Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (15)

XV.

Половин мас по-късно вече си бяхме стегнали багажа, уредили сметките с хотела и бързахме към гарата. Следващата спирка беше Париж.

И ето че пристигнахме — посрещна ни една прекрасна юнска утрин. (Пътувахме с нощния влак от Мадрид.) Отседнахме в Риц. Баща ми винаги казваше: „Когато отидеш някъде и се чудиш къде да отседнеш, избери Риц“. Мъдри слова. Ясмин дойде в стаята ми, за да обсъдим следващия ход. Поръчахме си малък ранен обяд: два студени омара и бутилка Шабли. Пред мен на масата стоеше списъкът със задължителните донори.

— Каквото и да става, Реноар и Моне са първи — казах аз. — В този ред.

— Къде ще ги намерим? — попита Ясмин.

Никога не е трудно да засечеш координатите на един известен човек.

— Реноар е в Есой — казах аз, — малко градче на около сто и четирийсет километра югозападно от Париж, между Шампан и Бургундия. В момента е на седемдесет и осем години и ми казаха, че бил в инвалидна количка.

— Господи, Осуалд, не ми се иска да давам суданска муха на някакъв нещастник в инвалидна количка!

— Защо? Аз мисля, че много ще му хареса. На него всъщност нищо му няма, като се изключи артрита му. Все още рисува. Той без съмнение е най-почитаният жив художник на нашето време. И още нещо: няма друг художник в историята на човечеството, който да е продавал картините си на по-високи цени приживе от Реноар. Той е гигант. След десет години сламките му ще струват цяло състояние.

— А жена му къде е?

— Починала е. Той е един самотен възрастен човек. Ти безкрайно ще го зарадваш. Предполагам, че като те види, веднага ще поиска да те рисува гола.

— Това би ми харесало.

— От друга страна, той има един модел Деде, по който е абсолютно луд.

— Ще я оправим — каза Ясмин.

— Ако добре си изиграеш картите, може дори да ти подари картина.

— Хей, и това ще ми хареса.

— Помисли по въпроса тогава.

— А Моне? — попита тя.

— Той също е самотен възрастен човек. На седемдесет и девет е, година по-стар от Реноар и живее като отшелник в Дживърни — градче недалеч оттук, някъде в покрайнините на Париж. Много малко хора ходят при него. Казаха ми, че Клемансо се отбивал от време на време, но почти никой друг. Ти ще бъдеш малък слънчев лъч в неговия живот. И ще получиш още едно платно, може би? Някой пейзаж от Моне? Тези картини ще струват стотици хиляди след години. Те вече струват десетки хиляди.

Идеята да получи картина от един от тези велики художници, а може би и от двамата, доста развълнува Ясмин.

— А и ти ще продължаваш да се срещаш с велики художници — казах аз. — Погледни само какво имаме в списъка! Накрая може дори да си направила малка колекция от платна.

— Това е страхотна идея! — каза тя. — Реноар, Моне, Матис, Бонар, Мунк, Брак и всички останали. Да, това е страхотна идея. Трябва да я запомня.

Омарите бяха вкусни и сочни, с огромни щипки. Шаблито също не беше лошо — „Гран Кру Бугро“. Изпитвам особени предпочитания към Шабли, не просто към строго сухите „Гран Кру“, но и към някои „Премиер Кру“, където ароматът на плода е по-осезаем. Бугрото, което пиех в момента, беше едно от най-строго сухите вина, които някога съм вкусвал. Ясмин и аз обсъждахме стратегията, докато се хранехме. Моето твърдо убеждение беше, че на света не съществува мъж, който би отблъснал една млада жена с чара и поразителната хубост на Ясмин. Сигурен бях, че дори и сред най-възрастните, няма да се намери такъв, който да остане безразличен към нея. Навсякъде, където отидехме, получавах доказателства за това. Дори мазният регистратор с каменно изражение долу на рецепцията се разтрепери, когато я видя. Наблюдавах го много внимателно и забелязах онази добре позната искра да припламва точно в центъра на зениците на лъскавочерните му очички, върхът на езика му се показа и започна бавно да се движи по горната му устна, а пръстите му мотаеха машинално регистрационните ни картони и накрая ни даде ключове от съвсем други стаи. Много вълнуващо и сексапилно същество беше нашата Ясмин, нещо като живия женски вариант на самата суданската муха и както вече казах, съмнявах се, че има мъж, който ще й покаже вратата.

