Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (28)

Глава двадесет и седма

— Веднъж потръгне ли, няма спиране — каза Франси на Сам.

Седмица след като тя сключи договора с Фил Потамкин, собственика на „Потамкин фармасис“, Ирен и Сол Сапърстейн осъзнаха, че са отстъпили ценна територия на най-ненавистния си конкурент. Невероятно, но в резултат на това само две седмици след първия си сериозен неуспех „КомпюТел“ се сдоби и с втори клиент в лицето на „Дискаунт Дръгс“.

За изключително кратко време Франси бе поела задължението да компютъризира двете най-големи дрогерийни вериги в Ню Йорк.

А на този тъй ранен етап от развитието на компютърната технология това бе наистина сериозно предизвикателство. Но Франси беше напълно способна да се справи с него. Тя лично контролираше въвеждането на всички данни, като се започне от информацията по асортимента и се стигне до създадената от нея процедура за поръчките на двете фирми. Програмите действаха безотказно. След като веднъж се бе опарила с провала си при включването на интерфейса на европейските филиали на „Магнъс“, Франси си беше взела бележка и вече знаеше отлично кои капани да избягва при разработването на новите програми.

Колкото до саморъчно сглобения компютър 9292 на Сам Карпентър, той работеше идеално и при това използваше само незначителна част от огромната си памет за извършването на необходимата работа.

За няколко седмици операцията по компютъризирането на дейността на двете вериги приключи с пълен успех. И макар че конкуренцията между „Потамкин фармасис“ и „Дискаунт Дръгс“ се изостри още повече, след като разходите им значително намаляха, двете компании превъзнасяха на висок глас компетентните и достъпни услуги на „КомпюТел“.

Благодарение именно на рекламата на семейство Сапърстейн и Фил Потамкин Франси се сдоби с нови клиенти. Много скоро към нея се обърна верига от магазини за обувки, а след това и голяма нюйоркска фирма за млечни произведения.

Но Франси не се задоволи само с това. Имаше по-грандиозни планове. И не след дълго двамата със Сам вече кръстосваха страната и запознаваха с цените на услугите си своите вероятни работодатели. С времето се научиха на фона на широко рекламираните си успехи с „Дискаунт Дръгс“ и „Потамкин Фармасис“ да омайват с все нови и нови проекти евентуалните си клиенти, които посрещаха с въодушевление идеята за компютъризация, но все още се страхуваха от неизвестното.

Двамата се допълваха блестящо. Там, където не успяваше кротката сърдечност на Сам, влизаше в действие красотата на Франси и виртуозното й умение да борави с компютрите.

Бяха извлекли ценен урок покрай борбата за надмощие между Сапърстейнови и Фил Потамкин и сега, когато се обръщаха към някой преуспяващ бизнесмен, не пропускаха да загатнат, че компютъризирането на неговата дейност ще му помогне да изпревари конкурентите си. В повечето от случаите бизнесменът ангажираше „КомпюТел“ от страх, че ако не го направи той, ще го стори съперникът му.

И много скоро комбинацията от умението да предлагат услугите си, тяхното безспорно качество и предаваните от уста на уста хвалебствия даде резултат. В списъка на „КомпюТел“ влезе и голяма верига от магазини за конфекция. Последва я огромен магазин за домакински уреди, след което и един мултимилионер, търгуващ на едро с електронно оборудване.

И тогава Сам направи страхотен удар, споменавайки случайно с какво се занимават пред заместник-директора на Първа федерална банка в Манхатън — същата, с която работеше „КомпюТел“. От своя страна заместник-директорът, забелязал вече бързото набъбване на сметката на фирмата, реши да използва случая, за да направи впечатление на шефовете си със своята инициативност и с помощта на Сам изготви проект за компютъризиране на цялостната дейност на банката, в резултат на което щяха да се спестят хиляди долари от заплати на счетоводителите.

Месец по-късно, след многократни консултации между Борда на директорите на банката и Сам и Франси, сделката беше сключена. Така „КомпюТел“ се превърна в дясна ръка в счетоводната дейност на Първа федерална и нейните клонове. Преди края на зимата с желание да се възползват колкото се може по-скоро от услугите им към Франси и Сам се обърнаха още три манхатънски банки.

Бизнесът процъфтяваше. „КомпюТел“ изведнъж излезе от неизвестността и се превърна в сила, с която манхатънският делови свят трябваше да се съобразява.

