Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (7)

VII.

Учителят ми по химия в Кеймбридж се казваше, А. Р. Уърсли. Беше нисичък, шкембест човек на средна възраст. Ходеше винаги небрежно облечен, а краищата на сивите му мустаци бяха пожълтели от никотина на лулата му. С други думи — типичен оксбриджски преподавател. Още в самото начало ми направи впечатление на изключително способен химик. Лекциите му никога не бяха рутинни. Умът му се стрелкаше с невероятна бързина, винаги в търсене на необикновеното и нетрадиционното. Веднъж например каза:

— За да запазим съдържанието на тази колба от атакуващите бактерии, ще използваме като запушалка един томпион. Допускам, че знаете какво е томпион, Корнелиус.

— Страхувам се, че не, сър — отвърнах аз.

— Кой ще ми каже значението на това обикновено английско съществително име? — попита А. Р. Уърсли.

Всички мълчаха.

— В такъв случай ще е най-добре всеки да си го погледне в речника. В задачите ми не влиза това да ви уча на елементарен английски.

— Е, хайде де, мистър Уърсли — обади се някой. — Кажете ни какво значи.

— Томпионът — каза А. Р. Уърсли — е едно малко топче, направено от кал и слюнка, което мечките поставят в ануса си, преди да заспят зимен сън, за да попречат на мравките да проникват в червата им.

Странен тип беше този А. Р. Уърсли, човек с много променливи настроения — от време на време духовит, по-често сериозен, дори мрачно тържествен. Но зад всичко това се криеше един любопитен и изключително богат ум. Започна адски да ми харесва след епизода с томпиона. Между нас се установиха приятни отношения на ниво преподавател — студент. Той ме канеше у дома си да пием шери. Беше ерген. Живееше със сестра си, която се казваше не как да е, а Емълин. Емълин беше трътлеста, вмирисана повлекана с някакви странни зелени налепи по зъбите, които много приличаха на меден окис. Имаше нещо като кабинет в къщата, където срещу заплащане правеше разни неща по краката на хората. Самата тя се наричаше „педикюристка“.

Тогава избухна Голямата война. Беше 1914 г. и аз бях на деветнайсет. Мобилизираха ме. Нямаше начин. В четирите години, които последваха, съсредоточих всичките си усилия в борбата за оцеляване. Не искам да говоря за преживяното по време на войната. Окопите, калта, обезобразяването и смъртта нямат място в тези дневници. Само ще кажа, че дадох от себе си това, което можах и явно то не е било малко, защото когато през ноември 1918 г. всичко свърши, се уволних с чин капитан в пехотата, отличен с орден за храброст. Бях на двайсет и три и бях успял да оцелея.

Веднага се върнах в Кеймбридж, за да продължа обучението си. Това беше позволено на онези, които оцеляха, въпреки че, бог ми е свидетел, те съвсем не бяха много. За щастие и А. Р. Уърсли беше между тях. По време на войната той бе останал в Кеймбридж, за да прави някакви научни опити за военните и беше изкарал сравнително спокойно ужасните военни години. Сега се бе върнал на старото си място — преподаваше химия на студентите. И двамата се радвахме да се видим отново. Приятелството ни започна оттам, където го бяхме прекъснали преди четири години.

Една вечер през февруари 1919 г., точно по средата на втория семестър, той ме покани у тях на вечеря. Храната не беше добра. Беше приготвена евтино от евтини продукти, сервирана с евтино вино от евтино облечената му сестра-педикюристка, с пластовете меден окис по зъбите. Помислих си, че биха могли да живеят малко по-прилично, но когато съвсем деликатно го намекнах на домакина, той ми обясни, че още се борели да изплатят ипотеката на къщата. Когато приключихме с вечерята, аз и Уърсли се оттеглихме в кабинета му с бутилката прекрасен портвайн, която му бях донесъл като подарък. Беше „Крофт“ 1890-а, ако не се лъжа.

— Не ми се случва често да пия такива хубави вина — каза той.

