

Много ми хареса това име.

— Подходящо е — казах аз. — Тя съобщи ли му?

— О, да. И той излезе в приемната, този малък, смешен педераст с изцъклени очички. Още държеше молив в ръка.

— И после какво стана?

— Веднага се впуснах да декламирам дългата реч, която ме накара да науча наизуст, но едва бях успяла да изрека: „Моля да ми простите, мосю, но аз…“, когато той вдигна ръка и извика: „Стоп! Вече ви простих!“.

Гледаше ме така, сякаш бях най-красивия, най-съблазнителния и най-желания млад мъж, който някога е виждал през живота си и бас държа, че наистина беше така.

— На френски ли си говорихте или на английски?

— По малко и от двете. Английският му не беше лош, на нивото на моя френски, така че нямаше значение.

— И той веднага си падна по теб?

— Не можеше да откъсне очи от мен!

„Това беше всичко. Благодаря ти, Селест“ — каза той и се облиза.

Но това съвсем не се хареса на Селест. Тя не помръдна от мястото си. Явно, че надушваше някаква опасност.

„Свободна си, Селест“ — каза мосю Пруст, повишавайки тон.

Но тя продължаваше да стои там като закована.

„Не желаете ли още нещо, мосю Пруст?“ — попита тя.

„Желая да бъда оставен на мира“ — тросна се той.

Селест се нацупи и излезе от стаята.

„Моля ви, седнете, мосю Ботъмли — обърна се към мен той. — Мога ли да взема шапката ви? Извинявам се за неприятния инцидент. Прислужничката ми е малко властна. Все гледа да ме защитава.“

„От какво гледа да ви защитава, мосю?“ — попитах аз.

Той се усмихна и показа отвратителните си, редки зъби.

„От вас“ — отвърна той с галещ глас.

По дяволите, помислих си аз, тоя ще ме обърне всеки момент. Точно тогава, Осуалд, започнах сериозно да разсъждавам дали да му давам изобщо от суданската муха. Та на него вече лигите му течаха от страст. Достатъчно беше да се наведа, за да си завържа обувката и край! Щеше да ми скочи като едното нищо!

— Но все пак му даде бонбончето, така ли?

— Да. Дадох му го.

— Защо?

— Защото, когато са под влиянието на праха, са по-лесно управляеми в някои отношения. Просто не знаят какво правят.

— Добре ли му подейства праха?

— Прахът винаги действа добре. Но това беше двойна доза, затова му подейства по-добре.

— Колко по-добре?

— При педерастите е различно.

— Вярвам ти.

— Нали се сещаш? Когато един нормален мъж е под въздействието на този прах, всичко, което иска да направи, е да изнасили жената пред себе си на място. Но когато един педераст е под въздействието му, той не тръгва да го прави веднага, а първо се опитва да докопа нишката на другия педераст.

— Лоша работа.

— Много лоша! Знаех, че ако го допусна достатъчно близо до себе си, всичко, което ще успее да докопа, ще бъде един сплескан банан.

— И какво направи?

— Непрекъснато отскачах назад. Накрая, естествено, цялата игра се превърна в една гоненица: той търчеше след мен из стаята, като събаряше разни неща отляво и отдясно по пътя си.

— Доста изморително трябва да е било.

— Да. И точно по средата на цялата тая гоненица, вратата се отвори и ужасната Селест застана на прага и каза:

„Мосю Пруст, това, което правите, е абсолютно противопоказно за вашата астма.“

„Вън! — изкряска той. — Вън оттук, вещица такава!“

— Тя сигурно е свикнала на такова отношение.

— Да, очевидно. Както и да е, в средата на приемната имаше кръгла маса и знаех, че за да не може да ме хване, трябва да обикалям около нея. Колко момичета са били спасявани от лапите на разни дърти мръсници благодарение на такива кръгли маси! Лошото беше, че цялата тази гоненица явно му допадаше много и накрая взех да си мисля, че подобен род изпълнения са нещо като задължително въведение при тези момчета.

— Нещо като ритуалното изпушване на лула.