Франси и Сам надълго и нашироко обсъждаха как да се справят с това толкова неочаквано разрастване на дейността на компанията. Явяваха се все по-богати и по-богати клиенти и работата й се увеличаваше с всеки изминал ден. Парите, но и ангажиментите буквално валяха и компанията се бе видяла принудена да прибегне до помощта на десетки сътрудници и оператори, за да се справи с потока от информация.

Първата стъпка бе наемането на два нови компютъра АйБиЕм. Разходите бяха огромни — много по-големи, отколкото би могла да предположи Франси само допреди шест месеца. Но 9292 вече не беше в състояние да се справя сам с работата. Необходими бяха още компютри. Закупуването им щеше да задължи „КомпюТел“ със значителни заеми, но Франси и Сам съзнаваха, че това е единственият начин да повишат ефективността на работата си.

По предложение на Сам от магазинчето компанията се премести в просторна кантора на Седар Стрийт, недалеч от Уол Стрийт. Двамата с Франси го обзаведоха така, че да изглежда модерно, изискано и приятно. Подовете бяха застлани с килими, по стените висяха картини, с преграда бяха изолирани няколко кабинета, откъдето служителите поддържаха телефонни контакти с фирмите, както и голяма зала, където се провеждаха срещите с клиентите й се обсъждаха нови планове.

Новият офис подобаваше много повече на имиджа на „КомпюТел“ като преуспяваща млада компания с голямо бъдеще.

Товарът, легнал върху плещите на Франси и Сам, бе огромен, тъй като двамата отговаряха за разработването на програмите в съответствие с областта, в която трябваше да се приложат. Всяка програма се различаваше коренно от останалите, а програмирането бе все още наука в зародиш с по-скоро неясни закони.

И колкото и странно да беше, Франси опозна Сам точно покрай използвания от него подход в програмирането. Много често работеха самостоятелно върху отделни раздели на дадена програма, след което ги сглобяваха, за да получат крайния продукт. Чрез работата му тя успя да си даде сметка що за човек е Сам не само като ум, но и като характер. Това беше прекрасен, логичен ум, комуто агресивността бе чужда. Вместо да разсича бързо и настървено Гордиевите възли, както правеше Франси, Сам предпочиташе търпеливо да търси начин да ги развърже. Разрешаваше проблемите някак плавно и имаше навика, за разлика от Франси, да се оставя да бъде носен от потока на цифрите и уравненията. А Франси подхождаше към проблемите стремглаво, разтърсваше ги така, както кучето разтърсва кокал, и не мирясваше, докато не ги разрешеше.

Вътрешното спокойствие на Сам й помагаше също да понася всекидневното напрежение, съпровождащо изграждането на една цяла компания от нищо. Сам съзнаваше, че безкрайните часове на работа в „КомпюТел“ застрашават да я съсипят от преумора. Затова понякога вечер или през уикендите я водеше на тавана си и я заставяше просто да седи и да го наблюдава, докато се занимава с 9292. Той непрекъснато усъвършенстваше функционалните параметри на работещия и без това на пределна мощност компютър, като междувременно прогресивно намаляваше размерите на чудовищната машина и заменяше електронните лампи с печатни платки. С всяка изминала седмица 9292 се смаляваше за сметка на нарастващата си мощност и почти се разхубавяваше.

Докато наблюдаваше Сам, Франси се отпускаше, защото не обичаше в края на деня да оставя работа зад гърба си и ако се затвореше сама вкъщи, щеше да бъде много по-неспокойна.

Разговаряха, но не за „КомпюТел“, а за младостта й в Пенсилвания, за майка й и за баща й, и за близките на Сам в щата Ню Йорк. Той, общо взето, се оказа щастлив младеж, обграждан в детството си с много обич от своите родители. За разлика от Франси не се бе стремил към успехи, явно раздвояван между копнежа си по приключенията и силното желание да създаде свой дом и семейство някъде далеч от света.

И може би точно заради това, мислеше си Франси, ударът при завръщането му от Корея, когато е заварил брака си съсипан, е бил наистина голям. И реши, че представата на Сам за върховното щастие се олицетворява от любящата съпруга и възможността да бъде баща на собствените си деца. И че за него това би означавало много повече и от най-бляскавия професионален успех.

Приятно й беше, когато научаваше нещо ново за него, както и когато му говореше за себе си. Работата ги сближаваше, приятелството им се задълбочаваше и придобиваше все по-сложни измерения.