Беше се разположил удобно в един стар, изтъркан фотьойл с чаша портвайн в едната ръка и запалената си лула в другата.

Какъв чудесен човек, помислих си аз, а какъв потискащо скучен живот води.

За да поразведря малко обстановката, започнах да му разказвам за приключенията си в Париж преди шест години, през 1913, когато направих сто хиляди английски лири, продавайки собственоръчно изработени хапчета на дипломати и други високопоставени личности. Започнах от самото начало. Скоро усетих, че съм се увлякъл в разказа. Спомнях си абсолютно всичко, с най-малките подробности, но от уважение към моя учител пропусках по-пикантните от тях. Говорих му почти един час.

А. Р. Уърсли беше възхитен.

— По дяволите, Корнелиус! — извика той. — Каква смелост сте имали само! Каква невероятна смелост! И сега сигурно сте един много богат млад човек?

— Не толкова, колкото ми се иска — отвърнах аз. — Искам да направя един милион, преди да съм навършил трийсет.

— Аз вярвам, че ще успеете — каза той. — Вярвам, че ще се справите. Вие имате вкус към сензационното, към екстравагантното. Притежавате дарбата хладнокръвно да изпълнявате сложни акробатични номера, които винаги успяват. Имате куража да действате бързо. И най-вече — нямате никакви скрупули. Според мен, притежавате всички качества на новозабогателите милионери.

— Благодаря ви, сър.

— Помислете си само колко седемнайсетгодишни момчета биха изминали целия път от Париж до Хартум, преследвайки някакъв прах, който може и да не съществува. Много малко!

— Аз никога не бих изпуснал такъв шанс.

— Вие имате страхотен нюх. Корнелиус, страхотен нюх! Дори малко ви завиждам.

Говорехме си така и пиехме портвайн. Бях запалил една малка хаванска пура и се наслаждавах на аромата й. Предложих и на него, но той предпочете смърдящата си лула. Това беше най-димящата лула, която някога бях виждал. Приличаше ми на миниатюрен военен кораб, който прави димна завеса пред физиономията му. И зад тази димна завеса Уърсли продължаваше да разсъждава над това, което му бях разказал, като през цялото време сумтеше, пуфтеше и си мърмореше под носа разни неща като:

— Забележително изпълнение!… Каква смелост!… Каква елегантност!… А и химията на ниво… производството на тези хапчета…

Изведнъж той млъкна. Чашата му потъна някъде зад димната завеса и след малко се появи отново, вече празна. Реших, че съм говорил достатъчно, затова мълчах и чаках.

— Е, Корнелиус — каза Уърсли след малко. — Вие споделихте тайната си с мен. Сега е мой ред да ви разкрия своята.

И пак млъкна. Зачаках. Чудех се какво ли ще ми разкаже.

— В последните няколко години — започна той накрая — аз също направих нещо като малък удар.

— Така ли?

— Ще напиша труд върху това, когато ми остане време и може дори да успея да го публикувам.

— В областта на химията ли е?

— Има малко химия, но повечето е биохимия.

— Много бих искал да чуя за него.

— Наистина ли? — попита той. Очевидно беше, че изгаря от желание да говори за това.

— Разбира се — казах аз и му налях още една чаша портвайн. — Можете да говорите спокойно. Има много време, докато приключим с бутилката.

— Добре — рече той и започна своя разказ: — Точно преди петнайсет години, в зимата на 1905-а, случайно забелязах в леда на градинското си езерце една замръзнала златна рибка. Девет дни по-късно времето се затопли. Ледът се стопи и златната рибка отплува все едно нищо не е било. Това ме накара да се замисля. Рибите са студенокръвни организми. Зададох си въпроса кои други студенокръвни форми на живот могат да бъдат запазени при ниски температури: почти никои. Тогава започнах да се замислям как бих могъл да направя това с безкръвните организми. Под безкръвни организми имам предвид бактерии и други такива. Но се появи и логичният въпрос: кой би искал да съхранява бактерии? Не аз във всеки случай. После си зададох друг въпрос: Кои форми на живот човек би искал да запази живи за дълго време? Отговорът беше: сперматозоидите.