— Да. И през цялото време, докато обикаляхме около масата, той ми дрънкаше разни глупости.

— Какви глупости?

— Мръсотии. Просто не си заслужава да ги повтарям. Между другото, това с банана беше грешка.

— Защо?

— Прекалено голяма издутина се получаваше. Той веднага я забеляза. И през цялото време, докато ме гонеше около масата, я сочеше с пръст и възхваляваше качествата й. Изгарях от желание да му кажа, че това е просто един малък, глупав банан от хотел Риц, но това не беше в сценария. Направо го побъркваше този банан, а суданската муха го удряше все по-здраво. И изведнъж изскочи следващият проблем: как, дявол да го вземе, щях да го накарам да си сложи гуменото нещо? Естествено, не можех да му кажа, че това са необходимите мерки против забременяване.

— Да, наистина.

— Искам да кажа, в края на краищата, аз дори нямах причини да нося в себе си такова нещо.

— Трудно. Много трудно. Как успя да се справиш с този проблем?

— Накрая просто го попитах: „Искате ли ме, мосю Пруст?“.

„Да! — изпищя той. — Искам те повече от всичко в моя живот! Стига си бягал!“

„Добре — казах аз, — но първо трябва да си сложите това смешно нещо, за да ви поддържа горенето.“

Извадих го от джоба си и го метнах през масата. Той спря да ме гони и се вторачи в него. Съмнявам се, че някога през живота си беше виждал такова нещо.

„Какво е това?“ — извика той.

„Нарича се «гъделичниче» — отвърнах аз — и е измислено от мистър Оскар Уайлд.“

„Оскар Уайлд! — извика той. — Ха-ха! Той е страхотен човек!“

„Той е изобретил гъделичничето — казах аз, — а лорд Алфред Дъглас му е помагал.“

„Лорд Алфред е друг достоен мъж!“ — извика той.

„Крал Едуард VII — продължавах да лъжа аз — е носел такова нещо със себе си навсякъде.“

„Крал Едуард VII! О, боже!“

Той взе гуменото нещо от масата.

„И е добро, казвате, така ли?“

„Удвоява удоволствието — казах аз. — Бъдете добро момче и си го слагайте по-бързо, че вече нямам търпение.“

„Няма ли да дойдете да ми помогнете?“

„А, не. Сам ще си го сложите.“

И докато той си играеше с него аз… ами… аз трябваше да направя така, че той в никакъв случай да не види банана и така нататък… И все пак знаех, че ще дойде ужасният момент, в който ще трябва да си сваля панталоните…

— Малко рисковано цялото това нещо.

— Просто нямаше начин, Осуалд. Затова, докато той продължаваше да се мотае с великото изобретение на Оскар Уайлд, аз се обърнах с гръб към него, смъкнах си панталоните и се наведох върху облегалката на дивана, което според мен беше правилната поза…

— Боже господи, Ясмин, не ми казвай, че си имала намерение да му позволиш да…

— Разбира се, че не — каза тя. — Но трябваше да направя така, че той да не може да докопа банана.

— Да, но той не ти ли скочи?

— Засили се към мен като стенобойна машина.

— Как го избегна?

— Въобще не съм го избягвала — усмихна се тя. — Точно в това е целият номер.

— Чакай, нещо не те разбрах. Щом се е засилил към теб като стенобойна машина и не си го избягнала, значи те е намушкал.

— Да, но не там, където ти си мислиш, че ме е намушкал. Гледай сега, Осуалд, аз много добре си спомнях едно нещо: аз много добре си спомнях случая с Уърсли и онзи бик и как Уърсли и брат му излъгали бика, че пишката му е там, където трябва да бъде, когато тя била на съвсем друго място. Нали Уърсли я беше хванал и я беше вкарал в една гумена торба?

— Е, ти така ли направи?

— Да.

— Но ти си нямала гумена торба като Уърсли.

— Защо се правиш, че не разбираш, Осуалд? За какво ми е гумена торба?