На Франси започна да й доставя все по-голямо удоволствие да го наблюдава как, облечен в мърлява фланелка, работи спокойно над своя 9292, докато цигарата му догаря в пепелника на пода до него. От радиото се разливаше нежна музика, която ехтеше под тъмните сводове на таванското помещение. Присъствието му напомняше огнище, което изпълваше с топлината си това тъй неугледно помещение.

Понякога в неделя Сам я водеше на риба в Лонг Айлънд, където наемаше лодка. И се забавляваше, установявайки за пореден път, че не е създадена за подобен род развлечения. Франси просто нямаше търпение да седи и да чака на рибата да й скимне да клъвне. Запалваше се единствено тогава, когато нещата ставаха в резултат на собствената й инициатива.

— Ти си човек на делата, както би казал баща ми — отбеляза с усмивка Сам, изтегнат лениво в лодката под ласкавия полъх на прохладния пролетен бриз. — Очакват те големи успехи, Франси, но има неща, които стават само ако човек умее да чака. И мисля, че е мой дълг да те направя рибар. — Въздъхна доволно, после продължи: — В родното ми място има едно малко езеро, което се нарича файърфлай. Толкова е малко, че от брега можеш да подвикнеш на човек, намиращ се по средата му, и да му кажеш, че е време за обяд. Обзалагам се, че познавам най-малко половината видове риба в него. Само че повечето са прекалено хитри, за да се хванат на въдицата. А уловиш ли ги, не ти стига сърце да ги изядеш, та затова ги хвърляш обратно. Когато се върнах от войната, в продължение на цял месец ходех всеки ден там. По седем часа седях край водата, после се прибирах и слушах радио с родителите си. Много неща научих от езерото.

Думите му озадачиха Франси. Запита се какво ли би могъл да научи човек за реалния свят от смълчаните води на едно горско езерце. Но вече познаваше достатъчно добре Сам и уважаваше забележителния му интелект. Затова предпочиташе да го изслушва докрай, преди да реши дали приказките му са неуместни.

— Може би някой ден и аз ще видя това езеро — подхвърли тя.

— Може би — кимна той.

Франси му се усмихна. Усещаше как кротката му природа прави всичко възможно, за да й предаде своето спокойствие, но, така или иначе, не успява.

Ала й беше приятно, когато го виждаше да предприема такива опити. Както и да става всяка сутрин с мисълта, че „КомпюТел“ не е само нейна фирма, но и на Сам. Ако по природа Франси беше въжеиграч, противопоставящ се на стремящия се да я накара да падне свят, то Сам беше балансиращата нишка, която я свързваше със земното притегляне и по този начин й помагаше да продължи.

Така с всеки изминат ден Франси започваше все повече и повече да цени Сам, при това дотолкова, че сама се изненада от себе си.

Но колкото и да ги радваше шеметното разрастване на „КомпюТел“, трябваше да признаят, че само двамата няма да могат да се справят. Създаването на нови програми и обслужването на трите основни компютъра изискваше все по-големи усилия.

И точно когато работата заплашваше да ги смаже, щастието отново им се усмихна.

Един четвъртък сутринта, когато Франси бе затънала до гуша в работа, най-неочаквано я посети нейната съквартирантка и най-близка приятелка в Пенсилванския университет Дейна Селинджър. Изобщо не се беше променила — останала си бе все същото възслабо, кротко момиче, което криеше зад очилата си не само своята привлекателност, но и интереса си към математиката и точните науки. И все така грациозна и вечно умислена.

Отбила се да й каже едно „здрасти“ — попаднала на рекламата на „КомпюТел“ в бизнес изданията, зърнала името й — „Франсис Болинджър, президент“ — и се запитала дали пък не става дума за старата й приятелка. Двете с Франси обядваха в един ресторант наблизо и си поговориха за миналото. Франси й разказа за себе си, като прескочи неприятния епизод в „Магнъс“, а Дейна с присъщата си лаконичност поясни, че след завършването на университета специализирала и сега работела в една консултантска фирма в Кънектикът.

— Работим в областта на инженеринга — добави тя. — Специализирали сме се най-вече в електрониката. Лично аз се занимавам с приложението на математическите модули. Не е зле, но компютрите ужасно ми липсват. В това отношение ти наистина имаш късмет.

Франси си спомни, че в университета Дейна се славеше като царица на компютрите. Двете бяха работили вечери наред заедно с преподавателите от „Мор“ върху проблемите на анализа.

Дейна не изглеждаше нито остаряла, нито дори променена: все същата мека кестенява коса, същата млечнобяла кожа с естествен загар, същата слаба фигура и същите кротки кафяви очи, все така скрити зад очилата.