— Интересно, че точно това ви е дошло на ум — подметнах аз.

— Да, много интересно, наистина, като имате предвид, че аз съм химик, а не биолог. Все пак ми се стори, че това ще бъде една ценна контрибуция към науката, затова започнах да провеждам опитите.

— Какво използвахте за опитите?

— Сперма, разбира се. Жива сперма.

— Чия?

— Своята.

Настъпи мълчание. Почувствах се неловко. Не знам защо, но винаги когато някой ми каже, че е правил нещо такова, започвам да си го представям много живо. Всичко става за миг и няма начин да го спра. Сега не можех да се отърва от образа на раздърпания А. Р. Уърсли, който седи в лабораторията си и мастурбира в името на науката. Затова се притесних.

— За постигането на една благородна цел всичко е позволено — каза той. Явно беше усетил, че нещо не е наред.

— О, разбира се. Напълно съм съгласен с вас.

— Работех сам. Предимно нощем. Никой не знаеше с какво се занимавам.

Лицето му се скри в облаци дим, после изплува отново.

— Няма да ви изброявам стотиците опити, в които се провалих. Предпочитам да говоря за успехите си. Мисля, че те ще ви заинтригуват. Първото важно нещо, което открих, беше, че за да се запазят сперматозоидите живи, за какъвто и да е период от време, са необходими страшно ниски температури. Постепенно намалявах температурата, докато открих, че колкото е по-ниска тя, толкова по-дълго живеят сперматозоидите. Като използвах втечнен въглероден двуокис, успях да стигна до –97 градуса по Целзий. Дори това не беше достатъчно. Спермата живя един месец и умря. „Трябва да се смъкнем по-надолу“ — казах си аз. Но как да стане това? Най-сетне открих начина и успях да стигна до –197 градуса по Целзий.

— Това не е възможно! — възкликнах аз.

— Какво мислите използвах?

— Нямам представа.

— Течен азот. Това е ключът към ниските температури.

— Но течният азот е изключително летлив. Как успяхте да го запазите от изпаряване? В какво го съхранявахте?

— Направих сам специални контейнери — много заплетени, но много сигурни вакуумни флакони. В тях азотът си остава течен при температура –197 градуса по Целзий на практика завинаги. От време на време се налага да бъдат проверявани тапите и това е всичко.

— Значи все пак не е завинаги.

— Е, да. Не забравяйте, че азотът е газ. Когато един газ бъде втечнен, той може да стои така хиляда години, стига да не му позволите да се изпари. А това става просто като от време на време проверявате дали флаконът е здраво запечатан и добре херметизиран.

— Разбирам. И спермата остана жива, така ли?

— И да, и не. Остана жива колкото да ми докаже, че това е необходимата температура, но в крайна сметка умря. Имаше още нещо, което не е наред. Дълго се чудех какво е и накрая открих: на сперматозоидите им беше нужна някаква защита, нещо като палто ако щете, което да ги предпазва от жестокия студ. След като експериментирах с около осемдесет различни вещества, най-сетне открих идеалното защитно средство.

— Какво беше то?

— Глицерин.

— Просто глицерин?

— Да. Но после се оказа, че и това не е достатъчно. Постепенно открих, че замразяването трябва да се извършва на етапи. Сперматозоидите са много чувствителни приятелчета. Те не обичат да бъдат подлагани на шокове. А да те набутат в –197 градуса си е чиста проба шок.

— Затова ги замразявахте постепенно?

— Точно така. Ето какво трябва да се направи: спермата се смесва с глицерина в малък гумен съд (не в епруветка, защото епруветките се пукат при ниски температури). Между другото, всичко това трябва да се прави веднага след като спермата е изхвърлена. Никакво забавяне! Трябва да се действа бързо, иначе спермата умира. И така: сместа се поставя първо върху обикновени парчета лед, докато достигне точката на замръзване; после се премества в контейнер с азотни изпарения, за да се замрази още по-дълбоко и най-накрая се вкарва в контейнера с течен азот. Както виждате — стъпка по стъпка, за да може сперматозоидите да свикнат със студа — да се аклиматизират.