Но тази сексуална химия нямаше да ни помогне по никакъв начин, ако Ясмин не успееше да се добере до съответния клиент. Застрашителните икономи и още по-опасните съпруги можеха да ни създадат истински проблеми. Оптимизмът ми, въпреки всичко, извираше от факта, че почти всички мъже, към които се стремяхме, бяха художници, музиканти или писатели. С други думи — хора на изкуството. А хората на изкуството са може би най-лесно достъпните хора на земята. Дори и най-великите от тях никога не са охранявани, като бизнесмените например, от свирепи секретарки с метални челюсти и гангстери-аматьори в черни костюми. Големите бизнесмени живеят в нещо като пещери, до които може да се стигне само след като се мине по безкрайни тунели, през много стаи, с Цербери зад всеки ъгъл. Хората на изкуството са самотници и даже най-често сами отварят вратата, когато позвъниш.

Но защо Ясмин щеше да звъни на вратата им, първо на първо?

Ами защото тя е млада английска студентка по изобразителни изкуства (или музика, или литература, в зависимост от случая) и изпитва такова силно възхищение към творчеството на мосю Реноар, Моне, Стравински, или който и да е там, че е дошла чак от Англия, само за да изрази почитта си към този велик човек, да се запознае лично с него, да му остави един малък подарък и отново да си замине. Nunc dimittis.

— Това — казах аз на Ясмин, докато изсмуквах последната сочна щипка на омара в чинията си — а, между другото, не изпитвате ли някакво особено удовлетворение, когато успеете да изтеглите розовочервеникавото месо от щипката цяло, без да го разкъсвате? Не е ли това една малка победа? Може би ще ви прозвучи детински, но същия триумф изпитвам и когато успея да измъкна ядката на един орех от черупката му цяла. Всъщност, винаги подхождам към орехите с това намерение. Животът е много по-хубав, когато си играем игрички. Но да се върнем към Ясмин. — Това — казах й аз — ще ти осигури достъп до ателието в деветдесет и девет процента от случаите. С твоята усмивка и прелъстителен вид, просто не виждам как някой би могъл да откаже да те приеме и то веднага.

— Ами пазачите им и съпругите им?

— Мисля, че ще се справиш и с тях. Само понякога може да ти кажат, че човекът е зает, защото пише или рисува и да се върнеш пак в шест часа. Но в крайна сметка ти ще си победител. Не забравяй, че си дошла от толкова далече, само за да поздравиш съответния човек. И винаги подчертавай, че ще постоиш само няколко минути.

— Девет — ухили се тя. — Само девет минути. Кога започваме?

— Утре — казах аз. — Днес следобед ще купя кола. Ще ни е необходима за операциите във Франция и Европа. Утре ще отидем с нея до Есой, за да се срещнеш с мосю Реноар.

— Ти никога не си губиш времето, нали, Осуалд?

— Скъпа моя — отвърнах аз, — в момента, в който натрупам голямото богатство, ще започна да си губя времето и възнамерявам да го правя до края на живота си. Но докато не видя парите в банката, ще работя много здраво. Същото трябва да правиш и ти.

— Колко време мислиш, че ще ни отнеме това?

— Да станем богати ли? Около седем или осем години. Не повече. Това не е чак толкова много, като знаеш, че после можеш да лежиш и да си клатиш краката до края на живота си.

— Да, наистина не е — каза тя. — И все пак, в момента доста се забавлявам.

— Знам, че се забавляваш — отвърнах аз.

— Това, което най-много ми харесва, е мисълта, че ще бъда обладавана от най-великите мъже на нашето време. И от всички крале. Това просто гъделичка въображението ми.

— Хайде да излезем и да потърсим френска кола — предложих аз.

