Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (7)

Глава шеста

Измина една седмица.

После десет дни, после още две седмици.

Франси бе достатъчно добре запозната с механизмите на корпорацията, за да разбере, че нещо не е наред.

Изпрати до кабинета на Джак Магнъс втора докладна записка, в която се интересуваше за съдбата на първата. Не получи отговор.

След това изпрати трета. Отново мълчание. Накрая позвъни директно в кабинета на Джак Магнъс.

— Обажда се Франсис Болинджър от управление „Местни продукти“ — уведоми тя явно разсеяната секретарка. — Изпратих до господин Магнъс докладна записка относно разработена от мен система за връзка между европейските филиали. До този момент все още не съм получила отговор. Знаете ли нещо по въпроса?

— Как беше името ви? — попита секретарката.

Франси се видя принудена да й го повтори буква по буква.

— Ще трябва да проверя и ще ви се обадя. В кое управление казахте, че работите?

— На господин Уилбър — отвърна Франси. — 2235 Б.

— Така… 2235 Б. Ще ви се обадя при първа възможност.

„Първата възможност“ се появи едва след нови две седмици, когато Франси получи писмо от един ред, подписано от секретарката.

„Докладната ви ще бъде разгледана по реда на постъпване“, уведомяваше я тя. Тонът не пораждаше особени надежди.

Франси изчака още една седмица и пристъпи към действие.

Влезе в кабинета на Джак Магнъс и попита седящата зад бюрото в приемната секретарка към кого да се обърне във връзка с докладна записка 4756АА.

Наложи се доста да почака, тъй като секретарката проведе първо няколко телефонни разговора и едва тогава излезе от стаята. Най-сетне се върна с извити в едва доловима усмивка устни.

— Към господин Отис — уведоми я тя. — Надолу по коридора, 511 стая.

— Благодаря.

Франси тръгна по коридора към стая 511, където се озова срещу млад и очилат стажант-мениджър, който се обърка, тъй като беше в пълно неведение относно докладната й.

— Съжалявам, госпожице… Как казахте, че ви е името? — попита той.

— Болинджър — усмихна се пресилено Франси. — Работя в управлението на господин Уилбър.

Младият мъж започна да се рови в лежащата на бюрото му папка.

— А, ето я! — възкликна самодоволно. — Докладна 4756АА относно създаването на компютърен интерфейс между европейските филиали.

— Точно така — усмихна се Франси.

— В момента се разглежда — каза младежът. — Ще ви информираме за резултата, след като бъде проучена.

— А кой я проучва? — попита Франси.

— Амии… аз — отвърна той с глуповато изражение.

— И какво е мнението ви като начало? — поинтересува се Франси с все така лъчезарна усмивка.

Онзи се смути.

— Смятам, че на този етап е малко раничко да се дават оценки.

Тя погледна отрупаните етажерки зад гърба му. Бяха запълнени до тавана с предложения и докладни записки.

— Я ми кажете нещо, господин Отис — промълви Франси, по-скоро развеселена от простодушието на младежа, отколкото раздразнена от неспособността му да осъществява и най-елементарно общуване. — Повярвайте ми, няма да се обидя. Вие сте човекът, който трябва да прочете докладната ми записка, нали? А в близко бъдеще нямате никакво намерение да я погледнете, права ли съм?

Младежът видимо охладня, както подобава на истински бюрократ.

— Не, не сте права — намръщи се той. — Губите не само моето време, но и вашето, госпожице… Как се казвахте?… Докладната ви ще бъде разгледана много по-бързо, ако напуснете кабинета ми и ни оставите да си вършим работата на спокойствие.

Франси се усмихна и си тръгна. Беше убедена, че докладната й никога няма да бъде прочетена. Тя бе чисто и просто подхвърлена на някакъв незначителен служител, който очевидно нямаше никакво намерение да й обърне внимание.

Бюрокрацията в „Магнъс Индъстрис“, или поне тази, имаща отношение към кабинета на Джак Магнъс, буквално бе погребала докладната на Франси.

Налагаше се да започне от кота нула.

— Така да бъде! — отсече тя решително. — За тази игра трябват двама души, така че няма да се отървете от мен, господин Джак Магнъс!