— И това се оказа ефикасно?

— О, разбира се. Убеден съм, че една семенна течност предпазена с глицерин и поставена в течен азот при температура –197 градуса по Целзий може да живее толкова дълго колкото си искате.

— Сто години?

— Абсолютно! Стига да се поддържа същата температура.

— И след всичкото това време ще може да бъде размразена и да оплоди жена?

— Разбира се. След като стигнах толкова далеч обаче, започнах да губя интерес към човешкия аспект на откритието. Исках да направя нещо много повече. Трябваше да експериментирам, но върху мъже и жени реално не може да се експериментира. Поне не по начина, по който аз исках да го правя.

— Как искахте да експериментирате?

— Исках да установя какво е средното излишно количество сперма при едно изхвърляне.

— Нещо не ви разбрах. Какво имате предвид под излишно количество сперма?

— Едно голямо животно, като бика или коня например, изхвърля на една серия пет ml сперма. Всеки ml съдържа един милиард отделни сперматозоида, което прави общо пет милиарда. За един път.

— Пет милиарда! Не, не е възможно!

— Точно така е.

— Невероятно!

— Но факт.

— Колко изхвърля един човек в такъв случай?

— Около половината на това: някъде към два кубични сантиметра, т.е. два милиарда сперматозоида.

— Искате да кажете, че всеки път, когато доставям удоволствие на някоя млада дама, изстрелвам в нея два милиарда сперматозоида?

— Да, точно това искам да кажа.

— И всички те се гърчат, подскачат и бъхтят наоколо?

— Да, разбира се.

— Е, в такъв случай нищо чудно, че й гръмват бушоните.

Но А. Р. Уърсли не се интересуваше от тази страна на нещата.

— Въпросът е в следното — продължи той. — На един бик в никакъв случай не са му необходими пет милиарда сперматозоида, за да оплоди една крава. В крайна сметка само един сперматозоид свършва работата. Но за да е сигурен, че е успял, той трябва да изхвърли поне няколко милиона. Следващият въпрос, който си зададох, беше: колко милиона?

— Защо?

— Защото, скъпи ми Корнелиус, исках да открия точно колко същества от женски пол, независимо дали крави, кобили, жени или каквото и да е там, могат да бъдат оплодени със спермата от едно-единствено изхвърляне. Това, което имах предвид, разбира се, беше тази сперма да бъде разделена и разпределена между тях. Усещате ли на къде бия?

— Абсолютно. Какви животни използвахте за опитите?

— Бикове и крави. Имам брат, който притежава кравеферма в Стипъл Бъмстед, недалеч оттук. Там имаше един бик и осемдесет крави. Винаги сме били добри приятели с брат ми. Доверих му какво съм открил, а той се съгласи да използвам животните му за опитите. В крайна сметка нямаше да ги нараня по никакъв начин. Дори можеше да му направя услуга.

— Каква услуга?

— Той нямаше големи приходи от кравефермата. Единственият му бик — и това беше всичко, което можеше да си позволи — не беше кой знае какво. Брат ми щеше много да се радва, ако станеше възможно кравите му да родят теленца от някой първокласен бик от млекодайна порода.

— Тоест от някой чужд бик?

— Да.

— Как смятахте да измъкнете семенна течност от едно толкова ценно животно, което не е ваше?

— Смятах да я открадна.

— А-ха.

— Щях да свия спермата от едно изхвърляне и после, разбира се, ако опитите се окажеха успешни, да я разпределя по равно между осемдесетте крави на брат ми.

— А как щяхте да я вкарате в тях.

— Много лесно. Чрез един метод, който нарекох „подкожно осеменяване“: впръскване на спермата със спринцовка.

— И смятахте, че това е възможно?

— Разбира се. В крайна сметка мъжкият полов орган не е нищо друго, освен спринцовка за инжектиране на семенна течност.

— А, моля, моля. Да си имаме уважението. Моят е нещо повече от това.