Излязохме по магазините и този път си купих един прекрасен, малък, четириместен Ситроен „Торпедо“ с двигател десет конски сили. Моделът беше чисто нов, току-що излязъл на пазара. Дадох за него триста и петдесет лири във френска валута. Беше точно това, което ми трябваше. Въпреки че нямаше багажник, на задните седалки имаше достатъчно място за всичките ни куфари и апаратури. Купето беше открито, но платненият покрив се вдигаше за по-малко от минута, в случай, че завали дъжд. Боядисано беше в тъмносиньо — цветът на кралската кръв — и стигаше до вълнуващите осемдесет километра в час.

На следващата сутрин потеглихме към Есой, с малката портативна лаборатория на задната седалка на „Ситроен“-а. На обед спряхме в Трой, където хапнахме пъстърва от Сена (аз изядох две, толкова бяха вкусни), с бутилка vin du pays. Пристигнахме в Есой в четири и половина и си взехме стаи в някакъв малък хотел, не мога да се сетя името. Моята стая отново се превърна в лаборатория и когато всичко беше готово за незабавното тестуване, разреждане и замразяване на спермата, аз и Ясмин излязохме да потърсим мосю Реноар. Не беше трудно да го открием. Жената на рецепцията ни обясни точно къде се намира. Голяма бяла къща, каза тя, от дясната страна, на около триста метра от църквата или нещо такова.

Френският ми беше добър, след годината, прекарана в Париж, а Ясмин знаеше точно толкова, колкото да се оправя. Известно време в детството си беше имала гувернантка-французойка и бе успяла да закачи нещо от езика.

Намерихме къщата без затруднения: средно голяма дървена бяла постройка, разположена в средата на приятна градина. Знаех, че това не е основната резиденция на художника, която беше в Кан, но сигурно тук му се струваше по-хладно през горещите летни месеци.

— Успех! — казах аз на Ясмин. — Ще те чакам сто метра по-надолу.

Тя слезе от колата и тръгна към портата. Наблюдавах я: носеше ниски обувки и кремава ленена рокля, без шапка. Хладна и целомъдрена, тя влезе през портата и се запъти нагоре по пътеката, като небрежно размахваше ръце. Походката й беше лека, дори малко игрива. Приличаше по-скоро на млада послушничка, която отива да види майката игуменка, отколкото на жена, която е на път да предизвика сочна експлозия в ума и тялото на един от най-великите художници на света.

Беше топъл слънчев следобед. Седнал в откритата кола, неусетно съм задрямал и съм спал до момента, в който, два часа по-късно, Ясмин отвори вратата и седна на седалката до мен.

— Какво стана? — скочих аз. — Кажи ми бързо! Добре ли мина всичко? Видя ли го? Взе ли каквото трябва?

В едната си ръка тя държеше дамската си чантичка, а в другата стискаше малък кафяв пакет. Отвори чантичката и измъкна отвътре лист с подписа на Реноар и безценното гумено нещо. Подаде ми ги, без да каже дума. На лицето й имаше странно изражение — нещо като смесица от възторг и страхопочитание и имах чувството, че дори не ме чува, когато й говоря. Беше на километри от действителността, на хиляди километри.

— Какво става с теб? — попитах аз. — Защо мълчиш като риба?

Тя гледаше право напред през стъклото на колата и дори не ме чу. Очите й светеха като звезди, цялото й лице сияеше в просветлено, почти блажено изражение.

— По дяволите, Ясмин. Какво става с теб? Изглеждаш така, сякаш си видяла привидение.

— Просто карай към хотела — каза тя — и ме остави на мира.

Прибрахме се в хотела, без да се пророни дума и всеки отиде в стаята си. Аз веднага се заех да проверя потентността на семенната течност. Сперматозоидите бяха живи, но концентрацията беше крайно незадоволителна. Успях да направя само десет сламки. Но това бяха десет здрави, потентни сламки с по двайсет милиона сперматозоида в тях. По дяволите, помислих си аз, за тези сламки някой ще даде страшно много пари в близките години. Ще бъдат толкова безценни, колкото първото фолио на Шекспир. Поръчах шампанско и чиния foie gras и изпратих съобщение на Ясмин, че се надявам да се присъедини към мен.

Тя дойде половин час по-късно. Носеше малкия кафяв пакет. Налях й шампанско и й подадох една препечена филийка с foie gras. Тя прие шампанското, но не погледна филийката. Мълчеше през цялото време.