— А нещо гаджета? — подхвърли Франси.

— Не си заслужава да говорим за това — усмихна се Дейна.

Не, изобщо не е мръднала, помисли си Франси. Още навремето дотолкова се бе задълбочила в научна работа, че въпреки красотата си не успя да завърже интимно приятелство. Сякаш зад ужасно сериозните на вид очила с телени рамки се криеше нещо от жизненоважно значение за нея. Още тогава, в Пенсилвания, Франси се питаше дали Дейна се страхува от мъжете, или чисто и просто не ги приема сериозно. И тъй като не успяха да станат достатъчно близки, не можа да си отговори.

— А ти как я караш? — полюбопитства на свой ред Дейна. — Изглеждаш щастлива. Имаш ли си някой?

Дейна не беше от хората, които си позволяват да задават недискретни въпроси, но този път Франси си го беше изпросила.

— Опасявам се, че не — отвърна тя с надеждата, че изражението на лицето й е достатъчно безучастно, за да прикрие както истината за преживяната авантюра, така и белезите от нея.

Разговорът премина на други теми. Докато двете млади жени си бъбреха, Франси остана с впечатлението, че Дейна не е доволна от сегашната си работа. И това, ведно с факта, че не поддържа никаква интимна връзка, накара Франси да й направи смело предложение.

— Дани — започна тя, — със Сам наистина имаме нужда от помощ в „КомпюТел“. Висококвалифицирана помощ, разбира се. Разкъсваме се на четири, за да изпълняваме договорите. Пада страхотна борба. А сме единствените програмисти и ни е трудно едновременно да се занимаваме и с чисто административната работа. Сам трябва да поддържа 9292 и в същото време да се грижи и за останалите компютри. Слушай, знам, че ще ти дойде като гръм от ясно небе, но какво ще кажеш, ако напуснеш работа и дойдеш при нас?

Дейна хвърли поглед на Франси, но по нищо не пролича, че е изненадана. Беше типично в неин стил и Франси го знаеше още от времето, когато живееха заедно в Пенсилванския университет. Дейна никога не даваше израз на чувствата си. Успяваше да се овладее дори и тогава, когато преживяваше някаква лична драма.

И Франси реши, че тъкмо сега има нужда както от нейното спокойствие и постоянство, така и от енциклопедичните й познания за компютрите.

Дейна като че ли се колебаеше.

— Нека да помисля няколко дни — каза тя накрая.

— Така да бъде — усмихна се Франси, като се въздържа да добави каквото и да било или пък да продължи с опитите да я склони, защото Дейна не беше от приказливите, но кажеше ли нещо, никога не се отмяташе.

И на Франси отново й провървя.

Точно след една седмица Дейна се обади от Кънектикът.

— Ако все още ме искате — каза тя, — след десет дни съм на ваше разположение. Довършвам един проект и след това съм свободна.

— Урааа! — извика Франси по телефона. — С нетърпение те чакам, Дейна! Ще бъде както едно време. А и Сам ще ти хареса.

След две седмици Дейна вече беше при тях, затънала до шия в разработването и въвеждането на програми за постоянно нарастващата клиентела на „КомпюТел“. Радваше се, че отново се занимава с компютрите, които толкова й бяха липсвали, и се отдаде изцяло на борбата за преодоляването на необикновеното предизвикателство, включващо приспособяването на дадена програма за един или друг вид бизнес. И всеки ден, когато се появеше на работа, Франси въздъхваше с облекчение, защото знаеше, че вече има верен колега, способен да поеме една трета от досегашните й грижи.

Дейна нито се оплакваше, нито показваше по някакъв начин, че новата работа я плаши. Срещнеше ли трудности, обръщаше се към Франси или към Сам, с когото бързо завърза сърдечни колегиални отношения, и кротко питаше какво да прави. Острият й ум възприемаше почти светкавично съветите и тя, без да каже нито дума, се връщаше отново към работата си. Франси беше възхитена от старанието и разбирането, с което Дейна се отнасяше към задълженията си. Благодарение на нея „КомпюТел“ можеше да продължи стремителния си възход, без служителите му да изнемогват от работа.

Като че ли с Дейна щастието отново се бе усмихнало на „КомпюТел“, и то точно тогава, когато имаше най-голяма нужда от това. За първи път от близо две години Франси разбра, че наистина е обградена с приятели. Нещо повече — започна да изпитва чувства, изтикани отдавна на заден план от целта, която лежеше в основата на къртовската й работа.

Франси беше щастлива.