— Не се съмнявам, Корнелиус — отвърна той сухо, — не се съмнявам. Но сега говорехме за нещо друго.

— Извинявайте.

— Така че започнах да експериментирам със семенната течност на бика.

Взех бутилката с портвайн и отново напълних чашата му. Вече бях сигурен, че старият Уърсли може да ми разкаже много интересни неща, затова исках да се отпусне и да говори.

— Както казах преди, на едно изхвърляне бикът подава пет ml течност. Като количество това не е много. Дори и смесено с глицерин, то не е достатъчно, за да бъде разделяно на по-малки части и успешно инжектирано в отделните крави. Трябваше му някакъв разредител, нещо, което да увеличи количеството, без да влияе на самата семенна течност.

— Защо просто не използвахте повече глицерин?

— Опитах, но нищо не стана. Получи се много гъсто. Няма да ви отегчавам с това колко и какви невероятни течности изпробвах. Просто ще ви кажа коя се оказа най-подходяща в крайна сметка: обезмасленото мляко. Осемдесет процента обезмаслено мляко, десет процента яйчен жълтък и десет процента глицерин: това е магическата смес. Сперматозоидите са луди по нея. Просто хубавичко разбърквате целия този коктейл и вече сте готови за работа. И така, в продължение на няколко години експериментирах с кравите на брат ми. Най-накрая открих оптималната доза.

— Каква беше тя?

— Не повече от двайсет милиона сперматозоида на крава. Когато ги инжектирах с такова количество в подходящото време, получавах бременност в осемдесет процента от случаите. И не забравяйте, Корнелиус — говореше той разпалено, — че във всяко еднократно изхвърлено количество на бика се съдържат пет милиарда сперматозоида! Като ги разделиш на двайсет милиона, се получават двеста и петдесет отделни дози! Невероятно! Направо не можех да повярвам!

— Това означава ли, че само с едно мое изхвърляне, мога да оплодя двеста и петдесет жени?

— Вие не сте бик, Корнелиус — отвърна той. — Колкото и да ви се иска да бъдете.

— Колко жени може да оплоди едно мое изхвърляне?

— Някъде към сто. Но не разчитайте на помощта ми.

Боже господи, помислих си, та аз можех да оправям по седемстотин жени на седмица!

— Наистина ли доказахте това с бика и кравите на брат си?

— Няколко пъти. Системата е безпогрешна. Вземам веднага спермата от едно изхвърляне, смесвам я бързо с обезмаслено мляко, жълтък и глицерин, разделям я на дози и я замразявам.

— Какво е количеството на отделната доза?

— Много малко — половин кубичен сантиметър.

— И това ли е всичко, което инжектирате в кравата — половин кубичен сантиметър?

— Да. Това е всичко. Но не забравяйте, че в този половин кубичен сантиметър живеят двайсет милиона сперматозоида.

— Вярно.

— Слагах дозите в малки гумени тръбички, които наричах сламки. Запушвах ги от двете страни и ги замразявах. Помислете си само, Корнелиус! Двеста и петдесет осеменителни сламки от едно-единствено изхвърляне!

— Мисля много активно върху това. Истинско чудо!

— И тези дози могат да се съхраняват, колкото искате! Всичко, което трябва да направите, когато една крава се разгони, е да извадите сламката от флакона с течен азот, да я размразите, което отнема не повече от минута, да прехвърлите съдържанието й в спринцовка и да го изстреляте в кравата.

Бутилката с портвайн вече беше почти празна и усетих, че Уърсли започва да се напива. Отново напълних чашата му.

— А този първокласен бик, за който говорехте?

— Точно за него се готвех да ви разкажа, скъпо момче. Това е най-очарователната част от цялата история. Там е дивидентът.

— Разкажете ми.