— Ами… не, не ти трябва, наистина… Ааа, сега разбирам какво имаш предвид, но… не ти ли беше малко трудно?… Искам да кажа, че… все пак ти си с гръб и… и той се е засилил към теб като стенобойна машина и… ти трябва да си била доста бърза, нали?

— Да, бях много бърза. Хванах го насред полет.

— Той не се ли усети?

— Колкото и онзи бик се е усетил. Даже по-малко и ще ти кажа защо.

— Защо?

— Първо на първо, той направо се побъркваше от суданската муха, разбираш, нали?

— Да.

— Грухтеше, сумтеше и пляскаше ръце.

— Да.

— И главата му беше отметната назад, също като на онзи бик.

— Да, най-вероятно.

— Но най-важното от всичко беше, че той ме мислеше за мъж. Той си въобразяваше, че го прави с мъж, нали?

— Да.

— И нишката му беше на хубаво място и си прекарваше добре, нали?

— Да.

— Значи, в неговото собствено съзнание имаше само едно място, където тя може да бъде. Защото мъжете имат само едно такова място.

Погледнах я с искрено възхищение.

— Писано му било да го прелъжа — каза тя, като измъкна един охлюв от черупката му и го сложи в устата си.

— Брилянтно! — казах аз. — Блестящо изпълнение!

— И аз останах много доволна от себе си.

— Това е абсолютната заблуда.

— Благодаря ти, Осуалд.

— Има само едно нещо, което не мога да разбера.

— Какво?

— Когато той се е засилил към теб като стенобойна машина, не се ли е прицелил все пак?

— Само до известна степен.

— Но той трябва да е много опитен в това.

— Миличкият ми Осуалд. Ти изглежда още не можеш да проумееш какво става с един човек, поел двойна доза прах от судански мухи.

Много добре знам, помислих си аз. Бях зад шкафовете в лабораторията, когато Уърсли я пое.

— Не — казах аз, — наистина не мога. Какво става с човек, поел двойна доза?

— Превръща се в берсек. Единият му край буквално не знае какво прави другия. Можех да му го навра в буркан с мариновани лукови главички и пак нямаше да се усети.

Убедил съм се от опит в една много проста истина за младите дами и тя е следната: колкото са по-красиви лицата им, толкова по-неделикатни са мислите им. Ясмин не правеше изключение. Ето я сега, седи пред мен в „Максим“, облечена в разкошна рокля „Форчъни“ и изглежда в очите на целия свят като кралица Семирамида върху трона на Египет, а говори вулгарни неща.

— Говориш вулгарни неща — казах аз.

— Аз съм вулгарно момиче — ухили се тя.

„Волне“-то пристигна. Дегустирах го. Отлично вино. Баща ми казваше: „Никога не подминавай едно «Волне» внесено от добър търговец, ако фигурира в менюто на вината“.

— И как успя да се измъкнеш толкова скоро?

— Той беше много груб — каза тя. — Груб и някак си остър. Все едно ми се беше качил гигантски омар.

— Отвратително.

— Ужасно беше. Имаше някаква тежка златна верига през гърдите; която непрекъснато стържеше по гръбнака ми. И часовник в джобчето на жилетката.

— Лошо за часовника.

— Да, строши се. Чух го как изпука.

— Да, добре де…

— Страхотно вино е това, Осуалд!

— Да, знам. Но как успя да се измъкнеш толкова бързо?

— Това явно винаги ще бъде проблема с по-младичките. На колко години е този?

— На четирийсет и осем.

— Ами да, в разцвета на силите си. По-различно е, когато са на седемдесет и шест. Тогава дори и със суданската муха в един момент се изморяват.

— Но не и този?

— О, боже, не! Перпетуум-мобиле. Механичен омар.

— И ти какво направи?

— Какво ми оставаше да направя? Въпросът беше: или аз, или той. Затова го изчаках, докато приключи с първата експлозия, за да съм сигурна, че стоката е доставена, бръкнах в джоба на сакото си и извадих вярната игла.

— И го набоде, така ли?