Джак Магнъс живееше в апартамент, разположен на тринайсетия етаж на една сграда на Източна 68-а улица. Това бе едно от най-луксозните жилища в Ъпър Ийст Сайд, от което под ъгъл се разкриваше великолепна гледка към центъра на града, Сентръл Парк и Ийст Рийвър. Но на неговия собственик рядко му се случваше да й се наслаждава. Джак Магнъс бе преуморен администратор, който дори след изтощителни служебни перипетии неизменно си донасяше работа и вкъщи, като нерядко прекарваше цяла вечер над купища отчети, планове и докладни записки, вдигайки глава от тях колкото да си направи чаша кафе, докато накрая, често след полунощ, не се унесеше в дълбок сън, за да събере сили за следващия ден.

Когато в понеделник вечерта Франси се запъти натам с куфарче в ръка, съдържащо проекта й, и плътно загърната в предпазващото я от хапещия декемврийски студ вълнено палто, тя, естествено, нямаше и представа от тези интимни подробности.

Озовавайки се пред входа на сградата, тя с учудване установи наличието на портиер. Той седеше зад бюрото си в преддверието от армирано стъкло и четеше списание. Зад гърба му се виждаха асансьорите.

Франси прекрачи прага на фоайето и заедно с нея вътре нахлу и леденият повей на вятъра.

— Идвам при господин Магнъс — заяви тя. — Живее на тринайсетия етаж.

— Знам къде живее — отвърна портиерът с кисела усмивка. — Въпросът е дали ви очаква.

— И да, и не. Знаете ли…

— Името ви, моля? — прекъсна я той.

— Болинджър. Франсис Болинджър. От „Магнъс Индъстрис“…

Портиерът вече я бе загърбил и говореше по домофона на стената зад бюрото. И при това шепнеше толкова тихо, че Франси не долови нито дума.

Най-сетне остави слушалката и отново се обърна към нея.

— Не ви очакват, така че не мога да ви пусна — отсече той. — Следващия път първо се обадете по телефона.

— Но аз…

Преди Франси да довърши изречението си, домофонът ненадейно иззвъня и портиерът се пресегна към слушалката.

Отново стоеше с гръб към нея и тя го чуваше да отговаря все така приглушено с едносрични думи. Гласът му звучеше раболепно.

Докато говореше, не се обърна нито веднъж, сякаш Франси вече не съществуваше за него. Може би предполагаше, че си е отишла. Тя погледна към асансьорите. Портиерът стоеше с гръб и към тях. Това явно бе нейният шанс и тя без нито миг колебание се възползва от него.

За щастие първият асансьор беше на партера. Вратата се отвори и затвори зад нея, преди портиерът да успее да предприеме каквото и да било, за да я спре. Натисна копчето за етажа на Джак Магнъс и кабината се стрелна нагоре под напора на сгъстения въздух.

Озова се на приветлива стълбищна площадка, украсена само с едно огледало. Имаше и прозорец, през който се виждаше малък отрязък от небето на останалия тринайсет етажа по-долу Ню Йорк.

Тръгна бавно по коридора. Имаше само четири врати. Апартаментите трябва да са огромни, мина й през ум.

Нейната цел бе първата врата. На нея имаше гравирана табелка с малко чукче: „ДЖ. МАГНЪС“.

Франси спря и се загледа в мистериозната табелка. Асансьорът и коридорът бяха силно затоплени и започна да й става горещо. Стоеше пред вратата, притеснена от палтото, куфарчето и дамската си чантичка. Изведнъж, подчинявайки се на някакъв вътрешен порив, се втурна към огледалото и се погледна. Вятърът бе разрошил косата й. Приведе я криво-ляво в ред. Страните й бяха поруменели от студа. Извади от чантичката си пудриера и прекара пухчето по лицето си. Накрая реши, че изглежда напълно приемливо, върна се обратно по коридора, спря пред вратата на апартамента и леко удари по нея с чукчето.

Във вътрешността на апартамента цареше тишина. Ослуша се най-внимателно, но не чу нищо. Може би Джак Магнъс не беше сам. И сигурно нямаше да си направи труда да отвори на неочакван гост.

Ала изведнъж до слуха й долетя едва доловим шум. Тя застана пред шпионката, чудейки се на какво ли прилича, погледната от другата страна. Внезапно се смути и я обзе страх. Джак Магнъс бе известна и влиятелна личност. Как си бе позволила да го търси най-нахално в дома му!

Почти се бе наканила да побегне, когато топката на бравата се завъртя и вратата бавно се отвори.

Дъхът й секна.

Пред нея стоеше най-хубавият мъж, когото някога бе виждала.