— Да, да, ще ви разкажа. Един ден попитах брат си — беше точно преди три години, тоест, в средата на войната, брат ми бе освободен от армията, защото беше фермер, нали разбирате — та един ден попитах Ърнест: „Ърнест — попитах го, — кажи ми, ако трябваше да си избираш бика, от който искаш да забременеят всичките ти крави, кой от биковете в Англия би избрал?“. „За Англия не мога да ти кажа — отговори той — но най-прекрасният бик по тези земи е славният шампион на Фризия, собственост на лорд Самъртън. Той е чистокръвен представител на фризийската порода, а това е най-млекопроизводителната порода в света. Боже господи, Артър — говореше той, — ти трябва да видиш този бик! Истинска планина! Струва десет хиляди лири, но всяка крава от неговото поколение се оказва невероятно млечна.“ „Къде се намира този бик?“ — попитах го аз. „В имението на лорд Самъртън в Бърдбрук“ — отвърна той. „Бърдбрук? Това не е ли много близо?“ „На пет километра оттук. Там има около двеста расови фризийски крави и този великолепен бик. Трябва да го видиш, Артър. Наистина е страхотен.“ „Добре — казах аз. — До една година осемдесет процента от кравите ти ще родят теленца от този бик. Как ти се вижда това?“ „Как ми се вижда! — възкликна той. — Та това ще удвои производството ми на мляко! Скъпи Корнелиус, мога ли да помоля за една последна чаша от вашия великолепен портвайн?“

Сипах му остатъка от виното, с утайката даже.

— Кажете ми какво направихте по-нататък — подканих го аз.

— Изчакахме, докато една от кравите на брат ми се разгони достатъчно. И тогава, в потайна доба — за това се иска смелост, Корнелиус, иска се много смелост…

— Убеден съм.

— В потайна доба, Ърнест нахлузи един оглавник на врата на въпросната крава и я поведе из селските пътища към имението на лорд Самъртън, което беше на пет километра път.

— Вие не отидохте ли с тях?

— Отидох, разбира се. Карах край тях с велосипед.

— С велосипед ли? Защо?

— Сега ще видите защо. Всичко това ставаше през май месец. Беше приятна, гореща нощ, около един часа сутринта. Тънко резенче луна светеше на небето и това увеличаваше опасността да бъдем видени, но като се замисли човек, трябваше ни поне малко светлина, за онова, което се готвехме да направим. Пътят дотам ни отне един час. „Ето ги — каза брат ми, когато пристигнахме. — Виждаш ли? Ето там.“ Стояхме пред една врата, която водеше към двайсетакрова поляна и на слабата лунна светлина видях огромното стадо от фризийски крави, които си пасяха кротко, разпръснати по цялата поляна. Малко по-надолу беше къщата на имението Самъртън. Един-единствен прозорец светеше на горните етажи. „Къде е бикът?“ — попитах аз. „Трябва да е вътре някъде — отвърна брат ми. — Някъде из стадото.“ Нашата крава мучеше като полудяла. Те винаги така правят, когато са разгонени. Викат бика, нали се сещате. Портата към поляната беше заключена с верига и катинар, но брат ми се беше подготвил за това. Той извади една ножовка и започна да пили веригата. Най-сетне отвори вратата. Подпрях велосипеда на живия плет и влязохме в поляната. На лунната светлина тя беше бяла като мляко. Нашата крава усети присъствието на други животни и започна да мучи още по-високо.

— Изплашихте ли се? — попитах аз.

— Щях да се напикая от страх — призна си Уърсли. — Аз съм тих човек, Корнелиус, и водя спокоен живот. Не съм роден за такива приключенски истории. Всеки момент очаквах да видя иконома на уважаемия лорд Самъртън да тича към нас с ловна пушка в ръце. Но стисках зъби и продължавах нататък, защото знаех, че това, което правя, го правя в името на науката. Плюс това бях задължен на брат си. Той бе направил голям жест към мен и сега беше мой ред да му го върна.

Лулата на Уърсли беше изгаснала. Той започна да я натъпква отново с някакъв евтин тютюн.

— Продължавайте — подканих го аз.