— Хайде де — подканих я аз, — кажи какво те притеснява.

Тя изпи чашата си на един дъх и я протегна за още шампанско. Изпи половината от това, което й налях втория път и я остави на масата.

— За бога, Ясмин! — извиках аз. — Ще ми кажеш ли какво се случи?

Тя ме погледна право в очите и каза просто:

— Той ме разтърси.

— Искаш да кажеш, че те е ударил. Боже господи, наистина много съжалявам! Лошо ли те удари?

— Не се прави на глупак, Осуалд.

— Какво искаш да кажеш тогава?

— Това, което казах — че бях разтърсена от него. Той е първият човек, който ме е поразявал така.

— О, боже, чак сега разбрах какво искаш да кажеш!

— Този човек е истинско чудо — каза тя. — Този човек е гений.

— Разбира се, че е гений. Нали затова го избрахме.

— Да, но той е и красив гений, Осуалд, толкова е красив, и нежен, и прекрасен. Никога през живота си не съм срещала човек като него.

— Виждам, че наистина те е разтърсил.

— Да, наистина ме разтърси.

— Е, какъв ти е проблемът тогава? Виновна ли се чувстваш?

— О, не! Въобще не се чувствам виновна. Просто съм зашеметена.

— Ще има да се зашеметяваш още много, преди да приключим — казах аз. — Той не е единствения гений, когото ще посетиш.

— Знам — отвърна тя.

— Не се отказваш от играта, нали?

— Разбира се, че не. Налей ми още малко вино.

Напълних за трети път чашата й, а бяха минали само няколко минути. Тя седеше и пиеше шампанското. После изведнъж каза:

— Слушай, Осуалд…

— Слушам те.

— До този момент гледахме на цялата тази работа малко като на шега, нали? Всичко беше един голям майтап.

— Глупости! Аз го приемам много сериозно.

— Ами майтапите за Алфонсо?

— Ти се майтапеше за него, не аз.

— Да, защото той е шут. Той го заслужава.

— Все още не разбирам накъде биеш.

— Реноар е различен — каза тя. — Ето накъде бия. Той е гигант. Картините му ще бъдат ценени високо векове напред.

— Също и спермата му.

— Млъкни за малко и ме изслушай! Това, което искам да кажа, е, че някои хора са шутове, а други не са. Алфонсо е шут. Всички крале са шутове. Имаме и още няколко шута в списъка.

— Кой например?

— Хенри Форд. И тоя Фройд от Виена. За мен той също е шут. И безжичното момче Маркони. И той е шут.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти кажа, че нямам абсолютно нищо против да си правя майтап с шутовете. Нямам нищо против и да бъда малко грубичка с тях, ако се налага. Но да пукна, ако тръгна да забивам игли за шапки в задниците на хора като Реноар, Конрад или Стравински. Не и след това, което видях днес.

— Какво видя днес?

— Казах ти вече, видях един наистина велик и прекрасен човек.

— Който те разтърси.

— Да, който направо ме порази.

— Нека да ти задам един въпрос: а той забавлява ли се?

— Разбира се! Това беше невероятно преживяване за него.

— Разкажи ми как стана всичко.

— Не — отсече тя. — Нямам нищо против да ти разказвам за шутовете. Но гениите са лични преживявания.

— Той в инвалидна количка ли беше?

— Да. Даже вече трябва да си завързва четката за ръката; защото не може да я държи с пръсти.

— Заради артрита, нали?

— Да.

— И ти му даде от суданската муха?

— Разбира се.

— Не му дойде много, нали?

— Не. Когато си на тази възраст, дори имаш нужда от това.

— И той ти подари картина — казах аз и посочих кафявия пакет.

Тя го разви и извади малко платно без рамка. Беше портрет на младо момиче с дълги златни коси, розови бузи и сини очи — великолепна малка картина, истинско чудо, неземно красиво. От платното се процеждаше омайна мека светлина, която изпълваше цялата стая.

— Не съм го молила за нея — каза Ясмин. — Той ме накара да я взема. Не е ли прекрасна?

— Да — казах аз, — наистина е прекрасна.