— Да, но не забравяй, че този път трябваше да го направя с обратно завъртане, което никак не е лесно. Трябваше да извъртя ръката си назад.

— Разбирам.

— Добре, че бекхендът винаги е бил най-силното ми място.

— Имаш предвид в тениса?

— Да.

— И го уцели още от първия път?

— Дълбоко в основната линия. По-дълбоко и от краля на Испания дори. Първокласен удар!

— Той каза ли нещо?

— О, боже, той се разквича като прасе. Хвана се за задника и затанцува из стаята, пищейки през цялото време: „Селест! Селест! Викай доктор! Пронизаха ме!“. Дъртата кранта трябва да е гледала през ключалката през цялото време, защото се втурна веднага вътре и се впусна към него, крещейки: „Къде? Къде? Дайте да видя!“. Използвах момента, докато тя разглеждаше задника му, за да изскубна съществено важното гумено нещо от него и да се втурна навън, загащвайки се в движение.

— Браво! — похвалих я аз. — Какъв триумф!

— Всъщност, голям майтап беше. Доста се позабавлявах.

— Ти винаги се забавляваш.

— Много хубави охлюви — каза тя. — Огромни, пълни и сочни.

— В развъдниците ги слагат да постоят в стърготини два дена, преди да ги продават за готвене.

— Защо?

— За да изхвърлят всички отпадъци от себе си. Кога взе подписа му? Още в началото?

— Да. Винаги така правя.

— Но защо под него беше написано булевард Хосман, вместо Рю Лоран Пизе?

— Аз го помолих за това. Каза, че булевард Хосман е стария му адрес. Преместил се е отскоро.

— А, добре.

Прибраха празната чиния с черупки от охлюви и скоро след това донесоха дивите кокошки. Като казвам диви кокошки, имам предвид шотландски яребици, не тетреви, глухари или бели яребици. И те са добри, особено бялата яребица, но шотландската безспорно е кралицата. Няма на света по-крехко и по-вкусно месо от нейното, стига разбира се да е ударена същия сезон. Уловът започва на дванайсети август и всяка година очаквам тази дата дори с по-голямо нетърпение, отколкото датата първи септември, когато стридите излизат от Колчестър и Уитстейбъл. Също като говеждото филе, шотландската яребица трябва да се яде почти сурова, малко по-тъмна от първоначалния й кървав цвят, а в „Максим“ нямаше и да те погледнат с много добро око, ако си я поръчаш другояче.

Наслаждавахме се на яребиците, като бавно отрязвахме тънки парченца гърди и ги оставяхме да се стапят в устата ни, редувайки всяка хапка с глътка ароматно „Волне“.

— Кой следва по списъка? — попита Ясмин.

Аз също си бях задал този въпрос.

— Трябваше да бъде мистър Джеймс Джойс, но може би ще е по-добре да се поразходим надолу до Швейцария, за да сменим малко пейзажа.

— Идеално. Кой е в Швейцария?

— Нижински.

— Той не е ли тук, в състава на оня Диагилев?

— Де да беше — казах аз. — Нещо се е побъркал този Нижински — въобразява си, че е женен за господ и ходи навсякъде с един огромен, златен кръст, овесен на шията.

— Колко жалко. Това значи ли, че вече не танцува?

— Никой не знае. Разправят, че танцувал в някакъв хотел в Сейнт Мориц само преди няколко седмици. Но това било просто моментно хрумване, за да позабавлява гостите.

— Той в хотел ли живее?

— Не. Има вила в Сейнт Мориц.

— Сам?

— За съжаление, не. Има жена, дете и цяла банда прислужници. Той е богат човек. Навремето взимаше огромни суми. Разправят, че Диагилев му плащал по двайсет и пет хиляди франка на едно представление.

— Мили боже! Ти виждал ли си го някога как танцува?

— Само веднъж, в годината, когато избухна войната, 1914-а, в стария театър Палас в Лондон. Постановката беше Les Sylphides. Зашеметяващо! Той танцува като бог.

— Умирам да се срещна с него! Кога заминаваме?

— Утре. Нямаме време за губене.