— Бикът очевидно беше чул зовът на нашата крава. „Ето го! — извика брат ми. — Идва!“ Една огромна бяло-черна маса се бе отделила от стадото и тичаше към нас. На главата си имаше чифт къси остри рога. Изглеждаха ми смъртоносни. „Приготви се! — кресна брат ми. — Той няма да чака! Веднага ще се качи върху нея! Дай ми гумената тръба! Бързо!“

— Каква гумена тръба? — попитах аз.

— Колекторът за сперма, скъпо момче. Също мое изобретение. Продълговата тръба с дебели гумени устни. Нещо като изкуствено влагалище. Много ефективно. Но нека да продължа.

— Да.

— „Къде е тръбата? — крещеше брат ми. — Размърдай се бе, човек! Носех колектора в една раница.“ Извадих го колкото можех по-бързо и го подадох на брат си. Той зае позиция до задницата на кравата, от едната й страна. Аз застанах от другата, готов да се включа, когато трябва. Бях толкова изплашен, Корнелиус! По мен течеше вода и през цялото време изгарях от желание да уринирам. Страх ме беше от тоя бик, страх ме беше и от светлината в оня прозорец зад гърба ми, но стоях там като скала. Бикът се носеше към нас, издавайки ужасни звуци, а от муцуната му се точеха лиги. Когато приближи достатъчно, видях, не през ноздрите му е прекарана месингова халка и мога да ви уверя, Корнелиус, че изглеждаше доста опасен този звяр. Той не се поколеба. Знаеше си работата. Подуши веднъж кравата ни и качи предните си крака върху гърба й. Наведох се до него. Главичката на члена му вече се подаваше. Имаше гигантски скротум, над който невероятния му орган ставаше все по-дълъг и по-голям. Приличаше ми на телескоп. В началото беше много къс, после започна да се разгъва и да расте, докато най-накрая стана дълъг, колкото ръката ми. Но не беше много дебел. Като бастун, може би. Посегнах да го хвана, но във вълнението си го пропуснах. „Бързо! — извика брат ми. — Къде е?! Хващай го веднага!“ Но вече беше късно. Бикът имаше страхотен мерник. Беше ударил целта си още при първия опит и краят на члена му вече беше до половина в кравата. „Дръж го!“ — извика брат ми. Опитах се отново да го хвана за късата част, която все още се подаваше отвън. Сграбчих го с две ръце и започнах да дърпам с всичка сила. Той пулсираше и беше леко хлъзгав. Имах чувството, че стискам змия. Бикът буташе навътре — аз дърпах навън. По някое време усетих, че се огъва. Тогава ми дойде наум да синхронизирам движенията си с тези на бика: всеки път, когато той даваше назад, аз дърпах настрани. Нали се сещате? За да се засили, той трябваше да се дръпне назад и да извие гърба си. При всяко извиване на гърба му печелех по няколко сантиметра. Той буташе навътре, но аз продължавах да дърпам много здраво и най-накрая, след като го прегънах почти на две, успях да го измъкна навън. Краят му ме фрасна през лицето. Заболя ме, но стиснах зъби и без да се бавя, го натиках в гумената торба, която брат ми държеше. Това не направи никакво впечатление на бика. Той беше изцяло погълнат от работата си. Имах чувството, че дори не ни забелязва. И слава богу! Органът му вече блъскаше в торбата, която брат ми държеше здраво и след по-малко от минута всичко приключи. Бикът се отдръпна назад. И тогава ни видя. Стоеше там и ни гледаше с огромните си очи. Изглеждаше ми малко изненадан, но кой не би бил на негово място. Изведнъж той нададе ужасен рев и започна да рие с копита земята пред себе си. Беше готов да ни атакува. Но брат ми, който разбираше много от бикове, тръгна право срещу него и го фрасна през муцуната. „Я бягай оттука!“ — каза му той. Бикът се обърна и бавно се отдалечи към стадото. Втурнахме се към портата и я затворихме след себе си. Взех торбата със семето от брат ми, качих се на колелото и полетях като вихър обратно към нашата ферма. Стигнах за петнайсет минути. Бях си приготвил всичко предварително. Изгребах спермата от торбата и я разбърках в готовата смес от глицерин, жълтък и мляко. Напълних двеста и петдесет сламки с по половинка от готовата течност. Не беше толкова трудно, колкото може би звучи. Бях наредил сламките на метална рейка в една редица и ги пълнех с капкомер. После сложих рейката върху парчета лед. Държах ги така половин час и ги преместих в контейнера с азотни пари. След десет минути вече ги сложих във вакуумния флакон с течен азот. Цялата процедура беше приключила преди брат ми да се върне с кравата. Сега имахме сперма от първокласен фризийски бик, достатъчна да оплоди двеста и петдесет крави. Или поне така се надявах.

— Оправдаха ли се очакванията ви? — попитах аз.

— Да. Всичко мина великолепно. На другата година хиърфордските крави на брат ми започнаха да раждат теленца, които бяха наполовина фризийски. Научих го как да извършва „подкожното осеменяване“ и му оставих сламките. Днес, скъпи ми Корнелиус, три години след този случай, почти всяка крава в стадото на брат ми е кръстоска между „Хиърфорд“ и „Фризиец“. Производството му на мляко скочи с около шейсет процента. Продаде бика си. Единственият проблем е, че сламките са започнали да се свършват и той иска да предприемем още едно опасно пътешествие до имението на лорд Самъртън. Честно да ви кажа, Корнелиус, изпитвам ужас при тази мисъл.

— Аз ще отида с него — казах аз. — Ще ви спася от това неприятно преживяване.

— Вие няма да знаете какво да направите.

— Ами. Какво толкова трудно има? Хващаш члена на един бик и го буташ в гумена торба. Вие ще можете да останете в лабораторията и да подготвите всичко за замразяването.

— Карате ли колело?

— Ще отида с колата си. Два пъти по-бързо е. — Току-що си бях купил един чисто нов „Континентал Морис Каули“. Страхотна машина! По-добра във всяко отношение от „Дьо Дийон“-а, който карах в Париж. Купето беше в шоколадовокафяво. Тапицерията — кожена, броните — никелирани, махагонова облицовка и отделна врата за шофьора. Много бях горд с него.

— Ще ви донеса семето за нула време — казах аз.

— Каква великолепна идея! Наистина ли сте готов да направите това за мен, Корнелиус?

— Ще бъде удоволствие за мен.

Скоро след това се сбогувахме. Тръгнах обратно към Тринити. Главата ми гъмжеше от всичко, което бях чул тази вечер. Без съмнение Уърсли беше направил страхотно научно откритие и в момента, в който го публикуваше, целият свят щеше да го обяви за велик човек. Дори може би за гений.

Но това въобще не ме интересуваше. Въпросът, който не ми даваше мира, беше, как аз самият мога да направя няколко милиона от цялата тая работа. Нямах нищо против и Уърсли да забогатее покрай мен. Той го заслужаваше. Но моето забогатяване стоеше на първо място. Колкото повече разсъждавах върху откритието, толкова повече се убеждавах, че от него могат да се направят страхотни пари. Но не от крави и бикове. Ключът беше другаде.

Цяла нощ лежах буден и разсъждавах. Сигурно изглеждам доста нехаен на хората, които четат тези дневници, но мога да ви уверя, че когато стане въпрос за жизненоважните ми лични интереси, съм способен на невероятно концентрирана мозъчна дейност. Някъде към полунощ се роди една идея, която започна упорито да се върти в главата ми. Тя страшно ми допадна, защото беше свързана с двете неща, които считам за най-големите удоволствия в този живот: прелъстяването и копулацията. Останах още по-очарован от нея, когато се убедих, че е свързана не просто с прелъстяване и копулация, а с многократни прелъстявания и копулации.

Станах от леглото и си облякох халата. Взех един тефтер и започнах да си водя бележки. Прецених трудностите, които евентуално биха могли да възникнат. Потърсих начини за преодоляването им. В крайна сметка стигнах до заключението, че новороденият ми план ще успее. Нямаше начин да не успее!

Имах да преодолея само едно препятствие: да убедя А. Р. Уърсли да участва в него.